Серия
Преспанска тетралогия (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 96 гласа)

По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
„Гласовете ви чувам“
Автор Димитър Талев
Първо издание 1966 г.
България
Издателство Български писател
Оригинален език български
Жанр исторически роман
Вид роман
Предходна Илинден

„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.

Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].

Сюжет

Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.

В гр. О.

Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.

Йосиф от Рапа

Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „ ... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.

Ангелика Милонас

От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“

След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.

След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големият им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.

Комитетски дела

Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.

Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 човека да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.

Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.

Битката на Стражица

Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“

Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“

Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.

Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната полщадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.

В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.

На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.

„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.

Издания

  • Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
  • Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
  • Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
  • Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 9547394436)

Бележки

  1. Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
  2. Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора. // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
  3. Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.

Външни препратки

     Портал „Македония“         Портал „Македония    

XLV

Ходеха те така, под същото мрачно, враждебно небе, в дъжд или срещу студени, яростни ветрове, цяла седмица. Владиката бързаше, не губеше време ни в продължителни почивки, ни при раздаването на помощите, не се отбиваше и да служи по малките селски църкви, където бяха останали църкви. Пътниците и керванът след тях пълзяха най-често по ребрата на високи, стълпени тук планини, по тесни, кривуличещи, каменисти пътища и пътеки, които едва личаха между скалите и горските дънери. Слизаха в долищата, в които се спотайваха селата, по малки долини и неравни поленца с усърдно разорани, насечени от криви межди нивици, прехвърляха високи проходи, в които се събираха и преплитаха планинските стръмнини. Разчуло се бе за тях, та сега идваха да ги посрещат люде вън от селата или ги чакаха селяците по тесните селски мегдани. Така пътниците за един ден минаваха през две и през три села със своята закъсняла помощ.

— Какъв народ!… — започваше на няколко пъти владиката, после и се доизказа: — Не протяга ръка да проси, да моли, не се оплаква, че гладува и мръзне, че са го клали и е горял в огън. Не проклина и съди тези, които са го въвлекли в такава обща и безмерна несрета.

— По тия места, дедо владика, въстанието започна най-рано и продължи най-много. Докато паднаха снегове по планините, та и дивите зверове…

— Вижда се всичко, Глаушев. Няма село без сираци и вдовици. И пак ще кажа: чуден народ! Стои с боси крака в калта, на студения камък, а приема оскъдната помощ с радост, като да не е пренужна нему помощ, а празничен подарък. От България ли, от България ли ни пращат?… Като че ли това е по-важното.

— България за тех е… свободата и всичко, за което жадуват, за което грабнаха и оръжие.

На осмия или деветия ден от своето благочестиво пътешествие пътниците осъмнаха при ясно утро. През нощта задуха топъл вятър и небето цяло се бе разтворило. Планинските върхове, покрити със закъснелия сняг, блестяха върху чистата, дълбока небесна синева. Което бе станало по високото предпролетно небе, ставаше и по земята. Топлият нощен вятър бе изсушил пътеките, сивееха измити скалите по завоите, а младата лъскава тревица по поляните сякаш бе израснала през тая само последна нощ.

— Великденско време — рече владиката и с тия думи тръгнаха те пак от едно село за друго.

Сега се движеха още по-бързо при това весело утро, пък и товарите бяха олекнали.

Някъде по средата на пътя между двете села срещу тях се зададе друга една голяма група пътници, и всички на коне. Срещата стана току пред един завой и непознатите конници се изсипаха отеднаж иззад висок, прояден от водите бряг. И там спряха, до самия бряг, събраха се кон до кон, задръстиха пътя. На другата страна на пътя, ниско долу, шумеше пенлива рекичка. Излезе напред с едрия си кон сух, мрачен калугер, о черна, рядка брадица, белееше се отдалеко тясното му лице под ниско нахлупена монашеска капа. Черни се подаваха и косите му, а още по-черни изглеждаха големите му, широко отворени очи и, види се, поради тях неговото дребно, изпито лице изглеждаше още по-бледо, с прав, красив нос, с доста широки, чувствителни ноздри. Връхната му дреха беше подплатена със скъпи кожи, на стремената на коня му лъщяха подали се изкусно изработени ботуши. Току зад него застана и един мюлязим1 в извехтяла униформа, отпуснат на коня, твърде възрастен за своя нисък офицерски чин. Конниците зад тях бяха повечето аскери, но се виждаха там още един чернокапец, двама в градско облекло и други двама в къси, набрани фустанели, с пушки на ремък през гърдите.

