Серия
Преспанска тетралогия (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 96 гласа)

По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
„Гласовете ви чувам“
Автор Димитър Талев
Първо издание 1966 г.
България
Издателство Български писател
Оригинален език български
Жанр исторически роман
Вид роман
Предходна Илинден

„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.

Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].

Сюжет

Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.

В гр. О.

Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.

Йосиф от Рапа

Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „ ... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.

Ангелика Милонас

От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“

След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.

След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големият им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.

Комитетски дела

Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.

Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 човека да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.

Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.

Битката на Стражица

Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“

Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“

Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.

Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната полщадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.

В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.

На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.

„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.

Издания

  • Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
  • Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
  • Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
  • Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 9547394436)

Бележки

  1. Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
  2. Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора. // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
  3. Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.

Външни препратки

     Портал „Македония“         Портал „Македония    

III

В стаята се събраха петима мъже. И Борис Глаушев с тях. Познаваха го всички или бяха чували за него, за участието му във въстанието. Разговорът им започна, като да не беше преставал никога. Това бяха людете на окръжния революционен комитет.

— Е… Пак за същото. И днес пукотевици — каза един от тях с глух, но напрегнат глас, преди още да седне.

Той беше доста висок мъж с приподигнати, остри рамена и хлътнали гърди. Единственият българин в О., който носеше шапка за разлика от всички останали поданици на падишаха, които бяха задължени да носят фесове. Шапки носеха само консулите и други някои чужденци. Бобев едвам го погледна:

— Да. Пак за същото, Кибаров.

Кибаров захвърли в ъгъла на миндера край отсрещната стена широкополата си шапка и седна с дълбока въздишка. Той имаше гъста тъмноруса брада и оголяло, види се, от някаква болест теме, та изглеждаше много по-възрастен, макар да нямаше повече от трийсет години. Поел дъх, Кибаров продължи с още по-напрегнат глас и като да се гневеше, че гласът му беше такъв глух, изби и червенина по лицето му.

— Да, все същото, докато си счупим главата. Сега е все още за сметка на тези, които пращате да убиват. Ето и него са убили тази вечер, терориста. Жалко за добрите момчета. Те мислят, че гинат за Македония.

— Разбира се, че гинат за Македония. Нима за мене ли, или за тебе? — чу се друг глас, ясен и силен, приятен за слуха, но и малко насмешлив.

Кибаров отправи нататък тъжен поглед и не отговори веднага. Там, в другия ъгъл на миндера, бе седнал Венчев, също около трийсетгодишен мъж, хубав и напет, с големи, някак отдалеко втренчени очи, удобно прехвърлил нога върху нога. Те и двамата с Кибаров бяха учители в мъжката гимназия, но някои в О. знаеха и това, че Симеон Венчев бе завършил Военното училище в София.

— Тебе аз и не питам — каза след минута Кибаров и като че ли отеднаж се бе успокоил, та и червенината изчезна от лицето му. — Знам какво мислиш ти, отдавна ми са известни всичките ти мисли. Не са и много те, твоите мисли.

— Пак ще започнете… — рече с досада Бобев.

По хлътналите бузи на Кибаров отново се появи червенина, но погледът му остана все така скръбен. Той оправи, както имаше обичай, дългата си коса зад дясното ухо с разширени пръсти — искаше, види се, да запази спокойствие, — и продължи вразумително:

— Вие същото и аз същото. Докато не го проумеете. Ние започнахме опасна, кървава борба с гърците и хвърляме в нея най-добрите си хора. Кръвта на тоя народ изтече още през въстанието, едващо са минали две години оттогава. Вие не искате да я пестите, не ви е скъпа народната кръв. Пак ще повторя и нема да престана да повтарям: с гърците требва да се разберем. И те са като нас синове на Македония.

— Хм! — подигна широките си опнати рамена Венчев, стисна презрително устни. — Да се разберем… Синове на Македония!

Председателят махна към него с бялата си едра ръка, сърдито присвил вежди, но гласът му прозвуча по-меко, сговорчиво:

— Още на прилепения конгрес се реши да се излезе с оръжие срещу чуждите пропаганди и срещу техното оръжие. Там беха и Даме, и Пере, и Гьорче, макар че той, Гьорче… Мисли се и всичко се премисли. Синове на Македония, казваш — едва сега дигна очи той към Кибаров. — Гърция, гръцкият крал, праща тук свои офицери и мнозина от тия, които влизат с гръцките чети в Македония, са критяни, а не македонци, македонски гърци.

