Серия
Преспанска тетралогия (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 96 гласа)

По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
„Гласовете ви чувам“
Автор Димитър Талев
Първо издание 1966 г.
България
Издателство Български писател
Оригинален език български
Жанр исторически роман
Вид роман
Предходна Илинден

„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.

Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].

Сюжет

Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.

В гр. О.

Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.

Йосиф от Рапа

Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „ ... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.

Ангелика Милонас

От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“

След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.

След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големият им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.

Комитетски дела

Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.

Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 човека да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.

Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.

Битката на Стражица

Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“

Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“

Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.

Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната полщадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.

В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.

На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.

„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.

Издания

  • Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
  • Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
  • Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
  • Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 9547394436)

Бележки

  1. Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
  2. Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора. // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
  3. Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.

Външни препратки

     Портал „Македония“         Портал „Македония    

XVII

Йосиф от Рапа слезе по другата страна на каменистото ридище, но не се отби в селото, което беше на тая страна. Като да избягваше да среща люде. Не се чуваше и гласът му, както друг път — ту едно ще каже, ту друго, ще напъти куриера, ще се скара на някого от четниците. Той води четата повече от два часа без почивка. Някои от четниците изоставаха и тъй, капнали от умора, трябваше да подтичват, за да не се откъснат от другарите си. Не се боеше Йосиф да се движи и посред бял ден — срещата с Дойчина бе станала, а за турците и не искаше да знае. Турски потери обикаляха по-рядко по тия диви места, пък и не бяха страшни — със сръбските и гръцките чети те се разминаваха по-любовно, стига навреме да узнаят какви люде идват насреща.

Най-сетне Йосиф хвърли късата си гуня на прегорЯлата трева край една скала на завет и се отпусна върху нея, взел пушката си между колената. Насядаха и четниците му, мирно, тихо и някак по-надалечко от него. За часови се разпореди подвойводата му, а Йосиф продължаваше да мълчи с помрачено лице. Нож беше забит в сърцето му до дръжката. Посрамил се бе той пред четниците си и още повече пред Дойчина, пред всичките му люде. Сега ще се разчуе навсякъде — Дойчин бе излязъл по-силен от него, по-ловък. Хванал го бе Дойчин като пор в дупката му и някак по милост го пусна да си върви. Той, Йосиф от Рапа, трябваше да се увърта около него, да се превива на две, да му се подмилква. Но стига вече с тия преструвки, с тия хитрини! И, дочу той и друг глас в себе си — не ще може да излъже още един път Дойчина. Ще открие лицето си Йосиф, ще развърже и ръцете си. Когато човек не е принуден да мами, да хитрува, да се прикрива, във всичко е по-свободен. Сега ще види Дойчин и всички ще видят, ще разберат кой е и какъв е Йосиф от село Рапа.

Той извади от чантата си писмото на Симеон Венчев, разкъса го на ситни късчета и го захвърли.

На два прехода оттук малко след пладне Йосиф се изсипа с четата си пак в село Дупки. Колкото и да бяха селяните усетливи, когато беше за тяхното село, те забелязаха сърбоманската чета едва когато влизаше вече в селото. Селяците знаеха какво може да стане сега, а в страха си очакваха и най-голямо зло, но пак от преголям страх никой цищо не стори, за да се потули, да се спасява по някакъв начин. Само Алексо, организационният ръководител, се затича да се скрие, обаче и той не на някое по-скришно място, ами под хамбара в двора си.

Йосиф бе дошъл в Дупки да върши важна работа, но пак не можеше да се откаже съвсем от хитрините си. Излезе с четата на селския мегдан. Колко беше то — нямаше ни един погон място край левия бряг на реката, но там беше селската църквица, ниска, на колена и тя самата пред господа, притисната с тежки, зеленикави плочи. На големи празници селяците тук се навъртаха и когато църквицата биваше отворена, и когато биваше затворена, което ставаше по-често, понеже поп идваше от друго село, а откакто Дупки се раздели на две, попът вече и никак не идваше, та църквата стоеше все затворена. Там отиде и седна Йосиф сега, пред затворената църковна врата. Имаше един пън, търкулнат наблизу пред вратата (тук за нищо нямаше широко място), на него се качваше попът да бие клепалото, преди да почне служба, на тоя пън седна сега и Йосиф от Рапа. Около него — четниците му, но преди това още войводата бе изпратил петима от тях да хванат селото отвън, да не би внезапно да довтаса и Дойчин в Дупки. Насъбраха се около войводата и неговите люде — сърбоманите, колкото бяха, около петнайсетина мъже. Йосиф изпрати тъкмо от тях неколцина да съберат на мегдана и другите от селото, които държаха за българското. Надойдоха и те всички, нямаше го само Алексо, селския ръководител. А Йосиф тъкмо за него попита:

