Серия
Преспанска тетралогия (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 96 гласа)

По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
„Гласовете ви чувам“
Автор Димитър Талев
Първо издание 1966 г.
България
Издателство Български писател
Оригинален език български
Жанр исторически роман
Вид роман
Предходна Илинден

„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.

Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].

Сюжет

Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.

В гр. О.

Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.

Йосиф от Рапа

Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „ ... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.

Ангелика Милонас

От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“

След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.

След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големият им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.

Комитетски дела

Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.

Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 човека да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.

Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.

Битката на Стражица

Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“

Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“

Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.

Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната полщадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.

В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.

На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.

„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.

Издания

  • Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
  • Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
  • Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
  • Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 9547394436)

Бележки

  1. Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
  2. Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора. // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
  3. Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.

Външни препратки

     Портал „Македония“         Портал „Македония    

LVII

Битолският войвода Георги Сугарев и прилепският войвода Георги Ацев, докато бяха още живи, разбиха големи гръцки чети и ги прогониха от Мариово; Апостол войвода, Ениджевардарското слънце, пазеше като орел своето блато и тръстиките му — неговия постоянен стан; Лука Иванов защитаваше юнашки Воденско;

костурските и леринските чети с войводите си Георги Попхристов, Атанас Кършяков, Пандо Кляшев, @Тане Стойчев, Кръсте Льондрев, Митре Влаха водеха люти битки с андартите, които прииждаха от юг; в Охридско бе обезоръжена цяла една сръбска чета и людете й, почти всички от Сърбия, бяха върнати в кралството само с торбите им. Обърнал се един от тях и казал:

— Излъгаха ни, че по тия места живеят сърби, и ние дойдохме да се борим за тяхното освобождение от турския ярем. Сега с очите си виждаме как са ни лъгали.

Тия негови думи спасиха живота му, също и живота на другарите му. Людете на Организацията ги пуснаха да си отидат, откъдето бяха дошли. По-трудно беше с изменниците, с отстъпниците между своите. По-трудно беше с Йосифа от Рапа — тая стара лисица и свиреп вълк в същото време.

Същата тая земя македонска го бе родила. Родил го бе робският мрак.

Той завладя над двайсетина села по най-дивите, пустинни македонски планини. Оскотелите от черна немотия и непрестанен глад селяци той блазнеше със злато, с торби бяло брашно и нови опинци; колебливите покоряваше с лъжливи обещания; твърдите в народната вяра и храбрите убиваше. Той познаваше всички болки и нужди на бедните турски роби, говореше им на техния език, с техни думи. Ползуваше се ловко от покровителството на турците и го плащаше с предателства; когато се случеше да се срещнат по планинските пътеки неговата чета и турски аскер, разминаваха се полюбовно и си разменяха приятелски поздрави; когато едните влизаха от единия край на селото, другите излизаха от другия му край, за да не си пречат. Поробеният народ и неговите бойци бяха техен общ враг, поробеният народ беше тяхна обща жертва. Йосиф никога не влизаше в открит 5ой с народните чети или със селската милиция, а с дяволска ловкост устройваше засади. Беше неуморим, предприемчив, находчив, беше и смел. Вдъхновяваше го яростната злоба на ренегата, омразата му към тия, които бе изоставил и които го презираха. Искаше да ги унищожи до един, жадуваше за кръвта им, за да няма кой да помни измяната му и да го съди. Подтикваше го, насърчаваше го, вбесяваше го омърсената му съвест — глух вой в него самия, лют враг в

него самия, който разгаряше в мрачната му душа дива, неутолима ненавист към тия, на които бе изменил. Разпъващата, разкъсващата драма на отстъпника превръщаше всичките му сили в неукротима, свирепа злоба към своите еднокръвни братя, на които бе изменил. Грозна, противна беше маската, зад която криеше истинския си, юдински образ: самодоволно сияеше широкото му бледо лице, често изкривено от доброжелателска усмивка; трескаво блестяха мъничките, прищипнати очички от ехидна радост, тържествуваща в злото радост, която понякога искаше да изглежда и искрена, ала винаги, постоянно в неговите очи искреше бесовският огън на душата му. Тия очи понякога плуваха и в сълзи на подмилкващо се умиление, на коварно, лъжливо състрадание. Много пъти Йосиф от Рапа се сопваше на дрипавите селяци:

— За вас съм тръгнал бре, с пушка, за ваше добро!

