Серия
Преспанска тетралогия (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 96 гласа)

По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
„Гласовете ви чувам“
Автор Димитър Талев
Първо издание 1966 г.
България
Издателство Български писател
Оригинален език български
Жанр исторически роман
Вид роман
Предходна Илинден

„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.

Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].

Сюжет

Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.

В гр. О.

Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.

Йосиф от Рапа

Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „ ... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.

Ангелика Милонас

От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“

След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.

След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големият им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.

Комитетски дела

Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.

Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 човека да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.

Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.

Битката на Стражица

Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“

Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“

Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.

Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната полщадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.

В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.

На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.

„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.

Издания

  • Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
  • Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
  • Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
  • Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 9547394436)

Бележки

  1. Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
  2. Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора. // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
  3. Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.

Външни препратки

     Портал „Македония“         Портал „Македония    

XXIII

Събраха се и четиримата в затоплената готварница — старите Глаушеви, Борис и неговото синче на колената му. Лицето на Ния Глаушева беше озарено от едвам доловима усмивка — в очите й, все още живи, будни, по устните и, останали възрозови и на тая й възраст, макар и поизтънели — бледа следа от някогашната й необикновена хубост. Тя бе казала вече приветствените думи и повече за детето — да зарадва завърналия се баща, да похвали мъничкия пред него, колко е умен и послушен. Сега тя само попоглеждаше тримата мъже, които бяха седнали близу един до друг, малкият Бойко в скута на баща си — нека се порадват един на друг, а нейна грижа беше бъднишката баница и постните бъднишки гозби, които къкреха на огнището-

Но дали общата радост от срещата беше пълна? Радостта на нейния старец беше пълна и препълна. Чудно и беше и драго с детето. В първите минути малкият се криеше в диплите на дрехата й, боеше се от баща си, макар да надзърташе иззад нея и го гледаше със светнали очи. Борис го грабна и го дигна няколко пъти до тавана чак, гальовният детски плач бързо премина в ситен кикот, после то и само заповтаря:

— Пак! Пак!

Трепереше гласецът му, то се боеше от височината,

но още повече искаше играта да продължава пак и пак. Умориха се ръцете на бащата — синчето му беше тежичко, беше добре гледано и доста едро за възрастта си, с широчки раменца. В жилите му биеше здрава селска кръв, още от прадядо му Стоян Глаушев, а още повече от майчината му страна. Широчки раменца, широчки дтанички, доста едра, кръгла главичка, а очите му много напомняха очите на Ружа — неговата умряла майка. Сега Бойко (нели се бе родил в бойно време — малко преди въстанието) седи спокойно на коляното на баща си и може би нещо си мисли. Такъв е изразът на лицето му, загледано е някъде пред себе си и току примижава с очи. Или може би се радва на своето детско блаженство, като е в скута на баща си, който го е обхванал с ръка. Детето беше все повече сдържано, дори и в своите малки радости и игри. Умълчано, загледано някъде, умислено. Понякога на Ния й минаваше през ума, че то тъгуваше по свой някакъв начин за майка си, при все че не можеше да я знае, да я помни. Това беше така, защото тя самата с тъга си спомняше за умрялата и жалеше сирачето. И всякак се трудеше да замести родната му майка, да му даде майчинска обич и нежност. Когато го учеше да ходи, да говори, учеше го и да живее, макар и още толкова мъничко, учеше го да бъде човек редовен и благоразумен. То и само я насърчаваше — беше послушно и с чудно за неговата възраст усърдие във всяко нещо, което го караше тя да върши.

— Седни тука, мило. Седи, чедо, седи. Че баба има много работа.

Понякога тя го забравяше, залисана в работата си, и го намираше там, където го бе оставила да седи.

— Подай ми кълбото, сине. Е го, е къде се е търкулнало в ъгъла. Подай ми палтенцето, ето го на миндера. Баба да те облече, докато запали печката, студено става тука. Не дърпай мацата за опашката, ще те одраска…

То вече не посегна към вирнатата опашка на котката, стоеше по-далечко от запалената печка, както му бе казано. Ния изпадеше в умиление:

— Уменразумен на баба!

Понякога, както е седнало на меката ямболия в ъгъла, току ще въздъхне като угрижен старец.

— Защо, бабиното?

