Серия
Преспанска тетралогия (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 96 гласа)

По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
„Гласовете ви чувам“
Автор Димитър Талев
Първо издание 1966 г.
България
Издателство Български писател
Оригинален език български
Жанр исторически роман
Вид роман
Предходна Илинден

„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.

Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].

Сюжет

Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.

В гр. О.

Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.

Йосиф от Рапа

Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „ ... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.

Ангелика Милонас

От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“

След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.

След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големият им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.

Комитетски дела

Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.

Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 човека да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.

Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.

Битката на Стражица

Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“

Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“

Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.

Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната полщадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.

В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.

На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.

„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.

Издания

  • Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
  • Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
  • Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
  • Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 9547394436)

Бележки

  1. Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
  2. Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора. // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
  3. Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.

Външни препратки

     Портал „Македония“         Портал „Македония    

LIV

През целия този ден и през следващата нощ Ангелина престоя затворена в стаята си. Сами бяха с бабичката, която бе замряла на леглото. Ангелика не яде, не спа, пи само вода от каната, която донасяха за старата жена. Изгаряше цялата й вътрешност, дъхът й пареше като пламък пресъхналите устни и тя посягаше към водицата като към някаква единствена, последна подкрепа. Така цял ден и цяла една нощ.

Когато въведоха долу, в преддверието, ранения Ставрос, Ангелика, по-смела и по-похватна от другите, първа се спусна да помага. Ставрос, колкото и да беше отпаднал, дигна ръка срещу нея да я спре, гласът му беше грозен и още по-грозни бяха думите му:

— Махни се! Ти махни се! Иди… иди при любовника си. Той ми прати убийци.

Пред всички там, и пред чуждите люде. Обезумял бе от страх, от ярост, от болките си. Тя се отдръпна, стори път да го качат горе, в стаята му. После и тя се качи в стаята си. И вече не излезе. Тя следеше зорко, макар и отдалеч, гласовете, тревожния шум низ къщата, плача на Дросо, която все пак скоро престана да плаче. Късно следобед влезе майка й, да донесе храна и вода за старицата. Не каза нищо на щерка си, не я и погледна. Не каза нищо и Ангелика. Само бабичката плачливо, с тъничък гласец попита:

— Как е Ставрос?

— По-добре е — отговори късо майката Милонае и излезе.

През целия ден и до късно се чуваха гласове и тропот низ къщата — идваха, види се, и чужди люде, да видят ранения. После къщата затихна.

На другата сутрин, преди още да се раздени, Ан гелика запали ламбата. Среса се, зави двете дебели плитки на венец около главата си, облече се като за празник. Бабичката я следеше от леглото.

— В църква ли отиваш?

— Не, бабо, не.

В Ангелика сега всичко беше спокойно и ясно: и мислите й, и всеки удар на сърцето; като в разведрен зимен ден, когато бурята е прогонила тежките напластени облаци и е отминала, а над бялото мъртво лице на земята се е опънало небето бледо, студено и далечно. Девойката чу гласа на баба си, отговори спокойно и всичко вършеше със свойствената си похватност. Час по час тя приподигаше завесата на прозореца и поглеждаше за миг навън, а когато нощният мрак започна да се топи, да чезне в светлите, прииждащи води на утрото, Ангелика духна ламбата, застана отново на прозореца и вече не се помръдна, уловила с ръка надиплената завеса.

Зад нея пак се чу тихият глас на старата жена:

— Ами, сине… нели не бива да гледаш нататък… Ангелика отговори, без да се обръща:

— Сега, бабо, никой не може да ми попречи. Бабичката искаше да си поговори след дългата безсънна нощ, както си бяха те самички в стаята:

— Той… там ли е? Виждаш ли го?

— Не го виждам. После старицата пак:

— Как ли е прекарал Ставрос нощта? Още не са станали. Рано е още.

Момичето нищо не отговори.

Вън беше вече доста светло. По средата на успалата се улица бавно мина подранил работник с торба на рамо и бичкия под мишницата. Не след дълго време отвори се и портата насреща, излезе свещаринът и се прекръсти три пъти, оглеждайки се нагоренадолу. Сетне дръпна портата и се запъти към своята свещарница. Ангелика пусна завесата и с тихи, спокойни стъпки излезе от стаята.

