Серия
Преспанска тетралогия (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 96 гласа)

По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
„Гласовете ви чувам“
Автор Димитър Талев
Първо издание 1966 г.
България
Издателство Български писател
Оригинален език български
Жанр исторически роман
Вид роман
Предходна Илинден

„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.

Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].

Сюжет

Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.

В гр. О.

Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.

Йосиф от Рапа

Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „ ... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.

Ангелика Милонас

От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“

След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.

След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големият им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.

Комитетски дела

Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.

Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 човека да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.

Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.

Битката на Стражица

Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“

Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“

Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.

Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната полщадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.

В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.

На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.

„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.

Издания

  • Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
  • Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
  • Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
  • Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 9547394436)

Бележки

  1. Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
  2. Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора. // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
  3. Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.

Външни препратки

     Портал „Македония“         Портал „Македония    

LVI

Над дома на Лазар Глаушев в Преспа, между стените на двора му лежеше тишина. Катадневната мирна глъчка по тая отстранена улица се чуваше все една и съща от ранна утрин до мрак, протичаше край притворената порта като поток в равнината със своята еднозвучна песен. Отдалеко идваха гласовете, детските провиквания, кучешкото полайване от съседните дворища, а когато се случеше някой да прекрачи прага на Глаушевата порта, хващаше го тишината между тия стени, заливаше го като дълбока, застояла вода. Безшумно, сякаш на пръсти, ще мине той по пътеката между цветните лехи на Ния Глаушева и едвам ще подвикне пред самата врата на умълчалата се къща:

— Тука ли сте, люде…

Ще се покаже Ния или самият Лазар Глаушев — те винаги са на крак някъде в къщата или на двора, ще покани без гостоприемна усмивка, но с кротка привета ивост:

— Тука сме, тука. Повели…

Люде влизаха в тоя стар дом често през първите единдва месеца и много повече в празнични дни, след църква, но с всички беше така — потъваха и гласовете, и стъпките им като в тиха вода. Дори и на празника на свети цар Борис — именния ден на Бориса Глаушев, когато се извървя едва ли не целият град — тиха и претиха беше празничната радост и на домакините, и на всички гости, млади и стари. Всеки се питаше в ума си: къде ли е сега Борис, именникът, по кои ли планински пущинаци скита? Дано бог да го запази в трудния, опасен път! Такива думи и подбираха людете в своите поздравления и разговори, изричаха ги сякаш през въздишка дори и когато бяха думи на похвала и обща гордост. После и поспряха да идват толкова често — людете в Преспа и нямаха много време за гости, като трябваше от сутрин до вечер да тичат по работите си, да се блъскат

и трепят за прехрана, а които бяха влизали по два и по три пъти в Глаушевия дом да изкажат почит и съчувствие, вече и не беше редно да повтарят и преповтарят. Ще дойде някой сега само по работа и набързо или ако вече отдавна не е спохождал старите Глаушеви. Оставаше да бълбочи от ранна утрин до мрак само тихият всекидневен поток край стените на почтения дом, мирната улична глъчка.

Щом се разчу низ града, че Борис Глаушев е отишъл в четите, влезе един ден в Глаушевия двор заптия и повика Лазара при каймакамина. Лазар очакваше такова нещо и тръгна спокоен, с готови думи на езика си. Каймакаминът го покани да седне, но не стана от мястото си да го посрещне. Беше от по-младите турци, седеше гологлав в канцеларията си, чист и спретнат, обръснат, с хубави мустаки, които, види се, не можеше да прежали и да подстриже, както беше мода между тия като него. Той се караше на подчинените си в хюкюмата, недоволен от работата им, караше се и с градските бейове и агалари и все пак в каазата преспанска всичко вървеше постарому. Беше човек неспокоен и винаги възбуден от някаква непреодолима грижа, ала неговите управнишки работи изтичаха някак между пръстите му. Това се знаеше и между турците, и между българите, но всички се бояха от неговата припряност и гневливост, никой не се решаваше да му подаде и рушвет.