Що можеше да й отговори детето? И тя пак си мислеше: тъгува за майка си. Може наистина да беше така, че човек от рождение е свързан с едно и друго, ражда се с едно и друго в кръвта си, в душата си. Ами макар да беше от рождение в ръцете й, в нейния дом, под нейна грижа, Бойко все някак й припомняше, че е родено от селянка. Милата Ружа! Дори със селската си руба не можеше да се раздели. Тук, в града, на нищо не можеше да се зарадва. Те, селяните, все в някаква мъка и скръб живеят, та може и така да се раждат. Но тя ще си отгледа внучето, ето с дедо Лазара, ще го научат те на всичко, що е добро. Мъничко е то още.

Но дали радостта на нейния син беше пълна? Като нейната голяма радост от тая среща, като радостта на Лазара? Така изглеждаше. Той, милият, едващо не заплака, като влезе в бащиния си дом — в сълзи бяха плувнали засмените му очи и гласът му потрепера при първите му думи към нея, към стария и когато взе детето в ръцете си. Старият не заплака, а той… Тя и после долови, че някаква сянка преминава по лицето му, а и бе поослабнал там, в О. Или това беше от преголяма майчинска загриженост, на майката все й се привижда едно и друго. Но ето — чуй какво говорят те двамата! И докато ръцете й вършеха което трябваше да свършат, Ния се вслушваше в разговора на двамата мъже, в гласовете им.

— Пътувах с един евреин от О. — подзе Борис, но тъй, като че ли това беше продължение на други негови мисли. — Каза много работи за своите, за евреите. И добри, и лоши, но повече добри. Не като нас, щом вземем да говорим за своя народ. Повече гледаме да го наругаем, като отделяме себе си от другите, от народа. А ние всички имаме общи недостатъци. Впрочем, как иначе ще бъдем един и същ народ! Докато слушах евреина, мислех за нас. Не сме ние като евреите, да имаме обща, здрава опора Ние, казва, имаме обща вера, която ни крепи и свързва, крепи духа ни. Евреинът, каза по-нататък той, помага най-напред на евреина. Да бехме имали и ние такава обща вера… — въздъхна Борис и млъкна.

Колкото повече го слушаше Лазар Глаушев, толкова по-видимо се изписваше загриженост по лицето му. И като го почака да продължи, а Борис мълчеше, заговори той самият:

— Ти малко ме учудваш, сине. Ние, старите, нашата вера сега е у вас. Така ви предадохме нашата вера. Навремето ние сички бехме заедно, целият народ. Когато беше за църквата и… Настрана от народа беха само неколцина, но не може и без такива, които вървят се настрана от другите. И надвихме. Как иначе, щом… После дойде Русия, ама Европа ни раздели, разсече ни на две.

Борис пусна детето на пода, побутна го към баба му. И като че ли сега искаше да каже най-важното:

— Ти, татко, от по-далеч виждаш работите. От своето време.

— А вчера, сине, во востанието? Не бехме ли сички заедно? Целият тукашен наш народ. И отгоре, от България, дойдоха люде.

— И тъкмо от въстанието започна всичко. Или, поточно, от нашата несполука във въстанието. В несполуката, в бедата оживеват всички човешки слабости. И нашата най-голема слабост, нашето разногласие. И не е само нашата несполука. Още по-важна причина е нашата слаба вера. Като се разколебахме ние в нашата вера, като тръгна всеки по своя ум, нахвърлиха се върху нас и чужди. От всички страни. Алчни за лесна плЯчка. Ами виж какво става с нас сега, татко!

Лазар Глаушев не отговори веднага и гледайки сина си, като да се поусмихна едваедва. После рече:

— А ти мислиш, че аз не виждам що става? Виждам аз и както ти каза, от по-далеко, от своето време. И може би малко по-ясно. От по-далеко. Ти си сега вътре во водата. Аз съм на брега. Виждам и не се учудвам толкова на това, що става, а повеке се учудвам на тебе, синко. Твоята вера като да е станала по-слаба. Ти не знаеше ли, че востанието ще е несполука за нас? Знаеше. И пак отиде в четите. Едно време ние с Райко Вардарски, бог да го прости, колко беха тогава надеждите ни и силите ни, но човек върши което требва да върши. Сега какво? Омаломощи се народът, ама пак ще се совземе. Когато влезе в един дом сиромашия и несрета, започват разправии, кой крив, кой прав. В тия, в общите работи, още повеке. Най-важното е пътят да не се загуби. Сега това е, че вашата работа стана по-тежка. И враговете ни станаха повеке; повеке и по-силни. Ти немой така, Борисе… Ти открай време се со мислите се бориш, а мислите човешки къде ли не отвеждат човека. Людете, синко, са си люде, а не ангели небесни.

