Серия
Преспанска тетралогия (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 96 гласа)

По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
„Гласовете ви чувам“
Автор Димитър Талев
Първо издание 1966 г.
България
Издателство Български писател
Оригинален език български
Жанр исторически роман
Вид роман
Предходна Илинден

„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.

Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].

Сюжет

Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.

В гр. О.

Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.

Йосиф от Рапа

Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „ ... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.

Ангелика Милонас

От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“

След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.

След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големият им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.

Комитетски дела

Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.

Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 човека да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.

Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.

Битката на Стражица

Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“

Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“

Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.

Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната полщадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.

В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.

На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.

„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.

Издания

  • Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
  • Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
  • Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
  • Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 9547394436)

Бележки

  1. Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
  2. Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора. // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
  3. Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.

Външни препратки

     Портал „Македония“         Портал „Македония    

XV

Бричката излезе от града и се насочи по пътя за Преспа. Вече на стъмване влезе в тоя град и двамата пътници останаха да нощуват в един хан. Рано на другата сутрин те продължиха пътя си по северозападна посока от Преспа, по едно разбито, проядено от есенните води шосе. Към пладне или може би малко по-късно те стигнаха до някакъв крайпътен хан и спряха там. Ханът беше празен в тия късни ноемврийски дни, когато селските люде бързат да довършат каквото има за довършване низ полето, преди за започнат зимните веявици.Дори и ханджията излезе отнякъде едва след като двамата пътници бяха седнали край една разкривена масичка в ниската, мрачна механа. Той ги огледа с неспокойни, бдителни очи, погледна и през отворената врата вън, дето бяха спрели те колата, да види как са пристигнали. Мълчаливо го наблюдаваше от своя страна и по-младият от пътниците, сетне попита:

— Е, ханджи, какво ще ни дадеш да похапнем? Идем чак от О.

Ханджията се обърна към него, погледна го още един миг и не отговори веднага, а той самият попита: — Носите ли ми много здраве от пашата в О.?

— Носиме ти и от пашата, и от валията.

Сега ханджията пристъпи, подпря се с две ръце на масата им и пак попита с попритихнал глас:

— А друг некой праща ли ми много здраве?

— Сам консулът.

Това бяха уговорени думи. Ханджията се ухили, та ушите му като да се навириха от двете страни на ниско нахлупената капа, той придръпна дървен стол без облегало и седна:

— Е, нема да ви оставя гладни… такива гости… Днеска не съм готвил, но за вас ще се намери.

Младият човек не показа радост от тая интимност на ханджията и рече намусен:

— За ядене… остави. Немаме време. — Сетне попита: — Знаеш ли къде е Йосиф?

— Къде е, не знам. Той ли ще ти каже? Но вие ще идете до Дупки. Там ще попитате за Мишко. Мишко ще ви оправи по-нататък. Така е наредено. Гледайте само до Дупки. Дупки е веке, кажиречи, половината наше.

Сега, малко по-нагоре оттука, на кръстопътя, е кулата с петима заптии вътре. заптиите — нищо. Поя ги аз тука с ракия секой ден. Кажете там на онбашията от мене много здраве, от ханджията кажете, негови люде сме.

— За него лесно.

— За него лесно, ама… Гледайте само да не ви срещне Дойчин. Се насам се навърта от некое време с целата си чета. Дебне нашите. И през две български села ще требва да минете. Нема друг път за Дупки. Там гледайте…

— Ти не бой се.

— Е, харно. Харно — повтори ханджията и стана.

Пътниците извадиха своя храна, ханджията им донесе една оканица с кисело вино. Лицето на коларя стана още по-начумерено. Той и не яде много. Като станаха да продължат пътя си, ханджията попридръпна младия мъж за лакътя, приведе се към ухото му:

— Кажи там, в О., от два месеца нищо не съм получавал. Нели секой месец…

— Наредено е и това. На връщане ще оправим и твоята работа — отвърна пътникът, без да го погледне. Сетне, отправяйки се към вратата, добави: — Ти само работата си гледай.

