Серия
Преспанска тетралогия (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 96 гласа)

По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
„Гласовете ви чувам“
Автор Димитър Талев
Първо издание 1966 г.
България
Издателство Български писател
Оригинален език български
Жанр исторически роман
Вид роман
Предходна Илинден

„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.

Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].

Сюжет

Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.

В гр. О.

Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.

Йосиф от Рапа

Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „ ... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.

Ангелика Милонас

От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“

След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.

След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големият им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.

Комитетски дела

Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.

Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 човека да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.

Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.

Битката на Стражица

Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“

Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“

Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.

Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната полщадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.

В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.

На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.

„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.

Издания

  • Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
  • Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
  • Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
  • Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 9547394436)

Бележки

  1. Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
  2. Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора. // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
  3. Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.

Външни препратки

     Портал „Македония“         Портал „Македония    

LV

Борис Глаушев отиде най-напред у Бобев. В жилището му. Домакинята го посрещна с изблещени очи, като да виждаше привидение. Показа се и Бобев, мълчаливо го поведе към една от стаите, изгони оттам двете си по-малки деца и те двамата се затвориха сами.

— Седни.

Седна и той срещу Бориса. Почака да чуе какво ще каже гостът. Личеше, че знаеше всичко или сам за себе си беше сигурен, че знае всичко. У Бориса се надигна глухо раздразнение от тая негова сигурност, от студения му поглед, който не питаше за нищо, а укоряваше, съдеше. Борис каза рязко:

— Искам да отида в некоя от четите.

Богдан Бобев забави отговора си; остави за един миг да говори мрачната сила на погледа му. После рече:

— Добре. — И попита със същия твърд глас: — Къде изчезна толкова време? Осем дни.

— Не съм броил дните. Тук съм, в О.

— Дните аз броя винаги. Не ги оставям да минават край мене. Не са много те, нашите дни. Търсихме те. И ние, и директорът, и настоятелството.

— В хотела живея. И не ходя много по улиците.

— По-добре. Хората ще те гледат като мечка.

— Защо? Не съм направил никому нищо.

— С това… „никому нищо“ не се живее между хората. Нема и да те оставят другите. А ти си учител, член на окръжния комитет. Имаш задължения, отговорности. Обвиняваме те ние най-напред, другарите ти от комитета. Директорът е в паника, остави учениците си, без да ти мигне окото. Сега, към края на учебната година. Настоятелството иска да те уволнява. Никому нищо а? Детинщини!

— Не съм дошъл за това при тебе, Бобев. Не искам да знам нито за училище, нито за директор, нито за настоятелство.

— Детинщини. Така човек плюе в сурата си. И ти… заради една гъркиня.

Борис скочи:

— Не ми говори за това! Не ти позволявам. Това е моя лична работа.

По хлътналите страни, по цялото му лице изби гъста червенина, очите му горяха като две сини пламъчета, косата на слепоочията бързо потъмня от влага. Богдан Бобев едва се полюля, както бе сложил широките си шепи на колената, и сякаш за да подсили гласа си:

— Седни. Не рипай! Ние като сме се заели с тая народна работа и сме учители, нашият личен живот идва на второ място. И ми е чудно, че точно на тебе требва да разправям тия неща. Дочувах аз за твоята гъркиня и требваше още тогава, но… винаги е така, когато човек не свършва навреме всека работа. Ти си ходил и у тех, у Милонас.

— Ходих.

— Не знаеш ли кои са? Знаеш. Сега целият град говори, че докато ние, комитетът…

Борис протегна ръка, за да го прекъсне, но каза с неочаквано тих глас:

— Ако продължаваш, веднага си отивам. Бобев като че ли не го и чу:

— Не се сърди на хората. Като направиш едно, хората отиват по-нататък. Не мога да ти простя и аз. Чакай, чакай! Добре, че си решил да идеш в чета. Ще туриш капак. За тебе сега друго и не остава.

— Аз не за това. Тръгвам сам и по своя воля. Бобев подигна ръка и пак я сложи на коляното си:

Добре! Край!

— Какво искаш сега от мене?

— Нищо. Дойдох да ти съобщя.

— Е, харно, харно — повлече глас Бобев с престорено примирение. И продължи, отново присвил дебелите си вежди: — Знае се, говорено е: четите имат нужда от хора като тебе. Оставихме ги все повече в ръцете на разни там… горски царе. Не искат да слушат нас, даскалите.

