Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Библиотека на XXI век
Включено в книгата

Избрани фантастични произведения в два тома. Том втори

Непобедимият. Из „Приказки за роботи“. Из „Кибериада“. 137 секунди. Маска. Из „Summa Technologiae“. Библиотека на XXI век
Оригинално заглавие
Das kreative Vernichtungsprinzip. The World as Holocaust, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2013)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2013)

Издание:

Станислав Лем

Избрани фантастични произведения в два тома

Том втори

 

Непобедимият

Из „Приказки на роботите“

Из „Кибериада“

137 секунди

Маска

Из „Summa technologiae“

Библиотека на XXI век

 

Народна младеж

Издателство на ЦК на ДКМС

София 1988

 

Stanisław Lem

Niezwyciężony

Wydawnictwo. MON, Warszawa, wyd. II, 1965

 

Stanisław Lem

Cyberiada

Wydawnictwo Literackie, Kraków, 1967

 

Stanisław Lem

Powtórka

„Iskry“, Warszawa, 1979

 

Stanisław Lem

Maska

Wydawnictwo Literackie, Kraków, 1976

 

Stanisław Lem

Summa technologiae

Wydawnictwo Lubelskie, Lublin, wyd. IV posz., 1984

 

Stanisław Lem

Biblioteka XXI wieku

Wydawnictwo Literackie, Kraków, 1986

 

© Лина Василева, съставител, 1988

© Лина Василева, Боян Биолчев, Васил Кинов, Огнян Сапарев, Магдалена Атанасова, преводачи, 1988

 

Съставител: Лина Василева

Редактор: Стоянка Полонова

Художник: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Марков

Технически редактор: Божидар Петров

Коректор: Албена Любенова

 

Първо издание, ЛГ VI

Тематичен №23 9536215531/2627-68-88

 

Дадена на набор февруари 1988 година.

Подписана за печат ноември 1988 година.

Излязла от печат декември 1988 година.

Поръчка №17, Формат 60×90/16,

Печатни коли 24,50 Издателски коли 24,50

УИК 28,97

 

Цена за брошура 3,26 лв.

Цена за подвързия 3,90 лв.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Георги Димитров“ София

История

  1. — Добавяне

Въведение

Книги с такива или подобни заглавия ще започнат да се появяват в края на XX век, обаче представяната в тях картина на света ще се популяризира едва през следващия век, когато откритията в далечни една от друга области на науката ще се свържат в цялост. Бързам да кажа, че израз на тази цялост ще бъде антикоперниковият преврат в астрономията, който ще обори представите ни за мястото, което заемаме във Вселената.

Предкоперниковата астрономия разположи Земята в центъра на света, а Коперник я избута от тази толкова привилегирована позиция, след като откри, че Земята е една от обикалящите около Слънцето планети. Успехите на астрономията през вековете затвърдиха Коперниковия принцип; прие се, че Земята не само не е централно тяло на Слънчевата система, но и тази система е разположена в периферията на нашата Галактика, Млечния път: оказа се, че ние живеем в Космоса в „забутано място“, в някакво звездно предградие.

Астрономията се занимаваше с изследване еволюцията на звездите, а биологията — с еволюцията на живота на Земята, докато траекториите на тези изследвания не се пресякоха, или по-точно — сляха се като различни притоци на една река, защото астрономията призна за свой въпроса за универсалността на живота в Космоса, а теоретичната биология й помогна в това отношение и така в средата на XX век възниква първата програма за издирване на извънземни цивилизации, наречена CETI (Communication with Extraterrestrial Intelligence[1]). Провеждани няколко десетки години при използуването на все по-добра и все по-мощна апаратура, тези изследвания не откриха обаче нито чужди цивилизации, нито най-малката следа от техни радиосигнали, така възникна загадката „Silentium Universi“. „Мълчанието на Космоса“ стана доста популярно през осемдесетте години, достигайки до широки обществени кръгове. Неоткриването на „другите Разумни“ се превърна в неразгадаем проблем на науката. Биолозите вече бяха установили какви физикохимични условия са необходими, за да възникне живот от мъртвата материя — и това съвсем не бяха изключителни условия. Астрономите бяха доказали присъствието на многобройни планети около звездите. Наблюденията бяха показали, че значителна част от звездите в нашата Галактика имат планети. Налагаше се изводът, че животът възниква относително често при протичането на типичните космически процеси, а увенчаването на еволюционното дърво на видовете с раждането на разумни същества е нещо обичайно. Но на тази картина на населения Космос противоречаха неизменно безрезултатните опити да се засекат извънземни сигнали, въпреки че десетки години ги търсеха все по-голям брой наблюдатели.

Според специалистите астрономи, химици и биолози Космосът беше изпълнен с подобни на Слънцето звезди и подобни на Земята планети, следователно по закона на големите числа животът би трябвало да се развива на безброй много планети; обаче радиоподслушването показваше навсякъде мъртва пустота.

Учените, обединени в CETI, а по-късно и в SETI (Search for Extratefrestial Intelligence[2]), създаваха различни хипотези ad hoc[3], за да съгласуват космическото присъствие на живот с неговото космическо мълчание. Те поддържаха най-напред мнението, че средното разстояние между цивилизациите е от петдесет до сто светлинни години. При по-нататъшните си разглеждания бяха принудени да увеличат това разстояние до шестстотин, а накрая — до хиляда светлинни години. В същото време възникнаха хипотезите за самоунищожаването на Разума, като тази на фон Хьорнер, която обединява психозоичната „гъстота“ на Космоса с неговото мъртвило чрез твърдението, че всяка цивилизация е застрашена от самоубийство, подобно на самоубийството, застрашаващо човечеството при ядрена война, поради което органичната еволюция на живота действително продължава милиарди години, обаче нейната последна фаза — технологичната — трае само няколко десетки века. Други хипотези посочваха опасностите, които XX век откри и в мирната технологична експанзия, унищожаваща със страничните си ефекти биосферата, този инкубатор на живота.