Низ къщи никой не я срещна; вратите бяха затворени, по стаите не се чуваше никакъв шум. Тя слезе долу, откачи от пирона там големия ключ и отключи портата. Мина й през ума, че тя самата никога не беше я отключвала толкова рано — сутрин баща й отключваше портата. И такива незначителни мисли минаваха сега в нейния успокоен, ясен ум, всичко улавяше и погледът й. Прекрачи прага, дръпна безшумно портата след себе си, като съседа свещар, който- тръгваше по работата си. Тя бързо прекоси улицата и влезе у Фотина. Тихо беше и тук, не я срещна никой и тук, докато се спря пред вратата на Глаушев.

Почука. Веднага се чуха стъпки в стаята. Вратата се отвори, показа се Борис.

— Ангелика…

По лицето му, в сподавения му глас нямаше радост, нямаше изненада, а едно скръбно удивение и може би благодарност, че я виждаше отново толкова близу до себе си. Тя рече, за да го подсети:

— Пусни ме да влеза.

В същия миг на вратата отсреща се появи Фотина и се спря там като втрещена, набързо превързана с кърпа, изпод която се подаваха кичури несресана коса, Те двамата не я; и погледнаха. Борис мигом се отдръпна, Ангелика влезе в стаята и той затвори вратата. Девойката сякаш извършваше някакъв тих обред; сложи ръце на рамената му и го гледа дълго в очите, огледа лицето му, после се приподигна и едвам докосна устните му с устни. И промълви на гръцки, все така загледана в очите му:

— Съпруже мой… Съпруже мой…

Борис не разбра думите й, но почувствува, че са думи хубави, посегна и той:, трепетно, нетърпеливо, да я прегърне, ала тя се дръпна, побутна ръцете му:

— Не, не. Ти не ме докосвай.

Простият, тих обред: се бе свършил. Борис стоеше с отпуснати ръце и чакаше, втренчил в нея напрегнат, тревожен поглед. Той не беше се събличал тая нощ: извадена беше само връзката и колосаната яка на ризата муг белееше се на: утринната светлина в стаята свежата, млада кожа на якия му врат. Не беше разгъвано за спане тая нощ и леглото му в ъгъла зад него. Ангелика се бе отдръпнала на две стъпки и стоеше сега с наведени очи, лицето й беше строго, гласът й ясен:

— Кажи: ми, искам да го чуя и от тебе: решавал ли си ти за убиването на моите: двама братя?

Очите й оставаха наведени и тя не видя как се промени лицето му. Той отговори:

— Да.

Не каза нищо повече, но тя чакаше. И той продължи с думи, с които и сам себе си бе убеждавал, сам себе си бе успокоявал, в гласа му имаше и някаква твърдост, но тя беше насочена не към нея, а към него самия.

— Ние сме в борба, ние сме войници с тех. Ти знаеш, аз съм ти говорил .за нашето народно дело, за нашата… правда.

— Народно дело. Правда. Освобождение. А се избивате. Вашата .гордост е по-голема, вашата мъжка суровост е по-голема от вашата справедливост. Вашата омраза… Аз не разбирам вашата страшна омраза във вашата любов към тая, както си ми казвал, наша обща земя. Но аз не съм дошла сега при тебе за това.

Борис се разтревожи от следващите й думи, преди още да ги чуе:

— Ангелика… Говори за нас, за нас двамата.

— Да, за нас. Дойдох, -за да остана при тебе.

— О…

— За да остана. Така бех решила. Такъв изход бех намерила. Но аз не мога да остана сега, да остана при тоя, който е решавал и искал смъртта на моите двама братя. И си отивам. Завинаги. Това искам да ти кажа още: завинаги. Оставям ви сами с моите братя,. Тук би требвало да мълча, но… — Тя дигна поглед и отново, само за един дълъг миг, засия миласт и обич в погледа й: — Ти сега пази се от тех. Особено като узнаят, че съм идвала пак при тебе. Пази се мили,… сбогом.

Борис се притъкми да я сграбчи, да я спре, но тя дигна срещу него нежната си, тясна длан:

— Не ме докосвай.