Лазар Глаушев седна на стол срещу него — каймакаминът още с пристигането си в Преспа бе наредил да изхвърлят миндерите от канцеларията, които впрочем и преди на два пъти бяха изхвърляни и отново връщани на старото им място. Виждаше се, че избухливият управник бе решил да се държи с подобаващо достойнство, но се виждаше също, че за това му бяха нужни усилия. Разговорът започна и продължи на турски:

— Пушите ли, Глаушев ефенди?

— Не, каймакам ефенди. Отдавна не пуша.

Каймакаминът загаси и собствената си цигара в огромния, препълнен пепелник. Лазар забеляза и това, че турчинът произнесе правилно българското му име. И докато още мачкаше цигарата в пепелника, сякаш зает повече с нея, каймакаминът рече:

— Имам сведения, че вашият син забегнал с четите. Вие знаете ли за това?

— Знам, каймакам ефенди.

Турчинът го погледна изненадан от неговия отговор:

— Виждам, че може да се говори с вас. Не се опитвате да се преструвате, да извъртате, както правят други, както правят всички ваши, които мразят нашата държава и се опитват да я разрушат.

Той започна проповед за една нова Турция, възродена, напредничава, и с всяка своя дума се разпалваше все повече, освобождаваше се от несвойствената за него сдържаност, която бе нахлузил като неудобна дреха. Движенията му ставаха по-широки и резки, забравил подчертаната си почтителност към седналия срещу него гражданин, той запали нова цигара, тръгна да се разхожда из стаята. Лазар Глаушев слушаше. И не за пръв път едни и същи думи за възродена Турция. Каймакаминът внезапно се спря пред него:

— Говорете, кажете какво мислите, искам да ви чуя.

— Що да кажа, каймакам ефенди… Слушам ви и си мисля: дано така да бъде. Мисля си това: за да обичат гражданите държавата, тя трябва да бъде такава, че те да могат да я обичат.

— Ние наистина ще направим такава държава — тръсна юмрук турчинът.

— Дай боже, каймакам ефенди.

— Пратете хабер на сина си да се върне, да се прибере. Аз чувах за него. Нам ни са нужни такива люде. Знаете ли го къде е, къде се движи с четата?

— Тия работи не се знаят, ефендим. Пък и що мога аз? Той е вече на двайсет и четири години, не е дете, та да го хвана за ухото.

Пламналият поглед на турчина замръзна върху стария човек. Каймакаминът помисли, че гяуринът, бащата на комитата, се опитва да се подиграва с него. Върна се на мястото си, седна и каза дума по дума с леден глас:

— Ако не го върнеш, ние пък ще ти пратим главата му.

Лазар Глаушев стана:

— Главата му… Той е излязъл да се бори за правда, каймакам ефенди. Против всички тия беззакония,

за които и вие току-що говорихте, каймакам ефенди. Мога ли… мога ли да си отида?

— Върви си.

На път за вкъщи Лазар си мислеше: „Нова Турция… А турците се същите. Как ще стане тя нова и възродена со същите турци? То не е да свалиш само феса си, да се покриеш с лустро… Казах може би повеке приказки, отколкото си бех наумил да кажа, ама човек отговаря на това, което слуша…“ На Ния вкъщи той рече:

— Е… Мина и това. Очаквах го, мина и то. Виждайки го спокоен, тя не попита нищо повече. Те и не приказваха много. Ще разменят по две-три