— Къде е Алексо? Защо не идва?

— Нема го. Жена му рече, в града отишъл.

Обади се и друг от сърбоманите, като да искаше да се похвали, че знае по-добре:

— Ами! В града отишъл… Ей сега беше тука, низ селото, преди да дойдеш ти, войводо. С очите си го видех.

— Аха… — Усмихна се добродушно Йосиф, за пръв път тоя ден. И добави като на шега: — Нека дойде жена му вместо него. Да я попитам и аз за Алексо.

Изтича същият този сърбоманин и скоро се върна, след него вървеше Алексовица. Дребна, слабичка женица и още повече загубена в тежката, похабена вече селска носия. И кой знае защо, може би за да умилостиви войводата, повела бе тя и детето си, прехванала го бе с ръка през тесните му рамена и така се изправи на няколко разкрача пред Йосифа. Детенцето беше на около пет години, слабичко и то като майка си, с тънко вратле, което едвам крепеше главата му. Те с Алексо друго дете нямаха — родила бе тя още две, но бяха умрели мънички, И сега ето с него бе дошла, да умилостиви сръбския войвода, като знаеше, че Алексо не можа да избяга по-далеко, а се криеше под хамбара.

Погледа я войводата, погледа и детето й, както бе притиснато към нея, и попита изтихо, още по-добродушно усмихнат:

— Кажи, Алексовице, къде ти е човекът? Сички

дойдоха, целото село, само той не иска да дойде. Гордей се той много.

— Той, Алексо, в града отиде… — отвърна селянката плахо, но после храбро добави: — Нема го дома.

Все още се усмихваше Йосиф, святкаха сивите му очички, но не на лъжата на селянката, а се радваше в ебе си на играта, която бе решил да устрои. И започна… Повика с пръст помощника си, да дойде по-близу, му пошушна нещо на ухото. Помощникът се върна към четниците, както бяха наредени в полукръг наоколо, промърмори имената на петима от тях, които веднага се отделиха, сложиха ножовете на пушките си и обрадиха събраните там селяни от всички страни, да не може никой да се отдалечи. Йосиф незабелязано следеше с мижавите си очи какво става и като видя, че селяците бяха хванати здраво, обърна се пак към Алексовица:

— Е, Алексовице… Ще кажеш ли къде се крие Алексо?

Жената мълчеше. Дребното й съсухрено лице (а нямаше тя още ни тридесет и пет години) бе застинало в някакво недоумение, в страх и упоритост. „Какво искаш ти от мене, човече, какво ти е направил мъжът ми? Ти заради Мишко си дошъл с комитите, но Мишко го уби Дойчин, а не моят Алексо! Дойчин уби, сега и ти искаш да убиеш, какво вие така взехте да се убивате! Вчера едните, днеска другите. Мишко и Алексо,се караха, Мишко се писа сърбин, но никога не са мислили да се убиват, знам аз. А вие сега с Дойчина, като сте тръгнали с такова оръжие,… Аз нема да ти кажа къде е Алексо. Ти ще го убиеш. Дойчин — Мишко, ти — моя Алексо. Как ще ти го дам, ти- ще го убиеш. Нема да ти кажа къде е. Хич, по-добре не питай, ами пусни ме да си вървя…“ Тя попритисна още повече детето към себе си, никаква Друга мисъл не мина през ума й, но би продължила и би си казала: „Ти ще го убиеш Алексо, детето ми сираче Ще остане и аз сирота като него… Нема да ти кажа къде се крие Алексо! Ти ще го убиеш, ще го убиеш…“

Войводата, седнал на пъна, чакаше търпеливо, ала

не чака дълго. Знаеше, че мозъците на тукашните люде не работеха много бързо, но докога ще чака тая щура

жена да се двоуми? Усмивката угасна по лицето му и то

стана повече угрижено, съсредоточено, отколкото зло.

