Серия
Преспанска тетралогия (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 96 гласа)

По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
„Гласовете ви чувам“
Автор Димитър Талев
Първо издание 1966 г.
България
Издателство Български писател
Оригинален език български
Жанр исторически роман
Вид роман
Предходна Илинден

„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.

Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].

Сюжет

Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.

В гр. О.

Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.

Йосиф от Рапа

Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „ ... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.

Ангелика Милонас

От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“

След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.

След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големият им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.

Комитетски дела

Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.

Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 човека да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.

Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.

Битката на Стражица

Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“

Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“

Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.

Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната полщадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.

В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.

На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.

„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.

Издания

  • Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
  • Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
  • Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
  • Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 9547394436)

Бележки

  1. Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
  2. Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора. // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
  3. Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.

Външни препратки

     Портал „Македония“         Портал „Македония    

XXV

На третия ден на Коледа, деня на свети Стефан, и двете църкви в Преспа, старата и новата, бяха препълнени с народ. Рано тая сутрин, по тъмно още в тоя зимен ден, люде на Организацията се разшетаха по къщи, по улици, спираха ранобудни църковници и навсякъде, на всички говориха все едни и същи думи, както им бе

---

А Миралай — полковник.

 

наредено от Началството, както се бяха сговорили и сами:

— Днеска след църква ще идем да събориме сърбо-манската камбанария! На главата ни се качиха сърбоманите! Цепят народа, брат срещу брата! Против народа вървят с турците заедно! Тука един и същ народ живей, а те? Дете в майка проплака от них по селата, а тука — камбанарии до небесата издигат! Ще я събориме. Сички заедно. След църква…

Народът се събираше по църквите смутен, тревожен. Всеки бе станал по-рано, прекръстил се бе три пъти на прага на своя дом с мисъл в църква да отиде, да се помоли богу в тоя ден божи. Други пък комитетските люде и от леглото ги бяха дигнали — ставай, днеска камбанарията ще събаряме! Защо пък тъкмо днеска, в такъв ден? Е, днеска тъкмо целият народ ще се събере. Какво ли ще излезе от тая работа? Какво — ако тръгне целият народ, и ще я събори! Кой ще го спре? А тя, камбанарията, е още тухла, не е измазана. Всеки да дигне, да бутне по една тухла — нищо нема да остане от нея. Е, харно, щом Началството така е решило. Кой ли ще пожали сръбската камбанария в Преспа! Те вече на всички са влезли в очите. Една шепа люде, как ли ги развъди дяволът! Едно време за нашата църква триста мъки и с години, а те за два-три месеца и църква, и училище, та и камбанария до облаците. Три камбани щели да окачат на нея. До гуша са дошли вече на целия град. Ами по селата? Какво патят от тех клети селяци… малко ли беха турците. Малко ли беше въстанието? Мъки сега и от них. Ще им събориме камбанарията. Всеки по една тухла ще дигне, ще бутне с нога…

Службата в двете църкви вървеше спокойно, както винаги на голям празник, както всяка година на тоя ден. Само насъбралият се народ, който изпълваше църквата от стена до стена — всеки на своето място, по столовете край стените или по средата между редиците столове — не беше същият. Друг път людете стоят смирено, слушат песнопенията съсредоточени — вижда се как тъкмо навреме ще се размърдат, ще се размахат ръце за кръст, ще се полюшнат глави и рамена за поклон, ще се размърдат устни и мустаки подир песните на свещениците, а и шепот молитвен и гласове ще се понадигнат подир гласовете им. Рядко някой ще се поогледа с друга някаква мисъл или ще извърне гневно лице нагоре, накъм женското отделение, откъдето се дочува непрестанна несдържана врява, или пък вироглаво дете ще се запровира между множеството на една страна, на друга страна, като загубено, докато изчезне през светналата, широко разтворена врата в дъното. А сега нито един богомолец не стоеше мирно на мястото си — все ще се оглежда, ще бърка по джобовете си, ще кимне на приятеля си през рамената на околните, ще попита с очи, със знак и между това ще се сепне, ще се загледа виновно, уплашено към олтара, ще дигне припряно, не навреме ръка да се прекръсти. Наместникът попоглеждаше неспокойното множество тъжно или пък с укор, но и неговите мисли не бяха все в службата. Ще събарят сръбската камбанария — нека я съборят, но какво ли ще излезе от тая работа и нека се молят сега, щом са дошли в църква! Още по-шумна беше днес врявата и в женското отделение горе — жените още по не можеха да се сдържат днес. Казано бе: ще вървят всички, и мъже, и жени, да се знай, че целият народ се е дигнал срещу това дръзко и противонародно дело на сърбоманите, господ да ги убие.