— Това е верно — кимна Кибаров. — Верно е, но и от България влизат офицери и тамошни българи.

— Ти за мене ли… — преметна рязко нозе Венчев, както бяха една върху друга. — Аз също съм това, което наричате македонец, в Македония съм раждан и преди да дойда тук, свалих българската офицерска униформа. А ти знаеш, които български офицери влизат в Македония като офицери и не се подчиняват на Вътрешната организация, ние ги обезоръжаваме, връщаме ги и даже ги убиваме. Офицери и други като тех тамошни хора. Ти знаеш това добре, твоите приятели воглаве със Сандански…

— Венчев! — прекъсна го Бобев строго. — Не може ли да се говори по-човешки? Вие двамата винаги на кавга я обръщате.

— Говоря открито. Лъжа ли е, че…

— Открито говориш ти — прекъсна го сега Кибаров, — открито говориш, но не винаги говориш, което мислиш. Е, що… Ние нема да търпим в Македония върховисти и каквито и да са агенти на Фердинанда, на българските правителства, на шовинистичната велико-българска политика, на българския империализъм и държавнически национализъм. Нема да търпим и такива като тебе, които от македонската народна кауза искат да правят своя лична кауза.

— Кибаров… — опита се пак да се намеси Бобев.

— Моля, моля — подвикна Кибаров. — Не ме прекъсвайте! Устава на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, другари! Той е доста остарел вече, не можаха да го подновят достатъчно и на прилепския конгрес, но има в него един основен принцип: свобода за всички в Македония и Одринско, за всички македонци и одринци, без разлика на вера и народност. Свобода даже и за турците, за турския народ в Македония и Одринско. А колко пъти ние с вас тук сме се опитвали да влезем във връзка с тукашните гърци и да се разберем, да ги убедим, че нашата организация се бори за свободна, автономна Македония, а не за велика България?

— Ти бълнуваш, човече!

— Не бълнувам аз, Венчев, а искам да ти припомня, да припомня на всички ви това, в името на което сте се клели, когато сте се посвещавали на македонското народно дело. Какво искате вие? След едно злополучно въстание срещу турците да се хванем за гуша с гърците и сърбите ли? И вече сме се хванали, кръв се пролива вече! Накъде по тоя път? Нашето народно дело е дело освободително, а не националистическа разпра.

Богдан Бобев дигна ръка, за да спре всекиго, който би се опитал да му попречи, и започна:

— Аз нема да кажа, че бълнуваш. Но ти, Кибаров,

говориш така, по книга. Да отидем при гърците, а те защо не идват при нас? Не е верно, че не сме правили опити. Правили сме още преди въстанието, още като започна Организацията. Те се подиграваха с нас и отидоха с турците против нас. Вие, казваха, лъжете, че уж за свободна Македония, а искате да я присъедините към България. Сега пък с чети навлизат от Гърция и не против турците? против нас. За сърбите и да не говорим. Колко сърби има в Македония… неколцина там сърбомани, но ето и Сърбия праща чети против нас. Не против турците, а против нас!

— Требва да ги накараме да ни поверват. Това е всичко. Та нема ли наистина между нас такива, които говорят за автономия, а мислят за присъединение към България? И такивато са много повече. Ето и между насЕто Венчев, ето и чичко Гьоре Коцев…

На плетен стол близу до вратата седеше Гьоре Коцев, човек от чаршията, мълчалив и стеснителен пред учените даскали. Той пушеше цигара след цигара, русите му рошави мустаки бяха все забулени в тютюнев дим. И сега тъкмо палеше нова цигара, но свали ръце, за да отговори:

— Защо да си кривя душата, даскале? Аз съм за автономията, защото не може иначе, не може с България, нема да ни оставят. Но казах: за автономията съм.

— Ти поне си по-искрен, чичко Гьоре. Помислете всички, ако наистина милеете за този народ: накъде вървим с тоя ум? Ние плюем върху нашия устав. И ето последствията, както беха предвидени още навремето от тези, които създадоха Организацията и нейните основни начала. Сега ние против всички и всички против нас.

— Та в нас ли е вината? Ние се отбраняваме, Кибаров — подигна рамена Бобев.

— Ще се отбраняваме, когато е нужно, ще браним Македония от всички нейни врагове, но най-напред с нейната правда, а после с оръжие. В Македония и сега не бива да се прави разлика по вера и народност. Да дадем пример как требва да живеят народите по целия свет. И ще дадем добър пример, като поверваме сами, като накараме и другите да поверват във високите и чисти принципи на нашето народно дело. И знаете ли Що мисля аз? Всички ние в Македония, и гърци, и българи, и власи, та и турци също, да заработим за създаването на едно общо политическо съзнание, общо за всички македонци, общо и отделно.…

Прекъснаха го присмехулни провиквания от разни страни:

— Охо!… Аман бре, даскале… Що говориш! Общо и отделно, а?

