Серия
Преспанска тетралогия (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 96 гласа)

По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
„Гласовете ви чувам“
Автор Димитър Талев
Първо издание 1966 г.
България
Издателство Български писател
Оригинален език български
Жанр исторически роман
Вид роман
Предходна Илинден

„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.

Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].

Сюжет

Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.

В гр. О.

Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.

Йосиф от Рапа

Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „ ... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.

Ангелика Милонас

От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“

След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.

След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големият им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.

Комитетски дела

Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.

Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 човека да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.

Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.

Битката на Стражица

Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“

Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“

Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.

Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната полщадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.

В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.

На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.

„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.

Издания

  • Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
  • Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
  • Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
  • Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 9547394436)

Бележки

  1. Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
  2. Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора. // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
  3. Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.

Външни препратки

     Портал „Македония“         Портал „Македония    

LXI

Борис Глаушев помръдна устни, преди да проблесне светлинна в съзнанието му. Не можа да произнесе гласно и думата, що бе задържал сякаш до тоя миг на езика си:

— Цветко…

После дойде болката, която също жива сила напъваше да пръсне черепа му. И пак стана това, което, както му се стори в оня миг, прекъсна живота му. Тласъкът, който го ослепи, оглуши, който угаси съзнанието му. Бомбата падна на две крачки от него, до камъка в нозете на Цветко. Сега му беше ясно: за една частица от мига Цветко се поколеба, за една частица от мига Цветко се опита да го спаси от смъртта. Той повече усети това, отколкото да го види.

Светът бе изчезнал за него — и планината, и неподвижните под жаркото слънце гори, и нажеженото до бяло небе. Сега беше само тая адска болка в главата му. Стисна горещи, оловени клепки, но се разтвори с ослепителна яснота пред затворените му очи това, което стана с Цветко. С Цветко и с него — нели и той беше там.

Турците се тълпяха вече долу, току до скалата, на която бяха залегнали те двамата; притискаха се турците о камъка, да се скрият от куршумите им. Някъде отдире викаше Юнкерът:

— Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам…

Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали улучваха куршумите му. Погледна към Цветко. Гневно, с разголени, стиснати зъби, момчето дърпаше и пак връщаше затвора на пушката си. Сухо тракаше затворът на празната пушка. Борис се придръпна назад, побутна го с ръка:

— Хайде, Цветко. След мене.

— Не ще да гърми веке, мамката й.

— Имаш ли още патрони?

— Немам. Патрони немам.

Борис видя как трепереха ръцете на момчето, копчани в пушката. То нямаше сили да стане и да го последва, гневеше се на празната си пушка,която не искаше да стреля. Борис я изтръгна от ръцете му. Сложи я до скалата, замахна с две ръце и разби в камъка своята пушка. Сетне и Цветковата. Момчето не се помръдваше от мястото си, отпуснало и двете си ръце на горещия камък пред него. Нямаше сили да стане, не искаше да стане. Борис се приведе, мушна ръка под мишницата му:

— Бързо, бързо… Чакаш живи ли да ни хванат! Върви след мене. Там ще се съберем всички.

Момчето мълчаливо се повлече след него. Прехвърлиха се през една скала, минаха край друга. Излязоха на широчкото каменисто място, където бе казано да се съберат всички накрая. А краят бе дошъл; патроните се бяха свършили, турците бяха стигнали до самите скали и всеки миг ще се качат горе. Това е краят — всеки знаеше. Само Хашлакът не искаше да разбере, да се покори. Минавайки през скалите, Борис забеляза как Хашлакът, разкрачил дългите си нозе, се напъваше да търкулне един голям камък върху турците долу.