С хищническото си ухо Йосиф от Рапа дочу, че организационните чети подготвяха унищожението на четата му, разчистването на всички места и селища, които бе успял да завладее. Той имаше свои люде и по-далеко от постоянните си леговища, проникваше все по-нашироко. Издирваше и ловеше, замотаваше в мрежата си слаби души или засегнати, пострадали от грубости и несправедливости на необуздани люде на Организацията; привличаше на своя страна озлобени честолюци като себе си и те ставаха негови пипала и проводници, които сееха смут и разкол, отваряха му път по-надалеко. Научи той навреме, че организационните чети от три съседни околии се събирали в една долина, скрита дълбоко в планините, и там решавали съдбата му. Йосиф остави четата си, взе само двама от четниците и двама селяци от най-близките села — същите, които бяха дотичали да му съобщят за събирането на организационните чети. Пропълзя той нощем с малката си дружина през непроходими гъсталаци и процепи, изкачи се и се скри между голите скали на един връх, от който се виждаше като на длан долината, в която се бяха събрали вече народните чети, до сто и петдесет души и още толкова селска милиция. Което не можеше да види Йосиф от Рапа в ясния юлски ден, виждаше го много по-добре с тежкия, черен бинокъл, който му бе изпратил сам кралят на Сърбия.

Долината се разтваряше подобно на гигантска паница сред околните планински стръмнини, с начупени, ръбести стени, по неравното и дъно гъсто се зеленееше широка горска поляна. Надиплените височини наоколо бяха обрасли с букови и дъбови гори, през тях се надигаха сини, пепеливи скали, червенееха се проядени брегове. В една широка падина там се зеленееха плочените покриви на малко планинско село — купчина от къщурки с ниски каменни стени, туктам ще се белне някоя от тях измазана с вар или ще светне на слънцето стъкло на прозорче. Около селските къщи бяха разхвърляни жълтеещи се край скалите или сред горите още неожънати нивици, зееха по-близу или по-далеч дълбоко разкопани дупки, откъдето селяците вадеха плочи, или пък се чернееха загасени огнища, където бедните люде горяха въглища, за да ги продават по пазарищата на околните градове. Пак там, надълбоко в горите, се ширеха оголени сечища, проникнали в горската зеленина като разяждащи, смъртоносни язви. Доста широк проход минаваше край горния край на поляната, издълбан от зеленикавите води на бърза, пенлива река, разтваряше се още по-широк на югозапад, а по дъното му кривуличеше каменист път, който свързваше със света тия отдалечени планински дебри. Току над първия завой на прохода се надигаше стръмен рид със струпани на върха му грамади от скали. Ако проходът беше врата към света за тия места, тук, на тоя висок връх, открай време стояха негови каменни стражи и така наричаха селяците скалистия връх — Стражица. По обляната от слънцето поляна се тъмнееха зелените сенки на купчини храсталаци, ширеха гранки самотни дървета, под които се бяха насъбрали цели дружини люде. Мяркаха се люде и по скритите в гъсталаците пътеки накъм близкото село, мяркаха се и между скалите на Стражица. Виждаше ги Йосиф от Рапа, святкаха на юлското слънце и оръжията им.

— Тука са сички — въздъхна той негли с облекчение.

Него никой не можеше да види между скалите на далечния връх. Погледа още някое време, сякаш да преброи събралите се на поляната долу, махна с късата си ръка и поведе назад людете си. Изведе ги и четиримата

на една пътека. Хвана единия от селяците за разгърдената му риза, впи в очите му свиреп поглед:

— Тичай в Преспа! Ама ще тичаш! Шест часа път, ти ще го вземеш за три. За три, чуваш ли? Право на каймакамина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“ Това ще му кажеш. Нищо повеке. И ако до ужина днеска не ме намериш в Пресад, ще те заколя. Ще изколя и целия ти род. Толкова време ти давам. Още ли си тука!

Селякът хукна по пътеката надолу, за Преспа. После Йосиф хвана другия селяк за ризата:

— Тичай и ти за Преспа! Но ти ще минеш през Ру-пел. Пътят е пак толкова. И на тебе толкова време ти давам. До ужина да ме намериш. Чу какво ще кажеш и ти на каймакамина. Още ли си тука бре!

