Морис Метерлинк
Синята птица (2) (Феерия в 6 действия и 12 картини)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’oiseau bleu, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознане и форматиране
stomart
Начална корекция
OnlyOneBoy
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Морис Метерлинк. Синята птица

Белгийска. Първо издание

Феерия в 6 действия и 12 картини

Редактор: Георги Куфов

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректор: Наталия Кецарова

ДИ „Народна култура“ — София, 1977

Рецензент: проф. Любомир Тенев

 

9536622211

Литературна група IV.

Дадена за набор 1. XI. 1977 г.

Подписана за печат март 1978 г.

Излязла от печат март 1978 г.

Формат 84 х 108/32

Печатни коли 10. Издателски коли 8,40

ДП „9 септември“, — София

 

Поставена за първи път в Московския художествен театър на 30 септември 1908 г. и в Париж, на сцената на театър „Режан“ на 2 март 1911 г.

История

  1. — Добавяне

Първо действие

Първа картина

Хижата на секача

Сцената представлява вътрешността на дърварска хижа — проста, селска, но не бедна. В огнището тлее пън. Кухненски съдове; скрин, ракла за хляба, стенен часовник с топузи, чекрък, чешма и пр. На масата — запалена лампа. Свити на кълбо, с муцуни в опашките, от двете страни на скрина спят Кучето и Котката. Между тях е поставена голяма бучка захар, обвита в хартия на бели и сини ивици. На стената е закачена кръгла клетка с гугутка. В дъното два прозореца, чиито вътрешни капаци са затворени. Под единия прозорец — малка стълбичка. Наляво е входната врата на жилището, с голяма ключалка. Надясно — друга врата. Стълба, която води към тавана. Също надясно — двете креватчета на децата. В горния им кран — на два стола — грижливо сгънати, дрешките им. При вдигането на завесата Тилтил и Митил спят дълбоко. Майката Тил подгъва краищата на завивката им за последен път, навежда се над тях, съзерцава ги в съня им и повиква Бащата Тил, който подава глава през открехнатата врата. Тя му дава знак с пръст върху устните да пази тишина, после, като загася лампата, излиза на пръсти през дясната врата. За миг сцената остава тъмна, но една светлина, която постепенно се усилва, прониква през пролуките на капаците. Лампата на масата от само себе си се запалва. Двете деца като че ли се събуждат и присядат.

 

ТИЛТИЛ

Митил?

 

МИТИЛ

Тилтил?

 

ТИЛТИЛ

Спиш ли?

 

МИТИЛ

А ти?

 

ТИЛТИЛ

Нали ти говоря, значи, не спя…

 

МИТИЛ

Сега Коледа ли е?

 

ТИЛТИЛ

Още не е. Утре. Но тая година Дядо Коледа няма да ни донесе нищо.

 

МИТИЛ

Защо?

 

ТИЛТИЛ

Чух мама да казва, че не могла да отиде в града да го предизвести. Но догодина щял да дойде.

 

МИТИЛ

Догодината не е ли дълга?

 

ТИЛТИЛ

Не е много къса. Но той ще дойде тази нощ при богатските деца.

 

МИТИЛ

А?!

 

ТИЛТИЛ

Я, мама е забравила лампата… Хрумна ми нещо…

 

МИТИЛ

?!

 

ТИЛТИЛ

Ще станем…

 

МИТИЛ

Не позволяват…

 

ТИЛТИЛ

Понеже няма никой… Виждаш ли капаците?

 

МИТИЛ

Ама че са светли!

 

ТИЛТИЛ

От празничните светлини…

 

МИТИЛ

Кой празнува?

 

ТИЛТИЛ

Богатските деца. Отсреща. Там има елха. Хайде да отворим капаците.

 

МИТИЛ

Може ли?

 

ТИЛТИЛ

Разбира се… щом сме сами. Чуваш ли музиката? Да станем…

 

Двете деца се вдигат, изтичват до единия прозорец, качват се по стълбичката и бутат капаците. В стаята прониква ярка светлина. Децата жадно гледат навън.