Спря се срещу тях о-ският владика. Широк, непоклатим върху седлото, с очи, които не биха трепнали пред нищо, лявата му ръка държеше здраво повода на юздата, дясната беше отпусната свободно край коляното. Борис Глаушев спря току зад коня на владиката, зад него стоеше и Петко, цял наежен върху дребното си конче, отвори сънливи очи и онбашията, щом видя насреща турски офицер. Малко по-назад се бяха струпали и товарните коне, блъскаха и търкаха товарите, доколкото бяха останали по тях, протягаха шии да се хапят или по тревичката край пътя.

Мълчаливата среща продължи повече, отколкото беше нужно. Едната страна трябваше да даде път на другата, трябваше да се разминат някак, но чакаха упорито и двете страни. Пръв заговори непознатият монах, заговори на гръцки. Имаше много надменност в говора му, та и силният му глас бе поизтънял от голяма напрегнатост:

— Какво търсиш ти, схизматико, по моята епархия без мое позволение? Следя те аз от една седмица и чакам да видя докъде ще стигне твоята безочливост.

О-ският владика позна и разбра, че това беше гръцкият владика от близкия град. Отговори му на английски и по същия начин:

---

Мюлязим — сержант.

 

— Не разбирам езика та.

При неговия дълбок, плътен глас чуждите отрицателни думи прозвучаха още по-твърдо. Виждаше се, че гръцкият владика разбра отговора му, но сега той заговори на турски:

— Ти трябва да знаеш моя език и още повече, щом си сложил калимавка. На моя език е говорил и Спасителят, синът божи.

О-ският владика отговори пак на английски:

— Ние сме духовни люде и говорим по верски въпроси. Защо да ни слушат и тия, които не са от нашата вяра?

Заговори на английски и гръцкият владика:

— По никакви верски въпроси не искам да говоря с тебе. Ти, който си се отрекъл от истинската вяра и си прокълнат ведно с всички като тебе еретици. И аз ти заповядвам веднага да напуснеш епархията ми, да не смущаваш повече моите пасоми.

— Тук е моя епархия, а не твоя. Аз съм между люде, които говорят моя език и носят името на моя народ. Те не знаят твоя език и не признават твоята власт. Ти върни се в твоя град, затвори се между стените му. Само там може да се намерят от твоите и такива, които ще ти се подчинят.

— Аз знам защо си дошъл и какво вършиш. Ще накарам да те вържат и да те върнат, откъдето си дошъл. Дошъл си да съблазняваш с дарове бедните люде.

— Аз не крия това, което върша. Не дарове, а оскъдна помощ раздавам на страдащи, което е първа християнска повеля.

— Вие там, от България, ги подтикнахте да въстават и ги хвърлихте в беда.

— Това не е истина. Въстанаха те сами поради неправди и отчаяние. Нашата църква беше против тяхното въстание, както и против всяко кръвопролитие и насилие.

Всички там мълчаха и слушаха двата воюващи гласа. Само потокът шумеше долу, край пътя.

— Освободи пътя! — рече гъркът.

— И аз искам да мина. Ти си, който затваряш пътя.

— Тук, с мене, има царски люде.

— Виждам людете ти, царски и всякакви, с оръжие до зъби.

Гръцкият владика рязко се изпъна върху седлото, като да искаше да викне или да дигне ръка. О-ският владика не се помръдна. Гъркът се извърна към офицера и каза на турски:

— Мюлязим ефенди… Отвори път!

И смушка коня си, преди да дочака намесата на офицера. Подкара и о-ският владика срещу него. Разминаха се, като да не се виждаха. Размесиха се, разминаха се и людете им. Конярите, малко по-назад, нададоха кресливи, отчаяни викове, дърпаха конете си, ритаха ги в издутите им кореми, блъскаха ги с ръце, да отворят път на дружината на гръцкия владика, която налетя върху тях и бързо се отдалечи надолу, по завоите на пътя.

Продължи своя път с людете си и о-ският владика. Пръв заговори Глаушев:

— Чувал бех за него, знам го. Той не е духовник, а главатар на андартите в своята епархия. Проповядва да се унищожат всички българи, които не искат да се обявят за гърци и се отказват от патриаршията. И не само проповядва, ами и праща убийци. Той е посредник между турците и гръцкия комитет, той е мостът между двете страни. Поддържа приятелството им, взаимната помощ. Срещу нас.

