Серия
Преспанска тетралогия (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 96 гласа)

По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
„Гласовете ви чувам“
Автор Димитър Талев
Първо издание 1966 г.
България
Издателство Български писател
Оригинален език български
Жанр исторически роман
Вид роман
Предходна Илинден

„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.

Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].

Сюжет

Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.

В гр. О.

Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.

Йосиф от Рапа

Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „ ... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.

Ангелика Милонас

От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“

След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.

След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големият им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.

Комитетски дела

Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.

Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 човека да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.

Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.

Битката на Стражица

Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“

Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“

Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.

Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната полщадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.

В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.

На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.

„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.

Издания

  • Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
  • Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
  • Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
  • Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 9547394436)

Бележки

  1. Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
  2. Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора. // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
  3. Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.

Външни препратки

     Портал „Македония“         Портал „Македония    

XXXVI

Тоя ден Борис Глаушев се върна в квартирата си веднага следобед. Това преди се случваше по-рядко — той се хранеше вън, имаше занятия през целия ден в училището, ала откакто се върна от Преспа, при всеки свободен час гледаше да изтича до жилището си. За да погледа в прозорците на Ангелика и дано да се покаже тя там. Това беше една негова надежда в трепетно напрежение, с предвкусена радост и после с тъга, че не беше я видял, със страх, че тя може би се е разболяла повече — тъга и страх, в които чувствуваше силата на своята обич. Ангелика нито подозираше, че сега той така често се връщаше по необичайно време, а и не можеше да стои весден на прозореца. Борис знаеше това — внезапните му връщания бяха от любовно нетърпение, от любовна жажда.

Още щом влезе в стаята си тоя път, Глаушев съгледа на масата един бял плик. Взе го, обърна го в ръката си — залепен, без марка, без адрес. Отвори го бързо, разгъна три изписани листа. Писмото беше на френски, написано с едър, тънък, красив почерк. Взе го в двете си ръце, сякаш се боеше да не му го грабне някой, и без да откъсва поглед от него, седна до масата, като да не можеше да стои прав, зачете:

„Как да намеря думата, с която да се обърна към тебе? С името ти — не искам, не бива. Името ти, моята най-скъпа, най-сладка дума, която е непрестанно в ума ми, която споменавам и в съня си. И в тоя момент също, но не бива да я пиша тук, за съжаление. Остават други две думи, които бих желала да повторя тук безброй пъти, които насищат сърцето ми с всички радости, с блаженство, с благодарност към бога, който ми даде всички тия щастливи дни и часове, откакто те срещнах,

откакто те видях, за пръв път. Ето тия две думи: Мили мой, мили мой…

Аз съм вече здрава. Докторът каза да ставам по малко, да ходя из стаята, но той е прекалено предпазлив, та иска да лежа повече още два-три дни. Омръзна ми леглото, но ще го послушам и тоя път, щом така трябва, макар че се чувствувам здрава. И когато ще мога отново да слизам долу, да излизам на улицата, най-напред ще отида у леля Фотина, за да бъда по-близу, съвсем близу до тебе, и може би там ще те срещна. Това сега е най-голямото мое желание. След толкова време, след тая моя болест, да постоим двамата на чардака или долу, да те послушам как ми говориш, застанал срещу мене. О, как си мечтая за тоя близък час, но и толкова далечен, понеже моето нетърпение е много голямо. За мене няма по-голямо щастие от това да стоя близу до тебе, да те гледам и да чувам всяка твоя дума. Да ми говориш, да ми разкажеш как прекара при своята майка, пораснало ли е детенцето ти и за всичко хубаво, което ти се е случило там, в родния край, аз ще те слушам и не мога да ти кажа нищо повече, освен че те обичам.

И все пак има какво друго да ти кажа и ще го направя тук, в писмото си, за да мога тебе да слушам повече, когато се срещнем. Станаха някои неща, които ти трябва да знаеш. Мисля аз тия дни много и за други неща, които също трябва да знаеш. Досега, допреди няколко дни, и самата аз не ги забелязвах, не мислех за тях. Мислех само за тебе и това ми стигаше. Ала виждам сега, че и тия неща влизат в мислите ми за тебе, мили.

