Станислав Лем
Военните системи на XXI век, или еволюция с главата надолу (4)

IV

Преди 65 милиона години, при така наречената граница К-Т, в преходния период между кредата и терциера, на нашата планета паднал метеорит с диаметър около десет километра, доста тежък, съдържащ значително количество метали — от желязото до иридия. Масата му се определя на повече от три билиона (3 600 000 000 000) тона. Не е известно със сигурност дали тя е била съсредоточена в едно тяло, например — някой от носещите се в пространството между Земята и Марс астероиди — или може би в куп тела, образуващи ядро на комета. В геологичните наслоявания от онова време са открити така наречените иридиеви аномалии, които в такива количества и в такава концентрация обикновено не се срещат на Земята. Установяването на характера на катаклизма в планетен мащаб се затруднява от факта, че липсват видими следи от възникнал вследствие на сблъсъка кратер, макар че от кратерите, възникнали по-късно наистина, но от падането на хиляди пъти по-малки метеорити, и до днес са, останали ясно забележими следи. Вероятно въпросната малка планета или комета не се е ударила в континентите, а или е паднала в океана, или се е сблъскала със Земята в близост до бреговата линия на тогавашната суша, а станалите по-късно промени в нейните очертания са премахнали възникналата дупка.

Метеорит с такава големина и маса може да премине лесно през целия защитен слой на атмосферата. Енергията на удара, от порядъка на енергията на всички ядрени запаси в света, дори може би по-голяма от тях, превърнала това тяло или група от тела в хиляди милиарда тона прах, който атмосферните течения разпръснали над цялата земна повърхност, предизвиквайки толкова силно и толкова продължително помътняване на атмосферата, че в продължение на най-малко четири месеца нормалните процеси на фотосинтезата практически по цялата Земя били прекъснати. Установил се мрак, в който неогряваната от Слънцето повърхност на сушата значително се охладила — за разлика от световния океан, който поради своя огромен топлинен капацитет изстивал по-бавно. Ала океанските водорасли, един от главните доставчици на кислород в атмосферата, също загубили способността си за фотосинтеза. В резултат огромен брой животински и растителни видове измрели. Най-впечатлителният ефект от катастрофата било измирането на гигантските влечуги, популярно наричани динозаври, въпреки че тогава са измрели още най-малко неколкостотин други видове. Катастрофата настъпила в момент, когато климатът на Земята бавно се охлаждал и големите мезозойски влечуги с гола кожа изпаднали в сериозни битови проблеми. За това, че още преди катаклизма тяхната жизненост е намалявала (в продължение на около един милион години), свидетелствуват щизследванията на вкаменелости и най-вече — на яйцата на големите влечуги, чиито варовикови черупки с изминаващите хилядолетия ставали все по-тънки. Този факт говори за нарастващите трудности при намирането на храна и за влошаващия се климат на големи територии от сушата.

Направените още през осемдесетте години на XX век компютърни симулации на подобно събитие доказаха убийственото му въздействие върху биосферата на Земята. Интересно е, че въпреки това явлението, на което ние дължим възникването си като разумен вид от класа Примати, не е отразено в учебните програми — макар причинната връзка на зооцида в края на кредата и началото на терциера с антропогенезиса да не подлежи на никакво съмнение.

