Морис Метерлинк
Синята птица (5) (Феерия в 6 действия и 12 картини)

Четвърта картина

Дворецът на Нощта

 

НОЩТА

Кой броди там?

 

КОТКАТА (пада от изнемога на мраморните стъпала)

Аз съм, майко Нощ, вече сили не ми останаха…

 

НОЩТА

Какво ти е, дете мое? Ти си бледа, отслабнала, окаляна чак до мустаците… Пак ли си се била по улуците, под снега и дъжда?

 

КОТКАТА

Не ми е до улуците! Отнася се за нашата тайна. Това е началото на края! Едва успях да се измъкна за миг, за да ви предупредя. Обаче много се боя, че нищо не можем да направим…

 

НОЩТА

Какво? Какво се е случило?

 

КОТКАТА

Аз вече ви бях споменала за малкия Тилтил, сина на секача, и за чудотворния Диамант… И ето че той идва сега да търси от вас Синята птица…

 

НОЩТА

Не я притежавам още…

 

КОТКАТА

Ако не направим чудо, скоро ще я има в ръцете си. Ето какво се случи: Светлината, нашата предателка, го води, защото изцяло застана на страната на Човека. Та тя, Светлината, току-що научи, че Синята птица, истинската, единствената, която може да живее на дневна светлина, се крие тук сред сините птици на сънищата, дето се хранят с лунни лъчи и умират, щом видят слънцето… Тя знае, че й е забранено да прекрачи прага на вашия дворец, затова ще изпроводи тук децата, и тъй като вие не сте в състояние да спрете Човека да отвори вратите на вашите тайни, съвсем не знам как ще завърши цялата работа… Но във всеки случай, ако те, за наше нещастие, пипнат Синята птица, всички ние сме загубени…

 

НОЩТА

Боже, боже, в какви времена живеем! Нямам нито минутка спокойствие. От няколко години вече не разбирам Човека. Къде иска да стигне той? Трябва ли да знае всичко? Той вече е разкрил една трета от тайните ми, моите Ужаси се боят и вече не смеят да се покажат. Привиденията ми се разбягаха, повечето от Болестите ми не се чувстват добре…

 

КОТКАТА

Зная, майко моя Нощ, зная, времената са тежки и почти единствено ние воюваме срещу Човека. Но ето, чувам, че те се приближават. Според мен има само едно средство: тъй като те са деца, трябва така да ги изплашим, че да не посмеят да настояват, нито да отворят голямата врата в дъното, зад която са птиците на Луната. Тайните на другите пещери ще им бъдат достатъчни, за да отклонят вниманието им или да ги поразят…

 

НОЩТА (ослушва се в шума отвън)

Какво чувам? Та тук идват много повече…

 

КОТКАТА

Не се безпокойте — това са наши приятели: Хлябът и Захарта, Водата е неразположена, а Огънят няма как да дойде, защото е родственик на Светлината… Така че само Кучето ще бъде против нас, а него няма начин да го отстраним…

 

КОТКАТА (избързва към Тилтил)

Оттук, оттук, мой малки господарю! Аз вече предупредих Нощта и тя е очарована да ви приеме… Моли само да я извините, че е малко болна и затова не може да ви посрещне…

 

ТИЛТИЛ

Добър ден, госпожо Нощ!

 

НОЩТА (засегната)

Добър ден ли? Такъв поздрав не познавам. Би могъл да ми кажеш: „Добра нощ!“ или поне „Добър вечер!“

 

ТИЛТИЛ (смутен)

Простете, госпожо… Не знаех… (Сочи с пръст двете деца.) Тези момченца ваши ли са? Много са милички…

 

НОЩТА

Да, това е Сънят…

 

ТИЛТИЛ

А защо е толкова пълничък?

 

НОЩТА

Защото добре си поспива.

 

ТИЛТИЛ

А другото, дето се крие? Защо си е покрило така лицето? Да не е болно? Как се казва?

 

НОЩТА

Тя е сестра на Съня. Но по-добре да не я назовавам…

 

ТИЛТИЛ

Защо?