думи, нужни и необходими във всекидневния им един и същ живот. Синът им беше в планината, с оръжие, ден и нощ в смъртна опасност. Всеки за себе си и в себе си мислеше за него непрестанно, все неговото име беше на езика им, той беше във всяка тяхна мисъл. Пробудиха се в паметта им, раздвижиха се всичките спомени за него от най-далечно време, още от времето, когато го очакваха да се роди и копнееха за него, преди още да се роди. Оживяха и предметите вкъщи — всички, по цялата къща и вън, в двора, които бяха свързани с някакъв спомен за Бориса. Людете също, които можеха да им припомнят нещо за него, ставаха им по-драги, чакаха ги със затаен дъх да кажат, да споменат нещо за сина им. И най-вече между тях мъничкият му син, който все повече им приличаше на него, когато и той бе на същата възраст. Ала те двамата помежду си не говореха за Бориса, избягваха да го споменават в разговорите си, избягваха да разгарят един другиму живия огън в сърцето, живата и непрестанна болка.

Лазар беше по цял ден в чаршията, в малкия си житарски дюкян и негли му беше по-леко там, сред людете, сред всекидневната врява на чаршията. Мъжкото сърце и без това по-лесно понася всяко нещо, за мъжкото сърце има и повече залисии и примамки, не се оставя то да го провърта все един и същ свърдел. Срещу страха и болката за сина в бащиното сърце стои и мъжката гордост, че е родил той такъв син; срещу бащината болка стои и неговата воля и сила да я понася по-търпеливо. Мъжът и в приказката си излива по-издълбоко своята мъка. Мъжът и цигара ще запуши за разтуха, и за вино ще посегне, винаги по-лесно ще направи което му е нужно. С Лазара Глаушев не беше съвсем тъй. Може би поради напредналата му възраст, когато намалява всяка човешка сила, но още и за това, че беше много привързан към жена си и като нея приемаше всяко нейно чувство. С Лазара Глаушев не беше съвсем тъй, но все пак той имаше повече подпори за своето бреме. Дори и самата Ния, без той понякога и да се досеща, много пъти беше негова опора в тяхната обща мъка.

Като е за рожбата, никой не може така и толкова, в добро или в зло, както майката, която я е изтръгнала от самата си утроба. Никой друг не може да изпитва такава безмерна обич, да жали толкова много и да има такова неизтощимо търпение — тая най-голяма сила на сърцето човешко, тая благодат негова и безценна добродетел, която възвисява човека; търпението не на студения камък или на безсловесния скот, а онова, с което се прави и се постига всяко нещо в живота, с което човек може да прекърши всяко съпротивение, да надвие и всяка друга сила, та и самия себе си, всяко зло и слабост в себе си. Докато Лазар Глаушев беше в чаршиЯта, Ния Глаушева стоеше сама вкъщи и така много повече сама със своята мисъл за сина си. Детето край нея — но то още повече и непрекъснато оживяваше пред очите й образа на своя баща. А жива човешка душа беше и нейната. И тя търсеше, волно или неволно, някакво облекчение за себе си. Не между людете, където е нужно човек да се държи като другите, да бъде като другите и да не показва, да не им досажда със своите скърби и грижи. Ния търсеше разтуха в своята самота, в своите катадневни грижи за къщата и детето, та и сама си създаваше повече такива грижи. Къщата, двора, градината; да облече детето, да го нахрани, да го приласкай, да го утеши в детския му плач, да го поучи, да го научи на нови думи и знания. Нейната къща винаги е била в най-добър ред, а тая година още като се запролети, тя сама прекопа всички лехи в градината, по нов начин ги разпредели, насади нови цветя и повече зеленчуци. Подтикваше и Лазара, който се грижеше за дръвчетата, да се грижи още повече и пак с тая мисъл, да намира и той забрава в тия си занимания.