Хукна по пътеката и другият селянин.

Йосиф от Рапа не можеше да стори нищо повече. Дано времето да стигне. Докато отидат двамата селяци в Преспа и докато хване аскерът Стражица. Тук ще се навърта той и ще дебне. Ако тръгнат българските чети за неговите села, той ще изтича нататък далеко преди тях. Ще му хванат те опинците, щом ги знае къде са и що му кроят. Друго не можеше да стори Йосиф, а и това стигаше. Стигна също и времето. Предателите тичаха към Преспа с изплезени езици. Гонеше ги приглушеният, но страшен глас на сърбоманския войвода. По пътя единият от тях си намери и кон.

Времето стигна. Четиримата войници, които се бяха събрали на поляната при Стражица, чакаха още един войвода от съседната околия, ала не това най-много ги караше да се бавят през целия този ден. Седнали под клонест дъб на единия край на поляната, те се препираха как да ударят Йосифа от Рапа, откъде да минат, докъде да стигнат. Всеки повтаряше своето. С тях четиримата беше и Борис Глаушев — член на окръжния комитет, но сега прост четник. Що можеше да каже той, с що да се намеси в споровете им — не познаваше ни планините наоколо, ни скритите пътеки, ни людете по тия места. Отпуснал се бе на зелената трева, притиснат от тъмна, неизбродима тъга.

Денят беше ясен, сух и горещ. Морно дишаха задремалите гори, тревите вехнеха в топла влага, от нажежените скали лъхаше огън. Четниците и милиционерите бяха се пръснали на купчини под сенките, лежаха във влажната трева, лениво разговаряха, подмятаха си груби шеги, някои се смъкнаха към реката да се къпят. Приятна, спокойна почивка. Като се виждаха толкова много на едно място, те не се бояха от нищо, те и не мислеха за врага. Поразмърдваха се само когато дойдеше време да се сменяват часовите по околните височини. По скалите на самия връх на Стражица беше настанено цяло едно отделение от четиридесет четници — така проходът и пътят по него беше затворен, поляната беше завардена. Спокойна, приятна почивка. На пладне селяците от близкото село докараха цели товари храна — черни селски хлебове и варено говеждо месо. Настана за късо време оживение, но после четнишкият лагер затихна още повече; дочуваха се само отделни гласове, блажени похърквания и оттатък, към края на поляната, гласовете на четиримата войводи, задавени в тишината на горещото юлско пладне.

Безкраен беше юлският ден и времето стигна.

Привечер, когато горите зашумяха, отърсвайки се от сладката лятна притома, на поляната дотича с подкосени нозе пратеник от Преспа. И само това можа да прохрипти, с последни сили:

— Къде са войводите…

Тръшна се на тревата. Изляха на главата му две манерки вода. Дотичаха войводите при него. Той потрепна с мокрите си клепки, отчаяно се завъртяха очите му:

— Аскер иде… безброй.

Изпратен от околийския комитет в Преспа, той бе успял да изпревари за малко време аскера и телеграфическите разговори на преспанския каймакам с кай-макамите от съседните околии.

— Стани, стани… — подвикна му един от войводите. — Ти си се уплашил.

Куриерът се изправи, подпрян на двете си ръце.

— Кажи сега по-спокойно, по-точно за аскера. Куриерът пое въздух:

— Комитетът ме праща. Целият аскер в Преспа е на крак. Комитетът е научил, че сте предадени. Каймакаминът съобщил по телеграфа на всички други каймаками наоколо. Ще дойде аскер насам от всички градове. Това е.

— Уплашили са се и даскалите в Преспа.

— Ти не си видел аскера, пък казваш: безброй.

— Нека са безброй! Ще ги обрулиме като зрели

круши.

Куриерът нищо не отговори на тия думи на войводите и насъбралите се там четници, които се надпреварваха да показват безстрашието си.

То беше само за късо време. Сред надигналата се по поляната врява проеча тръба: сбор. Всеки при войводата си! Докато се разтичаха наоколо четници и милиционери, постегнаха опинци и оръжие, започнаха да пристигат един след друг часовите, които пазеха наоколо.