 

НОЩТА

Ами… защото нейното име никой не обича да го чува. Но да говорим за други неща! Котката току-що ми съобщи, че вие идвате тук да търсите Синята птица.

 

ТИЛТИЛ

Точно така, госпожо, ако позволите… Бихте ли ми казали къде е тя?

 

НОЩТА

Нищо не знам, приятелче. Единственото, в което мога да ви уверя, е, че не е тук. И никога не съм я виждала…

 

ТИЛТИЛ

Не, не! Светлината ми каза, че е тук! А тя, Светлината, знае какво говори… Бихте ли ми дали вашите ключове?

 

НОЩТА

Слушай, малки ми приятелю, много добре разбираш, че не мога да давам ключовете си на първия срещнат… Аз съм пазителка на всички тайни на Природата, отговорна съм за тях и ми е абсолютно забранено да ги предавам на когото и да било, а особено на едно дете…

 

ТИЛТИЛ

Знам, че ако Човекът ги поиска, вие нямате право да му откажете…

 

НОЩТА

От кого си научил това?

 

ТИЛТИЛ

От Светлината.

 

НОЩТА

Пак Светлината! Винаги Светлината! В края на краищата какво се бърка тя?

 

КУЧЕТО

Искаш ли да й взема насила ключовете, мое малко божество?

 

ТИЛТИЛ

Мълчи! Стой мирно и се старай да бъдеш учтив! (На Нощта.) Вижте какво, Госпожо, дайте ми, ако обичате, вашите ключове!

 

НОЩТА

Носиш ли поне знака? Я го покажи!

 

ТИЛТИЛ (докосва шапчицата си)

Виждате ли Диаманта?…

 

НОЩТА (отстъпва пред неизбежното)

Щом е така… Ето, с този се отварят всички врати в залата… Но ако те постигне нещастие, толкова по-зле за тебе… Аз не нося никаква отговорност.

 

ХЛЯБЪТ (силно обезпокоен)

Нима е опасно?

 

НОЩТА

Опасно е, разбира се… И аз самата не знам как бих могла да се измъкна, когато някоя от бронзовите врати се разтвори към бездната… Базалтовите пещери около тази зала са пълни с всички злини, всички бедствия, всички болести, всички ужаси, всички нещастия, всички тайнствени сили, които сполитат живота, откак свят светува… Доста усилия положих, докато ги затворя там с помощта на Съдбата и ви уверявам, никак не е лесно да поддържам малко ред сред тези непокорни същества. Известно е какво се случва, когато някое от тях успее да се измъкне и да се появи на земята…

 

ХЛЯБЪТ

Моята солидна възраст, моят жизнен опит и моята преданост ме правят естествен покровител на тези две деца. И ето защо, госпожо Нощ, ще ми позволите да ви поставя един въпрос…

 

НОЩТА

Слушам…

 

ХЛЯБЪТ

В случай на опасност откъде може да се избяга?

 

НОЩТА

Няма начин да се избяга.

 

ТИЛТИЛ (взима ключа и изкачва първите стъпала)

Да започнем оттук… Какво има зад тази бронзова врата?

 

НОЩТА

Мисля, че там са Привиденията… От много време не съм я отваряла и те не са излизали…

 

ТИЛТИЛ (поставя ключа в ключалката)

Сега ще видя… (На Хляба.) Носите ли клетката на Синята птица?

 

ХЛЯБЪТ (тракайки със зъби)

Не че се боя, но не ви ли се струва, че е за предпочитане да не отваряме вратата, а да погледнем през ключалката?

 

ТИЛТИЛ

Не ви питам за мнението ви!

 

МИТИЛ (изведнъж се разплаква)

Страх ме е!… Къде е Захарта? Искам да се върна и къщи!…

 

ЗАХАРТА (забързано, угоднически)

Тук, госпожице, тук съм! Не плачете, ще ви отчупя един от моите пръсти и ще си имате захарна пръчица…

 

ТИЛТИЛ

Стига вече…

 

НОЩТА

Бързо! Бързо! Затвори вратата! Всичките ще се измъкната и после няма да успеем да ги натикаме… Те умират от скука там, откакто Човекът вече престана да ги възприема на сериозно. (Тя продължава да гони Привиденията с помощта на един камшик от змии, за да ги подкара към вратата на техния затвор.) Помогнете ми, оттук, оттук!