Старият Глаушев млъкна, но виждаше се, че всичко казано от него стигаше до Бориса. Борис и сам се изказа:

— Там е работата, че ние и пътя си започнахме да губим. Всеки по своя пътека се отклонява, пък и срещу другите върви. И дали сме избрали ние най-верния път?

— Гледай сега какво ти минава през ума! ¦- въздъхна Лазар Глаушев. Той се понамести на миндерчето, дето бе седнал, и като да искаше да дръпне сина си на самата твърда земя: — Сърбоманите тука купиха Шайкаровата къща с целия двор и направиха там свой сърбомански параклис, наредиха неколко стаи и за свое училище, други неколко за децата, да има къде да нощуват и да се хранят. Събраха веке до триесетина деца, повекето от селата. Хранят ги, обличат ги и сичко. Довтасаха и четирима веке учители сръбски. Шайкаровата къща стана сръбско средище в Преспа.

— И Шайкаровци им продадоха къщата си! Как се намериха преспанци за такова нещо! Никой не требваше да ги допуска до прага си даже, а не…

— Продадоха им Шайкаровци къщата си! Взеха два и три пъти повеке пари и не можеш от секиго да искаш да не се лакоми за пари.

— Не, татко! Никой не бива да става предател за пари!

— Ето, виждаш ли? Аз пък ще ти кажа, че винаги има люде за секо нещо. И за предателство. Но чуй по-нататък. Не стигаше това, сърбоманите дигнаха и камбанария за параклиса си. Може да е до двайсет метра висока. От печени тухли. Още не е измазана. Над портата на Шайкаровата къща, на самата улица излиза. И се хвалят, че ще окачат на нея три камбани. Не е то както с Кътърката едно време. Пара много, а и турците се с них. Но слушай, слушай по-нататък!

— Виждам, татко. Пуснали са дълбок корен и в Преспа. Само за неколко месеца. Как сте позволили такова нещо!

— Как сме позволили, казваш? Целият град ври. Искат да съборят камбанарията, да запалят и параклиса, и училището им. Чувам, и комитетът имал такова некакво решение. Как сме позволили… Сега аз се боя да не се извърши нещо прибързано.

— Ами да! Това сърбоманско гнездо в Преспа требва да се унищожи.

— А турците? Преди, когато водихме разпрата с Патриаршията, те понекогаш клонеха и на наша страна, но сега не е тъй.

Широчката готварница с прозорец откъм задната, северната част на къщата започна да се изпълва с мрак. Огънят в огнището грееше по-ярко, затрептя бледа светлина от него и по отсрещната стена. Ния запали ламба и я окачи на мястото й на стената. После се зае да храни малкия.

— Ами нема ли и той с нас… — обади се Лазар. — Бъдни вечер е.

— Мъничък е той още — отвърна Ния. — Не ще изтрай. Ето и сега още очите му са се смалили за сън. И нели чакаме Дона…

Лазар се обърна към сина си:

— Поканихме за тая вечер Дона Крайчева, братовчедката ти. Там у них се същото. Пълно с люде, сиромашия голема. Спирко Крайчев, баща й, веке никак не го бива с неговия терзилък. Редко да му донесат работа, пък и здравето му… Целата им къща на ръцете на Дона. Поканихме я да се видите, пък и на нея да й е по-весело тая вечер. Се същата си е Дона. Още не може Да прежали мъжа си.

Като излезе Ния с детето на ръце, за да го приспи в съседната стая, в преддверието вън се дочу и гласът на Дона Крайчева.

