Серия
Преспанска тетралогия (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 96 гласа)

По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
„Гласовете ви чувам“
Автор Димитър Талев
Първо издание 1966 г.
България
Издателство Български писател
Оригинален език български
Жанр исторически роман
Вид роман
Предходна Илинден

„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.

Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].

Сюжет

Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.

В гр. О.

Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.

Йосиф от Рапа

Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „ ... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.

Ангелика Милонас

От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“

След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.

След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големият им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.

Комитетски дела

Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.

Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 човека да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.

Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.

Битката на Стражица

Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“

Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“

Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.

Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната полщадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.

В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.

На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.

„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.

Издания

  • Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
  • Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
  • Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
  • Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 9547394436)

Бележки

  1. Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
  2. Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора. // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
  3. Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.

Външни препратки

     Портал „Македония“         Портал „Македония    

XXVII

Околийският комитет реши да изпрати двама от своите членове, които да вразумят прекалено смелия войвода. Към тях се присъедини по свое желание и Борис Глаушев, като предишен член на същия комитет и сегашен член на окръжния комитет. Тръгнаха на мръкване, поведе ги по околен път Кръстьо, организационният ръководител на Дреново, Малко преди да се замрачи, небето се навъси, затисна околните планински върхове и хребети и както беше като опушено, изеднаж побеля от снега, който започна пак да се сипе на гъсти ситни снежинки. Колкото беше къс зимният ден по това време, скъси се още повече и като че ли целият свят се затвори, спотаи се под гъстите снежни мрежи, които се стелеха една след друга. Щом се поотдалечиха от града четиримата пътници, селянинът каза:

— Да излезнеме на широкия път. Нема от кого да се криеме в такова време. Кой би тръгнал сега освен такива като нас… Пък и ще се шмугнеме некъде при лоша среща, не дай боже. Кажи го, веке се стъмва.

Дневната светлина чезнеше бързо, като да я попиваше сгъстилото се от всички страни снежно белило. Заглъхна и шумът от стъпките на четиримата мъже в напластилия се сняг по пътя, полепна сняг и по тях самите, движеха се те като бели сенки — напред селянинът, мушнал ръце в ръкавите на кожуха, с къса тояжка под мишница, а след него вървяха другите трима, сгушили се в дигнатите яки на балтоните си.

— Да не се залутаме некъде… — позаекна секретарят на комитета Попдимев. — Нищо не виждам.

Поизвърна се ръководителят, гласът му се чу като изпод земята:

— Не бой се, даскале! И аз, да речеш, нищо не виждам, като през струнено сито сее, ама мене нозете ми са ми ме носят. Малко ли по тоя път и при секакво време…

Борис вървеше като насън. Сухите ситни снежинки боцкаха лицето му, стъпалата му горяха в овлажнелите и през галошите градски обувки, той виждаше едва на тричетири стъпки пред себе си само приведения гръб на селския ръководител между тъмнеещите снежни стени. Пътят изглеждаше безкраен, ала като се зачерни съвсем наблизу първата селска стряха, стори му се, че току-що бе тръгнал. Оттам, откъм сянката под широката стряха, се чу сподавен глас:

— Кой е?

— Аз съм, Цеко — отвърна също изтихо селският ръководител.

Изпод стряхата излязоха две сенки. Чу се същият глас, повлече се виновно:

— Тука рекохме… по-харно ще видиш кой влиза, кой…

Ръководителят нищо не отвърна. Сетне попита:

— Що има?

— Нищо. Спят. Само войводата още… Може още да чака.

Самотно, приглушено звучаха тия разпокъсани гласове. Не се и усещаше в гъстия здрач на снежната нощ, че наблизу имаше човешки жилища, живи люде. Някъде, сякаш на края на света, в глухата нощ полайваше куче. Ръководителят подкани:

— Хайде! При него ще идем, ако е още буден. Нема той много търпение. Или пък утре, ако…

— Да вървим при него — рече Борис и добави: — И аз немам търпение.