 

ТИЛТИЛ

Всичко се вижда.

 

МИТИЛ (не намира сигурно място на стълбичката)

Аз пък нищо не виждам.

 

ТИЛТИЛ

Вали сняг… А, две каляски с шест коня…

 

МИТИЛ

Оттам излизат дванайсет момченца.

 

ТИЛТИЛ

Глупаче, това са момиченца.

 

МИТИЛ

С панталонки са…

 

ТИЛТИЛ

Много ти разбира главата! Не ме бутай!

 

МИТИЛ

Не съм те и докоснала…

 

ТИЛТИЛ (който е заел цялата стълбичка)

Да, да… Заела си цялата стълбичка.

 

МИТИЛ

Да, да, заела съм! Никакво място не си ми оставил.

 

ТИЛТИЛ

Мълчи. Дървото се вижда…

 

МИТИЛ

Какво дърво?

 

ТИЛТИЛ

Елхата, какво! Ти стената ли гледаш?

 

МИТИЛ

Стената, понеже няма място…

 

ТИЛТИЛ (отстъпва й свидливо местенце на стълбичката)

Така! Стига ли ти? Най-хубавото място. Ама светлина, а? Какво нещо-о-о!

 

МИТИЛ

Какви са тия, дето вдигат такъв голям шум?

 

ТИЛТИЛ

Те свирят музика.

 

МИТИЛ

Ама сърдити ли са?

 

ТИЛТИЛ

Не, но е уморително.

 

МИТИЛ

Още една каляска, впрегната с бели коне.

 

ТИЛТИЛ

Мълчи и гледай!

 

МИТИЛ

А какво е туй златното, дето виси между клоните?

 

ТИЛТИЛ

Играчките, глупаче. Саби, пушки, войници, топове…

 

МИТИЛ

А сложили ли са кукли?

 

ТИЛТИЛ

Кукли? Това е глупаво, не е интересно.

 

МИТИЛ

А какво е това на масата?

 

ТИЛТИЛ

Сладки, плодове, торти…

 

МИТИЛ

Аз ядох веднъж, когато бях малка…

 

ТИЛТИЛ

И аз. По е хубаво от хляба, само че е много малко…

 

МИТИЛ

Ама на ония не им е много малко. Масата им е отрупана. Дали всичко ще излапат?

 

ТИЛТИЛ

Ами сигурно, какво ще ги правят…

 

МИТИЛ

Тогава защо не започват да ядат?

 

ТИЛТИЛ

Защото не са гладни.

 

МИТИЛ (удивено)

Не са гладни ли? Защо?

 

ТИЛТИЛ

Защото си ядат, когато си щат.

 

МИТИЛ (с недоверие)

Как? Всеки ден ли?

 

ТИЛТИЛ

Така казват хората.

 

МИТИЛ

А сега всичко ли ще излапат? Няма ли да дадат нещичко?

 

ТИЛТИЛ

На кого?

 

МИТИЛ

Ами… на нас.

 

ТИЛТИЛ

Те не ни познават…

 

МИТИЛ

Ако им поискаме?

 

ТИЛТИЛ

Това не се прави.

 

МИТИЛ

Защо?

 

ТИЛТИЛ

Защото е забранено.

 

МИТИЛ (пляска с ръце)

Ох, че са хубави-и-и!

 

ТИЛТИЛ (въодушевено)

И се смеят, и се смеят!

 

МИТИЛ

Виж малките как танцуват!

 

ТИЛТИЛ

Да, да, хайде и ние!

 

Тропкат от радост върху стълбичката.

 

МИТИЛ

Ох, че е забавно!

 

ТИЛТИЛ

Ето, вече им раздават сладкишите. Взимат ги. Ядат, ядат, ядат…

 

МИТИЛ

И най-малките и те ядат! Дават им по две, по три, по четири…

 

ТИЛТИЛ (опиянен от радост) Ох, че е вкусно! Колко е вкусно! Колко е вкусно!