Не след много време седнаха и четиримата на бъднишка трапеза. Ния спази всички обичаи за тая вечеря преди големия празник: и с гозбите, и с реда на трапезата, и с другите стари вярвания за живи и мъртви. Така искаше Лазар — колкото повече старееше, все повече държеше на старото,по-често се връщаше към предишния си живот. И все някой стар спомен ще разкаже или за пример ще посочи някоя случка или приказка от далечно време. Самата Ния спазваше обичаите заради хубавото в тях, заради хубавите знаци в тях, заради хубавите думи и благопожелания, които вдъхваха добри мисли и добри надежди за здраве и живот. Тя си оставаше и сега във всяко нещо по-млада от Лазара. Повече помнеше, по-досетлива беше и мислите й вървяха все по-напред. За много неща, особено във всекидневния живот, той и сам вървеше все повече подир нея. Някак повече се привърза, прилепи се като дете за полата на майка си. За много неща нея ще попита, от нея ще поиска съвет и подкрепа:

— Какво ще кажеш, Нийо…

И нуждите му ставаха по-многобройни — много неща вече не можеше да свърши сам или не се сещаше кога и как да свърши. Дори имената на най-близки люде понякога не можеше да си спомни отеднаж и тя ще му ги припомни. Иначе, в мъжките работи и за всяко по-важно нещо, Лазар Глаушев си оставаше същият. Той още държеше житарския си дюкян, а за народните работи все още беше първият човек в Преспа, при все че се държеше по-настрана, откакто по-млади от него люде и вече много по-млади бяха излезли напред. Колко пъти те до него ще дойдат да се допитат и ще искат неговото одобрение. Лазар Глаушев беше като живо знаме над главите на всички в Преспа и с целия си досегашен живот, и с образа си също. Неговият живот беше по-назад и затова той често се обръщаше назад, но големите неща в човешкия живот остават за людете много по-дълго важни и необходими, не според тяхната възраст.

И сега Лазар колко пъти ще подигне очи към Ния, както бе седнала срещу него на трапезата. Или във връзка с общия разговор, или пък да поиска нещо. Самият неин образ все още привличаше погледа му — то се знай, не с такива мисли и чувства, както далеко преди, на млади години. Той имаше някаква нова нужда, нова жажда на душата да среща погледа й, да докосва с поглед лицето й, а понякога ще хване, ще притисне топло ръката й. В тая негова потребност беше и навикът след толкова години задружен живот, но беше и нова негова обич към Ния — по-спокойна, по-проста, по-трайна. А и драго беше на сърцето му да я погледне само за една тиха, смирена радост, както кога човек дига на залез очи към ведрото и чисто, успокоено небе или когато внезапно се върне към някой хубав далечен, пречистен от времето спомен. Но той виждаше и сега по лицето на жена си, в нейния поглед, по ръцете й, в движенията й следи от онова, което годините бяха й отнели, виждаше ги по-ясни, отколкото бяха всъщност, както

ги виждаше и в спомените си. С времето Ния Глаушева бе поотслабнала, но така тялото й бе придобило някаква лекота, която правеше и товара на годините й по-лек най-напред за нея самата, забелязваше се това и в движенията й, все още доста сигурни, меки, гъвкави. При старческата бледност на лицето й, на гладкото й чело, обградено с венче от сребристобяла коса, която се подаваше изпод черната кърпа, кожата й изглеждаше още по-чиста и понякога дори прозрачна; не бяха много и бръчките — тънки чертички около очите, край устата. Ясни следи от нейната някогашна хубост бяха живите й очи, макар и пооткроени, засенени от кротка, мъдра скръб, беше също все още младият й, топъл глас, макар и позатихнал, бяха запазените й зъби, та устата й не беше хлътнала, не зееше празна, както беше с повечето жени на нейната възраст, особено с тия, които на младо време са прекалявали с живачни мазила и всякакви други отрови.

Тъкмо край Ния личеше още повече разрушената, макар и толкова ранна младост на Дона Крайчева. Дона тъкмо навършваше двайсет и три години, а като да беше вече зряла жена, преживяла и отминала всички радости, всички тревоги и вълнения на човешката младост, което впрочем беше и самата истина за нея. Любила бе, родила бе, преживяла бе и смъртта на своя любим, на детето си. Сега живееше със сенките им и нямаше воля да потърси нови радости за себе си. Това не беше от упорита, пресилена привързаност към умрелите, а защото бе преминал опустошителен огън през нейното сърце и не идваше отникъде друга, по-голяма сила да съживи в него любов и жажда. Може би беше още много рано за сърце като нейното, за обич като нейната и Велко Скорнев, мъжът й, бе такъв човек, че оставаше все още жив в мислите й, в спомените й. Тя бе казала еднаж на дядо Павле Локвенец: „Един беше Велко Скорнев…“ Един беше за Дона Крайчева мъжът й Велко Скорнев, една беше нейната обич, завинаги оставаше може би и нейната скръб. Има такива човешки сърца…