Както показаха палеонтологичните изследвания в края на XX век, големите влечуги, наречени динозаври, са били топлокръвни, а техните летящи разновидности са притежавали козина, твърде много приличаща на птичето оперение. Бозайниците, които са съществували едновременно с тези влечуги, не са имали по-големи шансове за еволюционно развитие и нито един от тях не е бил по-голям от плъх или катеричка; конкуренцията на подвижните, жизнени, могъщи влечуги на сушата, във водата и въздуха е била прекалено силна, затова бозайниците са се намирали в еволюционната периферия на тогавашните гръбначни — хищни и тревопасни. Последиците от глобалната катастрофа бързо се обърнали против големите животни — не толкова непосредствено, колкото чрез разкъсване на така наречените хранителни вериги в биосферата. Големите тревопасни сухоземни, водни и въздушни влечуги не намирали достатъчно храна, след като растителността, чиято фотосинтеза била нарушена, повсеместно увяхвала. Хищните влечуги, които се хранели с тях, умирали по същата причина. Огромен брой морски животни също измрели, тъй като цикълът на промените на биологичния въглерод протича в океаните значително по-бързо, отколкото на сушата, а повърхностните водни пластове изстивали по-бързо от по-дълбоките. Затова пък оцелели малобройни видове влечуги със сравнително малки размери и доста голям брой родове неголеми бозайници. Благодарение на това, след като остатъците от разпрашения метеорит опадали и по този начин атмосферата се изчистила, се стигнало до многобройни видосътворителни радиации на бозайниците, които преди около четиридесет милиона години дали началото на онези издънки на Приматите, от които произхожда Homo Sapiens. Макар че трябва да търсим колкото несъмнената, толкова и косвена причина за възникването на Разумния Човек, в катаклизма при границата на периода К-Т, за нашата тема, концентрирана около проблемите на военното развитие на цивилизацията, най-важни са тези последствия от събитието, на които по-рано не е обръщано внимание. Работата е там, че на границата между Кредата и Терциера най-малко са пострадали насекомите! До катастрофата те били около три четвърти милион вида, а скоро след нея останали най-малко седемстотин хиляди техни вида, като живеещите в общества насекоми — мравки, термити и пчели, — излезли от катаклизма почти незасегнати. Тъй че евентуален катаклизъм — както следва от разгледаните факти — най-лесно и с най-голяма вероятност биха преживели малки или много малки животни, притежаващи анатомията и физиологията на насекомния вид. Не трябва също да смятаме за случайност особеността, че, общо взето, насекомите са много по-нечувствителни спрямо убийствените въздействия на радиоактивността на животните, наричани висши — например от гръбначните. Изводът на палеонтологията е еднозначен. Катастрофата с унищожителна мощ, равна на глобална ядрена война, е изтребила до крак големите животни, слабо е навредила на насекомите и изобщо не е засегнала бактериите. Това означава, че колкото по-голямо е унищожителното действие на някоя стихийна сила или техническо оръжие, толкова от изтреблението се спасяват по-малките животни. Атомната бомба например изискваше разпръскване както на целите армии, така и на отделните войници. Щабните офицери възнамеряваха да разпръснат армиите, но хрумването да се намали войникът до размерите на мравка или оса през XX век не можеше да излезе извън територията на чистата фантазия. Нали нито можеш да намалиш размерите на войниците, нито да ги разпръснеш! По онова време се мислеше за войници-автомати, имайки предвид човекоподобни роботи, въпреки че още тогава идеята беше заразена с наивен антропоморфизъм. Нали голямата промишленост вече се обезлюдяваше, обаче роботите, заместващи хората край производствените конвейери, изобщо не бяха човекоподобни. Те представляваха увеличение на избрани, функционални фрагменти от човека: компютърен „мозък“ с една грамадна стоманена ръка, монтираща автомобилни шасита, система юмрук-чук или с „лазерен пръст“, служещ за заваряване на ламарините на каросерията. Тези устройства работеха като сетива и ръце, обаче не приличаха нито на очи, нито на уши, нито на човешки ръце. Само че такива големи роботи не биха могли да се пренесат на бойното поле, защото веднага биха се превърнали в съвършени цели за самонасочващите се към целта хитроумни ракети.

Затова армиите от нов тип бяха съставени не от човекоподобни автомати, а от синтетични инсекти (синсекти), керамични микроракообразни, дъждовни червеи от титан и летящи псевдонасекоми с нервни възли от арсенови съединения и жила от тежки радиоактивни елементи. Повечето такива „мъртви микровойници“ можеха при първо предупреждение за опасност от ядрено нападение да се закопаят дълбоко в земята и да изпълзят от нея след взрива, запазвайки своята боеспособност дори в среда със страхотна радиоактивност, понеже този войник беше не само микроскопичен, но и небиологичен, следователно мъртъв. Летящите синсекти се превърнаха в хибрид на самолета, летеца и ракетите му, в една миниатюрна цялост. Същевременно оперативна единица ставаше микроармията, притежаваща само като цялост желаната сила и боево значение (така както само целият рояк пчели е самостоятелно преживяваща единица, докато една самотна пчела е кръгла нула).