 

МИТИЛ (брои въображаемите сладки)

На мен ми дадоха дванайсет!

 

ТИЛТИЛ

На мене четири пъти по дванайсет! Но ще ти дам от тях…

 

Чука се на вратата на хижата.

 

ТИЛТИЛ (изведнъж се опомня и изплашва)

Кой може да бъде?

 

МИТИЛ (ужасена)

Сигурно е татко!

 

Докато се бавят да отворят, голямото резе се вдига от само себе си със скърцане. Вратата се открехва, за да даде път на една дребна старица, облечена в зелено с червена шапчица. Тя е гърбава, куца, едноока. Крачи прегърбена и се опира на тояжка. Няма съмнение, че е Фея.

 

ФЕЯТА

Тук има ли пееща трева или синя птица?

 

ТИЛТИЛ

Трева има, но тя не пее…

 

МИТИЛ

Тилтил има птица.

 

ТИЛТИЛ

Но не си я давам.

 

ФЕЯТА

Защо?

 

ТИЛТИЛ

Защото си е моя.

 

ФЕЯТА

Това е основание, разбира се. Къде е тази птица?

 

ТИЛТИЛ (показва клетката)

В клетката…

 

ФЕЯТА (слага си старовремските очила, за да огледа птицата)

Не я ща. Не е достатъчно синя. Ще трябва да тръгнете да търсите такава, каквато ми е нужна.

 

ТИЛТИЛ

Ами като не знам къде…

 

ФЕЯТА

И аз не знам. Затова трябва да се търси. В края на краищата мога да се откажа от пееща трева, но Синята птица ми е абсолютно необходима за внучката ми, която е много болна.

 

ТИЛТИЛ

Какво й е?

 

ФЕЯТА

Не се знае точно. Иска да бъде щастлива…

 

ТИЛТИЛ

А?!

 

ФЕЯТА

А вие знаете ли аз коя съм?

 

ТИЛТИЛ

Приличате ми малко на нашата съседка госпожа Берлинго.

 

ФЕЯТА (изведнъж се ядосва)

От къде на къде? Аз нямам нищо общо… Отвратително! Аз съм Феята Берилюн.

 

ТИЛТИЛ

Така ли? Чудесно!

 

ФЕЯТА

Трябва веднага да се тръгне.

 

ТИЛТИЛ

А вие ще дойдете ли с нас?

 

ФЕЯТА

Абсолютно невъзможно, защото тази сутрин сложих гърнето на огъня, а то бърза да изкипи всеки път, когато отсъствам повече от час… (Последователно сочи тавана, комина на огнището, прозореца.) Оттук ли искате да излезете? Оттам ли или пък отсам?

 

ТИЛТИЛ (плахо показва към вратата)

Предпочитам оттам.

 

ФЕЯТА (отново неочаквано се ядосва)

Абсолютно невъзможно. Това е една отвратителна привичка. (Посочва прозореца.) Ще излезем ей оттам. Е?! Какво чакате? Обличайте се веднага!

 

Децата се подчиняват и бързо започват да се обличат.

 

Аз ще помогна на Митил…

 

ТИЛТИЛ

Нямаме обувки…

 

ФЕЯТА

Няма значение. Аз ще ви дам една чудотворна шапчица. Родителите ви къде са?

 

ТИЛТИЛ (показва към вратата вдясно)

Там. Спят…

 

ФЕЯТА

А дядо ви и баба ви?

 

ТИЛТИЛ

Те са умрели…

 

ФЕЯТА

А братчета и сестричета — имате ли братчета и сестричета?

 

ТИЛТИЛ

Да, три братчета…

 

МИТИЛ

И четири сестричета…

 

ФЕЯТА

Къде са?

 

ТИЛТИЛ

И те са умрели…

 

ФЕЯТА

Искате ли да ги видите?

 

ТИЛТИЛ

О, да! Веднага! Покажете ни ги…

 

ФЕЯТА

Да не са в джоба ми! Но това е чудесно съвпадение. Ще можете да ги видите, когато минавате през Страната на Спомена. То е по пътя към Синята птица. След третия кръстопът, веднага вляво… А вие какво правехте, когато потропах?