Излязоха те двамата с Цветко на определеното място. Борис пак се извърна към по-младия си другар. Нямаше нужда — Цветко го следваше послушно. Само лицето му бе побеляло като вар и очите му жадно пиеха ярката слънчева светлина. Бомбата висеше на празния патронташ, препасан върху червения му селски пояс. А пред тях, между изправените скали, всичко се виждаше. Събрали се бяха двайсетина мъже. Неколцина бяха останали мъртви оттатък, на позицията. Не бе дошъл никой и от каменната площадка, не бе побягнал насам. Умрели бяха те там до един. Лежаха вече и тук неколцина мъртви. И Кирил Кончев също, легнал кротко край една от скалите, до него блестеше на слънцето револверът му. На средата стоеше Юнкерът и викаше на всички страни:

— На смърт, момчета, до един! На смърт! Чупете оръжието да не остане в ръцете на врага!

Какъв генерал би станал той! Не можеше да го чуе Кирил Кончев. Кирил Кончев, студентът, беше вече мъртъв.

Викаха и други там. Крещяха, Чуваха се призивно

имена, неразбрани думи, някой се опитваше да запее. Прегръщаха се по двама, по трима и повече в обща прегръдка. Други, по-изпълнителни, чупеха пушките си — ще я удари два пъти и три пъти в камъка. Да не остане в ръцете на врага. На смърт, момчета! Борис видя как захапа Юнкерът цевта на черния си наган. Падна и той, Юнкерът. Насреща тресна бомба оглушително между скалите. Хвръкнаха нагоре части от човешки тела.

— Так. Так.

Изстрели. Тук и по-нататък. Сухо, късо. Борис посегна с две ръце:

— Дай бомбата.

— Не, не… Аз сам.

Те с Цветко стояха един срещу друг. Цветко все не можеше да откопчае бомбата от патронташа си.

— По-скоро, Цветко! Аскерът…

Най-сетне момчето откопча бомбата. Стисна я с двете си ръце, сякаш да не я изтърве. Отвинти капачката й. Сега работеше добре, спокойно. Удари я в камъка. И това си спомни Борис Глаушев — страшен студ прониза в оня миг сърцето му. Скова го цял. Не го остави да помисли за нищо друго. За нищо. За никого. Само това: „Защо не избухва още? Защо се бави толкова?…“ Цветко понечи да се обърне, като да искаше да скрие бомбата негде в себе си, но я изпусна. И тогава, в следващия миг, Борис усети как го блъсна страшна сила…

Не беше умрял, жив беше още. Но беше смазан, с тая непоносима болка в главата и може би едва сега умираше. Колко ли време бе минало, откакто Цветко удари бомбата в камъка? Само няколко секунди до оня тласък, който го смаза. Нямаше сили да се помръдне. Болката нахлуваше по цялото му тяло щом само се опиташе да се помръдне. Това беше, види се, смъртта, влязла бе в тялото му, „Е, добре. Ще спре болката, ще спрат всички болки и мисли и… Ангелика е също мъртва. Мамо… татко… Бих се и умрех. Това беше най-доброто, което можех да направя. Ще кажеш и ти, татко: това беше най-доброто. Но аз съм още жив…“

Той се опита да отвори очи, клепачите сами се напрягаха да се отворят. Отвори се само едното му око, отлепи се. Високо над него се ширеше небето. Никога

не беше виждал такова небе — цялото бледочервеникаво. Той не знаеше, че лицето му бе покрито със засъхнала кръв. И отвореното му око беше пълно с кръв. Потеклата сълза проми синия му гледец, изчезна червенината и от небето. Остана то бледосиньо, ведро, дълбоко прозрачно. Старото познато небе. И сякаш оттам, от високото небе, полъхваше тиха, милваща прохлада. Надигна се в гърдите му въздишка, разпъна с остра болка гърдите, а после се разля по тялото му сладостно облекчение. Отвореното му око потърси да обхване цялото небе, да огледа всичко наоколо, отново да види загубения свят. На една скала наблизу стоеше орел. Погледът му се спря върху грамадната птица, както бе изрязана върху ведрото синкаво небе. Гледаше я той със страх и с живо любопитство.