Понеже военните театри бяха непрекъснато изложени на ядрени удари, които унищожаваха не само бойната сила, но и връзката между отделните видове оръжия — помежду им и с командуването, — възникваха мъртви микроармии от много типове, основани на два противоположни принципа. Съгласно ПЪРВИЯ ПРИНЦИП на самостоятелността такава армия действуваше като военен поход на мравки, вълна от зарази или нашествие на саранча. Последната аналогия дава удобна възможност да се онагледи дейността й. Както е известно, саранчата е просто биологична (не видова) разновидност на обикновените скакалци, на един подвид щурци, и всъщност дори облаците саранча, наброяващи стотици милиарди екземпляра (от самолети са наблюдавани и по-големи), непосредствено за хората са съвършено безвредни, въпреки че с гигантската си маса те могат да накарат влакове да излязат от релсите, да превърнат деня в нощ, да парализират всякакво движение (дори танкът започва да буксува, навлязъл в голямо количество саранча, тъй като смазва насекомите на кърваво-мазна маса, в която затъва като в тресавище). Затова мъртвата, синтетична „саранча“ беше несравнимо по-ефективен убиец, защото беше конструирана от своите създатели за тази цел. Както вече казахме, тя действуваше самостоятелно, тоест съгласно предварително зададената програма и не се нуждаеше от непрекъсната връзка с какъвто и да е команден център.

Естествено, ядрените удари биха могли да унищожават псевдосаранчата, но ефектът би бил горе-долу такъв, както при стрелба с ядрени ракети по облаци: в тях биха възниквали големи дупки, незабавно запълвани с нови облаци.

Съгласно ВТОРИЯ ПРИНЦИП на неовоенното дело, наречен принцип на телотопизма, микроармията представляваше един гигантски (плуващ като море или река или летящ) сбор от автомонтажни елементи. Тя се приближаваше към целта според тактическата или стратегическата необходимост силно разпръсната, от всички страни и едва В САМАТА ЦЕЛ СЕ СЪБИРАШЕ в предварително програмираната цялост. Бойните устройства не напускаха заводите в окончателната си форма, готови за действие — като товарени на жп платформи танкове или оръдия, — а като микропроизводствени тухлички, способни да се обединят в бойна машина едва тогава, когато пристигнат на местоназначението си. Затова такива армии се наричаха самообединяващи се. Най-прост е примерът с автодисперсионното ядрено оръжие. Изстреляната от земята, кораб или подводница ракета може да се унищожи от Космоса със спътников лазер. Но по този начин не могат да бъдат унищожени гигантските облаци от микрочастици, носещи уран или плутоний, които ще се слеят в критична маса едва в целта, след като по пътя към нея са били силно разпръснати и по вид не се различават от мъгла или прахоляк.

Старите и новите типове оръжие съжителствуваха известно време, обаче тежкото, масивно, бронирано въоръжение бе разгромено бързо и окончателно от атаките на микроармията.

Така както заразите проникват тихомълком в организма на животното, за да го убият отвътре, и мъртвите, изкуствени микроби съгласно дадените им тропизми проникваха в дулата на оръдията, зарядните камери, двигателите на танковете и самолетите, прояждаха каталитичните метали или достигаха до горивата и барутните заряди, след което ги взривяваха. Какво можеше да направи и най-смелият войник, въоръжен с автомат, ракетохвъргачка или с друго огнестрелно оръжие, срещу мъртвия и микроскопичен противник? Би могъл да направи същото, което е по силите на лекаря, поискал да се бори с бактериите на чумата или холерата с чук или револвер.

Пред микрооръжейните облаци, самонасочващи се към програмираната цел, човекът в униформа беше също толкова безпомощен, колкото би бил римският легионер с щит и меч под град от куршуми. Налагаше се хората да напуснат бойното поле — но не само поради горните причини: съществуваха и специални родове биотропично оръжие, което за секунди унищожаваше всичко, що е живо.

