Морис Метерлинк
Синята птица (12) (Феерия в 6 действия и 12 картини)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’oiseau bleu, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознане и форматиране
stomart
Начална корекция
OnlyOneBoy
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Морис Метерлинк. Синята птица

Белгийска. Първо издание

Феерия в 6 действия и 12 картини

Редактор: Георги Куфов

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректор: Наталия Кецарова

ДИ „Народна култура“ — София, 1977

Рецензент: проф. Любомир Тенев

 

9536622211

Литературна група IV.

Дадена за набор 1. XI. 1977 г.

Подписана за печат март 1978 г.

Излязла от печат март 1978 г.

Формат 84 х 108/32

Печатни коли 10. Издателски коли 8,40

ДП „9 септември“, — София

 

Поставена за първи път в Московския художествен театър на 30 септември 1908 г. и в Париж, на сцената на театър „Режан“ на 2 март 1911 г.

История

  1. — Добавяне

Шесто действие

Единадесета картина

Сбогуване

Стена, на която има малка портичка. Разсъмване. Влизат Тилтил, Митил, Светлината, Хлябът, Захарта, Огънят, Водата.

 

СВЕТЛИНАТА

Никога не би отгатнал къде сме!

 

ТИЛТИЛ

Разбира се, Светлина, щом като не съм бил досега…

 

СВЕТЛИНАТА

И не можеш да познаеш тази стена и тази малка портичка?!

 

ТИЛТИЛ

Стената — червена, вратичката — зелена…

 

СВЕТЛИНАТА

И това ли нищо не ти напомня?

 

ТИЛТИЛ

Напомня ми само как Времето ни изхвърли през вратата…

 

СВЕТЛИНАТА

Колко сме странни, когато сънуваме! Не можем да познаем дори собствената си ръка!

 

ТИЛТИЛ

Кой сънува? Аз ли?

 

СВЕТЛИНАТА

Може би аз… Кой ли знае? Впрочем тази стена огражда една къщичка, която неведнъж си виждал, откакто си се родил…

 

ТИЛТИЛ

Една къщичка, която неведнъж съм виждал?

 

СВЕТЛИНАТА

Ами да, мой малък сънльо! Къщата, която напуснахме една вечер, точно преди една година.

 

ТИЛТИЛ

Наистина ли преди една цяла година? Ами тогава?…

 

СВЕТЛИНАТА

Очите ти от удивление стават като сапфирени пещери… Това е милата къщичка на родителите ти!

 

ТИЛТИЛ (приближава портичката)

А пък аз мислех… Наистина… Струва ми се, че… Тази вратичка… Познах резето… Дали са вътре?… Близо ли сме до мама? Искам веднага да вляза! Искам веднага да я прегърна…

 

СВЕТЛИНАТА

За минутка!… Те спят дълбоко, не бива да ги стряскаш в съня им. Освен това портичката няма да се отвори, ако не е настъпил часът…

 

ТИЛТИЛ

Кой час? Дълго ли трябва да чакаме?

 

СВЕТЛИНАТА

Уви, не! Само няколко кратки минутки…

 

ТИЛТИЛ

Ти не си ли щастлива, че сме се върнали? Какво ти е, Светлина, побледняла си, човек би рекъл, че си болна?

 

СВЕТЛИНАТА

Нищо, дете мое. Малко съм тъжна, защото ни предстои раздяла — скоро ще ви напусна…

 

ТИЛТИЛ

Ще ни напуснеш?

 

СВЕТЛИНАТА

Трябва. Няма какво да правя повече тук. Годината изтече и Феята ще се върне да пита за Синята птица…

 

ТИЛТИЛ

Но аз нямам Синята птица! Онази от Спомена стана съвсем черна, другата на Бъдещето — почервеня, птиците на Нощта умряха, а пък в Гората не можах да я хвана… Виновен ли съм, че си сменяват цвета, умират или избягват? Феята ще се разсърди ли? Какво ще каже?

 

СВЕТЛИНАТА

Направихме каквото беше по силите ни. Трябва или да допуснем, че Синя птица не съществува, или че си сменя цвета, щом я затворим в клетка.

 

ТИЛТИЛ

Клетката къде е?