Все пак Ния Глаушева намираше най-много в себе ек утеха и сила, за да не я съсипе докрай мъката й. Виждаше своя син непрестанно, и в сънищата си също,

в най-големи опасности, пред най-страшни рискове, виждаше го — проклети майчини мисли, самият сатана ги поражда и внушава, — виждаше го в кърви и рани, преследван от турски глутници по планинските пустини, гладен, изгарящ за глътка водица, както бе чувала да се разправя за тежкия четнишки живот. Виждаше го и мъртъв, проснат на някоя скала или горска поляна, в храстите мъркат, тракат със зъби горски хищници, над него се вият орли и гарвани, очите му да изпият, месата му да късат… Зли мисли, сами идват и не може човек да ги прогони, като тия зверове горски и хищни птици, които мъртвият не може да прогони. Но тя никога не помисли да тръгне по планинските кървави пътеки, да подири сина си, да го хване за ръка и да го изведе от всички тия страхотии, да падне на колена пред него и да го помоли да побегне, да се отдалечи, да се скрие; да каже на Лазара да се помоли за сина си на комитетските началници. Ния никога не помисли да спасява своя син, да го спре по някакъв начин, да го отклони. Той е мъж. Такъв е мъжкият дял, мъжката воля и чест. Да се бори и да надвива, да живее в опасности и да не се бои, да бъде силен и храбър. Родила бе мъж и такова трябва да бъде търпението на мъжката майка. Той трябва да бъде там, където е отишъл по своя воля. Тя няма да го спре, няма да го повика, той няма да чуе гласа й, няма да види сълзите й. Тя е в неговите страхотии и се бои повече от него, неговите болки нея повече я болят. За нея остава само търпението й — в него ще затвори тя, в него ще удави всички свои страхове и болки. Като Исусо-вата майка, която видяла с очите си своя син увиснал на кръста с кървави рани; не ридала тя, не надала писък, не посегнала да го свали от кръста — такава била нейната майчина любов, нейното майчино търпение. И скритата майчина гордост също.

В общата мъка и грижа двамата стари люде гледаха всеки да помогне на другия, да придръпне повече върху своите плещи от общото бреме. Мълчаха и двамата за Бориса: ако проговори единият, да сподели, да се оплаче — ще нарани другия, ще докосне с нокът раната му, ще я подлюти. Всеки изглеждаше, искаше да изглежда по-спокоен от другия. Тихо беше в дома им, тихо и спокойно. Само радостите им около внука, Борисовия син, бяха някак по-шумни сега — така, о

мъничкия, искаха да съживят, да внесат малко поне радост в къщата си, в своя сегашен живот и пак повече единият заради другия, в неусетна надпревара. Също и когато влезеше чужд човек у тях — посрещаха го, ала не го оставяха да ги теши и успокоява.

Чу се за сражение на чета някъде немного далеко от Преспа. Те и двамата потъмняха, усещаха се взаимно как се спотайваха по цяла нощ будни, всеки под своята покривка в общото легло. На втория или третия ден Лазар измисли да каже:

— Питах аз… нашият не е в тая чета.

— Така, така — отвърна Ния с такова лице и с такъв глас, като че ли искаше да го накара и той самият да повярва още повече на думите си, — Аз и сама мислех да ти кажа да попиташ.

Той никого не беше попитал и нямаше кого да попита — никой в Преспа не знаеше с коя чета върви Борис и за да не бъде съвсем лъжлив пред Ния, добави:

— То, жено, като е за зло, нема да те остави, веднага ще дойде глас, много по-бързо, отколкото за добро.

— Ами да! Така е винаги.

Най-после дойде вест от Бориса, добра вест. Комитетски люде казаха на Лазара Глаушев в чаршията, че синът му е жив и здрав, праща много здраве на баща си и майка си. Лазар затвори вратата на дюкяна си посред бял ден, остави дюкяна, нямаше по това време никакви помощници, и побърза да занесе на Ния добрата вест, да не чака тя до вечерта, да чуе добрата вест и поздрава на сина си минута по-скоро. Падна тежкото бреме от рамената и на двамата. И всичко, що бяха претеглили и премислили за сина си до тоя час, загуби се, изчезна, като да не е било. Но после, още в следващия час, когато радостта им прегоря, започна пак всичко отначало…