Още през XX век тактиката за бой в плътни редици отстъпи място на разпръскването на войските, които при подвижната война се разпръскваха още повече. Обаче и тогава съществуваха фронтови линии, отделящи приятеля от врага. Сега всички подобни линии изчезнаха.

Микроармията можеше лесно да се промъкне през всички системи на отбраната и да нахълта в дълбокия тил на противника. Проблемите, които би имала при това, са същите както при снега и дъжда. Същевременно голямокалибреното оръжие ставаше все по-безпомощно на бойното поле — неговото използуване вече не беше икономически изгодно. Моля ви се — представете си опит да бъде победена вирусна зараза с помощта на термоядрени бомби. Ефективността със сигурност ще бъде нищожна. Възможно е, разбира се, да се обгори дори на дълбочина стотици метри и да се обърне в стъклоподобна, мъртва пустиня голяма територия, но какво от това, ако след един час отгоре започне да „вали“ военен дъжд, от който ще изкристализират „отрядите за нападение и окупация“? Водородните бомби струват скъпо. Не се ловят пиявици или сардини с крайцери.

Най-важна задача на безлюдния етап от военната история се оказа различаването на врага от своя войник. Отбелязвана някога със съкращението FOF (Friend or Foe^[1]), през XX век задачата се решаваше от електронните системи, работещи на принципа „парола и отговор“. Самолетът или ракетата без екипаж, запитани с радиовълни, отговаряха със своя предавател както подобава, а в противен случай биваха нападани като вражески. Обаче този метод от миналия век се оказа безполезен. Новите оръжейници заемаха идеи от държавата на живота — от растенията, бактериите, и пак — от насекомите. Разпознаването повтаряше начините за идентифициране на живите видове: тяхната имунология, борбата на антигена с противотелата, тропизмите, а освен това защитните цветове, камуфлажа, маскирането и мимикрията. Неведнъж мъртвото оръжие се преструваше (и то успешно) на летящи прашинки или пухчета на растения, истински насекоми, капки вода, но под маската се криеше ерозионно или смъртоносно съдържание. Впрочем тук трябва да поясня, че макар и непрекъснато да използувам сравнения, взети от ентомологията, като говоря за изкуствената саранча или другите насекоми, правя това, което би бил принуден да прави човекът, от XX век, искайки да опише на съвременниците на Васко да Гама или Христофор Колумб как изглежда един модерен град с автомобилното му движение. Той непременно щеше да говори за карети и каруци без коне, щеше да сравнява самолетите с метални птици и по този начин вероятно щеше да създаде в съзнанието на слушателите картина, донякъде родствена с действителността, но непокриваща се с нея. Каретата, движеща се на големи леки колела, с високи вратички и подвижно стъпало, с капра за кочияша и места за лакеите отзад обаче не е нито фиат, нито голф, нито мерцедес. Точно така и синсектичното оръжие на XXI век не беше просто гъмжило от превърнати в метал насекоми, познати ни от атласите на ентомолога. Някои от тези псевдонасекоми можеха да пробият като куршуми човешкото тяло; други служеха за създаване на оптични системи, фокусиращи слънчевите лъчи върху доста голяма площ, в резултат на което възникваха температурни градиенти, раздвижващи въздушните маси, ако планът на кампанията изискваше например силни валежи или обратно — прекрасно време. Имаше „насекоми“ на такива метеорологични служби (без днешен еквивалент), да речем, ендотермични синсекти, които поглъщаха големи количества енергия — само за да предизвикат на определена територия рязко спадане на температурата, довеждащо до гъста мъгла или така наречената инверсия. Имаше също синсекти, способни да се обединяват в лазерен лъчемет за еднократна употреба, и те заместваха артилерията от миналия век, макар че тук трудно може да се говори за заместване, тъй като в днешно разбиране артилерията беше толкова не на място на бойното поле, колкото и балистата и стрелците с прашка. Новото оръжие диктуваше новите условия на бой, а с това — нови тактики и стратегии с общ показател: пълната безлюдност.