Двамата часови останаха на мястото си в началото на селото. Малко по-нататък пътниците навлязоха в някаква улица, а още по-нататък насреща им отеднаж светнаха две прозорчета през невидимия облак на снежинките, които с едвам доловим съсък продължаваха да застилат земята. Току пред къщата със светналите прозорчета Попдимев тихо попита:

— Нема ли кучета?

— Изпокриха се — отвърна ръководителят. — Изповързаха ги людете. Войводата не може да търпи кучета. Днес уби едно с наганта си. А то човек нема вреда от кучетата. Пък те може и да не са ни усетили сега, в снега…

Вратата на къщата сама се отвори още преди да стигнат до нея. Чу се тих глас:

— Кръсте… ти ли си?

— Аз съм, Йоне.

Някъде във вътрешността на къщата трептеше бледа, червеникава светлина, на прага се показа сянката на едър селянин. Четиримата пътници се спряха там, Кръстьо попита:

— Буден ли е?

— Чака.

Влязоха в мрачно пондило. Удари ги тежък мирис на обор, на прогнила слама и още повече на газ. Виждаше се пушливо, полюляващо се пламъче, на газениче, което беше сложено на ниско триного столче край огнището. Вляво от вратата се белееха задниците на нЯколко вола или крави, някъде в тъмнината нататък изблея издебело, прегракнало овен. Край стената отатък огнището, което беше някъде по средата на широкото пондило, се тъмнееха купчини на налягали люде, от една греда, немного високо над тях, висеше люлка. Надясно, в дъното на пондилото, се виждаше друга врата и пред нея бе застанал въоръжен четник, с пушка при нозе и нож на пушката. Ръководителят, следван от тримата си спътници, се отправи нататък, домакинът дигна газеничето да им посвети. Четникът им прегради път към вратата и попита със звънък младежки глас, колкото и да се опитваше да задържи гласа си:

— Те ли са, Кръсте?

Вратата се дръпна рязко отвътре, светна цяла разтворена и в рамката й се изправи мъж, среден на ръст, но широк, та я запълваше едва ли не от едната й страна до другата. Той беше също в четнишко облекло, гологлав, гъста тъмна коса покриваше челото му, ушите му, немного дълга, раздвоена брада закриваше цялата долна част на лицето му, белееха се само закръглените месести бузи. Войводата Никола — Кольо Ганев. Прогърмя гласът му:

— Е, ти си довел целия комитет бре! Виждам и непознати.

Той, изглежда, се гордееше с гръмливия си глас и като да надуваше широките си гърди повече, отколкото беше нужно.

— Това е Борис Глаушев — рече някак настойчиво ръководителят. — От окръжния комитет.

— Бре, бре, бре… -се опита да се присмее войводата, без да се промени лицето му. — Цела комисия си ми довел. — После той изеднаж попита строго: — Къде оставихте пакетите?

Борис изпревари ръководителя:

— За пакетите после, войводо. Пуснете ни първо да влезем! От път идем.

Войводата мълчаливо се отдръпна от вратата. Тримата граждани се поизтърсиха от снега по тях, влязоха един след друг в стаята, последен влезе Кръстьо и затвори вратата след себе си. Войводата седна на тесен одър в насрещния ъгъл. Стаята беше малка, с нисък таван от груби дъски, по които личаха наскоро ковани пирони. Одърът беше покрит с нова селска черга, край

чисто варосаната стена беше сложена тъкана възглавница, виждаше се хвърлена там и дебела, мъхната гуня. По средата на стаята едвам топлееше малко, четвъртито кюмбе, на пода до него бяха наслагани цяла купчина нарязани дърва. Пътниците насядаха без покана на триножни столчета, ръководителят — до самата врата. Войводата чакаше мълчаливо, с наведени очи, с непроницаемо лице. Жълтеникавото пламъче на окачената на стената ламба светеше неподвижно. Ръководителят се притъкми да приклекне на пръстения под до печката:

— Хладно ти е така… Дърва… дал господ. Войводата впери в него очи — кръгли, силно опулени, та се виждаха светлите му синкави или зеленикави зеници; очи, които никога не се променят ни от усмивка, ни от гняв, напрегнати и все пак някак блуждаещи. Той каза бързо със силния си глас:

— Не обичам топло. Кой ще ми пали печка в балкана? — После пак тъй бързо и по-строго: — Къде са пакетите?