— Искам да ида в най-изостаналия район.

В очите на Бобев за пръв път се мярна по-топла светлинка:

— Добре. Ще требва да те постегнем. Илия Нунков ще дойде да ти вземе мерка за дрехи. И опинци ще ти са нужни. Ти немай грижа. Аз ще… И за училището ще ти намерим заместници до края на годината. Тия дватри дни ще заминеш. Ти поне се махни от О. Арестувани са четирима. От момчетата. Никой не е заловен на самото место, но познали са ги некои и тъй, по подозрение. Сега ги въртят на ръжен в затвора. Да разкрият работата, та да стигнат и до нас. Работата е ясна, но турците немат доказателства. Може да приберат некои и от нас. Очаквам. Да сложат и нас на ръжен. Засега ние ни лук яли, ни лук мирисали. Преструваме се на умрели. И нищо не ще могат да ни сторят, дявол да ги вземе. Само да не се изтърве некой.

— Не можахме да отсечем главата на гръцкия комитет — рече Глаушев хладно.

— Не сполучихме докрай. Требваше за ден-два да свършим с всички. Изпокриха се и сега добре се пазят.

— Такива планове, изглежда, никога не се изпълняват докрай. И сега очаквай те нас да ударят.

— Нема да посмеят. Те сега очакват турците да се

справят с нас и тичат да им помагат. Задържаните са посочени от гърци. Консулът им ходи всеки ден в конака, иска да задържат и нас. Може да си имаме главоболия, но нищо не могат да ни сторят.

— Ако не могат тук, ще ударят пак селата долу.

— Ще им пресечем пътя и там. Караджата пак замина. Ще събере четите в две големи чети и ще вървят те по петите им.

Борис помълча, опрял върху него потъмнял поглед, после рече:

— Борбата с гърците, със сърбите поглъща сега всичкита ни сили.

— Така е, но не може да бъде иначе. Борис не сваляше поглед от него:

— Наистина ли не може иначе?

Сега помълча за миг Богдан Бобев и сякаш искаше да угаси светлината на неговия поглед в мрака на своите очи:

— Глаушев… Не искам пак да те засегам, но… Ти често си се колебал и, чини ми се, още повече след това, което се случи там с тебе. Друго аслъ и не може да се очаква от такива увлечения.

— Колебания… Ти ги наричаш колебания. А ето виж какво става с твоите строго обмислени планове. Човешките работи…

— Да, планове — прекъсна го председателят. — Обмислени добре. А как иначе? Аз пак ще скроя план и ще го изпълня по-добре. Ние ще се справим с тех. Нужно е само да съберем силите си. А не… колебания. И не знам какви още философии. Слушай какво ще ти кажа: четите, нашата въоръжена сила, са повечето в ръцете на прости, неуки хора. Не знаят, не разбират достатъчно. Поддават се на… на инстинктите си. Но вие пък, тия като тебе, знаят повече, отколкото е нужно. И се лутат, не знаят къде да се спрат. Далдисват по лъжливи, привидни истини. От такива като тебе аз се боя повече.

— Какво ще кажеш за Стефан Кибаров? Той също ли… далдисва?

— Не можеш да го забравиш. Той е направо смахнат. Макар да върви все направо. По една посока. И точно с това е смахнат. Окат слепей. Хванал се за тоягата си и върви.

— Ами ако тъкмо той е намерил истинската истина?

— Не.

— Не. Това не е достатъчно, Бобев.

— Аз знам какво говоря. Борис стана:

— Е… Ще търся и аз истинската истина. Сега отивам в чета.

Бобев го изпрати мълчаливо до вратата на жилището си.

Един от хотелските слуги посрещна Бориса на входа на хотела:

— Горе, в стаята ти, те чака гост. От един час чака. Горе го чакаше баща му. Зарадваха се на срещата

и двамата, но радостта им беше като зимно слънце. Веднага започнаха разговора за това, което бе накарало Лазар Глаушев да дойде неочаквано в О.

— Получих писмо. Оттука, от О. Непознат човек ми го пише и без име. Разтревожи се майка ти: „Иди да го видиш. Да си поприказвате, той самият ще ти каже по-добре как е и що е.“ И в Преспа се зашушука, преди това още. Има люде, които тъкмо това търсят, да се ровят в чуждите работи.