Насъбра се много свят и по дворовете на църквите, все повече млади люде и деца — те пък, малките, място не можеха да си намерят никъде и което големите все още задържаха в себе си, те буйно го издаваха с прибързани думи, с викове, с крясъци, а някои бяха надигали от къщи чукове, тесли, разни железа — ще събарят камбанарията, нямаха търпение.

Най-напред забиха камбаните и на двете църкви почти в едно и също време, но не като за разпус, ами бързо, една през друга, тревожно — заехтя целият град. Службите и на двете места бяха към края си, но младежите, които се бяха качили да бият камбаните, не бяха дочакали края и свещениците привършиха на бърза ръка, за да не изрекат последните молитви в празни църкви. Когато заизлиза народът на шумни потоци от широките църковни врати, по дворовете там се бе насъбрал народ повече, отколкото в самите църкви. Размесиха се людете, зашумяха, въртяха се в последно някакво колебание, подвикваха си един на друг, подканяха се, общият шум се превърна в гръмка врява и викот, женските гласове остро пресичаха ръмжещото буботене на мъжете, че и жените не бяха малко, а децата бяха още повече, на кресливи орляци навред през множеството. Никой не се разпореждаше, никой не разясняваше къде и как, по-първите преспанци бяха пръснати между всички други, а от Началството не се и виждаше никой между народа — така бе решено, да се вижда, че народът сам е тръгнал, по своя воля. Тук бяха само по-малките от комитетските началници и всички други, които бяха в Организацията или й помагаха, но това беше, кажи го, целият народ. Не бяха изнесени и църковни хоругви, църковните знаци, както ставаше при подобни случаи, а и поповете се помайваха по олтарите, за да не се каже и за тях, че те подтикват и водят разбунения народ.

Бъркотията по църковните дворове не трая дълго, като че ли докато шумното множество намери широко разтворените църковни порти и се струпа там, потече по улиците. Тия от новата църква излязоха по-рано на улицата, но иначе, каквото ставаше при едната църква, ставаше и при другата. Излязоха най-напред все деца, момчетии от всички възрасти, като на сватба, но това не беше весела сватба с песни и гайди, а людете вървяха вече позатихнали, с навъсени лица, без да бързат, като знаеха къде ще стигнат. Само по някой ще нададе вик или ще се засмее, та мнозина ще се извърнат да се почудят на лекомислието му. Двата живи потока се спряха на определено място, на един кръстопът вече близу до Шайкаровата къща, дето беше сърбоманското гнездо. Улиците там се изпълниха с люде. Които се бояха или не искаха да се месят в тая работа, преди това още изпоизостанаха или кривваха по странични улици, или се шмугваха по отворените порти, дето стояха жени и старци като изпращачи. На добър им час, страхливците и премъдрите не бяха мнозина, някои и не забелязаха бягството им, а никой нямаше желание сега да им се присмее, да ги сподири със задявка или псувня.