 

ТИЛТИЛ (към Кучето)

Помогни й, Тило! Върви!

 

КУЧЕТО (подскача и лае)

Да, да, да!

 

ТИЛТИЛ

А Хлябът къде е?

 

ХЛЯБЪТ (от дъното на залата)

Тук… Застанах до вратата, за да им попреча да излязат…

 

НОЩТА (на три Привидения, които е хванала за яката)

Ей, вие, другите, оттук! (На Тилтил.) Открехни малко вратата! (Тя блъска Привиденията вътре в пещерата.) Вървете там! А така!…

 

Ето и тия! Хайде бързо, наредете се! Знаете много добре, че излизате само на Задушница…_(Затваря вратата.)_

 

ТИЛТИЛ (отива до друга врата)

Какво има зад нея?

 

НОЩТА

Безсмислено е. Нали ти казах: Синята птица никога не е идвала тук. Но като искаш. Отвори я, щом ти прави удоволствие… Там са Болестите…

 

ТИЛТИЛ (с ключ в ключалката)

Трябва ли да бъда предпазлив при отварянето?

 

НОЩТА

Не, няма смисъл… Те, горкичките, са много кротки. Нещастници! Човекът от известно време им е обявил такава война… Особено откакто откри микробите. Впрочем отвори, ще видиш…

 

ТИЛТИЛ (отваря съвсем вратата, но нищо не се появява)

Защо не излизат?…

 

НОЩТА

Предупредих те: всичките са болнави и много обезкуражени… Лекарите не са никак любезни с тях. Влез за миг да ги видиш…

 

ТИЛТИЛ

Синята птица не е там! Тези ваши болести наистина изглеждат много болни. Дори не вдигнаха глава…

 

Я, една се измъкна! Коя е тя?

 

НОЩТА

Нищо особено — най-малката, Хремата. Тя е от тия, дето най-малко ги преследват, и затова се чувства добре… (Повиква Хремата.) Ела тук, малка моя! Много рано е още… Трябва да се изчака пролетта!

 

ТИЛТИЛ (отива към следващата врата)

Я да видим тук… Какво има вътре?

 

НОЩТА

Внимавай! Там са Войните… Те никога не са били по-страшни и по-могъщи… Един господ знае какво ще се случи, ако някоя от тях се измъкне… За щастие, те са доста дебели и им липсва пъргавина… Но нека бъдем готови да блъснем вратата, докато ти хвърлиш бърз поглед в пещерата…

 

ТИЛТИЛ

Бързо! Бързо! Бутайте! Те ме видяха… Всички се надигнаха… Отварят вратата…

 

НОЩТА

Хайде, всички… Здраво натискайте! Хей там, Хляб, какво чакаш? Натискайте всички! Да, те са ужасно силни… А така! Отстъпиха… Още малко и… Видя ли ги?

 

ТИЛТИЛ

Да, да — те са огромни, чудовищни! Не, не вярвам Синята птица да е при тях…

 

НОЩТА

Разбира се, къде при тях! Те веднага биха я изяли. Е, не ти ли е достатъчно? Увери ли се, че нищо не може да се направи?

 

ТИЛТИЛ

Не, трябва да видя навсякъде. Светлината ми каза…

 

НОЩТА

Светлината казала!… Когато някого го е страх и си стои у дома, лесно му е да говори…

 

ТИЛТИЛ

Хайде сега следващата… Какво има там?

 

НОЩТА

Там съм затворила Мрачините и Ужасите.

 

ТИЛТИЛ

Може ли да се отвори?

 

НОЩТА

Разбира се… Те са доста тихи, като Болестите.