И незабелязано побледня, както беше широко. Той протегна ръка, сякаш да докосне жената, пък нели беше къса ръката му — махна с четирите си дебели пръста:

— Ела… Ела по-близу. Ела, мори, що се маеш! Жената потътра нозе изпод дългата си доземи кошуля, везана някогаш с шарки, а сега оръфана по краищата, пожълтяла, шарките й не могат да се познаят. Попривлече тя и детето си, но не се отдалечи много от старото си място. Сега страхът по лицето й беше по-голям. Тя каза:

— Студено му е на детето. Защо ни държиш още?

— Ела, ела — махна й той пак с широката си къса шепа.

Без да погледне дали селянката се е приближила повече, той подпря пушката си на дънера, дръпна жълтата си кожена чанта отпред, както беше с ремък през рамото му, порови се в нея и извади цяла шепа златни пари. Изсипа ги току пред себе си, направо на замръзналата земя, която бе започнала да овлажнява там, където се бяха допирали подкованите му опинци или прикладът на пушката му. Попридръпна се на дънера, сложи ръце на бедрата си с широко разтворени лакти и някак издалеко, с надебелял глас рече:

— Виждаш ли ги, Алексовице, тия пари тука яред мене… Златни пари, нема и да ги броя. Пълна ръка. Вижда ги целото село — посочи той с брада, без да погледне някого, и не сваляше присвити очи от селянката: — Ще ти ги дам сичките, твои ще бъдат. Ето пред целото село. На тебе тука, ама, по-право, на Алексо ще ги дам, стопанина ти. Иди му кажи, Алексовице, да излезе, да дойде при мене, да ме послуша какво ще му кажа, като по-стар. — И добави строго: — Вземи, мори, парите!

Жената не се помръдваше, макар за един дълъг миг очите й да останаха приковани в златната купчина. Лицето й казваше: „Ти ще го убиеш. Каквото и да говориш, каквото и да обещаваш, ти ще го убиеш. Алексо нема да вземе тия пари. Такава е омразата ви, нели го слушам що говори… Парите той нема да вземе и ти ще го убиеш. Аз също нема да ги взема. Защо да ги вземам, щом Алексо нема да дойде, нема да седне да те слуша какво ще му говориш…“

Досега селяните наоколо, и четниците също, стоЯха тъй, като по задължение или принуда, само по лицата на сърбоманите там имаше някаква радост или надменност, а по лицата на българите — повече страх, но всички чакаха да се свърши по-скоро това с Алексовица, която не искаше да издаде мъжа си. Сега, дали не от блясъка на златото върху тъмната, започнала да се размразява земя, всички наоколо като че ли се съживиха, размърдаха се, стълпиха се повече, занадзъртаха през рамената си. Жената не се помръдваше и гледаше току пред себе си със забити в земята очи.

Йосиф от Рапа скочи. Приближи се с широки стъпки към Алексовица, улови детето за ръчичката и го дръпна от ръцете на майка му, издърпа го до дънера, на който седеше преди това. Детето ни продума, ни проплака, види се от голям страх или просто не разбираше що става с него. То се поогледа с големи очи и като срещна погледа на майка си — там остана и неговият поглед. Майка му не го изпущаше от очи, но току поглеждаше и войводата, да види какво ще направи по-нататък. А той поогледа четниците и махна с ръка на един от тях да се приближи. В пояса на четника бе затъкнат дълъг ятаган високо стърчеше двуглавата му ръчка, закривеният му край се подаваше отдолу. Преди още да се приближи той, Йосиф дръпна ятагана му, който светна синкаво с цялата си дължина. Едва сега писна майката и се спусна да изтръгне детето си от ръката на войводата, а той викна:

— Хванете я бре, да не ми пречи!