 

ТИЛТИЛ

Ядяхме на ужким сладки.

 

ФЕЯТА

Имате ли сладки? Къде са?

 

ТИЛТИЛ

В двореца на богатските деца… Елате да видите колко е хубаво… (Повлича Феята към прозореца.)

 

ФЕЯТА (на прозореца)

Но там други лапат сладките!…

 

ТИЛТИЛ

Да, ама нали всичко се вижда…

 

ФЕЯТА

Ти не им ли завиждаш?

 

ТИЛТИЛ

Защо да им завиждам?

 

ФЕЯТА

Защото ще изядат всичко. Мисля, че е несправедливо, дето не ти дават от тях…

 

ТИЛТИЛ

А, не, понеже те са богати. Ех, че е хубаво у тях!

 

ФЕЯТА

Не е по-хубаво, отколкото у вас.

 

ТИЛТИЛ

Ами-и… При нас е по-тъмно, по-тясно… без сладки…

 

ФЕЯТА

Абсолютно същата работа, само че ти не виждаш.

 

ТИЛТИЛ

Как да не виждам, много хубаво си виждам. Виждам например циферблата на черквата, който татко не вижда…

 

ФЕЯТА (внезапно се ядосва)

Казвам ти, че не виждаш! Я кажи, мене каква ме виждаш? Как изглеждам?

 

Стеснително мълчание на Тилтил.

 

Хайде! Отговори ми, за да знам дали виждаш… Красива ли съм, грозна ли съм?

 

Още по-конфузно мълчание.

 

Не искаш да ми отговориш, така ли? Кажи — млада ли съм или стара? Румена ли съм или бледа? Може би имам гърбица?

 

ТИЛТИЛ (помирително)

Не, не, не е голяма…

 

ФЕЯТА

Да, ама ако се съди по израза на лицето ти, може да се помисли, че е огромна. Да не би носът ми да е крив, а лявото око да го няма?

 

ТИЛТИЛ

Не, не, не съм казал такова нещо… Кой ви го извади?

 

ФЕЯТА (все по-разгневена)

Не е извадено! Нахалник!… Нещастник!… По-хубаво е от другото. По-голямо, по-ясно. Синьо е като небето. А косите ми виждаш ли? По-руси от житата. Човек би рекъл — самородно злато… И са толкова гъсти, че главата ми тежи… Разпуснати, те се разпиляват на всички страни. Виждаш ли ги по ръцете ми? (Тя протяга две тънки кичурчета сива коса.)

 

ТИЛТИЛ

Да, виждам няколко…

 

ФЕЯТА (възмутена)

Няколко? Класове! Снопи! Китки! Златни потоци… Много добре знам, че хората казват, че не ги виждат; но предполагам, ти не си от тези слепи, зли хора.

 

ТИЛТИЛ

Не, не, много добре виждам онези, които не са скрити…

 

ФЕЯТА

Но ти трябва да виждаш със същата дързост и останалите… Много интересно, след като феите изпомряха, хората вече нищо не виждат и не подозират… За щастие аз винаги нося със себе си, каквото трябва, за да просветля отново угасналите им очи… Какво вадя от торбата си?

 

ТИЛТИЛ

О, че хубавичка зелена шапчица! Какво е това, дето блести отпред?

 

ФЕЯТА

Това е големият Диамант. Той дава възможност да се вижда…

 

ТИЛТИЛ

А?!

 

ФЕЯТА

Да, щом човек си сложи шапчицата на главата и завърти малко Диаманта: отдясно наляво например, ей така, виждаш ли? Диамантът натиска една издатинка на главата, която никой не подозира и която отваря очите…

 

ТИЛТИЛ

Да не би да боли?

 

ФЕЯТА

Напротив, той е чудотворен… Още при завъртването започва да се вижда същността на нещата. Душата на хляба например, на виното, на пипера…

 

МИТИЛ

Ами на захарта?