— Мога ли да видя писмото?

Лазар бръкна в пазвата си, извади джуздан от лъскава кафява кожа, с ремъче, което се навяваше два пъти, отвори го, като не спираше да говори:

— Ще го видиш, защо да не го видиш. Ето. Не е писано с лошо сърце, при все че е чужда намеса и може би ненужна.

Борис разгърна писмото — написано беше на хубава хартия, с едър, лек, красив почерк: „Уважаеми господин Глаушев, Моля да ме извините, че се намесвам във Ваши семейни работи, но мисля, че в случая това е мой човешки дълг. Вашият син преживява тежки часове и мене ми се струва, че има нужда от Вашата бащинска подкрепа. Това е, което исках да Ви съобщя. Останалото е Ваша и негова работа, Извинявам се също, че по важни причини не ми е възможно да се подпиша под тия редове с името си.“

Борис стоя една минута с очи в писмото и след като го прочете, после дигна поглед към баща си:

— Аз като че ли се досещам кой го е писал. Но това не е важно. — Той сгъна разсеяно писмото и го подаде на баща си: — Решил бех и сам да ти пиша за това, което требва да знаеш. И ти, и мама.

Нужно му беше да подреди мислите си по-нататък, замълча, обърна лице към прозорците на стаята. Лазар чакаше, но после се опита да го насърчи:

— Ами да. То се знай. Това си казахме и ние с майка ти, но ето дойдох аз и да те видя.

Борис започна, без да откъсва поглед от мътните стъкла на прозорците:

— Мама знае донекъде… Обикнах аз една девойка тук. Гъркиня. И тя също. Къщата им е срещу моята предишна квартира. За пръв път аз… разказвам така за това — потрепера гласът му, пресекна за миг.

— Ходих аз в квартирата ти — побърза да каже Лазар и пак за да го насърчи, да го подкрепи някак.

Младият Глаушев продължи с изяснен глас, премести и погледа си, сведе го пред себе, да следи по-добре мислите си:

— Гръцко семейство. Двамата й братя са дейни хора на гръцкия комитет. Ние я погубихме: аз и братята й. Нашата вражда. Окръжният комитет реши да се убият двамата й братя. При тия, последните убийства тук. Аз също дадох съгласието си. Не можех иначе. Не можех да поставя личните си работи по-високо от комитетските. Тя дойде да ме пита и аз й признах. Раниха единия от братята й. На другия ден тя се самоуби. Изгоре в нашата вражда. Не е могла да ме намрази, а те й са родни братя. Тя беше и добра гъркиня. Ти разбираш… — едва сега Борис дигне очи към баща си.

— Разбирам — въздъхна Лазар Глаушев. — Милото девойче! Що ли би станало и с майка ти навремето, да не беше умрел Аврам Немтур… А после, сине?

— После… Сега аз требва да давам сметка пред всички. Какво ли не се говори из града! Некои са ме нарекли и предател. Тайно съм бил във връзка с гръцкия комитет. Хората се забавляват.

— Да, да. А ти?

— Аз… — загледа се в лицето на баща си Борис, в очите му: — Реших да постъпя в некоя от четите.

Лицето на Лазара Глаушев остана непроменено. И

очите му също. Но като че ли се вкамени това лице и старите очи като че ли се втренчиха още повече.

— Да — промълви той, но това може би не беше и никакъв отговор.

— Тук, в града, всъщност е по-опасно… — подзе Борис, но млъкна.

Помълча и старият Глаушев, после каза:

— Ще отговоря с твоите думи: не ще поставим ние с тебе личните си работи по-горе от народните. Щом така си решил…

Той сега мислеше за жена си, за Ния, но не спомена нищо за нея. Заговори за майка си Борис:

— Ти виж там с мама…

— Майка ти, тя… и тя като нас, Борисе.

Борис се опита да промени разговора и какво имаше да говорят повече за неговото решение? Ангелика беше непрестанно в мислите му, но той искаше да поговори и за майка си:

— Ти загатна за мама… Че и тя би… Съживи се погледът на стария човек, поизмести се

и ледената грудка, която тежеше на сърцето му. Нека си поговорят те двамата по мъжки и да няма в разговора им ни следа от каквато и да е слабост, от мъка и скръб сега, когато се разделяха и може би завинаги. Лазар започна:

— Така беше тогава. Аз не можех да се оженя за щерката на Аврам Немтур, богаташ и още повече народен враг, противник. Отказах. Майка ти не би посегнала на себе си, има голема сила в нея, но не би й било по-леко.