— Хехе! — засмя се весело, престорено добродушно Венчев, а после притисна ръце към корема си и избухна в несдържан смях: — Ох… ох… Ще се задуша. С гърците, а, с гърците едно общо политическо съзнание и отделно от техните сънародници в кралство Гърция… — Смехът му отеднаж пресекна и той рече навъсен: — Ти си направо луд, господин Кибаров. Никой от гърците, и най-последният, никога нема да промени своето съзнание и никога нема да се отдели от своите сънародници. Власите също, ами турците? Ти просто не знаеш що говориш. И си член на окръжен комитет. Кой те е довел между нас? Тебе не ти е местото тук, между нас.

— Вие се смеете, но аз знам що говоря и съм последователен. Нека ние българите именно първи да дадем пример! — Той млъкна за миг, втренчил поглед във Венчев, и отеднаж рече: — Ти като че ли се опитваш да ме заплашваш. Кой ме е довел… Аз съм там, където ме води моят дълг, моите убеждения, моята верност към народа, към работния народ.

Венчев нищо не отговори.

Борис Глаушев през цялото време слушаше мълчаливо. Той местеше поглед ту върху Кибаров, ту върху Венчев, после наведе очи и бледа сянка забули посърналото му лице. Гласовете на спорещите кънтяха в слуха му чужди и враждебни, падаха с всяка дума като удари там, където беше голямата болка, недоволството му, гневът му поради непрестанните несъгласия между людете на Организацията. Там, в Преспа, споровете бяха по-тихи и по-дребнави, но тук, по-нагоре, различията и несъгласията бяха по-дълбоки, бяха вражда и съперничество, бяха омраза. Какъв беше тоя бяс, който изправяше един срещу друг люде, които се бяха обрекли на едно и също дело, които се бяха свързали с една и съща клетва? Не можеха ли тия люде да смирят своите чувства, да ги въведат в едно общо съгласие,

да ги подчинят на една обща мисъл — великата мисъл за спасението на отечеството? Тя беше една и съща, единствена за всички. Стефан Кибаров беше по-последователен, но докъде по,неговата пътека? Можеше ли той да поведе всички след себе си? Не, не можеше да отведе всички толкова далеко. Трябваше да се върви дотам, докъдето могат да стигнат всички заедно. За делото бяха всички нужни. Какво е това негово общо и отделно съзнание между българи, гърци, турци? Илюзия, мечта някаква или просто безсмислица. Все по пътеката на Кибаров, според неговата последователност, но колцина биха стигнали до самия й край? Как ще се отдели той самият от своите, от своя народ, за да потърси единство с чуждите? Как ще се отдели всеки един от тия люде от народа си, за да потърси чуждия народ? Невъзможно! И ненужно, ненужно…

Борис Глаушев се изправи и на часа привлече погледите на всички там. Той започна изтихо, колебливо — не можеше отеднаж да подреди мислите си, но тихият му глас изпълни стаята:

— Не е нужно да се отделяме от народа си. Не е и възможно. Колцина ще го направят? Човек остава самичък, далеко от своите, не ще се приближи и към чуждите, чуждите нема и да го приемат. Това ще бъде още един повод за още по-големи разногласия между нас. Нам ни е нужно да бъдем всички заедно и на едно место. Да вървим по пътя, който ще ни събере, а не да търсим все нови пътища, които ни разединяват. Ние ще надвием, ако сме всички заедно. — Той повтори със засилен глас една своя мисъл: — Ще вървим дотам, докъдето можем да стигнем всички заедно. Не по-далеко. Каквито и други пътища да се откриват пред нас. Повече от всичко е нужно да бъдем заедно. За нас особено, за нас тук и за всички, за целия народ български, над който тежи едно общо… проклятие, една обща зла съдба. Да привлечем на общия път за Македония и другите… гърци, власи… Това е нужно, това е решено, ние имаме общи цели, но който се отдели от своите, остава сам. Който се отделя от стадото, вълците го изяждат. Мене и в тоя момент, като помисля, обхваща ме страх… обхваща ме мъчително чувство на самотност, на безсилие и…

Тихо беше в стаята, но Глаушев забеляза, че вече не всички го слушаха с еднакво внимание. По лицето

на Симеон Венчев се четеше нетърпение, а по лицето на Стефан Кибаров — някакво снизходително търпение. Глаушев махна смутено. Стори му се, че говори неясно, неразбрано. Или тия люде не искаха да го слушат! Той чу отдалеко гласа на Бобев:

— Свърши ли, Глаушев?