 

ФЕЯТА (внезапно се ядосва)

Това се подразбира. Не обичам глупави въпроси. Душата на Захарта не е по-интересна от тая на Пипера. Ето, давам ви каквото имам, за да ви помогна в търсенето на Синята птица… Знам много добре, че Пръстенът, който прави хората невидими, или Хвърчащото килимче щяха да ви бъдат по-полезни, но съм загубила ключа от скрина, дето са прибрани… Ах, щях да забравя! (Показва Диаманта.) Когато се държи ей тъй, виждаш ли — едно превъртване в повече и се вижда миналото… Още едно превъртване — ето ти го и бъдещето… Интересно, удобно и не произвежда никакъв шум…

 

ТИЛТИЛ

Татко ще ми го вземе!

 

ФЕЯТА

Няма да го види. Никой не може да го види, когато е на главата ти. Искаш ли да го опиташ? (Тя слага зелената шапчица на главата на Тилтил.) Завърти сега Диаманта! Веднъж, а после…

 

Едва Тилтил завърта Диаманта, всичко се променя. Старата Фея изведнъж се превръща в чудно красива принцеса; камъните от градежа на хижата блясват синкави като сапфири, стават прозрачни, искрят ослепително. Същински скъпоценни камъни. Скромната мебелировка се оживява и преобразява. Небоядисаната дървена маса става солидна, благородна като мраморна; циферблатът на часовника мига с око, усмихва се приветливо, вратичката, зад която се движи махалото, се открехва и оттам се измъкват часовете, заловени за ръце, те се смеят и започват да танцуват под звуците на чаровна музика. Тилтил, разбира се, е удивен и се провиква, като сочи часовете.

 

ТИЛТИЛ

Кои са тези красиви дами?

 

ФЕЯТА

Не се бой, това са часовете на живота ти. Щастливи са, че могат да бъдат свободни и видими поне за малко.

 

ТИЛТИЛ

А защо стените са така светли? От захар ли са или от скъпоценни камъни?

 

ФЕЯТА

Всички камъни са еднакви, всички са скъпоценни, но човек вижда само някои…

 

Докато тя говори, феерията продължава. Душите на домашните хлябове, като добродушни дебелаци в трико с цвета на хлебна кора, глуповати, оваляни в брашно, се измъкват от раклата и подскачат около масата, където ги настига Огънят, изскочил от огнището в трико, с цвят на сяра и киновар. Той ги преследва, като се превива от смях.

 

ТИЛТИЛ

А какви са тия грозни дебеланковци?

 

ФЕЯТА

Нищо особено, това са душите на селските хлябове. Те се възползват от царуването на истината, за да излязат от раклата, дето са били натясно.

 

ТИЛТИЛ

А големият червен дявол с лоша миризма?

 

ФЕЯТА

Ш-шт! Не говори толкова високо, това е Огънят — има лош характер.

 

Диалогът не прекъсва феерията. Кучето и Котката, свити на кълбо при краката на скрина, надават едновременно вик, изчезват в един капак на пода и на тяхно място изскачат два образа: единият — с маска на булдог, другият — с котешка глава. Занапред този с маската на булдога ще наричаме Кучето, другия — Котката. Кучето се устремява към Тилтил, прегръща го буйно, обсипва с милувки, докато Котката се сресва, мие си лапките и си глади мустаците, преди да се приближи до Митил.

 

КУЧЕТО (ръмжи, подскача, разблъсква всичко, става непоносимо)

Мое малко божество! Добър ден! Добър ден! Най-после, мое малко божество, най-после мога да говоря. Толкова неща имам да ти кажа. Досега напразно джафках, махах с опашка, ти нищо не разбираше. Но сега… Добър ден! Добър ден! Обичам те. Обичам те. Искаш ли да направя нещо учудващо? Например — стойка? Или да се изправя на задни лапи? Ако искаш, да танцувам на въже?

 

ТИЛТИЛ (на Феята)

Кой е този господин с глава на пес?