— О, нели виждаш… — щръкнаха пак ушите на ханджията. — Готов съм и главата си да дам. Ха со здраве и на добър път! Ще вземете пътя в десно, надесно ще държите.

— Знам.

На кръстопътя се белееше отдавна неваросана ниска постройка с малки прозорчета и железни решетки по тях. Излязоха двама заптии, а през отворената врата се чуваше навътре говор на турски.

— ДУУУР1 ’- дигна ръка онбашията.

Коларят уплашено задърпа поводите, колата спря. Младият пътник скочи на пътя и пръв заговори, преди да го попитат, като в същото време извади от пазвата си едната от хартиите, които му бе дал консулът в О.:

— Стока караме, онбаши. Изин имаме от каймакама в О. Ето виж какво е писано тук. От него е писано, от каймакама.

---

1 ДУР — стой.

 

Онбашията взе хартията, повъртя я в ръцете си, виждаше се, че не знае да чете.

— От каймакама, а? — попита той колебливо. — А вие какви сте?

— Даскал съм аз, онбаши. Сръбски даскал. Китаби1 карам, тефтери.

— А, сръбски даскал. Е, ша та пусна бре. Така ми е казано. Ето и тука пише — върна му той хартията. — Ама ние тука седиме и вардиме по цели месеци, та и султанът забрави за нас, ни плата, ни…

— Ето от мене, онбаши, за добрата ти служба — сложи младият човек две бели меджидии в шепата му.

Бричката зави вдясно и затихна, потътра се по широк междуселски път, вече позасъхнал от последните дъждове, но по дължината му се жълтееха локви с мътна вода. Колелата затъваха дълбоко ту на една, ту на друга страна и най-сетне навъсеният колар проговори изпод щръкналите си мустаки:

— Тежи. Железо…

— Е, тежи. И добра работа ще върши. Чакат го людете.

Навлязоха в едно село, минаха и заминаха. Никой не ги спря, никой не ги попита. Пътят започна да се провира между все по-високи, голи ридища. Минаха и през второ село. Младият пътник рече:

— Оттук нататък вече по-лесно ще е. — Ами Дойчин?

— По-добре да не ни среща, но и него ще се опитаме да го извозим некак.

По ридищата от двете страни на пътя — голи, покрити с прегоряла ситна тревица — взеха да се надигат, да се зъбят сиви скали, туктам стърчаха ниски оголени храсти и търнаци. Пътят ставаше все по-стръмен, хлътваше в дълбоки долища, завиваше рязко на една, на друга страна и сякаш се връщаше назад. Скалите стърчаха все по-нависоко, тежаха струпани на огромни камари, жълтееха се проядени и промити пясъчници, рядко ще се отвори полянка с избеляла бодлива трева, а по-нататък дълго не можеше да се види земица или какъв да е стрък. Пустош навред. Младият мъж рече като на себе си:

---

А К и т а б — книга.

 

— Да не поверваш, че и тука живеят люде. Толкова време веке човек не можем да срещнем. Къде ли се крият по тия камънаци…

— Те си знаят как живеят. Тука… бог високо, цар далеко. Страх да те хване.

Право насреща изеднаж се изправи връх, остър като глигански зъб, целият от синкав камък и сякаш да разпори издулия се там сив, та черен облак. От двете страни на исполинския зъб се тълпяха други, по-ниски върхове на дълги, разкривени редици, застинали, сковани и те като от някаква магия. Сега бричката премина, тропотейки и с четирите си колела през един протъркан каменен ръб и се спусна стръмно надолу, коларят се приподигна, стискайки поводите с две ръце, но и конете сами се дърпаха назад, прилепили задници към полетялата кола. Разкри се внезапно тук дълбока долина, заградена отблизу между скалистите стръмнини, така и се губеше тя, от завой в завой, между два отвесни каменисти бряга. По самото й дъно, завой след завой, течаха буйните води на бърза планинска река, синкавозелени или, по-нататък, прозрачно жълти от неотдавнашните дъждове, обливаха заоблени камъни, разхвърляни по цялото дъно, прескачаха шумно каменни прагове, клокочеха и се пенеха.