Борис се отпусна на стола си незадоволен, гневен. Той не можа да каже ни дума повече поради настаналия в него смут, не можеше да намери най-силните, най-правдивите думи, за да застане срещу тия люде, които не искаха да го слушат, а настояваха да кажат своето. Стефан Кибаров продължи тъкмо оттам, където малко преди това бе спрял:

— И мълчанието ти, Венчев, е отговор. Виждам и лицето ти, такова, надменно. Обаче, уверявам те, нема да ме уплашиш. Тебе аз искам да ти кажа и друго нещо. Наблюдавам те, виждам, искаш да властвуваш. Да се качиш на главите ни. Да вземеш ти командата.

Венчев помръдна едното си рамо, попритисна хубавите си твърди устни. Кибаров продължи по-спокоино:

— Реши се пак на конгреса в Прилеп ръководящите в Организацията да се избират от всички членове, а не кой както успее да се наложи на другите. Нашата организация е народна и демократична, с демократични начала. Тя е дело и изразител, проводник на народната воля, а не на лична некаква воля. Така и се прави вече, така и аз дойдох тук, между вас, господин Венчев, не по твой вкус, а по силата на народния вот. Макар че все още…

Венчев го прекъсна, без да го погледне:

— Това е революционна организация, другарю, а не църковна община, та да се надпреварваме, както вие с народняците в България. Народен вот… глупости! Под щиковете на аскера! Но ти гледаш книжките си, Маркс и Енгелс, а не това, което е пред очите ти.

— Йордан Пиперката… — чу се насмешлив глас откъм другия край на стаята — решил Пиперката да прави избор за нов комитет в неговия район, ама според новия правилник. „Ето, казал на селяните, сега вие ще избирате, такава е новата заповед, по ваша воля ще бъде. То се знай, Миро Конев, един път, ще бъде в комитета, също Георги Неделков, а и Ристо Загорчанец ще бъде, но пак вие ще решите, такава е новата заповед.“ Кой ще прекърши думата на Йордан Пиперката, пръв войвода на Демирхисарско и Кичевско, турците и в съня си треперят от него? И всички селяни, събрани там, в един глас решават: „То се знай: Миро ще бъде и Георги, и Ристо Загорчанец! Них избираме ние.“

Гьоре Коцев свенливо се усмихна и пусна ново кълбо чад през русите си мустаки. Кибаров потърка чело с върха на пръстите си, събираше мисли за обстоен отговор, ала в същия миг в стаята се втурна друг непознат мъж, както се бе затичал отвън. Ръбестата адамова ябълка на разголената му шия подскочи, гласът му прозвуча хриплив и леко разтреперан:

— Големи девриета1 идват насам от три страни. Пак обиск на махалата или…

Наскачаха всички. Само Бобев не се помръдна от мястото си, макар лицето му да побледня още повече. Не се помръдна от мястото си и Борис, огледа се, не знаеше що да предприеме. Бобев едва го докосна с разсеян поглед и се обърна към непознатия:

— Близу ли са? Откъде идват?

— Едното требва да е вече към чешмата. Другото току-що завиваше край фурната, а трето пък иде откъм реката.

Бобев стана. Кибаров тъкмо оправяше с пръсти косата си, сложи си и шапката. От вратата, вече на излизане, Симеон Венчев му подхвърли:

— Ако те срещне деврието, ще те помисли за френски консул.

Кибаров също се отправи към вратата. В стаята останаха сами Глаушев и Богдан Бобев. Бобев взе от масата сложени там снопче книжа и ги тури във вътрешния джеб на сакото си:

— Това не бива да остава тук. Може да довтасат агаларите и… Писма. Архива. — Оглеждайки се бързо, сякаш се боеше да не забрави нещо, той добави: — Ти с мене. Не познаваш О. — И дигна очи към Бориса: — Имаш ли оръжие?

Борис мълчаливо поклати глава. Бобев извади от пазвата си черен, лъскав наган, подаде му го през масата с цевта надолу:

— Вие там, в Преспа, слободия. Но в О. Пълен е. Хайде!

---

1 Деврие — военен или полицейски патрул.