Морис Метерлинк
Синята птица (10) (Феерия в 6 действия и 12 картини)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’oiseau bleu, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознане и форматиране
stomart
Начална корекция
OnlyOneBoy
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Морис Метерлинк. Синята птица

Белгийска. Първо издание

Феерия в 6 действия и 12 картини

Редактор: Георги Куфов

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректор: Наталия Кецарова

ДИ „Народна култура“ — София, 1977

Рецензент: проф. Любомир Тенев

 

9536622211

Литературна група IV.

Дадена за набор 1. XI. 1977 г.

Подписана за печат март 1978 г.

Излязла от печат март 1978 г.

Формат 84 х 108/32

Печатни коли 10. Издателски коли 8,40

ДП „9 септември“, — София

 

Поставена за първи път в Московския художествен театър на 30 септември 1908 г. и в Париж, на сцената на театър „Режан“ на 2 март 1911 г.

История

  1. — Добавяне

Девета картина

Градината на Щастията

Когато завесата се вдига, на преден план се открива нещо като зала, образувана от високи мраморни колони, между които, закривайки изцяло фона, са изопнати тежки драперии от пурпур на златни въжета. Архитектурата напомня най-чувствените и най-пищни етапи на венецианското или на фламандското Възраждане (Веронезе или Рубенс). Гирлянди, рогове на изобилието, ресни, вази, статуи, щедро позлатени, на всички страни.

В средата, масивна и възхитителна — трапеза от яспис и позлатено сребро, отрупана със свещници, кристални чаши, златни и сребърни съдове, приказни ястия. Около масата най-големите Щастия на земята ядат, пият, викат, пеят, вълнуват се, търкалят се или дремят сред дивеча, чудните плодове, ибриците и преобърнатите амфори. Те са огромни, необикновено пълни, червенобузи; облечени са във велур и брокат, обсипани с перли и скъпоценни камъни, със златни венци.

Красиви робини носят безспир блюда, украсени с пера и пенливи напитки. Музиката е просташка, весела и груба: доминират медните инструменти.

Тежка червена светлина залива сцената.

Тилтил, Митил, Кучето, Хлябът и Захарта, отначало доста боязливо, се показват вдясно, на преден план около Светлината. Котката, без да продума, се отправя към дъното, пак вдясно, повдига една тъмна завеса и изчезва.

 

ТИЛТИЛ

Какви са тия тлъсти господа, дето се забавляват и ядат толкова вкусни неща?

 

СВЕТЛИНАТА

Това са най-големите Щастия на земята. Те могат да се видят и с просто око. Възможно е, макар все пак да не съм убедена, Синята птица за миг да се мерне всред тях. Затова не завъртай още Диаманта. За всеки случай да прегледаме най-напред тази част на залата.

 

ТИЛТИЛ

Може ли да се приближим?

 

СВЕТЛИНАТА

Разбира се! Те не са лоши, макар че са груби и обикновено — доста зле възпитани.

 

МИТИЛ

Какви хубави сладкиши имат!

 

КУЧЕТО

И дивеч! И колбаси! И овнешки бутчета! И телешки дроб! (Заявява тържествено.) На света няма нищо по-хубаво, нищо по-добро и по-вкусно от телешкия дроб!

 

ХЛЯБЪТ

Освен симидите от най-фино пшеничено брашно! Ето ги тук, чудесни са. Колко са хубави! Колко са хубави! Те са по-големи от мене…

 

ЗАХАРТА

Извинете, извинете… Хиляди извинения… Позволете, позволете… Никого не искам да обиждам, но не забравяйте, че гордостта на тази трапеза са захарните изделия и — ако смея така да се изразя — техният блясък и великолепие надминават всичко останало в тази зала, а може би и навсякъде другаде…

 

ТИЛТИЛ

Колко щастливи и доволни изглеждат. И кряскат, и се смеят, и пеят… Мисля, че ни видяха…

 

И наистина, дванадесетина от най-тлъстите Щастия се надигат от столовете си и приближават с усилие към групата, като поддържат коремите си.