— Чувал бях и аз — рече владиката и по лицето му все още тежеше мрачна сянка. — Нарече ме еретик, но какъв християнин и божи служител е той? Оръдие на сатаната!

— В известен смисъл аз го разбирам, дедо владика. Той мисли, че служи на техната мегали идея, че служи на народа си и гради неговото величие.

— А тяхната мегали идея значи унищожение на всички българи.

— Да. Но аз не говоря за заблудите му, говоря за неговия патриотизъм, колкото и да е, разбира се, също криво разбран патриотизъм.

— Вие пак се опитвате да спорите с мене. Гръцката църква винаги е била прекалено политическа, вулгарно политическа. Винаги е излизала на кресливия политически пазар и е крещяла наравно с всички.

— Католическата също. Своя политика има и нашата църква. Върховното управление на нашата църква е против нашата революционна организация. Или поне

не одобрява и пречи, където може. И като говоря за патриотизма на тукашния гръцки владика, аз искам да кажа, че гръцката църква е с техния комитет, стремят се заедно към една и съща цел, с едни и същи средства.

— Ние не одобряваме вашите средства, но служим на народа си и мислим, че му служим добре. И по-добре от вас.

Владиката завърши рязко последните си думи, показа се и червенина по лицето му. Млъкна и Глаушев, задържа отговора си.

Още преди обед те стигнаха до селото, за което бяха тръгнали, а следобед тръгнаха за друго село и там останаха да нощуват. Работата им тук не беше много — случайно това село бе останало по на завет от илинденската буря, запазени бяха къщите му, загинали бяха само четирима от селяните и още седем-осем души бяха останали в четите или бяха забягнали в България. Намалели бяха още повече и товарите на владишкия керван, владиката раздаваше по-пестеливо и все по-често бъркаше в собствената си кесия, за да може да даде поне малко от малко на пострадалите.

Като се стъмни, Борис Глаушев изчезна някъде за дълго, после пък стаята му се напълни с люде. Той бе дошъл тук и по организационна работа, като член на окръжния комитет, устройваше събрания и срещи с организационните работници по тия места, очакваше среща и с малката местна чета, която продължаваше да обикаля района и след въстанието. Към полунощ той остана сам в стаята си и вече се готвеше да ляга, когато на вратата му почука владишкият слуга:

— Дедо владика иска да те види за малко. Стаята на владиката беше в същата къща. Борис

влезе. В ъгъла срещу вратата се виждаше малка дървена икона със запалено кандило пред нея. На една от стените беше окачена газена ламбичка. Владиката седеше гологлав на тясно дървено легло, лицето му беше в сянка, белееше се едва само косата му, разделена на неправ път и отметната на широкия му гръб. Той по-дигна едрата си глава, бялна се и брадата му, посочи двата дървени стола насреща:

— Седнете. Не ме хваща сън. Но аз ви повиках не за да ми минава времето. Искам да ви кажа нещо важно. — После той като да обърна приказката си, но мислите му бяха същите: — Тук хората вас повече ви зачитат, нежели мене, владиката им. Макар да се надпреварват да ми целуват ръка. Вие, революционерите, сте пуснали дълбок корен сред тоя народ. Запалиха ми кандило, но при вас се събраха да ви слушат.

— Така е, дедо владика. Ние разбираме по-добре народа, познаваме по-добре неговите нужди. Той също е по-близу до нас.

Владиката смръщи вежди. Широкото му чело, лъснало срещу светлината на ламбата от внезапно появила се влага, тежеше като железен шлем над очите му. Той каза нетърпеливо:

— Почакайте. Има неща, които нашите революционери не разбират. По-важни, по-дълбоки, по-трайни. — Той продължи по-спокойно, ала гласът му остана твърд, напрегнат: — Негово блаженство екзарх Йосиф каза: „Ние копаем кладенец с игла.“ От тъмнина излезе тоя народ с тъмнина в душата си. Ние искаме да внесем светлина божия в душата му. Светлина и чистота нравствена с нашата православна вяра. Но ние искаме да просветлим и неговото българско съзнание. Грижите ни за училищата са по-големи от грижите ни за църквите. По-дълъг и по-труден е нашият път, но това е път единствен към народното ни благополучие и благочестие. С игла копаем дълбок кладенец. В оскотелия роб искаме да пробудим, да съживим човека и българина. С църквата и с училището. Дълъг път и труден. С бавни стъпки, с мъчителни връщания назад, като древния Сизиф. С игла — кладенец. А вие?