Тая длан, още по-бледа сега, когато сякаш не беше останала кръв в нея, гласът на девойката, също и друга някаква сила, която се излъчваше от нея, бяха непреодолима преграда за него. И той заговори бързо, с отчаяние, дано да я задържи с думите си:

— Ти ме обичаш. Ти ми даде всичко. Ти си моя жена. Ние сме свързани завинаги. Аз не мога…

— Да. Ние сме свързани завинаги. Аз съм твоя жена. Но това сега е само за мене и аз го вземам за себе си. Ти и моите братя -не можете да стигнете до него. С вашата омраза. И не мога да искам от тебе това, което не си в състояние да ми дадеш. — После тя,каза със същата невидима сила, която не му позволяваше да я грабне в прегръдките си, да я докосне: — Сбогом.

— Ангелика…

Тя си излезе. Тихо затвори вратата след себе си.

Фотина пак се показа на вратата отсреща и понечи да каже нещо. Ангелика махна с ръка: остави ме.

Слезе долу по дървената стълба, спря се на улицата, подигна очи към балкона. Наскоро бе изнесла отново цветята си там — саксиите, сандъчетата. Цветята едва се заленееха, още не бяха се надигнали след зимата, изнесла ги бе да ги грее пролетното слънце. Тя подигна очи към просиялото утринно небе — ще бъде ведър, слънчев ден.

Насреща бързо се отвори тяхната порта, спусна се оттам Димитрис с пламнало лице, посегна да я улови за ръката, изсъска:

— Безобразница! Идвах да те взема и…

Ангелика придръпна ръката си:

— Не беше нужно. Идвам си.

Той я последва мълчаливо, все още редките минувачи се заглеждаха в тях. Като влязоха в мрачното преддверие на долния кат, Димитрис викна след нея:

— Той ще ми плати! Скъпо ще ми плати за всичко. Тя се спря, извърна се едваедва:

— Казах и на него: сега аз ви оставям сами. Димитрис като че ли не я разбра, но и не можеше да каже, не можеше да стори нищо повече. И гневът му някак отеднаж постихна. Той проследи с поглед сестра си и току се отправи с бързи стъпки към своята стая на долния кат.

Ангелика влезе в кухнята. През последното денонощие в нея се бе породила една строга, непреклонна мисъл, нараснала бе като живо същество, потиснала бе всички други нейни мисли, всички други нейни чувстава, желания, надежди. Останала бе и напираше в нея само опустошителната сила на отчаянието. В кухнята завари снаха си Дросо, която едващо бе стькнала огъня и стоеше там, до високото огнище. Извърна се Дросо и щом видя зълва си, привърши набързо каквото имаше да върши и току побягна от готварницата. Като настръхнала котка, заварена да лочи непокритото мляко. Ангелика помисли да попита за Ставрос, но така и премина мисълта й, някак встрани. НЯкак встрани мина и това, че Дросо не й продума, че побягна от нея. Сега вече всичко оставаше встрани, нищо вече нямаше значение. Тя дръпна широкото чекмедже на кухненската маса и веднага съгледа ножчето между купчините други ножове, вилици, лъжици. Знаеха го всички в къщата, търсеха го, когато им трябваше остър нож. И най-често Ригас. Милото, хубаво, добро момче! Все гледаха да го скрият от него, да му го отнемат — ножчето беше много остро, челичено, с кокалена бяла дръжка. Ангелика го взе с цяла шепа, като че ли се боеше да не й го отнеме някой, скрл го под блузата си — всеки миг можеше да влезе някой в готварницата. И по-скоро, докато всички са още по стаите си, докато къщата е все още затихнала…

Мина край стаята на родителите си; там беше баща й. Мина край стаята на Ригас. Да можеше да види поне тях двамата! Но по-бързо, по-бързо. Тъкмо те двамата можеха да я спрат, да я задържат. Топъл трепет мина през гърдите й, през вледененото сърце, а то, сърцето й, трябваше да остане твърдо и ледено. Влезе в стаята си. Срещнаха я старите очи на бабичката: втренчени, опулени за живот, но вече слепеещи; животът бягаше от тях, губеше се, чезнеше.

— Къде беше, чедо?

— Там. При него.

— Ами… как? — помръдна в леглото си старата жена разтревожена. После рече: — А той… какво?

— Нищо, бабо. Нищо.

— Нищо. Ето какво стана… Какво става, когато между хората влиза… влиза зло. Но ти… Дано бог да помогне, сине!