Пред Шайкаровата къща имаше многоъгълен площад, сливаха се тук няколко улици, та на това отворено място още по-ясно се виждаше високата кула на камбанарията, както се бе изправила с четирите си стени, току над портата на къщата, която с целия си, доста широк двор и трите постройки вътре беше опасана с висока каменна ограда, да бъдат на сигурно място нейните нежелани, омразни на града обитатели. Високо и гордо

стърчеше кулата с червените си тухли. Предната нощ бе паднал снежец, който се бе задържал само по покривите, белееше се и покривът на новата камбанария, а на върха му стърчеше голям железен кръст, предизвикателно разперил двете си рамена, черни, неподвижни връз сивото зимно небе.

Тълпата нахлу на площада от две страни, ала първите редици, като се видяха пред самата цел, започнаха да се позадържат. В същото време натискът отзад се засилваше, предните се попридвижиха, наизлязоха и други, по-смели пред тях, а отдире всички напираха да излязат и те на площада. Портата на Шайкаровата къща беше затворена, не се виждаше никакъв жив човек нататък.

— Вървете бре! Що се спирате? Ето я камбанарията, вижте я! — чуваха се гласове из тълпата и повече откъм задните редици.

Бавеха се людете, не се решаваха да се втурнат изеднаж напред, а някои като че ли едва сега виждаха омразната камбанария, та я сочеха и на другите.

Докато траеше това колебание сред множеството, само няколко минути, неочаквано за всички по отсрещната улица се зададе аскер, надигнал пушките си на рамо. Водеше го един офицер, подхванал сабята си, друг офицер вървеше встрани от войнишките редици. Тълпата занемя, затихна, всеки се закова на мястото си. И като че ли бяха дошли толкова люде тук не за да разрушават камбанарията, а да погледат какво ще прави аскерът. Много лица промениха цвета си, много очи се присвиха гневно или се разтвориха широко с нескрита уплаха. В настъпилата тишина по целия площад се разнесе къса команда. Войниците се спряха пред портата на Шайкаровата къща и по цялото протежение на високата каменна ограда, от единия й ъгъл до другия. Чу се нова команда, войниците се подредиха в дълга редица, близу един до друг, свалиха пушките си при нозе, може да имаше до петдесет души, а двамата офицери застанаха пред тях. Едва сега се отвори портата на Шайкаровата къща, показаха се там, зад редицата на аскера, четиримата сръбски учители, неколцина от преспанските сърбомани, струпаха се зад тях, надзъртаха през рамената им и двайсетината ученици, които и живееха в сърбоманския пансион. Насъбралият се народ

гледаше през редицата на аскера тъкмо тях, наизлезлите на портата, едни с надменни, предизвикателни лица, други, особено между децата, прекомерно развеселени и любопитни. Раздвижи се пак народът, чуха се отново подвиквания:

— Ей ги бре! Сичките! Събрали се и те да празнуват! В една бричка ще ги събереш сичките. Ей го, е, Газдата, като непечен сомун в лицето от ракия! Ей го и Пере Сърбинот! Навирил мустаки… Ама зад аскера се крият, майката им…

Някъде по-назад се чу глас, а след него и други гласове:

— Уу! УУУ!

Единият от офицерите — тоя, който вървеше встрани от аскера, Риза юзбаши, познаваше го целият град — сложи ръка върху дръжката на сабята си и бавно, с отмерени стъпки се запъти към струпалия се народ. И отдалеко още махна властно с ръка:

— Вървете си! Всички! Вървете си!

Като че ли никой сред толкова народ не разбра турските му думи, а всички там виждаха и по жеста му каво искаше той. Юзбашията кресна:

— Не чувате ли бре? Вървете си всички, до един! Или искате да накарам аскера да ви разгони!