За любителите на мундира, знамената, смяната на караула, почетните роти, маршировката, стоенето „мирно“, обръщането „кръгом“, строевата подготовка, атаките „на нож“ и бойните награди за смелост, тази нова ера на войната беше оскърбление на възвишените им идеали, оскърбление и опозоряване! Тази нова епоха на военното дело съвременните специалисти нарекоха „еволюция с главата надолу“ (Upside-down Evolution), защото в Природата още от самото начало са възниквали прости и микроскопични системи, които с течение на милиардолетията са се преобразявали във все по-едри видове. Във военната еволюция през следатомния период господствуваше обратната тенденция — за микроминиатюризация, Микроармиите се създаваха на два етапа. През първия проектантите и създателите на безлюдните микрооръжия все още бяха хора. При втория етап мъртвите дивизии на микроконструкторите измисляха микровойниците, подлагаха ги на бойна проверка и ги насочваха към масово производство.

Най-напред хората бяха премахнати от редиците на армиите и военната промишленост от явлението на така наречената социоинтетрационна дегенерация. На дегенерация бе подложен отделният войник, щом престанеше да бъде разумно същество с голям мозък, щом ставаше все по-малък и поради това все по-прост, като „войник за еднократна употреба“. (Впрочем някои противници на войната и преди поддържаха, че поради високата смъртност на съвременната война всички нейни участници с изключение на висшите чинове са „войници за еднократна употреба“.) Най-накрая войникът от микроармията имаше толкова разум, колкото имат мравката или термитът. Затова пък толкова по-важна ставаше ролята на псевдосоциалната съвкупност от минивойници. Всяка мъртва армия беше несравнено по-комплицирана от кошера или мравуняка. От гледна точка на вътрешната структура и взаимните зависимости тя отговаряше по-скоро на така наречения голям биотоп на природата — пирамидата на растителните и животинските видове, живеещи заедно и едновременно на определена територия като жизнена среда в еволюционно стабилното равновесие на конкуренцията, антагонизмите, симбиозата, следователно — в сложната мрежа на всевъзможните взаимоотношения.

Лесно може да се разбере, че в такава армия нямаше нужда от подофицерското съсловие. Впрочем не само капралът или сержантът, но и офицерът с по-висок чин не можеше да командува отрядите на новата армия. Нали за обхващане на целостта, по-сложна от живата природа, макар това да беше цялост мъртва, не достигаше разумът на университетския сенат — и то само при инспекциите, да не говорим за бойните кампании. Затова наравно с бедните страни от третия свят от големия военен прелом на XXI век най-много пострадаха офицерските корпуси. Впрочем актът на тяхното унищожение беше започнат още през XX век, който ликвидира великолепните плюмажи, триъгълните шапки, златните галони, огромните пера, многоцветните мундири, обаче последният удар на цялото това великолепие нанесе именно псевдонасекомната еволюция, или по-точно казано — ИНВОЛЮЦИЯ — на военното дело на XXI. Безмилостният напор на тенденцията, която обезлюди армията, смаза красивите традиции на маневрите, зрелищността на парадите (парадът на саранчата не може да бъде красив за разлика от този на дивизия танкове или ракети), демонстрацията на оръжието, сигнала за вечерна проверка, вдигането и спускането на знамето, рапортите и цялото богатство, присъщо на казармения живот. За известно време хората все още успяваха да запазят за себе си най-висшите командни постове, начело с щабните, но за съжаление не за дълго. Изчислително-стратегическото преимущество на компютъризираните ешелони на командуването засегна най-накрая с безработица и най-солидните военачалници, включително и маршалите. Килимът от орденски лентички на гърдите не спаси и най-прославените щабни офицери от преждевременно пенсиониране. Тогава в различни страни се надигна съпротивителното движение на професионалните офицерски кадри, които — в отчаяние пред безработицата, защото те бяха професионалисти, които губеха хляба си — организираха дори нелегално терористично движение. Несъмнено гаден, макар и незаплануван, от никого съзнателно, номер на самата история беше разправата с тези бунтове с помощта на микрошпиони и миниполиция, изградена на принципа на един вид хлебарка. Тази хлебарка, описана за първи път от прочут американски невроентомолог през 1981 година, има в края на корема си тънички косъмчета, извънредно чувствителни към най-слабото движение на въздуха, а понеже косъмчетата са свързани със специален заден нервен възел, когато почувствува деликатния полъх на приближаващия се враг, хлебарката дори в пълна тъмнина се хвърля в светкавично бягство. Еквивалент на тези косъмчета бяха електронните пикосенсори на миниполицаите, които, скрити в пролуките на старите тапети, бяха монтирали подслушване в главната квартира на заговорниците.