Двама от четниците издърпаха женицата на старото й място, тя като че ли се смали още повече в ръцете им, та и замлъкна от безсилие. Войводата притисна върху дънера главата на детето и още повече се разголи тънкото детско вратле, дигна той ятагана високо, но се обърна пак към селянката:

— Слушай сега, мори, и харно си отваряй ушите! Шега нема да се шегувам. Ето: тука ти са парите — помръдна той с опинъка си долу, — а ето я тука главата на детето ти. Кажи къде е Алексо! Или пък иди да го извикаш, а? Ако кажеш, вземи си парите, вземи си детето и право вкъщи си върви. Ако ли не, ни парите Ще видиш, ни детето. Ей сега ще му клъцна вратчето като на пиле!

Жената гледаше детето си. То бе започнало да стенка, Да проплаква, да мърда с ръчички, като се опитваше да

махне широката ръка на войводата, която притискаше главата му върху дънера, мърдаше и с крачета, обути само с чорапи, и те скъсани, та мъничките му нечисти пети се виждаха; търкаше то зле обутите си крачета и като че ли не толкова от усилие да се изтръгне от грубата ръка на войводата, ами повече от студ върху твърдата замръзнала земя, едва разкаляна сега и от неговите малки стъпки. Алексовица чуваше тъничкия му гласец и на няколко пъти се опита да се приближи към него, да се откопче от ръцете на двамата мъже, тя виждаше дигнатия високо ятаган, виждаше тъничкото вратле на детето си, голите му пети, та и за това си мислеше сега — че му е студено с тия скъсани чорапи на замръзналата земя, а страхът му, болката му от притиснатата главица върху дънера беше в самото й сърце.

— Хайде де! — разклати ятагана Йосиф от Рапа, както бе го дигнал над детето. — Още ли ще те чакам, мори?

А тя:

— Пусни детето ми бре, изеднико! Него барем защо мъчиш!…

Тя гледаше вратлето на детето си и нищо друго не виждаше вече, чакаше всеки миг големият нож да падне върху него, виждаше дори и кръвчицата, която ще потече по дънера и… Чедо мило! Чедо мило! Чедо мило!

Това беше сега в сърцето й. Друго не мислеше, не чуваше, не виждаше. Алексо беше настрана от тия нейни страшни мисли за детето. Алексо беше там, под хамбара, и дано не го намерят изедниците.

Наоколо беше тихо, макар да се бяха насъбрали толкова люде. Само някъде по селото полайваха кучета, изквича прасе. Еднакво бяха уплашени сега и лицата на сърбоманите, и лицата на българите, та и на някои от четниците, а които от тях не изпитваха страх пред това детско вратле под ятагана, стояха намръщени, не искаха и да гледат нататък. Тук, пред църквата, бяха събрани всичките мъже от Дупки, жените и децата бяха отстранени, ала иззад плетища и огради гледаха много очи, следяха що става на мегдана, жените и децата от цялото село бяха там, зъзнеха от страх и любопитство, жените преглъщаха сълзите си и не смееха да нададат писък и само дърпаха своите си деца, да не гледат. Така, отдалеко някак, узна и Алексо що ставаше на селския мегдан с детето му. Дочул бе, види се, от съседните дворища. Не можеше да се изтрае повече на тая тишина по селския мегдан и току се зачуха гласове и подвиквания от разни страни, викаха и подканяха някои от селяците, та и от четниците:

— Ха кажи, мори, къде е мъжът ти, не жалиш ли детето си? Кажи, мори! Кажи! Детето ти ще отиде! Ами той, що се крие още? Детето му…

Тя не виждаше ли всичко? Виждаше. И детето си, и голия ятаган над главицата му. И все се опитваше да се изтръгне от ръцете на двамата четници, да изтича да спаси детенцето си, но не можеше да се изкопче. Ето, да отсече нейната глава злосторникът, а за Алексо — да мълчат всички там, ако някой го е видял къде се скри. Той беше под хамбара и нека лежи там, дано не го издаде някой, ако го е видял. И да не викат тия наоколо, тях ли ги боли повече, тя сега за Алексо нищо не иска да мисли, нека лежи под хамбара и дано… Сега детето, детето, детето! Чедо мило!…

Всички очакваха, всеки миг, да.падне ятаганът върху дънера. Тогава изеднаж на мегдана се появи самият Алексо, ръководителят.