 

ТИЛТИЛ (открехва вратата с известно недоверие и се престрашава да погледне в пещерата)

Не са там…

 

НОЩТА (поглежда на свой ред)

Ей, Мрачини, какво правите? Излезте за миг, това е полезно за вас, ще ви ободри. Елате и вие, Ужаси! Няма от какво да се боите.

 

Я се дръжте де! Той е дете, нищо лошо няма да ви стори… (На Тилтил). Станали са извънредно страхливи с изключение на онези там, по-големите, които стоят в дъното…

 

ТИЛТИЛ (вглежда се в дъното на пещерата)

О, колко са страшни!

 

НОЩТА

Оковани са… Те единствено не се страхуват от Човека. Но да затворим да не би да се разсърдят.

 

ТИЛТИЛ (отива на следващата врата)

Я! Защо тази е по-тъмна? Какво има зад нея?

 

НОЩТА

Зад нея няма много Тайни… Ако непременно държиш, можеш също да я отвориш… Но не влизай! Бъди предпазлив, а ние отново нека бъдем готови да блъснем вратата, както направихме с Войните!

 

ТИЛТИЛ (открехва с крайна предпазливост и пъха страхливо глава в пролуката)

О, какъв студ! Засмъдяха ме очите! Затваряйте бързо! Блъскайте! Затворете!

 

Ох, видях!

 

НОЩТА

Какво толкова?

 

ТИЛТИЛ (потресен)

Не знам, но беше ужасно! Всичките седяха като чудовища без очи. Кой беше великанът, който искаше да ме хване?

 

НОЩТА

Трябва да е било Мълчанието. То е пазач на тази врата. Изглежда, че е било много страшно за тебе. Ти още си съвсем блед и целият трепериш…

 

ТИЛТИЛ

Да, никога не бих повярвал… Не бях виждал досега… И ръцете ми се вледениха…

 

НОЩТА

Още по-лошо ще стане, ако продължаваш…

 

ТИЛТИЛ (отива към следващата врата)

А тази тук? И зад нея ли е така страшно?

 

НОЩТА

Не, вътре има по малко от всичко… Там съм сложила Звездите без предназначение, своите лични Парфюми, някои светлици, които ми принадлежат като блуждаещите огньове, светулките: там съм затворила също Росата, Песента на Славеите и така нататък…

 

ТИЛТИЛ

Така, така… Звездите. Песента на Славеите… Значи, и тя трябва да е там…

 

НОЩТА

Отвори я, щом настояваш. Всичко зад нея е безопасно.

 

МИТИЛ (възхитена, пляска с длани)

О, колко красиви госпожи!

 

ТИЛТИЛ

И колко хубаво танцуват!

 

МИТИЛ

И колко благоухаят!

 

ТИЛТИЛ

И колко хубаво пеят!

 

МИТИЛ

А онези там, дето едва се виждат, какви са те?

 

НОЩТА

Парфюмите на моята сянка.

 

ТИЛТИЛ

А другите, ей там, дето са източени от стъкло?

 

НОЩТА

Росата от горите и равнините. Но стига им толкова. Това няма край… Започнат ли веднъж да танцуват, и дяволът не може да ги накара да се приберат… (Пляска с ръце.) Хайде, Звезди, бързо! Времето не е подходящо за танци! Небето е покрито с големи облаци. Хайде, прибирайте се бързо, иначе ще ида да повикам някой слънчев лъч…

 

ТИЛТИЛ (отива към вратата в дъното)

Ето я голямата врата!

 

НОЩТА (сериозно)

Не я отваряй!

 

ТИЛТИЛ

Защо?

 

НОЩТА

Забранено е…

 

ТИЛТИЛ

Да, там се крие Синята птица. Светлината ми каза…

 

НОЩТА (майчински)

Чуй ме, дете мое. Досега бях добра и благосклонна. Направих за теб това, което не съм правила за никого. Разкрих ти всичките си тайни. Обичам те, жал ми е за младостта и невинността ти, говоря ти като майка. Послушай ме и ми повярвай, дете мое. Откажи се, не върви по-нататък, не предизвиквай Съдбата, не отваряй тази врата!