— Ето къде има живи люде — каза младият мъж.

— Като въшки по ръба на сиромашка кошуля. Сега, към края на късия есенен ден, над долината се

набираше бяла мъглица, но все още прозрачна, та се виждаха дървеса на цели редици и някои още се зеленееха от голямата влага тук, зеленееха се и тесните лъки край реката, но се виждаха много повече разорани нивици, пръснати по дължината на плодоносната долина. Мяркаха се туктам и люде и като че ли отдалеч се виждаше колко са забързани (може би поради есенната пустош и отчужденост низ долината), а сред една ливадка там стоеше черен кон, привел глава, неподвижен и негли забравен от стопанина си.

Пътниците слязоха предпазливо чак до дъното на долината. Смрачи се завчас. Коларят подкара бързо по вече равния път и два завоя по-нататък иззад висока, отвесна скала се показаха разхвърляните къщурки на малко селце, накацали по двата бряга на тясната долина и долу, край реката.

— Дупки.

— Не дупки, а самият пъкъл.

Настигнаха стар селянин, бос в тая студена есенна вечер, целия в дрипи и приведен едва ли не доземи под тежестта на секирата, която носеше на рамо. Поизвърна се и той да ги погледне. Младият пътник попита:

— Къде е тука Мишко?

Селянинът неочаквано се усмихна и усмивката му беше някак чудна на неговото потъмняло, изпито лице, брадясало и цялото бръчка до бръчка:

— Мишко, а? Ще минете реката и там ще попитате.

— Защо се смейш, дедо?

— Хе… Ние по това познаваме какви гости ни идват. Които питат за Мишко, са едни, а които питат за Алексо, са други. Раздели се на две селото ни — заглъхна някъде назад гласът му, сред тропота на колата.

Дворът на Мишко беше разграден и бричката спря пред самата му къщурка. Жълто, дръгливо куче налиташе с яростен лай ту от едната, ту от другата страна на колата, но скоро се показа и стопанинът. Висок, тънък човек с тясно, мрачно лице, с хлътнали слепоочия, край които и в здрача се забелязваха рано побелели коси. Той беше по-спретнато облечен в местна носия, с плитко плъстено кепе, ниско притиснато над очите. Щом видя младия пътник, тъмните му очи просветнаха, огледа той с бърз поглед и колата.

— Къде си се заврел в тая дупка бре, Мишко, в тия пропасти!

— Тука живейме ние — отговори Мишко някак обидено и упорито.

Влязоха в къщата — мрачно пондило с огнище и една стаичка с две прозорчета. В пондилото мълчаливо ги посрещна състарена жена, пребрадена с черна кърпа, та бледото й, дребно лице още повече се белееше в мрака. Двамата мъже влязоха в стаичката.

— Къде е Йосиф? — попита пътникът нетърпеливо. — Докарах пушки. Осем. И две хиляди патрона. Револвери пет, две бомби. Докарах и книги за училищата. Запали светлина тука, тъмно става.

Стопанинът мълчаливо излезе. Донесе малка газена ламба — запалена, светнало бе от нея и лицето му, окачи я на стената. Вечерният здрач в прозорчетата

угасна, бялнаха се мъждиво четирите голи, отдавна неваросвани стени. Пътникът продължи:

— Къде ще ги прибереме? Виж там за колата, коларя. Наш човек е и той.

Мишко не бързаше да отговори. Сетне каза:

— Тука ще прибереме сичко. Така е наредено.

— А войводата… Йосиф?

— Той… знай — отговори уклончиво Мишко.

Преди още да се стъмни добре, пред къщата на Мишко се показаха четирима въоръжени мъже — четници, — а малко по-назад вървяха други петима, невъоръжени. После дойдоха и други неколцина. Кучето лаеше прегракнало от ярост, опитваше се да се приближи към надошлите люде повече. Първите четирима нахълтаха в стаичката, но като че ли нямаше къде да се поберат с нареденото в ъгъла оръжие и струпаните там пакети.