Орелът стоеше като изникнал върху високата скала, със спокойно прибрани черни крила, гордо извил дългата си гола шия, изправил глава с хищно закривен силен клюн. Блестеше неподвижно неговото кръгло око, отразило небето. Гледаха се за един дълъг миг човекът и птицата. И като че ли знаеше нещо кръглото, блеснало животинско око, нещо сурово и строго. Глаушев виждаше спокойната мощ на голямата птица. Дошла бе да се храни с месата и кръвта на мъртвите. Цар на планината. Хищник. Дошъл бе за месата и кръвта на мъртвите. С това се храни царят на планината, с кръвта на героите. Когато лети в небето, ние му завиждаме. Сега стои там, спокоен и страшен със своята сила. Да можеше да стане и да го прогони! Не можеше. И не както искаше той, а когато птицата пожела, леко, безшумно подскочи, разпери огромните си крила, сякаш да затули цялото небе, размаха ги и литна, мигом изчезна зад скалите. Полъхна го хлад от крилата й. Омразен, страшен хищник, който се храни с кръвта на героите, омразна, страшна сила, която закрива небето. Някъде отблизу долетяха гарвани и накацаха върху същата скала, на която бе стоял орелът. С безшумен размах на черните си крила. Ето ги и тях… Черните гарвани. Те са винаги там, където има битки и мъртви. Да пият очите на мъртвите.

— Гагааа…

Долетяха и други от съседната скала. Викаха се, събираха се.

4ГЮ

Борис се опита сега да стане, разтворил окървавено-то си око, ала убийствената болка в миг облада цялото му тяло и той потъна в черен мрак…

Слънцето едва що бе залязло. След пукота през целия ден над планината се бе разляла дълбока тишина. Прогонени бяха малките птички, които пълнеха преди гъсталаците наоколо с веселия си цвъркот и отдалеко чакаха да се спусне топлата лятна нощ, за да се приберат по напуснатите гнезда. Бавеше се някъде и вечерникът. По източния склон на Стражица мълчаливо се изкачваха върволица селяни, все по-стари мъже. Вървяха един след друг, някои бяха надигали копачки и лопати. Тихо шумеше в босите им нозе топлата папрат, завехнала под слънцето през деня. Те знаеха накъде вървят и какво ще видят. Спряха се един подир друг пред каменната площадка, свалиха лопатите и копачките, подпряха ръце на високите им дръжки. Някой шумно подсмръкна. Дигна ръка, прекръсти се, после и другите се закръстиха с бързи, сдържани движения, току пред лицето, по селски.

— Ех… мъки християнски… — въздъхна най-старият .

Заприказваха и други:

— Ей го Ицо Нешков… и той. Ей го там и Журовчето…

— Съблекли са ги турците. Боси са ги оставили, голи.

— Изяли са ги до един.

— Що кръв…

— Сега… нека що да гледаме повеке. Кажете къде да ги закопаеме. Докато е още видело. Нема да ги оставиме на орлите.

— А там горе има и други.

— Има та. Войводата каза: четириесет и двоица са останали тука.

— Гледай ги, що златни момчета, що юнаци! Някои минаха предпазливо между мъртвите тела,

покатериха се горе, изчезнаха зад скалите. Литнаха над главите им ято гарвани. Един от селяците скоро се върна, замаха от една скала, подвикна изтихо, боеше се да не би гласът му да се чуе по-далеко:

— И тука сички са избити, ама… — трепна радостно сподавеният му глас — ама двоица са още живи. Не мърдат, ама са живи, познава се.

Провряха се нататък и останалите селяци. Лопатите им почукваха звънко по скалите. Чу се и говор:

— Живи… дай боже! Ще ги скриеме ние от душманите. Само да се стъмни.

Събраха се горе селяците, около празното място между скалите, където бяха налягали останалите защитници на Стражица. В черния мрак, в който бе потънал, Борис Глаушев чу неясни човешки гласове. После усети как две ръце се мушнаха под мишниците му, подигнаха го, ала жестоката болка наново го прониза и той пак загуби съзнание.