Какво оставаше за Дона след убийството на Велко, след като зарови тя и първата си рожба в земята? Оставаше работата й. Тая година тя едва ли не насила бе преместена за учителка в града. Не можеше да се раздели с Рожден и людете му, с родната къща на Велко горе, на високия скалист рид, не можеше да се откъсне от гроба на Велко, от мъничкия гроб на детето си. Намеси се Лазар Глаушев заради нея и заради бащиното й семейство в Преспа, намеси се най-сетне и комитетът и тя трябваше да се подчини на една негова заповед. Общината й определи по-голяма заплата при нейното незавършено образование, за да може да прехранва много-числената бащина челяд, а тя се предаде с голяма ревност на своята учителска служба. След като стоя като организационна ръководителка в Рожден, комитетът и в града я въведе в своята работа — тя водеше две женски групи в Преспа и беше първата жена в тоя град, която присъствуваше понякога дори и на комитетските заседания. Връщаше се в бащината къща само за да пренощува в малката си стаичка заедно с една от сестрите, че нямаше къде да се побере голямото семейство, а иначе ще я намериш в училището или сред жените от нейните две групи. Работа, работа… Какво друго оставаше на Дона Крайчева? В работата й сега беше целият неин живот.

Посъживи се Борис Глаушев на бъднишката трапеза. Разговорът му със стария не го насити напълно, ала останаха в паметта му бодри, мъдри думи. Близостта на майка му, нейните деликатни докосвания, гласът й, непрестанната й грижа около него, веселата, макар и сдържана тържественост на самата трапеза, сложените там домашни празнични гозби все повече го връщаха към предишния му живот, та О. с тамошните му грижи и тревоги оставаше по-надалеко. Още повече го съживи и ободри присъствието на Дона. Смалила се бе тя през последните две-три години, стопила се бе от горест, рамената й се бяха изострили като на невръстно още момиче — тя напомняше някогашната Дона, която за пръв път се качи на кон и старият Даме Скорнев я поведе към планините на Железник, към далечния Рожден. Строгото, тъмно облекло изтъкваше още повече бледността на тясното й лице, на малките, нежни ръце, които се докосваха леко и някак неусетно до предметите. Тих, равен беше гласът й, негли тя с нищо не искаше да привлече вниманието на другите, да покаже себе си, но не можеше да скрие светлината в младите си, макар и доста хлътнали, изплакани очи, тлеещия в тях огън или някаква постоянна, упорита мисъл. Дона не можеше да заличи тия външни белези на своята младост, нито дори със скромното си облекло, но по-лесно прикриваше понякога своето постоянно душевно състояние с една сдържана веселост и шеговитост, в която сама тя като че ли не участвуваше, чуждите пък люде предпочитаха да се заслушват в шегите й, вместо да й оказват съчувствие за нейната несрета.

Още с влизането си тя се обърна най-напред към Бориса:

— Дотичах да се видиме, че ти може и веднага да си побегнеш. Като свикне човек да живее в О., такъв голем град, може и да не му харесва вече Преспа. Пък и вуйна Ния тая вечер ще покаже делото си изкуство. За Бъдник, но повече за синчето си. И ние покрай него, а, вуйко Лазаре… Обичаме си всички по-сладко залъче.

Като се намираше в своята работа все повече между люде, Дона бе станала по-разговорлива, по-свободна в обноските си към другите, та Борис, който не беше я виждал по-отдавна, се поучуди на нейната отвореност. А малко преди това тя пак бе плакала в своята стаичка и преди да дойде на гости, трябваше да наплиска лицето си със студена вода.

На трапезата Дона не се показваше лакома за сладко залъче, та Ния и Лазар често я подканяха, поднасяха й едно и друго, а тя ще отговори:

— О… чакайте, вуйно, вуйко… Аз още не съм започнала! Ами аз похапнах малко от мамините манджи, преди да дойда.

Те всички знаеха какви биха могли да бъдат манджите на Неда Крайчева, нейната майка, която за тая вечер бе сварила една голяма тенджера ошав и също, както беше обичай, бе направила постна баница, но не със зехтин, а с шарлаган от афионово семе.

