Серия
Преспанска тетралогия (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 96 гласа)

По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
„Гласовете ви чувам“
Автор Димитър Талев
Първо издание 1966 г.
България
Издателство Български писател
Оригинален език български
Жанр исторически роман
Вид роман
Предходна Илинден

„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.

Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].

Сюжет

Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.

В гр. О.

Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.

Йосиф от Рапа

Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „ ... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.

Ангелика Милонас

От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“

След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.

След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големият им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.

Комитетски дела

Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.

Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 човека да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.

Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.

Битката на Стражица

Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“

Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“

Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.

Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната полщадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.

В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.

На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.

„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.

Издания

  • Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
  • Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
  • Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
  • Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 9547394436)

Бележки

  1. Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
  2. Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора. // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
  3. Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.

Външни препратки

     Портал „Македония“         Портал „Македония    

XIX

Борис Глаушев закуси в стаята си, облече се за излизане. На чардака той подвикна на хазайката. Тя веднага се показа от кухнята, завита до ушите чак във вълнен шал, чиито краища бе мушнала в пращилата на престилката си. Винаги го бе срещала със засмяно лице, но от някое време, откакто започна това с Ангелика Милонас, тя се държеше към него свойски и някак съучастнически, радостна с младежките му радости.

— Закуси ли добре, даскалче? Облечи се по-топло, тая сутрин е много студено.

— Още може с пардесюто. Рано е за зимното палто… Дали ще можеш днес-утре да купиш едни по-топлички детски обувки… Аз… мене не ме бива за такава работа. Не разбирам…

Фотина го погледна озадачена и по-скоро от израза на лицето му, от сериозния начин, по който говореше за такова нещо.

— Ами да! Ще купя. На колко годинки е детето?

— Вече към три. — Той извади от джеба на жилетката си бяла меджидия1, подаде й я, очаквайки следващите й въпроси, но тя заговори друго:

— Много пари ми даваш за такива кондурки… Момче ли е, или момиче?

— Момче. Да имаш повече пари на ръка… ще вземеш най-хубави… — И сега той сам каза това, което тя би искала да го попита: — Те са за моя син.

Фотина едва ли не подскочи като да я боднаха с игла, промени се рязко и лицето й:

— Твой син! Та ти… женен ли си?

Тя не се реши да каже нищо повече, да спомене името на Ангелика, но извърна лице накъм прозорците на чардака, където бе жилището на девойката, после пак се обърна към него и лицето й сега беше строго. Той побърза с отговора си:

— Жена ми… не е жива. Умре… вече трета година. — Той говореше с хазайката си, но думите му бяха насочени към Ангелика, знаеше, че хазайката ще й предаде всичко, и бързаше да каже всичко, което трябваше да знае Ангелика: — Тя беше селянка. Убиха я

---

1 Бяла меджидия — турска сребърна монета.

 

турци през въстанието. Аз бех учител в техното село, тя беше много хубава и много добра. Остави ми това дете…

Лицето на Фотина пак се промени, стана тъжно, появиха се и сълзи в очите й:

— Горката… Горкото детенце, без майчица…

— Моята майка го гледа.

— Много скоро си я прежалил, учителе…

— Не. Аз… Не съм я забравил, но… тя е мъртва. Много ми е мила и сега, но тя е мъртва.

— Селянка… — започна тя пак да се връща към него с доброто си сърце. — Убили са я турци, казваш… Е, живот човешки… Ще купя аз хубави кондурки за синчето ти. Още днес. Да се радва милото, като си нема

майчица…

„Тъжни човешки работи“ — мислеше си Фотина. Но другото, Ангелика и… Така то ставаше забъркано и дори страшно. Фотина знаеше повече от него за чувствата на Ангелика, разбираше ги по-добре, виждаше ги по-ясно и от него, та и от нея самата. И сега, изеднаж — вдовец, вдовец с дете…

Борис виждаше тревогата по лицето на хазайката и пак си мислеше за Ангелика — тя как ще приеме тая непозната за нея страна в неговия живот. Защо бе мълчал досега? Питаше го негли и лицето на хазайката му. Той трябваше да каже още от самото начало, още когато влезе в тая къща — та това е много важно… вдовец! Още когато започна да се заглежда в него момичето, толкова младо момиче, то може би по-иначе… Може би нямаше да се интересува от него. Какво ли ще каже сега Ангелика? Той я бе измамил, не беше се разкрил достатъчно пред нея.

— Това е — каза Борис на хазайката си хладно, ала то не беше отговор и за Ангелика.

