Серия
Преспанска тетралогия (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 96 гласа)

По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
„Гласовете ви чувам“
Автор Димитър Талев
Първо издание 1966 г.
България
Издателство Български писател
Оригинален език български
Жанр исторически роман
Вид роман
Предходна Илинден

„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.

Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].

Сюжет

Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.

В гр. О.

Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.

Йосиф от Рапа

Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „ ... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.

Ангелика Милонас

От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“

След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.

След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големият им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.

Комитетски дела

Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.

Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 човека да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.

Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.

Битката на Стражица

Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“

Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“

Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.

Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната полщадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.

В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.

На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.

„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.

Издания

  • Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
  • Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
  • Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
  • Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 9547394436)

Бележки

  1. Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
  2. Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора. // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
  3. Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.

Външни препратки

     Портал „Македония“         Портал „Македония    

XXXVII

Борис Глаушев влизаше за пръв път в жилището на Кибаров. По малкото дворче пред къщата личеше опустошението, което бе нанесла зимата. От двете страни на тясна калдъръмена пътечка, която водеше към къщата, личаха следи от затъпкани лехи, туктам по тях и край оградата стърчаха изпочупени, почернели стръкове, съсухрени, прегорели, кой знай как задържали се под снеговете посивели китчици цветя от последната есен. Следи от замрял живот, който очакваше мотичката на стопанката да разчупи твърдата зимна кора на земята. Пътечката водеше към няколко поразкривени каменни стъпала, без перила; които стигаха до тясна площадка пред входната врата на къщата — две-три стаички под нисък зимник с тъмни прозорчета. Малкото жилище изглеждаше като пусто, със затворени прозорци, със затворена врата, но едва бе стигнал Борис докъм средата на пътечката, когато вратата шумно се отвори и на площадката изскочи учителят Добринов. Той беше гологлав, с разрошена дълга коса, с разкопчан балтон, с възбудено, зачервено лице, спусна се по няколкото стъпала и се спря на последното, замахна с ръка, сякаш искаше да спре Глаушева:

— Е… Какво сега ти? Идваш да видиш дали е мъртъв? Не, жив е! Колкото и да е неприятно това на някои.

Борис се спря пред него учуден:

— Що значи това, Добринов?

— Няма що да се учудваш. Какво значи… Ваши хора се опитаха да убият Кибаров. Не вярвам да ти е съвсем неизвестна тая работа.

— Какви наши хора? Аз наистина не те разбирам.

— Хора от комитета. Познали са го убиеца. Човек на Венчев. От неговата банда.

— Това е друго нещо, ако е верно. Венчев не е в комитета.

На вратата се показа табакът Тодор Корчев, показаха се зад него и други двама млади мъже, които Борис не познаваше. Табакът рече с мрачно лице:

— Влизайте. Не дръжте вратата отворена. Добринов се врътна все така възбуден, изкачи се

назад по стъпалата и се провря между застаналите на вратата, като че ли бе решил вече да не продумва. Отдръпнаха се и другите след него, влезе и Борис в малко ходниче пред няколко врати, някой бързо затвори входната врата. На стол до една от вътрешните врати седеше грамадният евреин Езра, мълчалив, неподвижен, с безизразно, вкаменено лице, на кръглите му колена тежаха свити неговите великански юмруци. Той като че ли изпълваше цялото ходниче, другите четирима около него изглеждаха някак смалени.

— Добър ден — поздрави Борис. Никой не му отговори, никой не го и погледна. Той продължи: — Къде е Кибаров? Искам да го видя.

Табакът Корчев колебливо му посочи с брада вратата, до която седеше евреинът, и неохотно процеди:

— Там…

— Той може да спи сега. Почивка му е нужна — не можа да се сдържи Добринов и се размърда нервно в ъгъла, където бе застанал.

Ала иззад вратата се чу позатихналият глас на Стефан Кибаров:

— Ти ли си, Глаушев? Влизай.

Борис влезе. Веднага след него, по петите му, се вмъкна и Корчев, тихо затвори вратата и застана там като на стража. Той следеше всяко движение на Глаушев със строги, дебнещи очи. Кибаров лежеше на тясно желязно легло в един ъгъл на стаята, дългото му слабо тяло беше цяло изпружено под вехтичък йорган, ръцете му бяха отпуснати върху йоргана и едната цяла омотана в бял, вече позамърсен бинт. Лицето му беше твърде бледо и още повече ослабнало, високо стърчеше големият му нос, а разрешената коса, брадата му като че ли някой набързо бе поприбрал около неговата едра глава. Светеха живи само очите, все така пълни с мисъл, съсредоточени, сега излеко втренчени и трескави, вероятно поради раните му.