Тогава излезе напред Никола Ърбинец, мнозина се учудиха на смелостта му, доколкото беше време за чудене. Пък и не беше много чудно, че тъкмо той излезе да се разправя с юзбашията. Ърбинец говореше турски като турчин, дори извърташе малко на цариградски, ходил бе той къде ли не на млади години. Държеше в чаршията дюкянче за селски накити и всякакви дреболии — чист занаят, какъвто си беше и той чистотник и все от нещо недоволен, но, от друга страна, обичаше дългите разговори и спорове, по природа склонен към всякакви мъдрости и поучения. Приближи се той към юзбашията със спокойни крачки и застана пред него, какъвто си беше мършав, поприведен, с глава между рамената, зимното му палто висеше отзад на издутия му гръб като окачено на кол, дълго до петите, за да му е по-топло. Умълча се още повече народът и напевният, някак настойчив глас на Ърбинец се чу надалеко. Той занарежда дума по дума на турски:

— Юзбаши ефенди, ние сме тук мирен християнски

народ, верни поданици на нашия милостив баща падишаха, да живее хиляда години. Дошли сме по наша църковна и народна работа, а не от непокорство. Тая камбанария хе там — протегна той дългата си ръка, която беше цяла скрита в ръкава на палтото му и стърчеше напред само неговият крив, възлест показалец, — тая камбанария, юзбаши ефенди, е дигната против народната воля, а може би и без позволение на всемилостивия наш падишах. А не е нужна никому освен на неколцина размирници, които за свои облаги вървят против народа християнски. — Юзбашията го слушаше внимателно, подпрял ръце върху сабята си, някои от множеството там поклащаха одобрително глави на всяка негова дума, и които разбираха турски, и тия също, които по своему разбираха неговото слово пред офицера. Ърбинец продължи: — Ние, християните, при милостта на нашия общ баща падишаха имаме тук, в Преспа, две църкви с камбанарии, достатъчни и предостатъчни за всички тукашни християни. Ние сме всички един християнски народ и защо ще се делят едни или други от него и да вървят против него? Това не е от добро и за доброто на народа, а самият дявол ги кара да се делят и противят. А има и нещо друго, юзбаши ефенди. Попитай ги тия там, що са се събрали пред портата. Като са толкова малко, троица и дете, както казва народът, откъде са намерили толкова пари и злато, как са го събрали помежду си, за да издигнат свое отделно училище, свой отделен параклис и хе тая камбанария до небето чак? Това не е и не може да бъде с техни пари, друг някой им е дал пари, Сърбия им ги дала, както и сами се хвалят, за да се отделят от целия народ и да дигнат сръбски байрак тук, в Преспа.

Лицето на юзбашията изразяваше все по-голямо учудване, той, види се, за пръв път чуваше такива думи за тия, които бе дошъл да защитава с аскера си. Ърбинец не спираше и дори повиши глас:

— Като е тъй, ние дойдохме тук, дойде целият християнски народ, както виждаш, да разруши и премахне тая ненужна и противна камбанария, ненужна и незаконна, а тия, които стоят там на портата и се кокорят скрити зад аскера, да се разкаят и да се върнат там, дето е целият народ. Между тях има и чужденци, те пък да се върнат там, откъдето са дошли не за доброто на тоя народ. И така, юзбаши ефенди, позволи и дай път на народа да изпълни волята божия.

Сега лицето на юзбашията отеднаж стана строго, но колкото показваше строгост, повече показваше досада. Той рече:

— Вие сега всички връщайте се назад, идете си по домовете, а каквато разправия има между вас, оплачете се на хюкюмата. Хайде. Аз няма да ви пусна ни крачка по-нататък. Хайде!

Не даде вид Ърбинец, че ще отстъпи, но поклати настойчиво глава, за да засили приказката си:

— Ние вече много пъти сме се оплаквали в хюкюмата, още когато купиха тая къща и после пак, когато взеха да градят камбанарията напук на целия наш град.

Нададоха гласове и някои от тия сред множеството, които разбираха турски и чуха последните думи на Ърбинец:

— Така е, юзбаши ефенди! Ние много пъти в хюкюмата… Тия там не искат и да знаят.

— Мълчете! — сопна се юзбашията и лицето му цяло почервеня. Той продължи: — Те с позволение на хюкюмата са дигнали тая бина и всичко. Как иначе? Хайде, разпръсквайте се! — кресна той. — Да не съм дошъл аз тук сеир да гледам бре!