 

СВЕТЛИНАТА

Не се бой, те са много приветливи. Сигурно ще те поканят на вечеря. Не приемай, нищо не приемай, инак може да забравиш мисията си…

 

ТИЛТИЛ

Как?! Дори едно малко сладкишче? Те изглеждат толкова вкусни, толкова пресни, с такава захарна корица, украсени със захаросани плодове и преливащи от крем…

 

СВЕТЛИНАТА

Опасни са и ще сломят волята ти. Трябва да жертваш нещо в изпълнение на дълга. Откажи учтиво, но твърдо. Ето ги…

 

НАЙ-ДЕБЕЛОТО ЩАСТИЕ (подава ръка на Тилтил)

Здравей, Тилтил!

 

ТИЛТИЛ (учуден)

Значи… вие ме познавате? Кое сте вие?

 

НАЙ-ДЕБЕЛОТО ЩАСТИЕ

Аз съм Най-дебелото щастие, Щастието да бъдеш богат. Идвам от името на моите братя и сестри да ви помоля, вас и вашето семейство, да почетете с присъствието си нашия безкраен обяд. Ще се озовете сред най-истинските и тлъсти Щастия на земята. Позволете ми да ви представя по-главните от тях. Ето моя зет — Щастието-да-бъдеш-собственик, с корем като круша. Ето и Щастието-на-удовлетворената-суета. Лицето му е толкова миловидно-бузесто.

 

Щастието-на-удовлетворената-суета кимва с покровителствен израз.

 

Ето и Щастието-да-пиеш-когато-не-си-повече-жаден и Щастието-да-ядеш-когато-не-си-повече-гладен — те са близнаци и имат макаронени крака.

 

Те кимат, като се олюляват.

 

Ето и Щастието-нищо-да-не-знаеш, което е глухо като риба калкан… Щастието-нищо-да-не-разбираш — сляпо като къртица; Щастието-нищо-да-не-вършиш и Щастието-да-спиш-повече-отколкото-е-нужно, на които ръцете им са от мекото на хляба, а очите — от прасково желе. А ето го и Грубия смях — устата му е разцепена чак до ушите и никой не може да му устои…

 

Грубият смях кима, като се превива.

 

ТИЛТИЛ (сочи с пръст едно дебело Щастие, което се държи малко настрана)

А онова там, дето не смее да се приближи и ни е обърнало гръб?

 

НАЙ-ДЕБЕЛОТО ЩАСТИЕ

Не настоявайте, то малко се смущава и не е за показване пред децата. (Хваща Тилтил за ръцете.) Но елате! Започваме отново пиршеството!… За дванадесети път от разсъмване насам. Само вас чакаме… Чувате ли — всички сътрапезници ви зоват! Не мога да ви представя всичките — те са безчет… (Предлага ръката си на двете деца.)

 

ТИЛТИЛ

Много ви благодаря, господин Най-дебело щастие, съжалявам, но засега не мога. Имаме много важна работа — търсим Синята птица. Дали случайно не знаете къде се крие?

 

НАЙ-ДЕБЕЛОТО ЩАСТИЕ

Синята птица ли? Чакайте! Да, да, спомням си… Споменавали са ми някога… Това е, мисля, една птица, която не може да се яде. Въз всеки случай поне на нашата трапеза не се е появявала, а това означава, че не се цени кой знае колко… Но не се огорчавайте — ние можем да ви предложим толкова други по-хубави неща… Ще поживеете с нас, ще се запознаете с целия ни начин на живот.

 

ТИЛТИЛ

С какво се занимавате?

 

НАЙ-ДЕБЕЛОТО ЩАСТИЕ

Непрекъснато се грижим нищо да не вършим. Нямаме мито миг почивка. Трябва да пием, да ядем, да спим. Това поглъща цялото ни време.

 

ТИЛТИЛ

Забавно ли е?

 

НАЙ-ДЕБЕЛОТО ЩАСТИЕ

О, да! Когато на тази земя няма какво друго да се прави…

 

СВЕТЛИНАТА

Мислите ли?