— Здраво, Йосифе! — зарадва се младият пътник, но войводата още от вратата се насочи право към оръжието и като да не чу поздрава му.

Той подпря на стената своята бързометка1, грабна една от пушките в ъгъла, запремята я сръчно, дръпна ударника й:

— Турска. Нова.

— Сичките са нови. Маузери — обясни услужливо пътникът.

Войводата се престори, че едва сега го забелязва, остави пушката, подаде му ръка, някак уродливо къса, но бърза и силна:

— Е, здраво… Потрудили сте се. — В следващия миг той като че ли пак го забрави, завъртя се на петите си, какъвто беше нисък, набит и широк, кимна с едрата си глава към вратата: — Викайте ги ония, мераклиите, да им дадеме пушки. Жлъчката им пукна за пушки.

Струпаха се на вратата и другите петима, невъоръжените, навлязоха припряно в стаичката и беше чудно как се побраха толкова люде в тази малка стая. Войводата сам раздаде оръжието и за всекиго намери по някоя закачка, радостно святкаха малките му сиви очи

---

1 Бързометка — вид пушка, с която бе въоръжена сръбската армия.

 

през тесните цепки на клепачите. Дигна се весела глъчка чак и по двора. После войводата каза с малко глух, но заповеднически глас:

— Сега сички вънка! Получихте си каквото беше за получаване.

В стаичката останаха само войводата, пътникът и Мишко. Насядаха на триноги столчета. Йосиф, войводата, не се отделяше от пушката си, сложи я напреко върху колената и сега беше по-разговорлив:

— Останаха още три мамдзерки. Ще се намерят и за них люде. Ставаме двайсет и двама с тия петимата. Искам да станеме барем триесет. Дойчин води осемнайсетина-, аз искам да имам два пъти повеке. Е, що правите вие там, в О.? И книги си докарал, а? Е, харно, харно. Праща ли ми консулът много здраве? Кажи му, че аз ще надлъжа българите. И Дойчина, и сички. И силата ми расте с люде секой ден.

Пътникът мълчаливо му подаде едната от хартиите, които бе му дал сръбският консул в О. Нека сам да прочете. Йосиф махна с ръка:

— Прочети, ти прочети.

— „До войводите и ръководителите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация в О-ския революционен окръг. От известно време некои сръбски органи и честни хора или пък македонци, които по свои разбирания и съображения се чувствуват сърби, изявяват желание да помагат на нашето дело. Ние сме готови да приемем всека помощ, откъдето ида иде тя, стига да е искрена и братска, без скрити сметки.“

— Хехехе… — прекъсна четенето Йосиф, сивите му очи лукаво играеха. — Без скрити сметки…

— „… От Сърбия са влезли на наша територия и неколко чети, една от тех с наше позволение. В нашия окръг се движи и Йосиф от село Рапа, който също е дошъл от Сърбия с четата си. Той е наш бивш четник и още се ползува с нашето доверие, както се проявява досега. Нашите войводи, ръководители, както и всички Организационни работници да бъдат внимателни към него и четниците му и ако се подчинява на Устава на организацията, на нейните правилници и заповеди, да му се помага като на борец за народното ни дело, въпреки че е дошъл от Сърбия. Или пък ако се забележи и докаже, че е дошъл с нечестни намерения и цели, противни на Вътрешната организация, да се унищожи с оръжие като неприятел или да се обезоръжи заедно с четата му и да се прогони от територията на Македония. Секретар на О-ския окръжен революционен комитет: Орловски. №259. Ноември 1905 година.“

— Ха така! — отвори весели очи Йосиф между прищипнатите си клепачи и живо посегна с късата си ръка, дебелите му пръсти бяха и петте широко разперени. — Дай ми я ти на мене сега тая книга. Харно я наредил. — Той сгъна изписания лист внимателно, дръпна чантата си, както висеше на хълбока му, и грижливо прибра хартията вътре: — Харно я наредил. Ако, ако… Е, докато може с ако — ако, но после и с нож в гърлото. Докато хвана аз по-ячък корен. После — друга песен ще чуят.