Скоро след вечерята Дона спомена, че иска да си върви, ала Ния все се опитваше да я задържи. Ния й беше благодарна, че поразвесели двамата мъже и държеше разговора по-настрана от непрестанните мъжки грижи и тревоги. Тя знаеше, че и Дона се меси в мъжките работи, но ето сега тя, Дона, нели е жена, ще намери и за друго да поговори, за тия по-прости, по-обикновени неща, които правят човешкия живот по-лек,

пък ще се опита и да се посмее. Ния никога и с нищо не бе пречила на мъжа си, спътница негова от четиридесет години, помагала му бе винаги със слабата си женска ръка, бе го насърчавала и утешавала, изтърпяла бе и всички негови болки, понесла бе всички негови несполуки и може би по-болезнено със своето женско сърце, което във всяка несрета се облива в кръв и сълзи, което гори и се мъчи в търпение, което познава по-добре и човешките радости. С това същото свое сърце и толкова дълго рамо до рамо с Лазара, подир всяка стъпка на своя син, Ния виждаше, че в тия претежки мъжки работи имаше и много мъка, много гняв, омраза, жестокост, груба и често сляпа мъжка сила. С църквите, с училищата бе обща сполука и се виждаше сполуката още в самото начало. В тогавашните народни работи всичко беше ясно, имаше в тях и радост, която растеше Всеки ден, на едно място беше и целият народ, дори и тя самата — отдели се от баща си, за да застане до Лазара. Сега не беше тъй. Сега Лазар имаше скрита своя рана, скрити свои мисли и само пред нея ще въздъхне, пред нея ще пророни думи, които никому другиму не би казал:

— Не сполучихме. Немахме късмет. Погубиха ни душмани. Раздели се на две народът ни. Зина пропаст, пресече ни пътя. Народната ни работа остана недовършена. Сега ние, които останахме в пъкъла, требва в несполуката да се оправяме. Вместо да вървим сички заедно от сполука към сполука. То не е се едно, не е се едно. Сполуката дава крила, а несполуката съкрушава. Ех, господи, со що прегреши пред тебе тоя народ!

Ния виждаше: той стоеше здраво на новото си място, макар с тая скрита рана, със скрити мисли. Стоеше и сега, на тия свои стари години. Види се, нямаше друго спасение. Ала как вървяха сега народните работи с такива скрити рани, скрити мисли? Или може би всички люде бяха станали по-други. Не бяха всички на един ум, не стояха всички на едно място. Сега пък излязоха и сърби. Сега гневът беше и срещу свои, омразата беше и между свои. Ами не беше ли тъй във всички мъжки работи? Всичко с груба сила и гняв. Да излезеш пред Другия, да го изпревариш. Да извадиш оръжие и кръв да пролееш човешка. Да стоиш упорито на своето, много по-често от мъжка гордост, от мъжки инат. Да се срамуваш да пророниш сълза, да покажеш благост. „Лазаре, Лазаре, ами детето ни? Ти го поведе по своя мъжки път и аз самата излезох да го изпратя. Със своето женско търпение, със своето женско покорство и със своята майчина гордост. Да не бъде моят син по-недостоен от Другите. Да не се дели от народа си, да бъде и той в общите народни работи. Къде е той сега, моят син, нашият син, като слушам що ти говори тая вечер? В мъка голема е той, по-голема от твоята. В твоята мъка имаше и радости, имаше и добри надежди, достигна ти и до сполуки. По-голема е неговата мъка сега — в тебе има и примирение, а в него нема примирение. Нели го слушам и виждам, а майчините очи виждат по-добре, майчиното сърце усеща по-добре. Виждам аз, усещам, че той има и други свои мъки, за които нищо не говори. Виждам и чета в очите му…“

— Поседи, поседи още малко, Доне! Рано е още. Ето Борис ще те изпрати до къщи. Поседи още малко. Ей сега ще направя и кафе, пресно съм го пекла за Божи к.

Тя искаше да задържи Дона още малко. Да пораздума Дона още малко нейния измъчен син, да го поразвесели поне на тая празнична вечер. Дона Крайчева поостана още. В подканванията на Ния имаше не само любезност, имаше и молба, във всяка нейна дума. Двамата мъже не можеха да доловят тая страна в думите на Ния, долавяше я само ухото на Дона. С тоя усет, с който само жената може да разбере жена. И Дона стана дори още по-весела, по-приказлива и все така, сякаш нарочно, държеше разговора настрана от народните работи, които в ума на мъжете, също и в нейния ум, бяха на първо място.