 

ФЕЯТА

Ами че не виждаш ли? Това е душата на Тило, която ти освободи.

 

КОТКАТА (като се приближава до Митил и й подава лапа церемониално, с въздържаност)

Добър ден, госпожице, колко сте хубава тази сутрин!

 

МИТИЛ

Добър ден, госпожо… (На Феята.) Коя е тази?

 

ФЕЯТА

Не виждаш ли — душата на Тилет ти подава ръка. Прегърни я!

 

КУЧЕТО (избутва Котката)

Аз също искам да прегърна малкото божество, да прегърна момиченцето… Прегръщам целия свят! Прекрасно! Ще се забавляваме! Ей сега ще уплаша Тилет… Бау-бау-бау!

 

КОТКАТА

Господине, не ви познавам…

 

ФЕЯТА (заплашва Кучето с пръчката си)

Ей, ти, я се дръж кротко, защото инак ще те върна в мълчанието вовеки веков…

 

Феерията продължава. Чекръкът започва да се върти главозамайващо в своя ъгъл, като изприда лъчи от светлина. Чешмата в другия ъгъл запява със свръхтъничък гласец и се превръща в блестящ фонтан, залива умивалника с бисери и смарагди, изсред които избликва душата на Водата — подобна на младо момиче, струяща, с разпуснати коси, плачлива — тя ще води несекваща борба с Огъня.

 

ТИЛТИЛ

А мократа госпожица?

 

ФЕЯТА

Не бой се, това е Водата.

 

Гърнето с млякото се преобръща, пада от масата, счупва се на пода и от разляното мляко се надига едра фигура, бяла и плашлива, която, изглежда, се бои от всичко.

 

ТИЛТИЛ

Кое е пък това уплашено момиче по риза?

 

ФЕЯТА

Млякото, дето строши гърнето си.

 

Пакетът със захар, поставен до краката на скрина, нараства, издига се, разкъсва обвивката си. Отдолу се подава сладникаво и лицемерно същество, облечено в някаква дълга; синьо-бяла платнена дреха. Усмихва се престорено и се отправя към Митил.

 

МИТИЛ (с безпокойство)

Какво иска?

 

ФЕЯТА

Това е душата на Захарта.

 

МИТИЛ (успокоена)

А има ли захарни пръчици?

 

ФЕЯТА

Да, джобовете й са пълни и самите й пръсти са захарни.

 

Лампата пада от масата и при самото й падане фитилът се изправя и се превръща в сияйна девойка с неизразима красота. Облечена е в дълги, прозрачни и ослепителни воали и стои неподвижна като в някакъв екстаз.

 

ТИЛТИЛ

Тази сигурно е царица!

 

МИТИЛ

Светата Дева!

 

ФЕЯТА

Не, деца, това е Светлината!

 

В същото време тенджерите на полицата се превъртат като холандски пумпали, долапът с бельото разтваря шумно крилата си и отвътре започват да се източват кой от кой по-великолепни платове с цвета на луната и слънцето. Към тях се примесват не по-малко бляскави парцали и дрипи, които слизат по таванското стълбище. Но ето че се чуват три доста силни почуквания на дясната врата…

 

ТИЛТИЛ (уплашено)

Това е татко! Той ни е чул!…

 

ФЕЯТА

Завърти Диаманта! Отляво надясно!

 

Тилтил рязко го завърта.

 

Не тъй бързо!… Боже мой! Твърде късно е… Ти много рязко го завъртя. Няма да имат време да се върнат по местата си и ще имаме доста неприятности.

 

Феята пак се превръща в старица, стените на хижата угасват блясъка си, часовете се връщат в стенния часовник, чекръкът спира и т.н. Но в общата суматоха, докато Огънят обикаля помещението в търсене на огнището, единият от хлябовете, като не може да си намери място в раклата, избухва в плач и крещи от ужас.

 

ФЕЯТА

Какво има?

 

ХЛЯБЪТ

Няма място в раклата…

 

ФЕЯТА (като се надвесва над раклата)

Има, има! (Бута другите хлябове, за да ги намести в първоначалните им места.) Я да видим! Бързо влизай!