Татко знае. Видя, че се гледаме през прозореца, и аз всичко му признах. Така е може би по-добре, сега аз ще мога да говоря с него открито, най-сетне, рано или късно, той трябваше да узнае. Пък и аз трябваше да узная колко много пречки има между мене и тебе, цяла една планина, която иска да ни раздели. Една планина от омраза, а от нея иде и всичко останало. Страшната омраза между нашите и вашите, която е и от огън по-силна. Но аз искам да ти кажа най-вече за моите двама братя, те са страшни и те моля да се пазиш много от тях. Могат да ти направят и най-лошото. Те още нищо не знаят, даже и татко се бои да им каже какво е узнал. Ти сега не бива да правиш нищо, аз ще правя което е нужно, докато прехвърля тая страшна планина, ти само пази се добре известно време. Това исках да ти кажа, за това исках да те помоля, а по-нататък и бог ще ни помогне. И си мисля, че тъкмо той ми изпраща едно изпитание, аз трябва да го изтърпя, за да запазя своята любов, и вярвам, че с нея ще бъда достатъчно силна. Любовта е по-силна от омразата, нели, мили мой?

Аз не се и попитах кой си ти, какъв си ти. Не знам и как те обикнах. Ние не знаем как идва любовта и откъде идва или — не, тя просто се ражда в сърцето ни. Така стана поне с мене. Видях те, исках да те видя пак, чух те, исках да чувам гласа ти непрестанно и по-близу до себе си. После аз видях колко си добър, умен, деликатен. С това растеше моята радост, че те срещнах в живота си, цялата моя обич се превърна в една безкрайна радост. Така и се промени всичко в мене. Станах по-добра към всички, по-добра и към самата себе си. Сега никой не може да ме обиди, да ме огорчи, да ме нарани, защото съм готова преди това още да му простя. Така е и в мислите ми — не мога да допусна за никого лоша мисъл, не идват в ума ми никакви лоши мисли. Сърцето ми се радва на всяко нещо, и на цветето, и на звездите нощем, та и на кучето, което скита по улицата. Злото само ме наскърбява, защото няма място в моето сърце нито за гняв, нито за омраза, моето сърце е пълно и препълнено само с любов. Ти си, който отвори такава светлина в мене, и аз не се питам как стана това, не е нужно.

Но ето аз съм гъркиня, а ти си българин. Къде е омразата, с която ние като че ли се раждаме, която кара хората да се убиват, да си правят всякакви злини? Помня, че когато узнах, че ти си българин, стана ми някак весело. Може би си спомних в оня миг за изненадата на всички наши и ваши, за тяхното заслепение и тяхната взаимна омраза ми се видя толкова глупава и безсмислена, та даже и смешна. Ами да видят те нас двамата с тебе! Да им разкажа колко свободно бие сърцето ми, колко ясни и чисти са мислите ми, колко е ясен и погледът ми за всяко нещо! Аз се питам: защо трябва да се мразим? Родили сме се под едно и също небе, в един и същи град, ето ние с нашите съседи и на една и съща улица, и се мразим кръвно само защото носим две различни имена и говорим различни езици. Какво друго ни разделя? Миналото, нашата история? В миналото ни, в нашата история всички са мъртъвци. Бог да ги прости за злото, което са вършили. А тоЕа, с което ние живите се гордеем, това са техните добри дела, техните светли подвизи.

Аз бих желала да не мисля за всичко това, да го забравя, но винаги има кой да ми го припомня, а сега най-често баща ми. Той непрестанно ми повтаря: «Ти си гъркиня.» Ами да, гъркиня съм, родила съм се гъркиня. Какво значи това? Значи ли да мразя, да презирам всичко чуждо и да се мисля за миропомазана между другите хора? Надменността е смешна, унизява човека, тя е злина между хората, разделя ги и ги насочва един срещу друг. Във враждата между нашите и вашите има и много надменност, и у нашите повече, отколкото у вашите. Това е поради нашата стара Елада, поради някогашна Византия, която някои от нас, между тях и моите братя, искат да възкресят, като че ли това е възможно и нужно, след като е минало толкова време и всичко се е променило толкова много. Не, аз не съм такава гъркиня и искам, мили мой, ти да знаеш това. И повече да не говорим ние с тебе за това.