— За Божик — тъжно се усмихна тя — татко се надеваше да му донесат да направи некоя нова дреха. Донесоха му пак да преправи от старо ново, от пробитите беневреци на бащата беневречки на детето. Да поизкърпи нещо. „Не правят веке людете нови дрехи, казва, осиромаша народът.“ Казваме му да се научи по модата да шие, а той: „Каква мода? Новата дреха си е нова. Ама ето и ти, Доне, не даваш аз да ти шия новите дрехи. Баща ти терзия, а ти при други терзии отиваш за нови дрехи.“

— Стар човек е той веке, Доне — въздъхна Лазар Глаушев.

— Да. Но винаги си е бил слаб и все уплашен от нещо. — И тя пак се опита да се пошегува: — Да знаете само как се бои от мама!

— Хм… Ние сички се боиме от жените. Ето и аз много пъти от Ния. Истина ти казвам, не се смей! Женската сила е голема, Доне.

Ния тъкмо бе сварила кафето и се извърна към тях откъм огнището:

— Боите се вие… женска сила. Докъде стига тя, женската сила? Вършите което си искате. И тичате при нас, когато сторите некоя пакост. Като децата, докато са по-малки. Или когато се уплашите сами от себе си.

— Та в това е женската сила най-вече — рече Лазар. — Ние летиме високо, ама и много пъти крилата ни се уморяват. Или се ще сбъркаме нещо. И тичаме при вас. Докато сме малки, тичаме при майка си, а после при тая, с която сме тръгнали. Ние секогаш имаме нужда некой да ни помилва, да ни прости, да ни утеши, да ни насърчи. А, Борисе… Ти какво ще кажеш?

Ослушаха се и Ния, и Дона. Борис не побърза да отговори. Извърна се към майка си:

— При мама винаги! И сега, когато не съм вече малък. И винаги ще бъде така, винаги! — Той наведе очи, върна се в предишното си положение на стола. — За друга жена… не знам. Ружа… С Ружа бе некак много набързо.

Ния го гледаше със светнали очи, после очите й плувнаха във влага. Едвам доловима руменина прибули нейното бледо лице, та сребристата й коса заблестя по-силно над челото, по леко хлътналите й слепоочия, изпод черната кърпа, с която беше превързана главата й. Тя взе да разлива кафето в четирите чашки и рече:

— Ружа… Бог да си я прости, милата. Но… ти си още много млад, сине.

Преди това още мисълта на Бориса бе отлетяла в О. При познатия балкон, при познатите прозорци срещу жилището му. Дона мълчеше попривела глава, помръдвайки едва с бледите си тънки пръсти на ръката, която бе сложила на масата. Нейните мисли пак бяха в Рожден. При гроба на Велко. Говореше се за жената, говореше се за любовта. Какво можеше да каже Борис на майка си за своята любов? Би искал да й каже всичко. Тъкмо на нея сега. Тъкмо тя да го успокои, да го утеши, да го насърчи. Ала не можеше да й каже нищо. Балконът беше затворен, прозорците бяха затворени. Те бяха светнали през оная тъмна нощ и светлината в тях беше живата връзка между него и Ангелина. Той си бе легнал с успокоено сърце. Ала на другата сутрин и през следващите няколко дни балконът и двата прозореца не се отвориха нито еднаж, не се показа там Ангелика нито еднаж. Прозорците светваха всяка нощ и дори по-рано, още по здрач, светеха до късно, ала не се показа там Ангелика нито еднаж, не даде никакъв знак. Там живееха люде — Ангелика, баба й, — запалваше се ламбата всяка вечер и това беше всичко. През последните дни, преди да замине за Преспа, той не можа да види момичето. Той чака до последния ден преди празника, но балконът, прозорците бяха все затворени. Дали ще се отворят пак и как ще го посрещне Ангелика? Любовта на Дона беше в един гроб. И нямаше да се отдалечи никога оттам, нямаше да излезе от гроба никога. Гробовете остават все едни и същи, гробовете са вечни. А там беше и мъничкият гроб на детето й. Дона не можеше да се отдели никога от тия два гроба. Тя мълчеше в тоя час, попривела глава, и мислите й бяха далеко.