Обаче и богатите страни не живееха много приятно в новите времена. Вече беше невъзможно да се разиграва постарому политическа игра. Станалата трудно забележима доста отдавна граница между войната и мира сега бе премахната изцяло. Двадесети век унищожи изцяло церемониалните ритуали на открито, обявяване на война и т.н., въвеждайки понятията нападения без предупреждение, пета колона, масов саботаж, студена война, война чрез посредници (per procura), а това беше само началото на по-нататъшното заличаване на разликите. Светът с две взаимно изключващи се състояния — война или мир, се превърна в свят на войната, която беше мир; и на мира, който беше война. Някога, когато диверсанти можеха да бъдат само хората, диверсията носеше различни маски на достойнство и добродетел. Тя проникваше в религиозните и обществените движения, дори в добропорядъчните организации като тези на колекционерите на кибритени кутийки или съюзите на пеещите старци. Обаче по-късно с диверсия можеше да се занимава всичко, от пирона в стената до препаратите за смекчаване на твърдата вода. Криптовоенната диверсия се разрасна. Тъй като хората вече не бяха реална политическа сила, нито пък бойна, не си струваше те да се привличат с пропаганда или да се вербуват за работа с противника. За политическите промени не мога да пиша достатъчно подробно, затова ще обхвана същността на произтичащите промени с няколко думи. Още през миналия век политиците от държавите с парламентарно управление не можеха да обхванат изцяло нито проблемите на собствената си страна, нито световните проблеми и затова си имаха съветници. Съветници, като вещи лица, имаше и всяка политическа партия. Както е известно, съветниците на различните партии говореха съвършено различни неща относно едни и същи проблеми. С течение на времето те си взеха за помощници компютърни системи и твърде късно разбраха, че хората се превръщат в говорители на своите компютри. Заблуждаваха се, че сами разбират нещата и сами правят изводи въз основа на данните, които им доставяше компютърната памет, обаче те оперираха с материал, префабрикуван от изчислителните центрове, и този материал определяше човешките решения. След период на известна бъркотия големите партии решиха, че съветниците са излишно звено за посредничество, и оттогава всяка партия имаше в централата си главен компютър, който през втората половина на XX век започна да получава тук-там след идването на дадена партия на власт поста министър без портфейл (на компютъра портфейл и без това не му беше нужен), а основната роля в този тип информация започнаха да играят програмистите. Наистина програмистът полагаше клетва за вярност, ала и това не се оказа особено полезно. Надигаха се много гласове в подкрепа на мнението, че демокрацията се превръща в еквивалент на някогашния директорат, а именно — в компютерат. Затова разузнаванията и контраразузнаванията, без да обръщат внимание на политиците и дружествата за защита на природата (които не бяха много, тъй като нямаше кой знае какво да се защитава), се занимаваха с това, как да проникнат в изчислителните центрове, които вземаха решенията. Но никой не може да установи по неоспорим начин дали наистина е било така. Впрочем не липсваха нови политолози, които твърдяха, че ако държавата А завладее изцяло компютъра на държавата В, а държавата В — компютъра на държавата А, то пак се стига до пълно международно равновесие.