 

ХЛЯБЪТ

Тук, господарю… Тя бе поверена на моите старателни грижи по време на цялото дълго и опасно пътешествие; днес, когато мисията ми е към края си, аз ви я връщам непокътната и добре затворена, такава, каквато я получих… (Като оратор, който взима думата.) Сега, от името на всички, нека ми бъде разрешено да добавя няколко думи…

 

ОГЪНЯТ

Няма думата!

 

ВОДАТА

Тишина!

 

ХЛЯБЪТ

Злоумишлените прекъсвания на един презрян враг, на един завистлив съперник… (извисява глас) не ще ме възпрат да изпълня докрай своя дълг… И така, от името на всички…

 

ОГЪНЯТ

Не от мое! Аз имам език!

 

ХЛЯБЪТ

И така, от името на всички и със сдържано, но искрено и дълбоко вълнение се сбогувам с двете деца, които бяха предопределени и чиято висока мисия завършва днес. Като им казвам сбогом с цялото си чувство на тъга и цялата нежност, които взаимното уважение…

 

ТИЛТИЛ

Как?! Казваш сбогом? Значи, ти също ни напускаш?

 

ХЛЯБЪТ

Уви, трябва! Аз ви напускам, вярно е. Но раздялата ще бъде само привидна — повече няма да ме чуете да говоря…

 

ОГЪНЯТ

Няма да бъде голямо нещастие!

 

ВОДАТА

Тишина!

 

ХЛЯБЪТ (с голямо достойнство)

Никак не се засягам… И така, аз ви го казах: няма да ме чуете вече да говоря, няма да ме видите вече одушевен. Очите ви пак ще се затворят за незримия живот на нещата. Но аз ще бъда винаги там, в раклата, върху дъската за рязане, на масата, до супата, аз, който съм, смея да кажа, най-верният сътрапезник, най-старият приятел на Човека…

 

ОГЪНЯТ

Е, добре, ами аз?

 

СВЕТЛИНАТА

Минутите текат, скоро ще удари часът и ще ни върне в мълчанието… Побързайте да се сбогувате с децата…

 

ОГЪНЯТ (избързва)

Най-напред аз, най-напред аз… (Буйно прегръща децата.) Сбогом, Тилтил и Митил! Сбогом, милички! Спомнете си за мене и ако някога ви потрябвам, за да подпалите някъде…

 

МИТИЛ

Ай, ай, той ме опари!

 

ТИЛТИЛ

Ай, ай, опърли ми носа!

 

СВЕТЛИНАТА

Я, Огън, поуталожи малко чувствата си — това не е твоят комин.

 

ВОДАТА

Какъв глупак!

 

ХЛЯБЪТ

Колко е невъзпитан!

 

ВОДАТА (приближава се до децата)

Ще ви прегърна, без да ви направя нищо лошо… нежно, дечица мои…

 

ОГЪНЯТ

Пазете се, тя мокри!

 

ВОДАТА

Аз съм сладка и обичлива; добра съм за човешките същества.

 

ОГЪНЯТ

Ами удавниците?

 

ВОДАТА

Обичайте изворите, слушайте поточетата… Аз ще бъда винаги там…

 

ОГЪНЯТ

Всичко е заляла.

 

ВОДАТА

Когато вечер приседнете край брега на някое изворче, там в гората има толкова много — опитайте се да разберете онова, което се мъчат да ви кажат… Не мога повече… Сълзите ме задавят, пречат ми…

 

ОГЪНЯТ

Съвсем не личи!

 

ВОДАТА

Когато видите гарафа с вода, спомнете си за мен. Ще ме намерите и в големите кани, в резервоарите, в цистерните и в чешмата…

 

ЗАХАРТА (както обикновено лицемерна и подмилкваща се)

Ако във вашата памет остане мъничко местенце, спомняйте си, че понякога присъствието ми ви подслаждаше… Не мога да ви кажа повече… Сълзите са противоположни на моя темперамент и ми причиняват доста големи болки, когато падат по нозете ми.

 

ХЛЯБЪТ

Йезуитка!

 

ОГЪНЯТ (кресливо)

Захарни пръчки-и! Небет-шекер! Карамели-и-и!

 

ТИЛТИЛ

Но къде са се дянали Тило и Тилет? Какво правят те? В същия миг се чува пронизителното мяукане на Котката.

 

МИТИЛ (разтревожена)

Тилет плаче! Някой й е направил нещо лошо!