 

ТИЛТИЛ (доста разколебан)

Но защо?

 

НОЩТА

Защото не искам да се погубиш. Защото никой от онези, чуваш ли ме, никой от онези, които са я открехвали дори на косъм, не се е върнал жив. Защото всичко, което можеш да си представиш като най-страшно, всички страхотии, всички ужаси, за които се говори на земята, не са нищо в сравнение с най-невинните от тези вътре. Те връхлитат върху човека още щом зърне първите заплахи на бездната, която никой не смее да назове. Но щом настояваш, въпреки всичко, да отвориш тази врата, искам поне да почакаш аз самата да се приютя в моята кула без прозорци. Сега сам мисли, сам решавай…

 

ХЛЯБЪТ (трака със зъби)

Не го правете, мой малки господарю! (Хвърля се на колене.) Имайте милост към нас!… На колене ви се моля! Виждате, че Нощта е права…

 

КОТКАТА

Вие жертвате живота на всички.

 

ТИЛТИЛ

Трябва да я отворя…

 

МИТИЛ (тропа с крачета през сълзи)

Не искам! Не искам!

 

ТИЛТИЛ

Нека Захарта и Хлябът хванат за ръце Митил и се спасяват заедно с нея!… Аз ще отворя…

 

НОЩТА

Да се спасява кой както може. Елате бързо, няма време за губене! (Побягва.)

 

ХЛЯБЪТ (побягва обезумял)

Почакайте поне да стигнем до края на залата!

 

КОТКАТА (също бяга)

Почакайте! Почакайте!

 

КУЧЕТО (задъхано и хълцащо от сдържан ужас)

Аз оставам, оставам… Не ме е страх… Оставам… Оставам при моето малко божество… Оставам… Оставам…

 

ТИЛТИЛ (гали Кучето)

Добре, Тило, добре! Прегърни ме!… Двама сме. Сега се пази…

 

О, небето! (Обръща се към всички избягали.) Елате бързо, там са! Те са! Те са! Най-после ще ги хванем… Хиляди сини птици. Милиони!… Милиарди!… Безброй… Ела, Митил! Ела, Тило! Елате всички. Помогнете ми! (Хвърля се всред птиците.) Ето, не е трудно да се ловят с ръце! Те не са диви! Не се боят от нас. Насам! Насам!

 

Гледайте! Колко са много… Сами кацат на ръцете ми… Я вижте, те се хранят с лунни лъчи! Митил, къде си? Толкова сини крила! Толкова падащи перца, че просто нищо не се вижда! Тило, да не ги ухапеш! Не им прави нищо лошо! Хващай ги съвсем леко…

 

МИТИЛ (сред сините птици)

Вече улових седем. О, как пляскат с криле! Не мога да ги задържа…

 

ТИЛТИЛ

Аз също… Много са… Изплъзват ми се… Връщат се… Тило също е уловил… Те ще ни отвлекат! Ще ни отнесат в небето… Ела да излезем оттук. Светлината ни чака. Тя ще бъде доволна. Насам, насам!

 

НОЩТА

Не са ли я хванали?

 

КОТКАТА

Не са… Виждам я върху един лунен лъч… Не са могли да я достигнат — тя стои много високо…

 

СВЕТЛИНАТА

Е, хванахте ли я?

 

ТИЛТИЛ

Да, да… Колкото си искахме. Имаше хиляди… Ето ги! Виждаш ли ги? (Сам гледа птиците, които поднася на Светлината, и забелязва, че те са мъртви.) Я виж! Вече не са живи! Какво им направихме? И твоите ли не са живи, Митил? И ти Тило също… (Хвърля ядосано труповете на птиците.) Ех, че неприятно. Какво ли ги е убило? Много съм нещастен. (Скрива глава в ръцете си, разтърсен от плач.)

 

СВЕТЛИНАТА (майчински го прегръща)

Не плачи, дете мое… Ти не си хванал онази, която може да живее на дневна светлина. Тя е отишла другаде… Ще я намерим…

 

КУЧЕТО (гледайки мъртвите птици)

Могат ли да се ядат?