Моля те да ми простиш, че тия дни не мога всякога да заставам на прозореца, за да те поздравя, да те изпратя на работа, и да знаеш само колко много съжалявам аз самата! Сега татко стои повече в стаята ми и нарочно тъкмо по тоя час, когато ти излизаш от къщи, влиза и по всяко време, оставя ни само когато ние с баба трябва да спим. Какво бих могла да сторя аз срещу него, само милата баба еднаж му каза: «Костас, синко, няма да спреш

птичката, която вече е литнала.» Това искам да бъда аз най-много — птица, да мога да долитам винаги при тебе, да не може никой да ме спре. И така ще бъде — никой няма да ме спре. Няма да ме спре и тая планина, която хората и най-близките ми хора издигат между нас. Аз вярвам в своята любов, вярвам и в твоята.

За нея сега, на края на писмото си, за нея, за нашата любов, искам да намеря други няколко най-хубави думи — най-хубавите, които може да изрече човек. Но аз не съм като поетите, които умеят да намират хубави думи, аз съм обикновено момиче и как ще намеря най-хубави думи за своята любов, която е толкова голяма и силна, колкото е и любовта на поетите. Нека те редят стихове и рими за своята любов, аз ще ти кажа и сега само две думи — тия, които са винаги в сърцето ми, когато споменавам името ти, които са в мислите ми винаги, когато мисля за тебе, а това е всеки час и всеки миг от моя живот. Само две думи, които няма да престана да произнасям даже и да онемея: Обичам те.

Това писмо ще ти донесе моят малък племенник. Той също е горделив грък, така го е научил баща ми, но аз успях да спечеля за нашата любов едно чисто детско сърце.

Твоята А.“

Борис приемаше жадно всяка дума на писмото. Всяка дума нахлуваше в сърцето му като гореща тръпка, а в съзнанието му се задържаше само общият смисъл на всички тия думи, силни като жив огън, силни като светлина, заслепила очите му. Още след първия ред го обзе неясно чувство, което усещаше като замайване, и колкото четеше по-нататък, то се засилваше, без да стане по-ясно. В това негово чувство имаше буйна, сломя в аща сърцето радост, сладка гордост, че всички тия пълни с обич думи бяха за него, имаше и страх. Като прочете писмото един път, обърна го, без да откъсва поглед от него, отиде и приседна на миндера, за да го прочете още еднаж. Сега по-съсредоточено и някак по-спокойно. Ангелина за пръв път му говореше така открито за своите чувства. В предишните си краткотрайни срещи те и двамата избягваха да заговарят за най-важното и за тяхната любов говореха по-ясно очите им, усмивките им, леките им докосвания, устремът, с който се търсеха да се срещнат. Сега тя му говореше за своята обич без недомлъвки и загатвания, написала бе с ръката си върху бялата хартия своята изповед, ето, дума по дума и, както тя казваше, с най-хубавите думи. След второто прочитане обаче и радостта, и гордостта му премина или пък потъна дълбоко в него, а в съзнанието му остана само страхът, и сега още по-силен. Той усети дори това, което беше между редовете на писмото, това, което не беше доизказано, това също, което Ангелина премълчаваше. Нямаше никакво съмнение, че е имала тежка разпра с баща си, а може би и с други от домашните. Скоро ще се намери тя срещу всички свои, срещу всичките си сънародници в О. Той дръпна завесата на прозореца — искаше да я види в тоя миг, да я грабне в прегръдките си, да я отнесе някъде далеко. Нищо не се виждаше насреща, белееха се неподвижни само завесите на нейните прозорци. Види се, и сега беше там, в стаята й, нейният баща. Борис бе виждал няколко пъти стария навъсен грък, виждал бе и братята на Ангелика — и двамата високомерни, с явно презрение бяха срещнали погледа му. Той трябва да я спаси! От кого да я спасява? От баща й, от братята й! От целия този враждебен град. А той самият от кого трябваше да се пази? От баща й, от нейните братя най-напред. Това Борис знаеше и преди — те бяха гърци, но сега, когато скоро вече ще се узнае всичко, той ще привлече още повече тяхната омраза, тяхната ярост. Е, добре, той самият ще отиде при тях. Ще отиде с празни ръце, ще отиде със своята обич. Гърци, но те бяха баща, братя на Ангелика, те трябваше и него да приемат като свой брат. Той също ще премине тая планина от омраза, ще я прелети. Една подир друга се нижеха през ума му тревожни мисли за всички спънки и усложнения, които очакваха и него, и Ангелика, тя беше вече срещу тях, беше в тях. Какво беше нужно да предприеме? Ангелика пишеше, че сама ще се справи с всичко, а той? Ще стои ли и ще чака? Не, няма да стои и да чака. Но… но той още не знаеше всичко, не знае какво още крие Ангелика от него. А и тя трябва да знае какво мисли да предприеме той. Ще може ли да я види днес, утре? Не ще може. Той пак се