И току се върна в стаята си. Не се реши да излезе на улицата. Както всяка сутрин, Ангелика щеше да го посрещне застанала на балкона или на прозореца. Ще му се усмихне, ще му кимне за добро утро. От някое време те не се поздравяваха гласно, не влизаха в разговор на улицата, той не се спираше под балкона — съседите бяха започнали да се заглеждат в тях, да се ослушват в късите им разговори.

Защо ли бе мълчал? Защото… Не бе и помислял

да я мами, да се прикрива. Може би защото му беше драго да я среща у хазаите си, на улицата. Да си поговори с нея. Да вижда как го следи с все по-голямо любопитство, с жажда, която и тя самата не съзнаваше, с обич по-късно, която не се досещаше да скрие. Със страх, с момински свян, а после с широко отворени, ясни очи, през които гледаше младата й душа. С очи, които говорят, които се изповядват, копнеят, молят се, радват се и се възхищават. Драго и приятно му беше да го посреща сутрин с усмивка, да чака връщането му до късно, в тъмнината, да се взира в прозорците на неговата стая, застанала на балкона, забравила пълното гюмче в ръката си, забравила жаждата на своите цветя. Защо ли? Защото и той самият още от първите дни, когато дойде в тоя град, в това свое жилище, като я видя един път, искаше да я види пак, да я вижда всеки ден. Да чува гласа й, милите й думи на неговия език, които му звучаха още по-сладко с нейния непривичен, чужд изговор, лек, но забележим и още по-прелестен. Така ден след ден, и всичко това ставаше все по-хубаво, по-желано. От радостно желание се превръщаше в трепетно, дълбоко, силно вълнение. Превръщаше се в жива сила, която го правеше все по-нетърпелив, караше го сутрин да излиза по-рано, да се връща по-рано, да се връща понякога и без нужда, поне за няколко минути. Да, заради туй! Да, ще каже сега открито и пред себе си: защото обичаше Ангелика Милонас. И защото… защото и тя го обичаше.

Той и се боеше да не я загуби. Да не би тя да престане да идва у хазаите му, да престане да се показва на балкона, на прозореца, да престане да му се усмихва, да му кима със своята хубава глава. Сега той се боеше още повече, сърцето му замираше. Не беше чувал от нея нито една любовна дума, не беше чувал никакво обещание. Не беше й казвал и той любовни думи. Говорили бяха само очите им, светлината по лицата им, неясни звуци в техните ясни, прости, обикновени думи и поздрави. Прикритите им, макар и.нескрити вълнения. Тяхната плахост, но и тяхното нетърпение. И преди да дойде часът, който трябваше да дойде, който те и двамата очакваха със страх и младежки свян, той реши Да се открие пред нея докрай, такъв, какъвто беше, без измама, без премълчаване, нека тя да знае всичко за него и нека реши по-нататък. Часът бе дошъл за него, часът на признанието. Сега тя ще реши и за него, и за себе си. Би искал да й каже още нещо за мъртвата, за Ружа. Да й каже всичко. Ами…тя е мъртва, мъртва е от близу три години и това е най-важното. Той я обичаше и сега, той тъгуваше за нея, но тя беше мъртва. Мъртвите са някъде далеко, другаде, не където са живите. С живите остават само спомените за мъртвите, добри и лоши. За Ружа той имаше само добри спомени, тъжни спомени и това беше всичко. Детето им, но тя беше мъртва, а детето беше и негово, сега то е само негово. Какво друго трябваше да знае тя за Ружа? Това беше всичко. Ружа не можеше да застане между тях двамата, между тях живите. Между тях можеха да застанат само живите. Те всички ще кажат: „У, вдовец! С дете!“ Домашните й, роднините й, съседите. Ето даже и Фотина, хазайката. Може би и тя самата ще се смути, ще се уплаши, ще се отдръпне. Затова бе мълчал досега, затова бе премълчавал. За да не я загуби, от страх да не я загуби.