— Аз мислех да се оженя за Ангелика Милонас. И тя също.

— Не бих се противил и аз, ако е гъркиня и от такова семейство. Ти с нея би се свързал, а не с братята й или… С времето, Борисе, много неща се променят и людете се променят. Много неща стават по-ясни. Не се променят, не бива да се променят само ето… такива работи, че в човешкия живот секогаш требва да има чистота, да има чест и съвест.

Те вече нищо не споменаха за предстоящото заминаване на Бориса. На другата сутрин Лазар Глаушев си тръгна за Преспа.

От хана, където бе отишъл да изпрати баща си, Борис се отби при председателя на училищното настоятелство, в магазина му, сред една от най-оживените партии на О. Председателят го прие в стъклената си кантора и сам затвори вратата й.

— Седнете, господин Глаушев.

Седна и той до масатаписалище, с редица преградки на единия й край. Поизкашля се без нужда, приподигна панталоните си, да не се развалят ръбовете им. През стъклените стени се дочуваха приглушени гласове — движението в широкия колониален магазин не спираше. Борис седеше нетърпеливо на дървения стол.

— Дойдох да ви съобщя, че напускам училището. Председателят на училищното настоятелство подигна вежди:

— Вие вече сте го напуснали. От десетина дни.

— Готов съм да приема всички последствия. Донесох прошение. Заповядайте.

Председателят пое хартията, разгъна я, прочете двата реда: Борис Глаушев молеше да бъде освободен от длъжност. Председателят сгъна отново заявлението, сложи го на масата:

— Как мислите вие: всичко е в ред. Сега, преда края на учебната година. Ние нема да ви пуснем,, нема да ви освободим от вашата длъжност. До края на учебната година. За следващата година… ще видим.

— Исках да спазя реда. Ще напусна и без позволението на настоятелството.

— Некои от настоятелството искаха да ви уволним веднага. Аз не се съгласих. Заради училището. Вашите частни работи и вашето поведение…

Борис стана.

— Господин председателю, моля да не говорим за моите частни работи.

Стана и председателят:

— Господин Глаушев… Всичко това и вашето поведение сега, това опасно смущение в целия наш живот се дължи на безполезната и вредна за народа ни революционна деятелност. Поне след въстанието требваше всички да си вземат добра -бележка. Господин Глаушев, вие и всички като вас ще бъдете стократно по-полезни на народа си като учители, нежели като бунтовници. Сега и за хора като мене е рисковано да се движат по улиците на нашия град. Ето докъде стигнаха нашите работи. Моля да не мислите, че говоря от страх! Крайно време е вие, господа революционерите, да се стреснете и да си дадете добра сметка. — Председателят подигна пръст: — Училището: господин Глаушев, а не пушката и бомбата!

Борис ГО изслуша търпеливо. И отговори, но сякаш повече на себе си, на свои мисли, породили се в ума му В същия този миг:

— Мисля си, като ви слушам… Мъдрост на мъдростите е човек да открие, да познае логиката на живота и според нея да насочва своята деятелност и целия свой живот. А не да изхожда от свои умозаключения, колкото и мъдри да изглеждат.

— Е, да — подитна пак вежди председателят. — Логиката на живота, разбира се. Но вие сте тъкмо противното…

— Аз говоря за истинската. Чувал съм, че вие сте следвали география в Софийския университет…

— Да, да!

Това беше най-голямата гордост на председателя. Борис продължи:

— Чувал съм също, че като студент там били сте социалист.

— Да… да.

— Сега — посочи Борис с ръка — тоя магазин., На пръв поглед и в това има некаква логика: географията, познаването на света, социализмът като икономика и като учение материалистическо са ви помогнали да станете един от най-добрите търговци в О.

— Вие… подигравате ли се?

— Не. Искам да кажа само как може да изглежда една привидна, лъжлива логика. Сбогом, господин председателю.

— Сбогом.

Подобен разговор Борис Глаушев имаше и с директора на училището.

