Серия
Преспанска тетралогия (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 96 гласа)

По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
„Гласовете ви чувам“
Автор Димитър Талев
Първо издание 1966 г.
България
Издателство Български писател
Оригинален език български
Жанр исторически роман
Вид роман
Предходна Илинден

„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.

Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].

Сюжет

Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.

В гр. О.

Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.

Йосиф от Рапа

Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „ ... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.

Ангелика Милонас

От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“

След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.

След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големият им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.

Комитетски дела

Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.

Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 човека да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.

Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.

Битката на Стражица

Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“

Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“

Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.

Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната полщадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.

В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.

На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.

„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.

Издания

  • Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
  • Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
  • Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
  • Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 9547394436)

Бележки

  1. Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
  2. Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора. // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
  3. Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.

Външни препратки

     Портал „Македония“         Портал „Македония    

VI

Богдан Бобев поведе Бориса накъм градските бахчи, които бяха в съседство с тая махала, та двамата мъже скоро се озоваха вън от града, без да срещнат някого по пътя си. Месечината още не беше изгряла, но се усещаше в тъмнината нейното скрито присъствие. По небето, откъм югоизток бързо се ширеше сребристобяло сияние, звездите бледнееха и се отдалечаваха в бездънните висини. Едвам забележима светлинка озаряваше високите тополи по междите край градините, презрелите треви и бурени по ниските брегове, белите криви пътеки, трептеше и в тихо бълбукащите струи на поливните вади. И самата нощна тъмнина беше вече пропита от тая далечна светлина, та двамата мъже се движеха доста бързо, с безшумни стъпки по прашните пътеки. Вървяха мълчаливо един след друг — Богдан Бобев познаваше това място и водеше уверено по-младия си другар. Трябваше да направят една широка дъга през градините и да влязат отново в града, но откъм другата му страна.

По едно време Бобев неочаквано се извърна и без да се спира, тихо рече:

— Хе тук има изворче. Ще се отбием. Пие ми се вода.

Няколко стъпки по-нататък той изеднаж хлътна в една долчинка, а Борис Глаушев се спря да го почака. Насреща се издигаше стена от неоголели още храсталаци, долу, в тъмното под тях, се чуваше тихо шуртене. Борис дочу и жадните преглъщания на Бобев. Никакъв друг шум не се чуваше наоколо. Подигайки очи от тъмната долчинка, Борис изненадан видя, че само за тия няколко мига бе настанала внезапна промяна. Дървесата низ градините и тъмният хоризонт в далечината се бяха откроили върху засиялото небе, а храстите срещу него бяха заблестели с всяко листенце на месечината, току-що показала се иззад снишилите се планини на югоизток. Глаушев обаче не можа да се порадва на светналата нощ. От храсталаците насреща изникна тъмна сянка, той видя турски войник и дълга пушка в ръцете му, блесна като проточила се искра и

дългият нож на нея, видя и лицето му на месечината, преди още да чуе продрания му вик:

— Дурунуз, кератлар!1

Да, Борис Глаушев чу и изтракването на затвора на турската пушка, а после всичко стана само по себе си: той мигом извади револвера от пазвата си и стреля два пъти в аскера. След изстрелите настъпи пълна тишина или той изеднаж оглуша, но ясно видя какво стана по-нататък: Богдан Бобев рипна от долчинката, като да го изхвърли някаква голяма сила, махна му с ръка да го последва. В долчинката се струполи войникът — Борис чу как се разплиска водата на тъмното й дъно. В настъпилата отново тишина отекваха само бързите стъпки на Бобев, ясно, като удари по пътеката, Борис чуваше как се отдалечаваха и техният заглъхващ шум изеднаж го притегли с непреодолима сила. Спря се да го почака и Бобев — Борис видя наблизу сянката му, чу го как изсъска насреща:

— Къде се бавиш!

Някъде зад тях се надигнаха тревожни гласове, звънко запукаха изстрели, високо над главите им писнаха куршуми. Бобев кривна вляво, накъм полето, и изчезна в някакъв гъсталак. Глаушев — след него. После те скочиха един след друг на някакъв път, хлътнал дълбоко между два бряга, и сега Бобев зави вдясно, накъм града. Гласовете след тях утихнаха, чуваха се само още почести изстрели в далечината. Богдан Бобев отново излезе на открито и продължи да тича пак направо през градините, докато се озоваха и двамата на някаква полянка, оградена с разкривени върби. Не се чуваха вече и изстрели. Месечината се бе откъснала от далечния хоризонт едва чупната, но ясно очертана. Хладната й светлина се разливаше навред, по земята бяха налягали дълги черни сенки, лунният блясък се набираше край тях като течно сребро, та изглеждаше още по-силен. къде да се скрие човек в тая светлина?