 

НАЙ-ДЕБЕЛОТО ЩАСТИЕ (тихо на Тилтил, като сочи с пръст Светлината)

Коя е тази млада невъзпитана особа?

 

През време на целия разговор тълпа от дебели Щастия от втори разред се занимават с Кучето, Захарта, Хляба и ги повличат към трапезата. Тилтил изведнъж забелязва, че те са се настанили братски до домакините, ядат, пият и се тресат безумно.

 

ТИЛТИЛ

Тило! Тук, Тило! Ще дойдеш ли веднага тук? Чуваш ли? Ей, вие там, Захарта и Хлябът, кой ви разреши да ме изоставяте? Какво правите, без да сте ме питали?

 

ХЛЯБЪТ (с пълна уста)

Не можеш ли да ми говориш малко по-учтиво?

 

ТИЛТИЛ

Какво-о?! Един хляб си позволява да ми говори на „ти“! Какво те е прихванало? А ти, Тило? Това подчинение ли се вика? Хайде тук! На колене! На колене! Бързо…

 

КУЧЕТО (полугласно и от края на трапезата)

Когато ям, никой не ме интересува и нищо не чувам…

 

ЗАХАРТА (с подмилкване)

Извинете, но ние не можем току-тъй да напуснем трапезата. Нали ще оскърбим нашите тъй любезни домакини?

 

НАЙ-ДЕБЕЛОТО ЩАСТИЕ

Виждате ли? Те ви дадоха пример… Елате, очакват ви. Ние не сме свикнали да приемаме откази… Инак ще ви принудим с нежно насилие… Хайде, помогнете ми, вие, най-дебелите Щастия, помогнете ми да ги избутаме насила към трапезата, за да ги ощастливим напук на желанието им…

 

Всички дебели Щастия с радостни викове и подскачайки, колкото могат, повличат децата, които се съпротивляват. В това време Грубият смях сграбчва Светлината през кръста.

 

СВЕТЛИНАТА

Завърти Диаманта, време е!

 

Тилтил изпълнява това, което му заповядва Светлината. Сцената изведнъж се огрява от неописуема чиста светлина, божествено розова, лека и хармонична. Тежките украси на преден план, плътните червени тапети се отлепват, изчезват. Разкрива се вълшебна мила градина, изпълнена с покой и ведрина, един дворец от зеленина с хармонични очертания, дето великолепието на листата, могъщи и бляскави, буйни и в същото време подчинени на един ред, се съчетава с девственото опиянение на цветята, с ликуващата свежест на водите — течащи, струящи, бликащи от всички страни, като че ли отнасят чак до най-далечните предели самото въплъщение на върховното блаженство.

Трапезата на пиршеството се разпада от само себе си, без да остави каквито и да е следи. Кадифетата, брокатите, короните на дебелите Щастия, в светлия полъх, който изпълва сцената, се раздират и падат, както и смехотворните маски, в нозете на поразените сътрапезници. Те се спъхват пред очите ни като спукани мехури, гледат се един други, мигат под непознатите лъчи, които ги нараняват, и най-накрая се виждат такива, каквито са в действителност: голи, уродливи, мършави и окаяни. Те надават вой на ужас и удивление — сред тях гласът на Грубия смях се различава съвсем ясно, като надмогва другите гласове. Напълно спокойно е само Щастието-нищо-да-не-разбираш, докато неговите колеги се вълнуват отчаяни, търсят да избягат — да се прикрият в ъглите, където се надяват, че е по-тъмно. Но в тая ослепително светла, смайваща градина, няма вече сенки. В отчаяние голямата част от тях се решават да преминат зад застрашителната завеса вдясно, в един ъгъл, която прегражда свода на пещерата на Нещастията. Всеки път, когато някой в паниката си вдигне края на завесата, оттам избликва буря от ругатни, закани и проклятия. А Кучето, Хлябът и Захарта, с клепнали уши, се присъединяват към децата и — много посрамени — гледат да се прикрият зад тях.

 

ТИЛТИЛ (гледа бягството на дебелите Щастия)

Боже, че са грозни! Къде хукнаха?