На излизане в училищния двор Глаушев срещна Мария Йорданова и не се учуди на тая всъщност неизбежна среща — Йорданова отново бе влязла в дирите му. Спретната, чиста, хубава. И винаги изглеждаше че е заета с нещо, че й предстои някаква работа. Винаги беше между учениците низ двора; където мине, децата позатихват, спират лудориите си, някои търсят погледа й, очакват да ги похвали. Тя си помисли, че Борис се връщаше в училището, и не спомена нищо за продължителното му отсъствие.

— Видех писмото ти до баща ми — рече Борис с лошо прикрито раздразнение.

Йорданова не изглеждаше изненадана, нито пък направи опит да се прикрие:

— Аз и сега мисля, че бе мой дълг да го напиша.

— Жените страшно обичат да се бъркат в чуждите работи.

— Жените… Ти не познаваш жените. Това, което говориш, е от мъжка самонадеяност.

— Не, това е мъжка откровеност.

— Ти си решил да се караш с мене. А пък аз искам да поговоря, да ти кажа…

— Какво има?

Тя се бореше сякаш за въздух, лицето й стана малиново от прилив на кръв под чистата нежна кожа. Тя се бореше сама със себе си, бореха се в нея две противоположни сили — едно непреодолимо желание, една нужда на сърцето й да се разкрие най-сетне, да проговори за най-съкровени свои чувства, и срещу това — хладният полъх на нейния разум, усмиряващата твърдост на нейната воля. Не, сега не беше време, още не беше време. Мъртвата беше между тях, но беше вече мъртва, мъртва. И Йорданова бързо се овладя, избледня и червенината по лицето й, само езикът, предателят, не искаше да се подчини на волята й, да занемее:

— Наближава краят на учебната година… ние ще се разделим, Глаушев, и…

Тя захапа до болка езика си, млъкна. Борис се загледа в нея, той долавяше нещо, преди да повярва на очите си, преди да стигне то до мислите му — другаде и много далеч бяха сега неговите мисли. Младата учителка се уплаши от пронизващия му поглед, боеше се и от неговия отговор. Забърза, като че ли нищо не бе казала, нищо не бе издал непокорният й език:

— Звънецът скоро ще удари… Да прибера децата. — И все пак дано да чуе нещо от него, поне половин дума: — А ти къде така, с фес на главата… Немаш ли час?

— Напускам училището. Току-що се сбогувах с директора.

— И… къде.

Мина му през ума да й каже, че се прибира в родния си град. Не! Не искаше да я лъже, но не можеше да й каже истината:

— Ще видя. — И току й подаде ръка: — Сбогом, Йорданова.

— Сбогом.

Ръката й беше ледено студена.

Излизайки от училищния двор, Борис Глаушев си мислеше: „Трудно е да се раздели човек с това, което до днес, до тоя час е било негов живот. Нещо се къса, нещо се разкъсва в човека…“

Вечерта в хотелската му стая влезе Богдан Бобев. Борис усети, че вън, пред вратата, останаха и други люде.

— Кои са тия там?

— Две от момчетата. Да не мислиш, че ще се оставя в ръцете на гърците! Като тебе днес. Цел ден из града.

— Требваше да видя председателя на настоятелството, директора. Да не мислят, че съм побегнал като качак1.

— Добре. Аз и по тебе пратих момчета. Да те пазят. Не може тъй, мърцина и… от нехайство. Ние сме в борба.

— Заповедай, седни.

— Не, нема нужда. Слушай сега: утре тръгваш. Два часа преди да се съмне, ще дойде тук човек да те вземе. Наце Христов, ти го познаваш. Ще отидете заедно в село Бачево, на два часа оттук. Там ще намериш всичко, що ти е нужно. Там ще те намери Караджата. с него ще вървиш дватри месеца.

— Аз казах, че искам в най-изостаналия район.

— Това е решение на окръжния комитет. И заповед. Полезно ще бъде за тебе с Караджата. Ще обикаляте окръга, ще има какво да научиш. После… където поискаш. Искам да те видя един ден войвода. Да Това там е багажът ти, нали?

— Заповед. Да не би ти сам да решаваш така за мене?

— Най-сетне, нема значение. Важното е да е решено добре.

---

1 Качак — беглец, дезертьор.

 

Багажа ти ще изпратим на вашите в Преспа. Е, хайде, Глаушев… Добър ти път! — подаде Бобев широката си бяла ръка.

Вече на излизане той внезапно се върна от вратата и мълчаливо прегърна Бориса.