зачете в писмото: да го разбере по-добре, да разбере още по-добре и най-скритото в него. Наново стигна до края му. Твоята Ангелика… Твоята Ангелика…

— Да — прошепна Борис, отпусна писмото в скута си. — Ти си моя. Ти си вече само моя!

Дали не би могла да помогне Фотина, въпреки че старият Милонас я изгонил от къщата си? Да занесе тя едно негово писмо до Ангелика? Стана бързо, пристъпи към масата, посегна към шишенцето с мастило, сякаш да провери дали беше достатъчно пълно. Сепна го почукване на вратата; той не беше чул преди това повлечените стъпки по чардака вън. Влезе Дяконов, сгушен в дългия си балтон, очите му играеха плахо между натежалите, зачервени клепки — но по лицето му се четеше пресилена дързост.

— Не ме очакваш, а?

— Не… Не съм те очаквал.

— У! Студено тука бе! Рекох, ще се постопля при тебе. Няма ли да палнеш печката?

— Денем не я паля.

Неочакваният гост седна на един стол, преди да бъде поканен, поприсви се още повече в горната си дреха, като да потръпна от студ или може би искаше да умилостиви негостоприемния домакин.

— Идвам да ти съобщя една новина. — И веднага обърна в друга посока: — Май у тебе не се намира нищо за пиене. Кажи на хазайката да направи поне по един силен чай. Гост ти е дошъл най-сетне! Гостолюбието е наша, славянска добродетел.

— Неудобно ми е. Аз самият пък немам възможност.

— Да не вземеш да ме изпъдиш! Прощавай, но ще запуша. Не мога без цигара.

— Запуши, щом искаш.

— Все пак ти си добър момък. Симпатичен ми си, макар че аз се пазя от всякакви сантименталности. Знам, не съм ти по волята, не съм аз по волята никому и се гордея с това. Имам нужда да говоря и това е моя проклета слабост. А няма с кого да поговориш свястно в тоя мръсен град — духна той пушък от току-що запалената Цигара. — Учениците ми и един-двама като тебе, между седемдесет хиляди еснафи и лицемери.

Борис Глаушев нищо не отговори. Гостът забрави смущението си — боеше се в началото, че Глаушев може да го изпъди, но сега, като седна на стол в стаята му, даде пълна воля на своя неуморим език. Седна и Борис, но личеше нетърпението му. Дяконов минаваше от тема на тема безредно — говореше каквото идваше на езика му. Борис го слушаше разсеяно и се питаше: „Защо ли е дошъл? И тъкмо сега…“

— Не си в добро настроение, Глаушев, виждам. Те такивато, като тебе, рядко имат добро настроение. Все ги яде нещо, все за нещо се грижат. Оправят света. Как ще го оправиш бе, момче! Светът си е такъв още от самото начало. Господ направил човека от кал и… взел, чу му вдъхнал душа. Библейски брътвежи. Каква ти душа, щом е направен от кал? Разумните хора, доколкото ги има, никога не забравят, че калта си остава кал. Не се занасят по разни възвишени лъжи, за да разбъркват собствения си живот. Човекът е мръсно нещо. Кал. И ако е превърнал живота си на пъкъл, сам си е виновен за това. Ами какъвто е човекът, каквито са хората, такъв е и животът им! Да не би дяволът да е дошъл да им го нареди така? Попски премъдрости. Дяволът е в самите нас. По-честно е… Какво ти честно!… По-умно е да си признаем истинската истина за човека, та и животът ни да върви по-естествено, според човешката природа, отколкото да се заплесваме по лъжите на разни смахнати измамници: Конфуций, Христос, Аристотел, Платон, Со-кр ат, Мохамед… Какво остана от проповедите на Кроткия? За двете ризи, за плесницата по другата буза? Какво остана от възторзите на Великата френска революция? И прочие, и прочие. Не искам сега да изреждам всички там безбройни глупости. Всички там жабешки скокове. Искаш да полетиш към звездите, а тупнеш пак на земята. Нали си жаба! Жаба и ще си останеш. Исус Христос се възнесе, друго аслъ не можеше да направи, на земята си остана човекът. Калният човек. Останаха и владиците, Христовите заместници на земята, облечени в злато и коприна. Остана инквизицията в името на кроткия спасител. Ясно като бял ден. Слушай! Намери нещо да пийнем. Разговорът ще стане по-интересен. Какво си се оклюмал? У хазаите ти все ще се намери някое шишенце с гроздова. Нали е къща това, дом? Пазят по някое шишенце, за да се… отсрамват. От приличие. От гостолюбие. А като си отидат гостите им… Иди, иди виж.