— Ела, ела, Глаушев… Седни, братко.

Той като че ли преглътна една въздишка, но лицето му остана непроменено. Борис се огледа къде да седне — два прости стола бяха сложени край стената срещу леглото, масата в другия ъгъл беше оставена без стол, цяла отрупана с книги. Нямаше никаква друга мебел в тая малка и немного светла стая, ала на стената срещу вратата бяха окачени един до друг в тесни черни рамки неголеми портрети на Маркс, Енгелс и Димитър Благоев. Борис седна на един от столовете, разкопча балтона си — в стаята беше много топло, току до вратата пърпореше нагорещена ламаринена печка.

— Как стана това нещо, Кибаров? Боли ли те, лошо ли си…

Кибаров изви внимателния си поглед към смутеното му лице, помръдна пресъхналите си устни и рече с пренебрежение:

— Докторът каза, че нема нищо опасно. В ръката и в крака съм…И в гърдите, но куршумът минал по ребрата. Не ми се лежи, а сега кой знае колко време…

Чу се сърдитият глас на табака:

— Уплашил се, мискининът, треперела ръката му… макар от две крачки…

Кибаров като да се поусмихна, обърнал поглед към тавана:

— Чакай бе, му казвам, какво правиш, а той, изблещил очи като побъркан и не може да гръмне повече. Но кракът ми се преви, счупен… току се видех на земята.

— Позна ли го?

— Не. Тодор, ето, другарите… Казват, че е от хората на Венчев.

— Ами видели са го тука — обади се пак табакът. — Лютото Коне… знайме си го ние, казаха ни и други, крие се той сега, майката му…

Борис приподигна рамена:

— Просто да не поверва човек…

— Мене пък не ми е много чудно, Глаушев — обърна Кибаров лице отново към него. — Знам аз всичките му намерения. Заканвал се… станаха сбивания. Венчев разправял, че аз пращам свои хора да нападат неговите юнаци. Всъщност той смета, че аз му преча да вземе окръжния комитет в ръцете си. Аз наистина му преча и ще му преча, но не очаквах, че ще ми прати убиец.

— Да не би да има некаква грешка? — промълви Борис, но и той самият не вярваше на предположението си.

— Никаква грешка нема — отсече табакът. — Венчев. Секретарят на комитета. А може да има и други. Боят се да не вземем ние комитета. Венчев най-напред, предателят, който се продаде на сръбския крал.

— Той не е вече секретар, той…

— А, изгонихте го, ама той сега разправя, че вас ще изгони. Затова е пратил Лютото Коце да убие господин Кибаров и вече да нема кой да му пречи. Тия работи се знаят, даскале. И сичко ще узнаем ние, от игла до конец. И секи ще си получи…

— Остави, Тодоре — намръщи се с досада Кибаров. — Глаушев нема никакво участие в тази мръсотия.

— Може да нема, но и той върви с них. Борис се извърна към табака нетърпеливо:

— А вие сега… какво? Ще отмъщавате ли? Наежили сте се, но… Това не е ваша работа. — Той помълча, после рече с припламнало лице: — Ти сега излез за малко, искам да поговоря с господин Кибаров.

— Излез, излез, Тодоре — каза и Кибаров от леглото си, без да се помръдне.

Тодор Корчев се подчини, ала от прага, хванал дръжката на вратата, рече троснато:

— Да. Ще платим на предателите. За кръвта с кръв! Борис приведе глава, после дигна към Кибаров натежал от мъка поглед:

— Ако наистина е Венчев… Сега и твоите хора… Комитетът, какво би могъл да направи комитетът! Ние се изяждаме взаимно. И тъкмо сега, когато ни атакуват от всички страни.

Кибаров рече с поглед в тавана:

— Не се чуди. За нас въстанието беше едно поражение и сега всички слабости излизат налице. Но ти не знаеш какво става и горе, в България, по нашите македонски работи. Разногласия, раздори, кой крив, кой прав, а това, което става там, има свои отражения и тук. Назад към здравите принципи на борбата! Нищо друго. Към осъзнаване на всички направени грешки и отстъпления, за да не се повтарят повече по прежнему. Нема друг изход, не е и нужен друг изход.