Преди да поднесе кафето, Ния погледна сина си. О, милият! Сега й стана отеднаж ясно какво още го измъчваше. Не само народните работи — тя бе чула от край до край разговора между сина и бащата. Още като го видя при посрещането му, тя долови, че някаква по-особена сянка се таеше в неговия поглед. Сега й стана по-ясно. По лицето му схвана и по гласа му, като спомена той за друга жена, като спомена за Ружа, за умрялата. Той е срещнал някое момиче там, в О. Но не беше радостен, не беше. Ния погледна за миг и Дона. Позна и нейните мисли — едни и същи са нейните мисли, когато става дума за мъже, за жени. Същите мисли и същата скръб. Дали ще се поразвесели някога искрено и това дете? Лицето й е затворено, сърцето й — също. Може би завинаги. Щом се затвори еднаж клетото женско сърце…

Тя сложи една след друга три чаши, сложи и за себе си:

— Повелете. — Сетне продължи, преди още да седне: — Майката… тя си е майка винаги. Винаги чака

и… Може и от сичко да се откаже, може и нищо да не поиска. Но жената си е друго нещо. Нели и аз съм била… — усмихна се тя и отново лека руменина се показа по бледото й чисто лице. Лазар не сваляше очи от нея, пълни с радостно нетърпение да чуе по-скоро какво ще каже тя по-нататък. Ния седна на мястото си край масата, руменината бързо изчезна от лицето й, остана само същата усмивка за нещо, което беше вече далеко, но не беше загубено и нямаше да се загуби. Тя продължи, попритегляйки към себе си кафената чашка: — Когато стане то с нас, ние, жените, му премерваме силата според това у другия, у… мъжа. Следиме со четири очи у него как е. И много, много верваме. По-веке от него. Когато видиме, че неговото сърце е пълно, нашето сърце се препълва още повеке. — Тя подигна очи към Бориса, сега в очите й бе останала само светлината на нейната усмивка. — Сине… Ако срещнеш друго некое момиче и го обикнеш, знам аз, то също ще те обикне.

— Нийо! — подвикна изтихо Лазар, очите му бяха препълнени с някакво и на тия му години детско, младежко удивление. — Ти откъде… такива мисли?

Ния се пресегна през масата, сложи ръка върху ръката му:

— На стари години, мъжо, човек какво ли не мисли и премисля. И какво ли не си спомня…

С други, още по-възхитени и пълни с благодарност очи я гледаше синът й. Той разбра най-добре нейните думи, както бе познала и тя най-скритите му мисли и бе му дала очаквания, желания отговор.

Дона продължаваше да седи мълчалива, с приведена глава, бледите й пръсти сега помръдваха по-бързо върху масата. Тя беше и сега при гробовете си — това знаеха всички. Не й бяха нужни ни добри думи, ни насърчения. Гробовете стоят винаги на едно и също място.

Малко по-късно Дона Крайчева стана да си върви. Стана и Борис. Облякоха връхните си дрехи. Ния подаде на Борис запален фенер.

— Нужно ли е?

— Да, синко, да — обади се от вратата Лазар. — Не бива без фенер. До Крайчеви, колкото и да е близу, непременно ще срещнете едно-две девриета. Дойде нов

миралай1 в казармата — страшен пес. С камшик ходи низ града, тежко и горко, който не му стори път. „Ко-митлар!“ — се това вика. Кой знае по колко девриета пуща нощно време, не може човек да не ги срещне. И къде… без фенер! Ще те пребият.

— Не се бави, Борисе — промълви Ния.

Двамата млади люде вървяха мълчаливо някое време. И наистина срещнаха деврие от четирима войници и един заптия. Разминаха се. По улиците святкаха и други фенери — празник беше, ходеха люде и по това късно време. По-търпеливи бяха и агаларите.

Вече пред портата на Крайчеви, преди да се сбогуват, Дона се огледа в тъмнината и каза тихо:

— Реши се в комитета да съборим сръбската камбанария.

— Кой… как…

— Всички. Народът. Още не е разгласено, та да ги изненадаме. На третия ден на Коледа сутринта ще се разгласи. И народът от църквите ще тръгне. Преспа не може да търпи повече. Все за тех се говори, за сърбоманите. Четата им ходи вече и по нашите села. Убити са и двама селяни. Некои са побегнали в града, цели семейства. От страх. И сега камбанария над целия град. Ще я съборим.

Борис помълча и рече:

— Само това ли, само камбанарията? Казваш… селяните бегат от селата…

— Нема да бъде само това. Те ще ти кажат утре, другарите, като се видиш… С тая камбанария нема да бъде малко за Преспа. Ще бъде добър удар засега и тъй… целият народ.