— За пакетите ще питаш нас — рече Борис Глаушев сговорчиво, но по лицето му, все още бледо от студа вън, пропълзя гъста червенина. Той добави: — Пакетите оставихме в града.

Кольо Ганев се обърна рязко към него, обърна втренчените си очи, със същия напрегнат и някак блуждаещ поглед:

— Динамитът е мой, аз от България съм го донесъл. Как смеете!… — И още по-рязко се обърна той към ръководителя: — Тебе аз какво ти казах? Без пакетите да не се връщаш!

— Комитетът получи твоето писмо — каза Борис все така спокойно, дори примирително, ала с още по-гъста червенина по лицето си. — Четох го и аз. Ние за това сме дошли, да ти предадем устно решението на околийския комитет. Ако си решил да преследваш и унищожиш сърбоманската чета, това е добре. Комитетът обаче не ти разрешава да нападаш сърбоманските села, да ги гориш и така нататък. Положението със сърбоманските села е друго. Те там не всички са сърбомани, от страх се обявяват за сърбомани, кара ги, насилва ги Йосиф от Рапа. Комитетът има друго решение за тия села. Ние верваме, че те пак ще се върнат към нас, но преди всичко е необходимо да се прогони или унищожи четата на Йосифа и това е именно твоя най-важна задача.

Войводата го гледаше, без да мигне, но лицето му придобиваше все по-ясно израз на презрение. Той беше към тридесет и пет годишен човек, а седналите срещу него трима граждани бяха по на двайсет и няколко години и това беше презрението на по-възрастния към трима недорасли още хлапаци, които се осмеляваха да се бъркат в работата му, да му пречат, та да го учат още на ум и разум. Хм! Я ги гледай ти! Даскалчета! Той презираше още голобрадите им лица, градското им облекло в тая зима тук, на село, мокрите им градски кондури, пък тоя, най-дръзкият, от окръжния комитет, носеше и смешни лъскави галоши — кондури в кондури, които се бяха напълнили със сняг. Колко е виждал той по София такива коцкари, дето знаят жени да гонят! Я ги гледай ти! Комитет. Началство. Мочковци. И той каза с гръмливия си глас:

— Вие мене ли… Ще ви вържа. И ще ви гоня с тояга чак до града. Ако до утре не ми изпратите динамита, сам ще дойда да го взема, но никой от вас да не смее да се мерне пред очите ми! За сърбоманите, за Йосиф от Рапа аз не искам акъл от вас. Вие си гледайте даскалиците там в града! — И той блъсна юмрук в широкото си, кръгло коляно: — Аз съм войводата в тая околия!

Попдимев, който в говора си позаекваше и беше стеснителен младеж, сега отеднаж избухна, запрепъва се едва ли не на всяка дума, но при все това не наруши правилата на учтивото обръщение:

— Гггосподин вввойводо… Ние тук сссме представители на околийския комитет, тук е член и на окръжния ккккомитет… вие сте длъжни да се подчините. Вие не стоите над комитета, а сте негов ппподчинен. Какви са тези ссссвоеволия! Комитетът е в правото си да…

— И аз съм в комитета бе! — прекъсна го грубо Ганев, стиснал устни. — Какво право… Дръжте си вие правото. Силата е в моите ръце, аз заповедвам в тая околия, кръвта си съм дошъл да проливам. Какво ми разправяш!

Отвън, откъм пондилото, се чу продрана кашлица, проплака дете.

Намеси се и Касабов, третият от членовете на комитета:

— Ти просто погазваш устава на Организацията, правилника за четите.