Това, което стана обикновена действителност, вече не можеше да се описва с категориите на прастарата, традиционна политика или дори на здравия разум, който умее да разграничи естествените явления като градушка от изкуствените като бомбен атентат. От формална гледна точка избирателите продължаваха да гласуват за политическите партии, но всяка от тях се фукаше не с притежаването на по-добра политико-икономическа програма, а на по-добър компютър, който ще се справи с всички обществени болежки и проблеми. А когато например се стигаше до противоречия между компютрите, формално спорът се решаваше от правителството, но в действителност апелационната инстанция също беше компютър. Най-добре ще е да поясня това с конкретен пример. Антипатиите между трите главни въоръжени сили на Съединените щати — Army, Nawy и Air Force — още няколко десетки години преди това бяха довели до положението, че всяка от тях се стремеше към надмощие над останалите две. Всяка се опитваше да придобие за себе си най-голямата част от бюджета, предназначен за военни нужди — дори това да навреди на останалите. Всяка държеше в тайна, от другите своите най-нови оръжия. Една от главните задачи на съветника на президента беше да прониква в тайните, които Army, Nawy или Air Force пазеше от останалия свят. Всяка от тях имаше собствен щаб, собствени системи за охрана на секретността, собствени шифри и — разбира се! — собствени компютри. Всяка се стараеше да намали лоялното сътрудничество с останалите до абсолютен минимум, та ако ще държавата да рухне. Също така главна задача на поредната администрация беше грижата да се запази донякъде целостта в управлението на държавата и външната политика. Още през предишния век никой не знаеше с каква действителна военна сила наистина разполагат Съединените щати, защото пред обществеността тя се представяше по различен начин в зависимост от това, дали говореше представител на управляващата администрация, или опозиционният кандидат за президент. Понастоящем и дяволът не би могъл да разбере какво става! Същевременно наред компютърното, или, с други думи, изкуственото управление, което малко по малко изместваше естественото, извършвано от хора, се появяваха явления, наричани по-рано явления на природата, затова пък сега предизвиквани неизвестно от кого. Нещо повече — за тях дори не, се знаеше дали изобщо са естествени, или са били предизвикани от някого. Още XX век познаваше киселинните дъждове, падащи от наситени със сяра промишлени облаци. Случваше се да валят дъждове толкова разяждащи, че унищожаваха пътищата, далекопроводите за високо напрежение, покривите на заводите, и не беше възможно да се установи дали те са дело на отровената природа, или са вражеска диверсия. Свинете измираха масово, но дали тези епизоди бяха естествени или изкуствени? Дали циклонът, превръщащ в руини крайбрежията, беше както някога подчинен на вероятностите закони, или беше предизвикан от тайното изблъскване на въздушните маси над океана от невидимите облаци на микрометеорологичните диверсанти, поотделно всеки голям колкото вирус? Обикновена, макар й пагубна суша ли е настъпила, или тя е предизвикана от сръчното преместване на бременните с вода облаци другаде? Едни хора виждаха в бедствието доказателство за естествения му произход, докато други бяха убедени, че бедствията господствуват навсякъде по простата причина, че всички държави разполагат вече с безлюдни средства за действие на голямо разстояние и взаимно си пречат, обявявайки официално, че нищо такова не правят. Заловеният на местопрестъплението диверсант не можеше да бъде подложен нито на кръстосан разпит, нито изобщо можеха да го попитат за нещо, тъй като, бидейки синсект или изкуствен микроб, той бе ням. Тези бедствия засягаха не само Съединените щати, а и целия свят. Климатично-метеорологичните разузнавания, сеизмичният шпионаж, разузнавателните служби на епидемиолозите и генетиците и дори на хидрографите бяха затрупани с работа (говорейки по-точно — компютрите им бяха затрупани с работа). Все по-голяма част от световната наука се всмукваше от военните служби за интегрално разпознаване. Нали се обсъждаше въпросът, дали да бъдат обвинени в диверсии ураганите, заразите по растителните култури, нарастването на смъртността сред рогатия добитък и накрая — дори падането на метеорити. (В скоби трябва да прибавим, че мисълта за насочване на астероиди към територията на противника и предизвикването на страхотни опустошения при падането им там възникна през XX век и бе призната за „интересна“.)

В генерал-щабните академии се преподаваха нови дисциплини: криптонападатедни и криптоотстъпателни стратегии, криптология на реконтраразузнаването, тоест забаламосването и маменето на разузнаването в по-горен порядък, полева енигматика и накрая — криптокриптика, която представяше по секретен начин тайното използуване на такива тайни оръжия, които никой по никакъв начин не би могъл да различи от невинните природни феномени.