— Аскер иде. Аскер се приближава.

Един табор от над хиляда души аскер идеше насам по пътя през прохода; други роти и дружини пъплеха по пътеки и долища от няколко страни през планините.

Не дойде никой само от Стражица. Настанените там четници виждаха всичко, виждаха раздвижването по поляната, чуха и тръбата. И не пратиха никого да съобщава това, което се знаеше от всички,

По уговорен план за отбрана и изтегляне навътре в планините всеки от четиримата войводи поведе людете си. Оставаше да се приберат по четите и тия от Стражица. Не беше сега нужно да стоят там, на усамотената височина, четиридесет срещу хиляден аскер. На път вече, войводите се събраха отново:

— Какво чакат тия там още? Не виждат ли? Не чуха ли тръбата? Свири отново!

Проеча, извиси се над горите тръбният зов. И като далечно ехо от Стражица долетя многоглас вик:

— Ураааа…

Войводите пратиха двама милиционери — тукашни люде, да стигнат по-скоро горе с тяхната заповед: всички от Стражица да се приберат незабавно по четите си!

Четите вече се изтегляха, всяка по своя посока. На поляната останаха само войводите и по дааматрима от четниците им. И тръбачът, отпуснал в ръката си замлъкналата тръба. И Борис Глаушев там. Слънцето се бе скрило неусетно зад планинските хребети на запад; без жертвени огньове и пушъци, без златни порти и тържествени арки. Небето между планинските върхове бързо се избистри, светна като широк отвор към безкрайността. Горската шума и тревите по източните и

южните склонове засияха тихо, без блясък, а насреща и по дълбоките долища потъмняха под студени, маслиненозелени сенки. По стръмнините прииждаше тишина на широки вълни, срещу неуморния цвъртеж на щурците и тревожното писукане на бързо прелитащи птици, срещу безспирния стон на реката в дола.

Двамата селяци милиционери се връщаха през поляната и отдалеко личеше отговорът им:

— Не искат… Тука, велят, ще се биеме ние, на Стражица. С.един глас викат сички. Кажете, велят, на войводите, не сме дошли да бегаме и да отстъпваме.

Развикаха се един през друг четиримата войводи:

— Те са луди! Как смеят… Сами тука срещу толкова аскер!

Единият от милиционерите пак се обади: — Аскерът… той се вижда веке отгоре. Човек до човек по пътя. А идат и отсам — посочи той с ръка на противоположната страна. — Виждат се и офицерите им на коне. Ъъшат, бързат.

— Я — заозърта се Караджата, окръжният войвода. — Кой ще изтича да им каже? Строга заповед: веднага да слизат!

От застаналите там четници и милиционери никой не се обади. И като някакъв заплашителен отговор меко изпукаха някъде по-далеч няколко изстрела. Стреляха, види се, часови, които бяха останали по местата си и вече виждаха врага. После се повтори същото от другата страна. Караджата рече, ослушвайки се:

— Обсаждат ни. — И повиши глас: — Тия там, горе, така ли ще ги оставим! Нема ли кой да…

Пак никой не се обади за един дълъг миг. Сетне се

чу:

— Аз ще отида.

Всички се извърнаха към Бориса Глаушев. Той взе пушката в дясната си ръка и тръгна през поляната.

— Даскале…

Изтича след него и един от четниците. Сподири ги гласът на Караджата:

— Е, щом… Ама по-скоро, нема време! Ще ви чакаме на Колче.

Това беше друга височина, където една от четите трябваше да заеме позиция, докато се стъмни добре, както бе решено.

Всичко виждаше от своя далечен връх и Йосиф от Рапа. Изтеглянето на четите по околните височини, бързото настъпление на аскера от няколко страни. Той свали бинокъла си, изтри с длан насълзените си очички. И се озърна засмян, да погледне своите люде.

— Наредих ги аз от харно по-харно. Хе… Ти какво! — сопна се той на единия от селяците край него.

Селякът наведе очи с мрачно, измъчено лице. И кой го знай откъде намери смелост да промълви срещу Йосифа от Рапа:

— И те като нас… християни. Турците ще ги… Йосиф мълчаливо, безшумно се извърна и току го

блъсна в лицето с широката си разтворена шепа.