— За нас, дедо владика, аз ще говоря.

— Не! И за вас искам сега аз да говоря. Вие спъвате нашето велико, божие дело. Вие хвърляте камъни в нашия кладенец. Подбуждате в народа разрушителните сили. Учите го да убива, да отмъщава, да действува с оръжие, да върши и сам това, против което се бори. Учите го срещу насилието да излиза с още по-голямо насилие. Искате от него чрезмерни жертви и го водите към заколение, към изтощение нравствено и материално, към чрезмерни страдания. Въстанието стана пред очите ни, пред очите ни са сега и неговите последствия. Дошли сме тук да раздаваме трохи на прегладнелите, да бършем сълзи вдовишки и сирашки, да гасим пожарища. Такова е вашето безумно дело и така ще върви. Не

можете вие да съборите турската империя с тоя народ. Той е много слаб, много беден, той е непросветен, изостанал. Не казвам, че съзнателно злодействувате над тоя наш народ. Вие го обичате и сте му предани, вие мислите, че го водите към избавление, но вашият та е погрешен. Голямо е вашето влияние над него, той сляпо ви следва, но вие го водите към погибел. Елате при нас, елате с нас. Вие, учителите народни, водачите народни. Елате по нашия спасителен път, с вашата любов, с вашата смелост, с вашето дръзновение. Елате да работим заедно, както е било до немного отдавна, до преди няколко десетки години, през най-великото време в нашата история, времето на възраждането на българския народ по всички краища на неговото целокупно отечество. Тук, в границите на Европейска Турция, ние с общи усилия, с благочестиво усърдие, с вяра и просвета ще създадем една втора България. И вече я създаваме, но вие я омаломощавате, подхвърляте я на всякакви опасности, безразсъдно пилеете нейните сили, проливате нейната кръв.

Владиката още не беше завършил своята проповед, но като спря за малко, да събере мислите си, да поеме дъх, Глаушев не можа да се въздържи. Той дори скочи прав и владиката проследи бързото му движение с учудени очи.

— Не ми казахте нищо ново, дедо владика. Всичко това се знае и… в това е нашият спор, откакто съществува революционната организация, и преди също, когато се създава старото българско революционно движение. Още при Левски. Той захвърли расото и… Срещу оръжието — с оръжие, дедо владика. Срещу насилието — с насилие. Това е закон във всека борба като нашата и никой не може да го промени. Въстанието… Ние ще подготвим ново въстание и ще го подготвим по-добре. Така иска, така разбира и самият народ. Организацията подхвана своята работа още на другия ден след потушаването на въстанието. Народът не предаде нито един от своите водачи, не се оплака никому, не се разкая, не се отрече. Ето и сам виждате, сам чувате. Вашият път, вашият кладенец… Колко ли време ще мине, докато го изкопаете! И колцина са като вас, като негово блаженство екзарха? Ние знаем: сред пашите владици, сред нашето духовенство се шири заразата на Фенер. Жажда за власт и почести, алчност за всекакви земни блага, интриги, разврат, отчуждаване от народа. Най-добрите между вас, и то по-низшите духовници, вървят с нас. Вашият път е погрешен, не нашият. Вие учите народа на смирение, на търпение, а той не иска да търпи повече, не виждате ли? Други са сега неговите светци, не църковните. Миналата пролет в село Цер се самоизби целата чета на Христо Узунов. Тринайсет души. За да не се предадат в ръцете на турците. Това са новите светци и новата вера. А вие: търпи и ще се спасиш. Просвета — да. На рилския конгрес на организацията миналата есен са взети решения и за просвещението на тоя народ, за неговото всестранно издигане. По нареждане на Организацията безимотните селяни, аргатите от Скопско, Струмишко и Серско, обявиха стачка срещу бейовете и чифликсайбиите. Организацията се грижи даже и за чистотата по селата. Ето как работим ние. И не ние пречим за преуспеването на нашия народ, а вие пречите на неговото революционно дело. Вие се делите от народа и го разделяте. Ами нека обесят и един български владика по мостовете на О.! — Е! — подвикна владиката, за да го прекъсне. После махна и с ръка: — Няма какво да говорим повече. И вие не ми казвате нещо ново. — Той помълча и въздъхна: — Хайде… Хайде да спим.