Заличиха се както фронтовете, така и разграниченията между големите и малки антагонисти. За да се очерни в очите на собственото общество друга държава, специалните служби на секретната промишленост произвеждаха фалшификати на стихийни бедствия на собствената си територия, така че тяхната неестественост да бие на очи и всеки гражданин да бъде принуден да повярва във вината на съседите противници за тяхното пагубно действие. В третия свят се надигна страхотен гняв и врява, когато излезе наяве, че една много голяма и богата държава под формата на помощ за бедните и пренаселените беше прибавяла към продаваните (доста евтино) зърнени храни, царевица и нишесте определени химични препарати, намаляващи сексуалната потентност. Това вече беше тайна антинаталистична^[2] война. Именно по този начин мирът се превърна във война, а войната — в мир. Макар катастрофалните тенденции от тази тенденция в по-нататъшното бъдеще да бяха очевидни — като двустранна победа, неотличаваща се от всеобщото унищожение, — светът продължаваше да върви в тази посока, жигосана с гибел. Не от тоталитарни сплетни мирът беше станал война, както си беше въобразил някога Оруел, а от постиженията на технологията, която заличи границите между естественото и изкуственото явление във всяка област на човешкия свят, на човешкото обкръжение. Не беше по-различно положението и в околоземното космическо пространство.

Там, поддържаха теоретиците на познанието, там, където няма разлика нито между изкуствения и естествения белтък, нито между естествения и изкуствения разум, не могат да бъдат разграничени и двата вида нещастия — тези, които имат умишлени извършители, и тези, за които никой не е виновен.

Така, както светлината, привличана от невъзможни за преодоляване сили, след като попадне в дълбините на звездна черна дупка, вече никога не може да се измъкне от гравитационната клопка, така и човечеството, привличано от силите на взаимните противоречия в дълбините на тайните на материята, попадна в технологична клопка. И какво от това, че то само си я беше изкопало? Решенията за инвестиране на всички сили в нови превъоръжения се вземаха вече не от правителствата, не от държавниците, не по волята на генералните щабове, не съгласно интересите на монополите или на другите групи, оказващи натиск, а от страха, че до откритията на науката и техниката, даващи Окончателно Преимущество, ще стигне пръв Някой Друг. Това парализира окончателно традиционната политика. Лицата, преговарящи на международните конференции, вече не можеха нищо да постигнат с преговори, защото тяхната добра воля — отстъпление от Новото Оръжие, — означаваше в очите на другата страна, че щом тя иска да се откаже от това оръжие, значи сигурно крие в пазвата си друго оръжие, още по-ново… Впрочем тогава беше доказана по математически начин невъзможността да се постигне споразумение в областта на разоръжаването. Виждал съм математическата формула на така наречената обща теория на конфликтите, която показва защо преговорите не могат да дадат добри резултати. На конференциите по въпросите на разоръжаването се вземат определени решения. Но когато времето за вземане на решение в полза на мира е по-дълго от времето, за което възникват новостите във военното дело, променящи радикално подлежащото на решения състояние, всяко решение е анахронизъм още в момента, в който се взема.

Нещата стоят така, както с хората от древността, които толкова дълго провеждали дебати за прочутия гръцки огън, че стигнали до решение за забраната му, когато се появил Бертолд Шварц със своя барут. Когато във всяко „днес“ се налага да се взема решение относно онова, което е било „вчера“, решението се измества от настоящето към миналото и по този начин се превръща в изпразнена от съдържание игра на привидности. Именно това положение наложи на великите сили да подпишат в края на XXI век споразумение от нов тип, споразумение, което остава извън обхвата на споделяните тук размисли. Ако успея да му посветя отделна студия, ще опиша следващата глава от общата теория на човечеството — необикновена поради това, че излизайки от епохата на антагонизмите, Земята наистина успя да се измъкне от една технологична клопка, но се хвана в друга така, сякаш й е писано вечно да попада от трън на глог.