— Не, не.

— Ех… Човек от тебе друго и не може да очаква. Пазиш приличие. Чистота на живота. Идеали. Съвест. Глупости, глупости! Вериги! А под такава звезда си роден, че пред тебе се откриват всички радости на живота. Само да посегнеш. Тете никоя жена нищо не може да ти откаже. А от жената най-напред идват всички благи работи. Ето, да кажем, Йорданова. Женче и половина! Огън! И само да й направиш знак с единия си пръст. Това чака тя. А ти? Слепец! И всички даскалички там в тебе зяпат. А ти… с народни работи се занимаваш. Е, е, не се сърди. Аз искам очите ти да отворя. Да те науча живота си да живееш. Да познаеш сладостите му. Това е мъдростта на всички мъдрости. И никой не се отказва от житейските сладости, никой! Само такива хапльовци като тебе. Да бях на твое място… Моят живот — кучешки. На куче, кучешки живот. — Той присви лице като от погнуса или от някаква скрита болка. Борис едва сега го погледна по-приветливо и със съжаление. Дяконов улови погледа му, опули мътните си очи към него: — Ти не ме съжалявай! Аз живея, както намирам за добре, и за никого не искам да знам. Чувам, че искат да ме уволнят. Нека ме уволнят. Другаде ще отида.

— Винаги ми се е струвало, че ти може би само се шегуваш. Подиграваш се с всекиго и с всичко. Сериозен човек не може да говори, както ти говориш и мислиш. Така наистина животът ни ще се превърне в пъкъл и… кал. Ако наистина нема в човека възвишени стремления, ако нема и хора, които издигат и другите със себе си.

— Недей, моля ти се. Морал! Познати ми са тия лъжи до втръсване. Отвори си очите за истината, такава, каквато е в действителност. И живей според нея. Живей за себе си, това ще ти остане. Най-после, като си толкова редовен човек, що не вземеш да се ожениш за някоя богаташка дъщеря? Такива тук, в О., има много. Еврейки, гъркини и всякакви. Ти можеш. По-богатички са еврейките и гъркините. А! Дочух, че някакво гъркинче се навъртало около тебе. Какво подскачаш? Вярно ли е?

— Кой ти е казал такова нещо?

— За такива свои работи човек узнава последен какво говорят хората. Но трябва да е вярно, щом толкова се разтревожи. Е, нищо. Твоя си работа. Да беше запалил поне печката. У мене е като в кучешка колиба. По улиците — още по-мръсно, в кръчма не смея да влезна, останал съм без грош. До заплатата има още много време. Не мога да задържам пара, а без пари нищо не става. И тютюнът ми се свърши, ето ще свия последната цигара. Рекох, у тебе ще е по-топличко, като те знам какъв си прибран, и… — Дяконов говореше сега с отпаднал глас, през носа си, плачливо. Изеднаж се сепна и рече настойчиво: — Слушай… Дай някой грош!

Борис извади от джеба на жилетката си една бяла меджидия и я сложи на масата пред него:

— Когато имаш, ще ми я върнеш. Дяконов мигом прибра сребърната пара:

— Ти знаеш, че няма да ти я върна, но искаш да спасиш моето честолюбие. Аз и от тая болест не страдам. И тя ограничава човека, спъва го. Сега аз си отивам, дотегнах ти. Само да си допуша цигарата. И колкото да съм куче, не съм пък толкова неблагодарник. Искам още две полезни думи да ти кажа. Глаушев, зарежи ти тия народни работи. Ще се погубиш, момче, за нищо. Я гърците ще те убият, я пък нашите, като си задълбал толкова. Като няма кой да ни избива, ние сами се избиваме. Мръсен народ е нашият народец, когото ти боготвориш. И тук, и горе, в Българията. Там повече, откакто руснаците махнаха турския ярем от слинестия му врат. Ама той и досега турски ратай си остана, в душата си остана ратай. Робска паплач! Ври в душата му всичката робска и човешка мътилка. Вие го издигате до небесата. Поетите го възпяват. Тоя стар глупак Вазов! Няма ли кой да каже истината в очите на народа? Каза му я Алеко Константинов, а той, народецът, се смее сам на себе си, весело му е. Не се гнуси от собствения си образ, а се хили. Па взе и пречука Алекото. Вие го превъзнасяте, готови сте да мрете за него. Самата истина трябва да се плесне в ратайската му муцуна…

— Дяконов! Не мога да те слушам повече! Ти си… безсрамен човек и… — Борис се изправи срещу госта си със зачервено лице, рязко размаха ръка един и два пъти: — Не искам да бъда като тебе… такива мисли, такова отрицание! Да, ще призная, има кал в човека,

и у нас особено има робска утайка, робска тиня… но в калта ли да лежим, в тинята ли, като свини, да грухтим примирени, та и доволни? Не, ние ще излезем от тинята й ще тръгнем по твърда земя. Така ти развързваш ръцете и нозете си, сваляш от себе си всека отговорност, премахваш всека пречка пред себе си, освобождаваш се от всекаква грижа и… и съвест, но оставаш в тинята. До гуша. Не, аз не искам да бъда като тебе. Въпреки всички мои тревоги, рискове, както казваш, и въпреки всички твои… съблазни. И после — намръщи се Глаушев, червенината по лицето му бързо изчезна, остро, студено заблестяха сините му очи: — Ти какво току се изпречваш пред мене… ние не се разбираме, не можем да бъдем приятели, ние сме различни. Дяконов смачка догорялата си цигара върху студената печка. И се усмихваше с влажни устни, с хитро присвити очи, усмихваше се на своите мисли, преди да заговори отново:

— Не можеш да ме избегнеш. И аз съм на тоя свят, съществувам. Аз съм навсякъде. И зная повече от тебе, мога повече, по-силен съм от тебе. — Той дигна поглед, дръзко гледаха възпалените му очи: — Не можеш да ме избегнеш, да се отървеш от мене. Аз съм другата страна на живота, друго негово лице и негово по-вярно, по-истинско лице. Повечето от хората са като мене, в блатото лежат, топло им е, удобно и по-сигурно. Къде другаде, по дяволите? От кал сме и в кал живеем. Това е истината за нас. По-силните, по-умните намират си място в по-дълбоката тиня. Да им е още по-топло. А ти накъде се дърпаш, накъде се мяташ като… Освободи се, човече, от всякакви там угризения, идеали, веднаж се живее на тоя свят. Ти се бунтуваш, но рано или късно ще признаеш, че в мене е истината за човека.

— Не! Ти лъжеш! — пламна отново Глаушев.

— Сърдиш ли се, Все…

— Ти клеветиш човека. И никога не ще приема аз твоята клевета. Въпреки… въпреки всичко.

— Ето, виждаш ли? — светнаха пак лукаво с мижавите очи на Дяконов. — Въпреки всичко. Въпреки. Червеят е вече в тебе. Въпреки, а?

— Изпуши ли си цигарата?

— Ето, ето. Ставам. Да ме биеш ли искаш? Ти помисли добре върху моите приказки. Не съм виновен аз,

че истината е толкова мръсна. Помисли и за себе си, човече! Ето тръгвам. — И вече на вратата, като че ли едва сега си спомни, той добави, загръщайки се в яката на балтона си, да покаже и своето безразличие: — Тая сутрин са стреляли по Кибаров. Тъкмо излизал от къщи.

— Кой? — трепна Глаушев. — Убит ли е?

— Кой… Наш. Българин е стрелял. Познали са го. Нали ти казах: когато няма кой да ни убива, турци или гърци, ние сами…

— Но кажи! Убит ли е?

— Ранен. Ама здравата. Когато е за свой, българинът здраво удря. Само че тоя… изглежда, пищовът му го е излъгал. И жени там са се развикали, пък трябвало да помисли и за себе си, нали? За кожичката си…