Ангелика търсеше в скрина чист чаршаф. Бързаше, прехвърли всичко там, а не можеше да намери чист чаршаф, както си бе мислила. Пречеше й разговорът с бабичката. Отново някаква топла вълна се надигаше да облее сърцето й, да го размекне, да го накара да трепери. И момичето бързаше. А ето чист чаршаф, пред очите й. И какво да каже още на бабичката си, така ли ще обърне гръб и ще излезе? Тя се спря сред стаята със сгънатия чаршаф в ръце, ножът тежеше под блузата й.

— Аз исках да го запазя, бабо. Както ми каза Димитрис. Но той самият не е поискал да се запази. Да запази и мене.

— Такива са мъжете, чедо. Упорити и…

— Сега аз ще застана между тях. Между него и моите братя. Аз ги обичам, бабичко. Много… Те ми са братя, а той… И може би… може би няма да ме прегазят.

Тя бързо се обърна към вратата. Боеше се да не я спрат, да не я задържат и тия две стари очи.

Мива с леки, пъргави стъпки през преддверието, влезе в; гостната. Полъхна я студ — тук още не беше прониквало утрото през дебелите, плътни завеси. Строго, недружелюбно я гледаха наредените край стените столове и кресла, окачените наоколо портрети, долу тихо тлееха в здрача шарките на новия килим. По празници и именни дни тук се събираха тържествени гости, ще я гледат легнала на пода, майка й не ще може да изчисти потъмнелите шарки на килима… Не, не тук! Тя си бе помислила… Но това не беше ли страх и колебание, тая грижа за новия килим? И тя излезе пак в преддверието — още по-бързо, по-чевръсто (да не би да й попречи някой, но това беше все същият страх), мина към другия край на вече светналото преддверие и се качи по тясната стълба за тавана. Вратата горе изскърца продължително, оглушително в тишината, Ангелика я затвори след себе си, притисна я с рамо, спотаила и тя самата забързания си дъх. По-скоро! Някой може да изтича след нея. Тя се забави много, ходейки низ къщата. Търсеше ли нещо, очакваше ли нещо, да се върне ли искаше?

Не, не. Тук е толкова тихо и самотно. Тук винаги се бе крила, когато бе искала да избяга от другите. Човек като че ли се отделя от целия свят, под покрива, между гредите, напукани от старост, покрити с прах; човешките гласове остават някъде много далече, може да се чуе само пресекналият писък на птица, стрелнала се ниско над къщата. Ангелика прекрачи две дебели греди по неравния под и се спря на най-широкото място, дето бяха провесени по разни посоки въжета — при лошо време тук майка й простираше пране да съхне. Току над главата й светеше таванското прозорче — късче синьо небе през зацапаните от дъждовете стъкла, в единия му ъгъл се полюляваше лепкава, гъсто ткана паяжина. Ангелика всичко виждаше — каква яснота бе настанала пред очите й! — но всичко, всичко беше вън от нея, сякаш и мислите й. И той, и Борис, сега беше някъде вън от нея, а преди — колко ли време е минало вече? — преди той беше във всичките й мисли, в нея самата. Защо се отдели от мене, съпруже мой? Защо…

Стори й се отеднаж, че ей сега ще се чуят гласове, ще прогърмят в нея самата, ще я повикат, ще я върнат, ще я задърпат, ще я завлекат, в тях ще бъде и неговият глас, и по-силен от другите. И забърза още повече, сякаш да изпревари себе си, забързаха сами двете й ръце и като да бяха по-бързи от нея, забърза, не се спираше вече и тая нейна мисъл, закована, забита в мозъка й през дългите часове на последния ден и на нощта, която едвам бе отминала. Тя постла на прашния под между две греди белия чаршаф, присви колена, отпусна се върху него, над главата й остана синьото прозорче, бледа, синкава сянка падна върху лицето й, върху белите нежни ръце или това беше някаква синя сянка пред очите й.

По-жива, по-силна от нея беше тясната й, нежна ръка, дългите пръсти. Тя бръкна под блузата си, дръжката на ножа изпълни ръката й, лъсна синкаво острието му. С другата си ръка Ангелика попридръпна през блузата младата, натежала, гъвкава гърда, напипа с върха на пръстите си две ребра — там, дето чукаше, удряше настойчиво, упорито живото сърце, и там допря върха на ножа, дигна огромни очи към синьото прозорче, натисна. Бързо, меко хлътна студеното острие.