Преглътна Ърбинец и се опита отново да заговори: — Юзбаши ефенди…

— Стига бре! — дигна срещу него ръка юзбашията. — Не искам да те слушам повече! — И като се приподигна, да погледне над главата му, викна към множеството: — Тръгвайте веднага! Разпръсквайте се!

Никой не се помръдна, стоеше на мястото си и Ърбинец, облиза устни той, готвеше се отново да заговори. Юзбашията замахна, като да искаше да го удари, после рязко се извърна назад към аскера и острият му глас се чу по целия площад:

— Тури ножа!

Мрачен беше тоя зимен ден, със сиво, снежно небе, но преспанци видяха как проблеснаха дългите ножове в ръцете на войниците, чу се в тишината сухо, безредно потракване и пред аскерската редица се дигна железен плет. Някъде наблизу се тласна порта — някой побърза да затвори портата си. Размърдаха се някои и сред тълпата, проправяха си засрамено път на

назад — уплахата им беше по-голяма от срама им. После и други, зачуха се сподавени гласове, съскащ шепот, бързо, изтихо изречени думи, усети се колебание сред цялото множество, макар повечето от людете да стояха по местата си. Ще се връщат ли, ще обърнат ли гръб? Тия от портата ще има на какво да се посмеят. Срам! Ами какво — аскер стои насреща со щикове! Като е аскерът с них, дошъл них да пази! Пък може юзбашията само да заплашва. Целия ли народ ще изколят со щиковете си? Заради една камбанария! Да не се е дигнал народът царството на султана да превзема? Дошъл е против тия никаквици там на портата и за правото си… Избухнаха и приглушени разпри тук и там:

— Тая работа не ще излезе, както ние си мислехме.

— А ти що си мислеше? Тръгнали сме, ще вървим! Комуто не му стиска…

— Ха върви де! Що стоиш? И аз след тебе тръгвам…

Погледа още някое време юзбашията, пошари с очи, па току се обърна и повлече сабята си накъм аскера. Обърна се назад и Никола Ърбинец, разпери, размаха дългите си ръце, разправяше нещо, ала никой не го слушаше. Е, що, назад ли?

Тогава отнякъде излезе пред всички Дона Крайчева. Слабичка и дребна, каквато си беше, изглеждаше още по-дребна в тъмното си облекло, застанала самичка там, на празното място пред стълпилия се народ. Бледата й мъничка ръка се мярна във въздуха:

— Жени! Хайде ние, щом… Нас никой не може да ни спре. Хайде, жени, всички!

Наизлязоха още тричетири все по-млади жени, между тях и друга една от градските учителки, присъединиха се към нея бързо, като да се бояха да не изостанат. Дона се обърна и тръгна направо срещу аскера, спокойно, стъпка след стъпка, изправила глава, изпънала тесния си, сякаш момичешки гръб. Другарките й вървяха току зад нея, притичаха след тях още няколко жени от навалицата, избързаха и други, та се насъбра цяла дружинка от двайсетина жени, млади, но вече и по-стари между тях, а пред всички вървеше все така спокойно и смело Дона Крайчева. Пристъпиха след жените и неколцина мъже, разлюля се, повлече нозе и цялото множество, малко по-далеко от жените, сякаш да не им пречи, мълчаливо, гъсто един до друг, чуваше се само

глухият шум на хилядите несмели, спъващи се, опипващи стъпки, но вече цялата тълпа се движеше напред и никой не мислеше да се връща.

Юзбашията се заоглежда смутено, както бе застанал пред аскера, не знаеше какво да реши сега и нямаше кога да решава в тия няколко мига, приближи е към него и другият офицер, а войниците стояха все тъй с пушките си при нозе, високо стърчаха дългите им ножове, гледаха те към приближаващите се жени, към ристъпващата навалица по-далеко след тях и като че и това беше само едно любопитно зрелище за тях, едва якой ще белне очи накъм двамата офицери. Мигове, които людете оставят всичко да върви само по себе и сичко върви само по себе, никой не се и опитва да го спре, не знае как да го спре, а сега тук всичко водеше направляваше Дона Крайчева, макар че и тя може би не знаеше докъде ще спре.