 

Пак припряно хлопане на вратата.

 

ХЛЯБЪТ (объркан, напразно се мъчи да влезе в раклата)

Няма начин! Първи ще бъда изяден!

 

КУЧЕТО (като подскача около Тилтил)

Мое малко божество! Аз още съм тук! Още мога да говоря! Още мога да прегръщам! Още, още, още…

 

ФЕЯТА

Как?! И ти ли си още тук?

 

КУЧЕТО

Имам късмет. Не можех да се върна в мълчанието; капакът се затвори много бързо.

 

КОТКАТА

И аз… Какво ще стане сега? Не е ли опасно?

 

ФЕЯТА

Ох, боже, трябва да ви кажа истината. Всички, които ще придружат двете деца в пътешествието им, накрая ще умрат.

 

КОТКАТА

А тия, дето няма да ги придружат?

 

ФЕЯТА

Те ще поживеят още няколко минути…

 

КОТКАТА (на Кучето)

Ела да се мушнем през капака в мазето!

 

КУЧЕТО

Не, не! Не ща! Искам да придружа малкото божество… Искам да му говоря през цялото време…

 

КОТКАТА

Глупак!

 

На вратата ново похлопване.

 

ХЛЯБЪТ (плаче с едри сълзи)

Не искам да умра на края на пътешествието! Искам да си вляза веднага в раклата!

 

ОГЪНЯТ (не е престанал главозамайващо да обикаля помещението, като изпуска свистения от ужасно безпокойство)

Не мога да си намеря огнището!

 

ВОДАТА (след напразни старания)

Не мога да се мушна в чучура!

 

ЗАХАРТА (развълнувана около разкъсаната си обвивка)

Разкъсана ми е цялата опаковка!

 

МЛЯКОТО (избледняло и свенливо)

Гърнето ми е счупено…

 

ФЕЯТА

Ей, че са глупави, боже мой! Глупави и страхливи! Значи, вие предпочитате да продължите живуркането си във вашите грозни опаковки, дупки, чешми, вместо да придружите децата, които отиват да търсят Птицата!

 

ВСИЧКИ (с изключение на Кучето и на Светлината)

Да, да! Веднага! Чучура ми… Раклата ми… Огнището ми… Отвора ми!

 

ФЕЯТА (на Светлината, която мечтателно гледа останките от своята лампа)

А ти, Светлина, какво ще кажеш?

 

СВЕТЛИНАТА

Аз ще придружа децата!

 

КУЧЕТО (джавка радостно)

Аз също, аз също!

 

ФЕЯТА

Ето, това са съвестните! А за останалите вече е много късно да се измъкнат. Нямате друг избор. Всички ще излезете заедно с нас. Но ти, Огън, не се доближавай до никого, ти, Куче, не се задявай с Котката, а ти, Вода, се дръж изправена и гледай да не се изпоразлееш насам-натам…

 

Отново силни удари на вратата вдясно.

 

ТИЛТИЛ (ослушва се)

Татко е! Станал е, чувам му стъпките…

 

ФЕЯТА

Да излезем през прозореца! Ще дойдете у дома, там аз ще облека подходящо… (Към Хляба.) Ти, Хляб, дръж клетката за Синята птица. Ти ще я пазиш. Бързо, бързо, да не губим време!

 

Прозорецът се удължава като врата, всички излизат, след това, все така бързо, приема обикновената си форма и невинно се затваря. Стаята отново се затъмнява и двете креватчета потъват в сянка. Вратата вдясно се открехва, в отвора подават глави Бащата и Майката Тил.

 

БАЩАТА ТИЛ

Нищо няма… Свирукало си е щурчето.

 

МАЙКАТА ТИЛ

Виждаш ли ги?

 

БАЩАТА ТИЛ

Разбира се, спят си кротко…

 

МАЙКАТА ТИЛ

Чувам дишането им…

 

Вратата се закрехва.

 

Завеса