Хорхе Луис Борхес
Послеслов

С изключение на „Ема Цунц“ (чийто великолепен сюжет, значително превъзхождащ плахото му изпълнение, ми бе предоставен от Сесилия Инхениерос) и „Историята за воина и пленницата“ (която се опитва да интерпретира две достоверни събития), разказите в тази книга спадат към фантастичния жанр. От всички тях първият е най-обработен; той разглежда последиците, които безсмъртието би оказало върху хората. Тази чернова на етиката за безсмъртни е последвана от „Мъртвеца“; тук Асеведо Бандейра е човек от Ривера или Серо Ларго и същевременно е грубовато божество — цветнокож, див вариант на несравнимия Сънди на Честъртън. (Глава XXIX от „Упадък и залез на Римската империя“ ни разказва една съдба, твърде сходна с тази на Оталора, но значително по-грандиозна и невероятна.) За „Богословите“ е достатъчно да напишем, че представляват една мечта — доста меланхолична мечта — за лична идентичност; а за „Биография на Тадео Исидоро Крус“ — че е тълкувание на Мартин Фиеро. На една картина на Уотс, нарисувана през 1896 година, дължа „Дома на Астерий“ и образа на нещастния главен герой. „Другата смърт“ е фантазия за времето, която изтъках на светлината на някои доводи на Пиер Дамиани. По време на последната война никой не би могъл да копнее по-силно от мен за поражението на Германия; никой не би могъл да усети по-силно от мен трагизма на немската участ; „Deutsches Requiem“ е опит да се проумее тази участ, която не можаха да оплачат и дори не подозираха нашите родни „германофили“, напълно невежи по отношение на Германия. „Писанията на бога“ получи великодушна оценка; ягуарът ме задължи да вложа в устата на един „жрец от пирамидата на Кахолом“ доводи, подходящи за кабалист или теолог. В „Заир“ и „Алефа“ откривам, струва ми се, някакво влияние от разказа „Кристалното яйце“ (1899) на Х. Уелс.

P.S. (1952) В това ново издание съм включил още четири разказа. „Абенхакан ал-Бохари, убит в своя лабиринт“ не е (както ме уверяват) забележителен въпреки страховитото си заглавие. Нещо като разказа „Двамата царе и двата лабиринта“, включен от преписвачите в „Хиляда и една нощ“, но пропуснат от благоразумния Галан^[1]. За „Очакването“ ще кажа, че ми бе загатнат от една криминална хроника, която Алфредо Доблас ми прочете преди десетина години, докато заедно класифицирахме книги според наръчника на Брюкселския библиографски институт — шифър, който съм забравил напълно, освен че Бог може да бъде намерен под номер 231. Субектът в хрониката беше турчин; направих го италианец, за да мога по-лесно да го почувствам, да вляза в кожата му. Мимолетната, но повтаряща се гледка на един дълъг и тесен пансион, който се намира на ъгъла на улица „Парана“ в Буенос Айрес, ми предостави сюжета на разказа „Човекът на прага“; разположих го в Индия, тъй че неправдоподобността му да изглежда поносима.