— В мене самия също… аз също се обърках. Да, здравите, основните принципи. Но дали и в тех нема нещо погрешно? Не можеш и ти да ми помогнеш, не можеш. Виждам колко си твърд, последователен, но ме извеждаш към неща, които не мога да приема. Може би и в началото има нещо нередно, щом краят е такъв. Все за това си мисля от оная нощ, когато бехме с Груев.

Кибаров обърна погледа си към него:

— В тебе всичко е разбъркано. Немаш своя линия, свой критерий. Виждам: обичаш честно народа си, искаш да му помогнеш. Това е добре, тази обич, но у тебе има пълна идейна обърканост. Оттам иде всичко, всичките ти колебания, съмнения, та и душевният ти тормоз. — Той помръдна, като че ли цял да се обърне с раненото си тяло, и продължи, взирайки се в него: — Да вземем например именно твоята любов към народа и отечеството, както би казал некой разпален националист. И да приемем, че това е едно естествено чувство у човека –. привързаност към роден край, спомени, общ език и така нататък. Но това чувство е така изопачено в така наречения патриотизъм! С нищо друго не се спекулира така безогледно, така лицемерно, така подло, както с патриотизма. В него намират оправдание и за най-тежките си престъпления и буржоазия, и дворец, и църква, до най-последния… родолюбив негодяй. С него започват войните, в него е и тая взаимоунищожителна омраза между народите, съперничеството между тех, в негово име смъкват по две кожи от гърба на народа всевъзможните спекуланти. Ти помисли, Глаушев, какво остава всъщност от твоята любов към отечеството? Което казах аз за патриотизма, има същото значение и за отечеството. Помисли за всичко това добре, Глаушев! Аз мисля въобще, че твоите прекалени чувства те заплитат като муха в паяжина. Големите проблеми и всички проблеми се решават

тук — приподигна той здравата си ръка и докосна с пръсти восъчнобледото си чело. — А не с… чувства. Ето и друго, за което требва добре да помислиш: народът, народните маси се привързват здраво само към едно дело, в което са вложени техните жизнени интереси: хлебът им, освобождението им от всекаква експлоатация, човешкото им право да живеят. А ти какво? Как си представляваш ти свободна Македония? Чуждите потисници могат да бъдат заместени от свои потисници и изедници. Само с твоя огнен патриотизъм ти нема да стигнеш до едно- истинско освобождение. Ами по-нататък? Работникът в твоята свободна Македония ще получава ли заслуженото за своя труд? Ще се даде ли земята на селяните? Или ще наскачат вече наши бейове и чифликсайбии? Ето и за това требва да помислиш. И да освободиш крилата си от всекакви паяжини, да освободиш ума си от всекакви излишни, нездрави чувства. Просвета е нужна, Глаушев, знания са нужни. Ти тръгваш с владиката да раздаваш милостиня, а требва да учим селяните, работния народ да се бори за своето. Не, не, чакай…

Влезе безшумно немлада жена в смилевска носия, с дърва за печката, притъкми се да приклекне. Кибаров изви очи към нея:

— Много е топло… После, после. Остави там дървата, после ще…

Смилевката мълчаливо, безшумно сложи дървата пред печката и си излезе. Кибаров продължи:

— Ето да разгледаме този случай с владиката и много неща ще ти станат по-ясни.

— Но това са вещи, които изпращат от България добри хора, патриоти. Пострадалите по въстаналите села немат нищо и от всичко се нуждаят.

— Знам, знам. Но с милостиня ли? И попита ли ти колцина от софийските богаташи са отделили…

Сега в стаята влезе Добринов, още по-възбуден, колкото и да се мъчеше да изглежда спокоен:

— Другарю Кибаров… Лекарят нали каза да лежиш спокоен, да не говориш толкова много и… — Той обърна свиреп поглед към Бориса: — Съвсем не е време за разговори сега, Глаушев. Той трябва…

Несдържана врява се чуваше и отвън, пред вратата на стаята. Кибаров махна със здравата си ръка:

— Не, не съм уморен, нищо ми нема. Борис стана:

— Наистина, аз.-.-, само да те видя. Прощавай, Кибаров.

— Постой, постой. Ние требва по-често да се виждаме.

— Ще дойда, пак ще дойда. Имаш ли нужда от нещо, Кибаров?

— Има кой да се погрижи за всичко — побърза да отвърне Добринов.

По лицето на ранения трепна бледа усмивка:

— Нищо не ми липсва. Другарите тук се грижат за всичко.

Борис обърна студен поглед към Добринов, кимна едва:

— Да. Виждам. Не искаха даже да ме пуснат при тебе.