Богдан Бобев се спря в сянката на върбите, спря се до него и Борис. Не можеха и да продумат от умора. Най-после Бобев промълви, хрипливо поемайки дъх едва ли не след всяка дума:

— Само за минутка… ще продължим нагоре…

---

1 Дурунуз кератлар!- Стойте, негодници!

 

Да не би да дотича насам деврие откъм града… А ти, какво, уби го, а? Поставили го да дебне край извора.

Борис Глаушев едва сега забеляза нагана в ръката си и побърза да го скрие в пазвата. Той бягаше след другаря си, чу и ясния му шепот дума по дума, прибра грижливо и забравения в ръката револвер, но мислите му и като че ли цялата му душа остана там, при извора.

Богдан Бобев го доведе чак до неговата улица — там, където се отклоняваше тя от голямата улица по теченето на реката. Разделиха се. Борис стигна бързо до новото си жилище, отключи портата и се прибра в стаята си, без да го усетят хазаите му. Той не запали ламба, по-добре му беше в тъмнината, пък и светлееше в стаята on месечината вън. Седна на леглото си, опипа с длани хладната покривка и току въздъхна издълбоко, с пресекване, като да изхлипа, от преголяма умора, телесна и душевна.

Сянката на турския войник не се махваше отпред очите му, като онова черно петно, когато сме гледали в слънцето. Стоеше турчинът залитнал към него с пушката си, дългият нож блестеше на току-що показалата се луна, но Борис едва сега забеляза две черни дупки на лицето му — не бяха очите, не бяха на мястото на очите, очите не се виждаха, а двете дупки се чернееха на лицето му разтворени като очи. Където и да обърнеше поглед, накъдето и да извърнеше глава, сянката на турчина заставаше пред него и го гледаше с двете черни дупки. Иначе Борис Глаушев събра една след друга мислите си, събра и душата си, виждаше се сам в своята стая и далеко от всяка опасност. Турците бяха загубили следите им, а по-късно, докато минаваха те двамата през града, срещнаха само неколцина закъснели минувачи. Никои ве го забеляза и по страничната, рано заспала улица, докато се прибра в жилището си. Сега той не се боеше от турци, от врагове някакви, боеше се от своите собствени мисли и от тия две черни дупки по белеещото се пред погледа му лице.

Не за пръв път дигаше оръжие срещу живи люде и може би не за пръв път убиваше. На позициите в Дебрища през време на въстанието бе стрелял с пушка по аскера. Просто и ясно беше всичко: водеше се безпощадна борба с турците, а турците пазеха с оръжие и сила своята държава, своето господство. Борбата беше безмилостна и Борис Глаушев не можеше да стои вън от нея, не можеше да измисли друг, по-човечен начин за борба. Нямаше друг начин. Турците определяха начина, робството и насилието създаваха убийци. Но защо беше така, защо не можеше да се намери начин за разбирателство, за помирение между хора? Не можеше да се намери такъв начин, едните бяха над другите. Най-сетне и това беше ясно, мъчително ясно. Ала мъката не спираше дотук, мъката продължаваше още по-голяма нататък. Дали не би могъл той да избегне тая вечер убийството, дали не бе избързал, и то не с един, а с два изстрела? Той и нищо не помисли във фаталния миг, ръката му сама посегна към револвера в пазвата. Да бе насочил само револвера срещу турчина, да го бе накарал с револвера в ръка да хвърли пушката си, да се махне от извора, докато те с Бобев се отдалечат! Мъката не спираше и дотук. Борис виждаше все по-ясно убития войник — беше много млад, не можеше да бъде стар, щом беше войник, а той бе го убил, прекъснал бе младия му живот. Той го виждаше ясно, виждаше сякаш и целия му живот, като някаква светла, пъстра ивица, и там някъде, в някое анадолско село, го чакаше майка му или младата му жена… Как би могъл да заспи с тия мисли?

Но имаше в него и друга една сила, с по-дълбок извор, която се противеше на разяждащата го жал и по-иначе насочваше постъпките му. Той се съблече и се мушна под завивката. Колко ли време бе минало? Той чу в тишината цъкането на часовника в левия джеб на жилетката си, както беше метната върху близкия стол, но не можеше да го види в тъмнината, не искаше да пали и ламбата. Някъде из къщата тихо, предпазливо хлопна врата — станал бе, види се, някой от хазаите. И като че ли тъкмо по тоя незначителен повод отприщиха се в главата му нови мисли. (Не бяха ли и те за същото?) Та за пръв път ли ставаше така? Така става винаги с човека, с човешките мисли, с човешките болки — на мястото на едни идват други. Не по волята на човека, те си имат своя воля. Убитият е пак тук наблизу, ето в тъмния ъгъл до вратата, тук, в сърцето, е и болката поради човешките безумия, тук са и същите тъжни мисли, усеща ги Борис, тежат като олово, парят като огън, ала вече друг поток тече през неговия ум. И кое ли време е сега, дано да се свърши по-скоро тая проклета нощ!…