Както е казал някой, перифразирайки известното изказване на Витгенщайн, vorüber man nicht sprechen kann, darüber musst man dichten[4]. Май Олаф Стапълдън във фантастичния роман „Първият и последният човек“ пръв обхвана нашата съдба в изречението: „Звездите създават човека и звездите го убиват“. Но тогава, през тридесетте години на XX век, тези думи бяха по-скоро• Dichtung[5] отколкото Wahrheit[6], бяха метафора, а не хипотеза, способна да претендира за гражданство в науката.

И все пак всеки текст може да съдържа повече информация от тази, която е вложил в него авторът му. Преди четиристотин години Роджър Бейкън твърдял, че са възможни летящи машини или машини, които ще се носят стремително по земята и ще вървят по морското дъно. Несъмнено той не си е представял тези конструкции в конкретна форма, но когато днес четем думите му, ние не само влагаме в тях най-общото потвърждение, че е станало точно така, а и разширяваме тяхното значение с множеството познати ни конкретни решения, което засилва важността на въпросното твърдение.

Нещо подобно стана с идеята, която аз изказах за съветско-американското съвещание по въпросите на CETI в Бюракан през 1971 година (изказването ми може да се намери в книгата „Проблемът на CETI“, Издателство „Мир“, Москва, 1975). Тогава бях казал: „Ако разположението на цивилизациите във Вселената не е произволно, а е определено от астрофизични данни, които ние не познаваме, макар и да са свързани с наблюдаваните явления, то шансовете за контакт ще бъдат толкова по-малки, колкото по-силна е връзката между разположението на цивилизацията и характеристиката на звездния център, тоест колкото повече разположението (дистрибуцията) на цивилизациите в пространството се различава от случайното разположение. Все пак не бива a priori да изключим факта, че съществуват астрономически забележими данни в подкрепа на съществуването на цивилизациите. (…) Оттук следва, че сред правилата на програмата CETI трябва да се включи и такова, което ще вземе предвид преходността на нашите астрофизични знания, тъй като новите открития ще допринасят за промени дори във фундаменталните предпоставки на CETI.“

И именно това стана — или по-точно, бавно става в момента. От новите открития на галактичната астрономия, от новите модели на планетогенезиса и астрогенезиса, от състава на радиоизотопните елементи, съдържащи се в метеоритите от Слънчевата система, като от разпилени елементи от мозайка започва да се оформя нова картина, която реконструира историята на Слънчевата система и раждането на земния живот — колкото сензационно красноречива, толкова и противоречаща на дотогава приетите схващания.

Най-лаконично изложен, проблемът изглежда така: от хипотезите относно милиардното съществуване на Млечния път следва, че човекът е възникнал, понеже Космосът е територия на катастрофите, а Земята и животът дължат възникването си на специфична серия от такива катаклизми. Слънцето е родило своята планетна система в резултат от последователни, резки катаклизми, после Слънчевата система се е измъкнала извън зоната на катастрофалните смущения и затова животът е можел да възникне и да се развива, докато завладее най-накрая цялата Земя. През следващото милиардолетие, когато не е имало никакъв шанс за възникването на човека, тъй като Дървото на видовете не му е отреждало място, поредната катастрофа е открила пътя на антропогенезиса, унищожавайки стотици милиони земни същества.

Следователно в тази нова картина на света централно място заема креацията чрез деструкция и настъпващата след нея системна релаксация. Още по-лаконично това може да се каже и по следния начин: Земята е възникнала, защото Праслънцето е навлязло в зоната на унищожение; животът е възникнал, защото Земята е напуснала тази зона: човекът е възникнал, защото през следващото милиардолетие изтреблението отново се е сгромолясало върху Земята.

Противопоставяйки се упорито на индетерминизма на квантовата механика, Айнщайн беше казал, че „Бог не играе на зарове със света“. С това той е искал да каже, че атомните явления не се управляват от случайността. Обаче се оказа, че бог играе на зарове със света не само в мащабите на атомите, но и на галактиките, звездите, планетите, раждането на живот и възникващите разумни същества. Ние дължим съществуването си както на катастрофите, които са се случили „на подходящо място и в подходящо време“, така и на тези, които в други епохи и на други места не са станали. Родили сме се, преминавайки — чрез историята на нашата звезда, после на планетата, после на биогенезиса и еволюцията — през много иглени уши, и затова деветте милиарда години, разделящи възникването на протосоларния облак от газове до възникването на Homo Sapiens можем да сравним с гигантски слалом, в който не е пропусната нито една вратичка. Вече е известно, че тези „вратички“ са били много, че всяко отпадане от пистата на слалома би направило невъзможно възникването на човека, но не е известно колко „широка“ е била онази писта със своите завои и вратички, с други думи: каква е била вероятността за „успешното спускане“, финиш на което е бил антропогенезисът.

Тъй че светът, както ще изясни науката на бъдещия век, ще се окаже множество от случайни катастрофи — едновременно съзидателни и унищожителни, като това множество също е било случайно, докато всяка от въпросните катастрофи се е подчинявала стриктно на физическите закони.

Бележки

[1] Контакт с извънземния разум (англ.). Б.пр.

[2] Търсене на извънземния разум (англ.). Б.пр.

[3] За дадения случай (лат.). Б.пр.

[4] Човек не само че трябва да говори, но трябва и да измисля. Б.пр.

[5] Измислица (нем.). Б.пр.

[6] Истина (нем). Б.пр.