 

Котката влиза тичешком, настръхнала, разрошена, с разкъсани дрехи, държи кърпичка на бузата си, като че ли я боли зъб. Издава гневни стонове и е преследвана отблизо от Кучето, което й нанася удари с глава, с юмруци и с крака.

 

КУЧЕТО (като удря Котката)

На! Стига ли ти? Още ли искаш? На! На!

 

СВЕТЛИНАТА, ТИЛТИЛ, МИТИЛ (втурват се да ги разтървават)

Тил! Подлудя ли? Гледай го ти! Куш! Ще престанеш ли? Това на нищо не прилича, спри! Спри, ти казвам!

 

Енергично ги разделят.

 

СВЕТЛИНАТА

Какво е това? Какво се е случило?

 

КОТКАТА (плачливо, като си трие очите)

Той е виновен, госпожо Светлина! Той ми наговори грубости, сложи ми пирон в супата, дърпаше ме за опашката, съсипа ме от бой, а аз нищо не съм му направила, нищо нищо.

 

КУЧЕТО (имитирайки я)

Нищо, нищо. (Тихо, като махва презрително с лапа.) Все едно е, нали си го получи! Получи ли си го? Добре те натупах и ще има още бой.

 

МИТИЛ (притиска Котката в обятията си)

Бедничката ми Тилет! Кажи ми, къде те боли? И аз ще се разплача…

 

СВЕТЛИНАТА (строго към Кучето)

Вашето поведение е още по-недостойно, защото сте избрали да ни покажете това тъжно представление точно в един момент, сам по себе си мъчителен, когато се разделяме с бедничките деца…

 

КУЧЕТО (изведнъж изтрезняло)

Да се разделим с тези беднички деца?

 

СВЕТЛИНАТА

Да, часът, както знаете, ще удари. Ние ще се върнем в Мълчанието. Няма вече да можем да им говорим.

 

КУЧЕТО (тутакси започва да издава истински стонове на отчаяние, хвърля се към децата и ги обсипва с буйни и безпорядъчни милувки)

Не! Не! Не искам! Не искам! Ще говоря винаги!… Ти вече ще ме разбираш, нали, мое малко божество? Да, да, да! И ще си казваме всичко, всичко, всичко… И ще бъда много послушен, и ще се науча да чета, да пиша, да играя на домино. И ще бъда винаги много чист… И няма никога вече да крада от кухнята… Искаш ли да направя нещо учудващо? Искаш ли да целуна Котката?

 

МИТИЛ (на Котката)

А ти, Тилет? Няма ли нищо да кажеш?

 

КОТКАТА (превзето и загадъчно)

Обичам ви и двамата толкова, колкото заслужавате…

 

СВЕТЛИНАТА

А сега на свой ред, деца мои, аз ще ви дам прощална целувка…

 

ТИЛТИЛ и МИТИЛ (вкопчват се за дрехата на Светлината)

Не, не! Светлина! Остани тук с нас!… Татко нищо няма да каже! Ще разправим на мама колко добра си била с нас…

 

СВЕТЛИНАТА

Уви! Не мога… Тази вратичка е затворена за нас и трябва да ви напусна.

 

ТИЛТИЛ

Къде ще отидеш съвсем самичка?

 

СВЕТЛИНАТА

Не много далеч, деца мои. Ей там, в страната на Мълчанието…

 

ТИЛТИЛ

Не, не искам!… Ще дойдем с тебе! Ще кажа на мама…

 

СВЕТЛИНАТА

Не плачете, милички, аз наистина нямам глас като Водата, нямам друго освен своята светлина, която човек не чува… Но аз ще бдя над него до края на дните си. Спомняйте си, че във всеки лунен лъч, който се разлива, във всяка звезда, която се усмихва, във всяка изгряваща зора, във всяка запалена лампа, във всяка добра и светла мисъл на вашата душа — това съм аз, все аз, която ви говори…

 

Зад стената бие осем часът.

 

Чуйте! Часът удари. Прощавайте! Вратичката се отваря… Влизайте, влизайте, влизайте!

 

Тя побутва децата към отвора на малката портичка, която се затваря зад тях. Хлябът изтрива една потайна сълза, Захарта, Водата — всички плачат, бързо се разбягват и изчезват зад кулисите. Сцената за миг остава празна, после декорът, който представя стената с вратичката, се разтваря за последната картина.