Много нови впечатления се натрупаха в него за тия само няколко часа, откакто беше в О. Нови люде, нов град, ново жилище. Бобев, Кибаров, Венчев… В паметта му оживяха образите им, както бяха насядали те на срещата тая вечер, Борис чуваше гласовете им, така различни един от друг, чуваше всяка тяхна дума в разгорещената им разпра. Толкова различни бяха те един от друг. И защо бяха така различни людете за едно и също нещо? В едно и също общо дело! В него самия сега бяха всички техни мисли, всяка тяхна дума. И тия на Венчев, и тия на Кибаров, колкото и да бяха противни едни на други. Но именно през тях трябва да се намери най-ясната мисъл, най-вярната дума. Или може би няма такава ясна човешка мисъл, толкова вярна човешка дума. Може би няма еднаединствена, пълна, ясна истина за нещата… Както и с убийството, което извърши той тая вечер… Как трябваше да бъде всъщност и можеше ли да бъде иначе?…

Богдан Бобев каза за сърбоманите в Преспа: „И чукнете некого от тех там…“ У него, у Бобев, изглежда, всичко беше ясно. Той не се замисли нито за миг, а изрече една смъртна присъда. Изглежда, той винаги решаваше по тоя начин, щом решаваше така и за един човешки живот. Кибаров също отиваше докрай без колебание, решително и без никакво примирение: щом вече сме се отделили от нашите сънародници в България, разделя ни една държавна граница, ние трябва да вървим докрай по своя път и без никакви отклонения. Да, докрай и без отклонения, доколкото имаме вече свой път и своя цел — иначе това с нашата автономия ще бъде само една игра, ще бъде лъжа. Но защо е нужно да надхвърляме тая цел, да насаждаме ново някакво, отделно и общо съзнание? Кибаров би казал: всички жители на Македония и Одринско ще имат еднаква съдба, те ще бъдат едно политическо цяло и защо да нямат и едно общо политическо съзнание? Да, логично. Но само донякъде, само до общата цел. Автономията е само един изход, един политически модус. Националното съзнание иде от общия произход, от общото минало, от общия език, от общия дух и от всичко онова, което те свързва толкова здраво с твоите сънародници, където и да са те, с каквито и прегради да си разделен от тях. Ще се скъсат ли всички тия връзки и могат ли да се скъсат? Не, не могат. Националното съзнание значи и чувство за сигурност, значи обща опора. Ще се отделят ли от своите сънародници всички македонци¦ гърци, власи, турци? Сега са с оръжие едни срещу други, а как ще стигнат до едно общо съзнание? Борис би желал да застане до Кибаров; напомняше му Кибаров най-напред за Милош Банков, който умря в солунския зандан с глава на коляното му; Банков говореше със същите думи, със същата последователност и искреност. Кибаров беше последователен, искрен и спрямо Венчев. Народното дело трябва да се пази от властолюбци. Но ето как избира ръководители Йордан Пиперката и, после, този, който има качества да се наложи сам, може наистина да има качества и да води. Избрани ли бяха от някого Даме, Гоце? Самата борба ги изведе пред всички. Но делото трябва да бъде пазено от властолюбци, трябва… То трябва да бъде дело на общата народна воля. Борис беше по-близу до Кибаров, но насреща се изправяха и толкова неразрешени въпроси! Ето за Бобев беше всичко лесно, беше всичко просто.

Самото име на Богдан Бобев предизвикваше успокоение. И преди малко, докато бягаха двамата, той нито еднаж не се подвоуми накъде да тръгне. Като влязоха вече в града и волею-неволею трябваше да тръгнат по-спокойно, Бобев, усетил негли състоянието му, започна разговор за о-ските евреи: за несметните богатства на едни от тях и за чудовищната сиромашия на други. Той го доведе до самата негова улица и когато вече се разделяха, това намери да му каже:

— Е, ти утре започваш училище… Хайде на добър ти час!

Мислите на Борис Глаушев потекоха пак по нова посока. Още на другата сутрин трябваше да почне занятия в училището; учебната година бе започнала, когато получи новото си назначение. Спомни си за раздялата с майка си, с баща си, с детето си, за това, с което го задържаше Преспа, и за това, с което го привличаше О.,, а ето как започна всичко… Сянката на убития войник беше още там, в най-тъмното до вратата! Пред очите му пак блесна дългият щик на аскера, в ушите му затрещяха изстрели, започваше всичко отначало и тая сянка вечно ли ще стои в ъгъла до вратата?…

Той скри несъзнателно ръце под завивката, притегли я върху рамената си… И като че ли в следващия миг скочи, но… в стаята беше вече светло.