— Ха! Организацията… Мамата й е.,, на Организацията такива мижитурки като вас. Организацията… тук, в Преспанската околия, аз съм Организацията! — тупна се войводата сега в гърдите и широките му гърди прокънтяха.

Борис се сдържаше с големи усилия. Той преглътна и подзе с едва потреперващ глас:

— Ние дойдохме по работа, а не да се караме. Предадохме ти лично решението на околийския комитет. Искаме да ти разясним и неговите планове по отношение на сърбоманските села, за да има ред в нашите работи и да не се случват недоразумения, бъркотии…

Глаушев забеляза, че войводата не го слушаше. Млъкна и той. Войводата нещо обмисляше, а очите му оставаха все същите, вперени някъде в пространството. Борис не сваляше поглед от него: „Тоя човек е ненормален или…“

Войводата като да се върна отнякъде, обърна се към ръководителя и като че ли в стаята бяха само те двамата:

— Къде ще спят?

— У Въртановци. Там е по-широчко.

— Не. Ще ги заведеш у Илиевци.

— Там е Хаджията с пет момчета.

— Там ще отидат и те. Чуваш ли? Ръководителят приподигна рамена. Войводата забеляза колебанието му и повтори:

— Там ще отидат. У Илиевци. С момчетата заедно. На по-сигурно место. Докато са на моя територия, аз отговарям за тех. Я слушай, слушай! — придръпна се той. — Я иди да кажеш на Хаджията да дойде веднага тука.

— Той спи сега, войводо…

— Спи не спи, веднага да дойде. Ръководителят излезе.

— Добре — каза Борис Глаушев. — Ще отидем да спим. Утре ще довършим разговора си. С по-бистри глави. Но има и друг един въпрос, друго едно нареждане на комитета, помисли и за него. Ти водиш много хора със себе си. Петдесет души. Това е премного. Трудно могат

да се прикриват, пък и с прехраната им е трудно по селата.

— Хм! — пристисна устни Ганев. — Що разбирате вие там от чети! Предприел съм аз поход срещу сърбоманите и какво, с петима ли ще тръгна? Абе вие — извърна се той цял къмБориса — хептен искате да ми се качите на главата! Това не може, онова не може! Майстора го нема, даскале!

— Ггггосподин Ганев… — заекна отново Попдимев, но войводата рязко го прекъсна, замахна с ръка:

— Не ща да говоря повече с вас! Стига приказки! Влезе Хаджията, помощникът му, изправи се до вратата в пълно въоръжение:

— Заповедай, войводо.

Беше с предивременно застаряло лице, зло, разстроено, недоспало; гъст, рошав перчем тежеше над едното му око изпод набързо сложен каскет. Войводата рече:

— Тия хора тука са от околийския комитет. Ще нощуват в твоята квартира. На тебе ги поверявам.

— Излишно е толкова… -започна Борис. Войводата не го и чу:

— Хей, ръководителя! Заведи ги у Илиевци. Ти, Хаджи, остани за малко.

Къщата на Илиевци беше на отсрещната страна на същата улица. И беше съвсем еднаква, както и тая, в която квартируваше войводата. В единствената й стаичка спяха петимата четници и Борис Глаушев не даде да ги будят. Станаха две от жените в къщата, наредиха набързо легло за тримата нови гости — груба ръбеста рогозка на пръстения под в пондилото, дето спеше и тук цялото семейство, една обща за тримата козинява покривка и обща възглавница, дълга и тясна, бодлива от сламата, с която беше нагнетена. Жените запалиха и огън в огнището, а от него пондилото се изпълни с лютив чад. Кръстьо, ръководителят, подсмърчаше, почесваше се стеснително, опита се да се извини:

— Прощавайте… Недд виждате, не може да се излезе на глава с него…

Борис го изпрати да спи, а те тримата дълго се въртяха на твърдото ръбесто легло от умора, от неспокойни мисли, от един подлудяващ сърбеж по тялото, предизвикан от невидими в тъмнината гадини, които лазеха, скачаха, хапеха, щипеха, дупчеха кожата с жила и хоботи.