Тя се насочи не към двамата офицери, а право срещу войниците, както бе тръгнала още в самото начало, не се отклони, не се огледа, като да я теглеше напред някаква непреодолима сила, само лицето й бледнееше все повече, та стана бяло и сякаш прозрачно. Вървяха току зад нея и другите жени, близу една до Друга, две от тях бяха се уловили ръка за ръка. Щом стигна току пред редицата на аскера, Дона се спря, дигна ръка и всички видяха как направи знак да й сторят път. Срещу нея стоеше дълъг, мършав войник, виждаше се как стърчи високо над главата й, с мургаво, възжълто лице и рязко изпъкнали скули, глуповато опулен с тъмните си очи и сякаш някъде край нея. Войникът нито се помръдна, когато Дона махна с ръка, само долната му устна се отлепи и увисна дебела, влажна. Дона леко го побутна, едва стигнала с ръката си до щръкналия му навън ъглест лакът: — Остави ме да мина.

Войникът се ухили, ококори още повече очи, показа ха се между дебелите му устни едри бели зъби. Той премести пушката в лявата си ръка, та дългият нож мина току пред лицето му, помръдна с другата си ръка в едвам доловимо колебание и току посегна, сякаш да отблъсне -младата жена, но едрата му шепа се залепи на шията й, Дългите мургави пръсти обхванаха бузата й, попритиснаха я похотливо. Тогава Дона с две ръце и с все сила го блъсна в гърдите:

— Мръсник!

Изненадан, войникът се люшна две-три стъпки назад, но в следващия миг лицето му изеднаж се промени, изблещи той безумни очи, стисна зъби, дигна пушката в двете си ръце и колебливо или като на шега току бодна с върха на ножа Дона в гърдите. Дона се поприсви, сякаш да отдръпне гърдите си от нанесения вече удар, с полуотворена уста — дъхът й бе спрял, нозете й се подгънаха и тя се свлече надолу, само едната й ръка се мярна за миг, като да искаше да се защити, да се улови за нещо или пък за някакъв знак, после цяла се отпусна на земята, една мъничка черна купчина. Надигна се се писък, жените се струпаха около ранената, там се озова и юзбашията, но нямаше какво да гледа и се спусна срещу спрялото се там, замряло множество, размаха извадената си сабя:

— Назад, керати с керати! Видяхте ли що стана! Назад! Назад! Пръскайте се! — И току се извърна към аскера, изкрещя пискливо: — Дай залп!

Войниците безредно дигнаха пушките си накъм сивото, снежно небе, чу се разбъркан залп от петдесетина пушки. Разлюля се, разблъска се хилядното множество, втурнаха се изплашени люде по насрещните улици, и пак най-напред деца, след тях и други още мъже и жени, блъскаха се един в друг, надпреварваха се, някои се въртяха на една, на друга страна, като да не знаеха накъде да бягат, малцина бяха, които се отдалечаваха по-спокойно, и някои от тях сякаш предизвикателно се извръщаха назад, към аскера, и все още се бавеха. През изпразненото място сред площада минаха близу една до друга дружината жени, които бяха дигнали и понесли на ръце Дона Крайчева. Мълчаливо ситнеха те, предпазливо носеха отпусналото се тяло и само една от тях, постара на възраст, изви, зачупи ръце, сетне викна, негли искаше да каже някому, да извести на целия град, на целия свят:

— Умре, милата! Убиха яааа, проклети да са!

Излезе там един от тия, които през цялото време бяха стояли на портата на Шайкаровата къща, излезе пред всички, размаха широко ръце, а другите послушно се прибраха вътре, след тях и той самият, портата

се затвори. На площада останаха само войниците и все още в една редица, пред убиеца бе застанал юзбашията с голата си сабя в ръка и кресливо му се караше.