Съмнало се е Минали бяха няколко часа в дълбок сън и както бе потънал изеднаж в него, така и се събуди Рипна от леглото, да се отдалечи още повече от нотните тъмнини и сенки, които и сами бяха изчезнали, да се отдалечи и от мислите, с които бе заспал. Погледна в ъгъла до вратата — нямаше там нищо. Той се зарадва при вида на празния ъгъл и с радостни очи огледа стаята Сега му изглеждаше по-приветлива. Както беше по нощница приседна на миндера до единия прозорец, понадигна завесата, да погледне вън. Дръпна се уплашен и се прикри зад завесата, да не могат да го видят отвън.

Ранното октомврийско слънце едващо бе огряло къщите на отсрещната страна на улицата. Огряло бе и балкона тъкмо срещу неговия прозорец. Целият балкон тежеше от саксии и цветя, пламнали ярко в слънчевата светлина. Той ги виждаше лист по лист, китка по китка — червени, жълти, сини и някак отдалеч благоуханни може би поради топлия слънчев блясък, но такова беше всичко през тоя ранен есенен месец — и самото му слънце, и въздухът му, и цветята му, та и лицата на людете, гласовете им, както ги виждаше и чуваше сега по улиците долу…

На балкона отсреща се показа и момичето.

То нито подозираше, че някой го наблюдава. Спря се на балкона за малко и беше като жив цвят между другите цветя там. Облечено беше в жълта дреха, изправило бе глава на тънък, възмургав врат, възмургаво беше и лицето му — тясно, може би още по-тясно между бухналата черна коса, — с ясно очертани вежди и необикновено големи очи, с прав нос и пълни устни, които се тъмнееха отдалеко. Борис виждаше чертите му на слънчевата светлина и по-ясно от всичко друго неговите големи очи, отворени спокойно, с блеснали тъмни зеници с гъсти, черни мигли, доста раздалечени едно от друго той виждаше по-ясно и устните му, едваедва отворени, жадни за утринния прохладен въздух. Момичето се приведе леко напред, да види през оградата дали не минава някой под балкона, и току подигна същото калайдисано гюмче, заблестя сребриста струя вода и се разсипа по цветята, потече през саксиите, през сандъчетата и чак долу, на улицата. Борис искаше да подвикне от своя прозорец: „Мама никога не полива цветята след изгрев или преди залез!“

Но как би сторил това с непознато момиче и ето дори още по нощница… Пък и момичето скоро след това изчезна от балкона, останаха там само цветята, само водните капки по тях и утринното слънце. Иззад вратата се чу гласът на хазаина. Борис откъсна неохотно поглед от слънчевия балкон, ослуша се.

— Наспа ли се, даскале? Хайде, ела да пием кафе. Фотина бе приготвила закуска, пиха кафе, ядоха

трендафилово сладко. Хазаинът нарочно бе позакъснял за чаршията.

Изчезна предишната нощ с всичките си сенки, тревоги и страхове. Животът започваше тая сутрин спокоен и дори радостен. Когато излезе на улицата, Глаушев подигна очи към балкона, но сега там, над цветята, бе пропълзяла сянката на съседната стряха, нямаше го и момичето. И само поради това някаква неясна тревога отново се надигна в гърдите му, ала в същия момент той чу наблизу звучен женски глас:

— Прощавайте, господине… Не знаете ли къде е тук училището, българското училище?

На няколко стъпки пред него се бе спряла млада жена, спретнато облечена, с висока, тантелена яка на блузата си, с опъната коса и свита на тила в голям, тежък кок. Наоколо нямаше друг човек и тя се бе обърнала към него, но в същото време от една порта се показа възрастна жена с метла в ръка и побърза да отговори, без да са я питали:

— Ами тука е училището… Ето, малко по-нагоре. Ще видиш голема порта в десно и влизай вътре. Там е училището, ще видиш.

Борис изчака подробното упътване и каза:

— Да вървим заедно, ако немате нищо против. Аз отивам също в училището.

Тръгнаха заедно, сподирени от продължителния поглед на услужливата съседка. Младата жена каза, сякаш да се извини:

— За пръв път идвам в тоя град. — Тя се усмихна, без да го погледне, и добави: — За пръв път ще влеза и в училище, но вече като учителка.

Така се запозна Борис Глаушев с учителката Мария Йорданова.