Борис излезе от стаята, изтича по стълбата. Забеляза, че Фотина не му се обади, не надзърна да го изпрати, както много пъти преди, както може би всяка сутрин. Той мина бързо долу през прохода, да излезе миг по-скоро на улицата, срещу дома на Ангелика. И може би още тоя път, докато тя още не знаеше…

Той я видя, преди да прекрачи прага на портата, и се спря там. Ангелика стоеше на прозореца, който бе отворила въпреки студеното време. Щом го видя, размаха една метла в ръката си и весело се засмя. Тя вероятно трябваше да прикрива по някакъв начин своите редовни причаквания от домашните си, от съседите, от минувачите и ето сега стоеше на отворения прозорец с метла в ръка — дошла бе да почисти стаята, отворила бе прозореца да я проветри. Ала докато го погледа един миг и му кимна за поздрав, лицето й отеднаж се промени, придоби тревожен, уплашен израз, веждите й се приподигнаха. Тя се бе уплашила от нещо, тя го питаше за нещо, но той не можеше да я успокои, не можеше да й отговори. Девойката се бе уплашила от необикновената бледност на неговото лице, но той не знаеше това. И когато, преодолял собствената си тревога, той също й се усмихна, промени се пак и нейното лице. И

Борис прочете по това любимо, хубаво лице същата светла радост от ранната среща, която са очаквали и двамата с трепетно нетърпение, същата взаимна сговорчивост, неясна, неопределена интимност и доверчивост, същата ласкаеща, окриляща преданост, в тоя ранен час, когато настъпваше нов ден. Сега ли съзна той колко необходим му е бил винаги тоя далечен поздрав в началото на всеки нов ден, след неговите тревожни нощи, след неговите нощни терзания? Не, така е било винаги, откакто бе срещнал момичето. И трябваше ли сега това да изчезне, да престане той да среща това лице, да го посреща отсега нататък само затвореният прозорец, опустелият балкон?

Тая сутрин срещата им продължи повече. Той не бързаше да прекрачи прага на портата. Все пак не можеше да стои там много дълго и най-сетне откъсна очи от лицето на Ангелика, чувствувайки с болка тоя път как о следеше тя нагоре по улицата, докато изчезна от погледа й.

В училищния двор Глаушев завари постоянната утринна забързаност. Прииждаха ученици и ученички, по-възрастните с книгите си в ръка, по-малките момчета с торбички през рамо и огромни за ръката им мастилници, зацапани с виолетово мастило, провесени на дебел конец между пръстите, в които стискаха щръкнали перодръжки, и само по някой по-наконтен ученик с униформата на гимназията наперено размахваше кожена чанта с лъскава ключалка. Прииждаха и учителите от двете училища. И така се случваше едва ли не всяка сутрин — отнякъде се появяваше Мария Йорданова, или близу пред него, или веднага след него, някъде наблизу по двора, рано заета със своите задължения като дежурна, някак много по-често, отколкото другите учители. Тя му бе казвала:

— Предпочитам да стоя по-дълго в двора, преди да влеза в тия душни стаи, препълнени с ученички.

Тая сутрин Йорданова направо го пресрещна. Облечена беше с топла зимна дреха до над колената, с дълга вълнена рокля и все така гладко сресана, страните й бяха поруменели от студения въздух. Огледа го с внимателен, дори угрижен поглед:

— Още ли с пардесю? При тия първи зимни студове човек лесно изстива.

Тя негли би посегнала да го позагърне в леката му горна дреха и това не би му изглеждало чудно. Той се

усмихна:

— Ние, мъжете, чак и когато остареем, имаме нужда мама да е близу до нас.

Йорданова го изслуша с видимо доволство и като че ли искаше да изкаже своето одобрение, но само кимна енергично. После се поогледа и рече с позатихнал глас:

— Жени от моята група ми казаха, че станало некакво предателство. Големо предателство. Има ли такова нещо?

— Аз нищо не знам.

Окръжният комитет бе възложил на няколко тукашни учителки да събират около себе си по-будни жени и да ги подготвят за помощнички на Организацията. Йорданова продължи, присвила тънките си вежди:

— Не можаха да ми кажат нищо повече. Слух некакъв… Злото бързо хваща корен.

— Ще видя…

Глаушев забърза към училището. Току пред вратата го спря Дяконов, който допушваше цигарата си, преди да влезе:

— Младите са като слепи. Виждат само това, което искат да видят и както те искат да го видят. Девойчето изгаря по тебе, а ти…

Глаушев го погледна недоумяващ, в следващия миг друга някаква неясна мисъл се мярна в ума му и той бързо се извърна. Срещна погледа на Мария Йорданова, която, види се, го бе проследила чак до вратата, а сега смутено наведе очи и продължи обиколката си по двора, сякаш внезапно си спомни за своето дежурство. Борис влезе в училището, без дори да погледне Дяконова, който се взираше в лицето му с примижали очи, побутвайки с влажен език залепената на устната му димяща цигара.