 

СВЕТЛИНАТА

Честна дума, те май се побъркаха… Отиват да се скрият при Нещастията, откъдето, боя се, вече няма да ги пуснат…

 

ТИЛТИЛ (оглежда се наоколо възхитен)

О, каква чудна градина, каква прекрасна градина! Къде сме?

 

СВЕТЛИНАТА

Все тук сме, на същото място, само че твоите очи гледат другояче… Сега виждаме нещата истински, а след малко ще можем да видим и душите на онези Щастия, които понасят светлината на Диаманта…

 

ТИЛТИЛ

Колко е красиво, колко е красиво! Като че ли е настъпило лятото… Май че идва някой, който ще се занимае с нас?

 

И наистина, градините започват да се изпълват с ангелоподобни същества, които сякаш излизат от дълбок сън и се плъзгат плавно сред дърветата. Те са облечени в блестящи дрехи с нежни нюанси: събуждането на розата, усмивката на водата, лазура на зората, кехлибара на росата и т.н.

 

СВЕТЛИНАТА

Ето, приближават се няколко мили и любезни Щастия. Те ще ни упътят…

 

ТИЛТИЛ

Ти познаваш ли ги?

 

СВЕТЛИНАТА

Да, познавам всичките. Често ги навестявам, без да знаят коя съм…

 

ТИЛТИЛ

Колко са много, много! Прииждат от всички страни…

 

СВЕТЛИНАТА

На времето имаше много повече. Дебелите Щастия им причиняваха много неприятности…

 

ТИЛТИЛ

И все пак не са малко.

 

СВЕТЛИНАТА

Щом влиянието на Диаманта се разпростре над градините, ще видиш още много други… На земята има много повече щастия, отколкото си представяме. Но голямата част от хората изобщо не ги откриват…

 

ТИЛТИЛ

И мъничките, и те се приближават. Да изтичаме да ги посрещнем!

 

СВЕТЛИНАТА

Няма смисъл — тези, които ни интересуват, ще минат оттук. Нямаме време да се запознаем с всички…

 

Един хоровод малки Щастия, като подскачат и се смеят звънко, нахлуват откъм дъното на градината и танцуват около децата.

 

ТИЛТИЛ

Ех, че са хубави-и-и! Откъде идват? Кои са?

 

СВЕТЛИНАТА

Това са детските Щастия…

 

ТИЛТИЛ

Може ли да ги заговорим?

 

СВЕТЛИНАТА

Няма никакъв смисъл — те могат да пеят, да танцуват, да се смеят, но още не са проговорили…

 

ТИЛТИЛ (като подскача от радост)

Здравейте! Здравейте! Виж го това пълничкото, дето се смее! Ох, че хубави бузки! Ох, че хубави дрешки! Тук всички ли са богати?

 

СВЕТЛИНАТА

Не, разбира се, и тук, както навсякъде, има много повече бедни, отколкото богати…

 

ТИЛТИЛ

Къде са бедните?

 

СВЕТЛИНАТА

Не могат да се различат… Щастието на едно дете винаги е облечено с най-хубавото на земята и на небето.

 

ТИЛТИЛ (вече не може да стои от нетърпение)

Искам да потанцувам с тях…

 

СВЕТЛИНАТА

Абсолютно невъзможно! Нямаме никакво време… Освен това виждам, че Синята птица не е при тях. А и те самите бързат — виждаш ли, вече отминаха… Те също нямат време за губене, защото детството е кратко…

 

Друг хоровод Щастия, малко по-големи, се втурват през градината, като пеят оглушително: „Ето ги! Ето ги!… Те ни виждат! Те ни виждат!…“, изиграват едно весело хорце около децата и накрая този, който, изглежда, е предводител на групата, се приближава до Тилтил и му подава ръка.

 

ЩАСТИЕТО

Здравей, Тилтил!

 

ТИЛТИЛ

И този ме познава! (Към Светлината.) Навсякъде вече започнаха да ме познават… Кой си ти?

 

ЩАСТИЕТО

А ти не ме позна, нали? Басирам се, че не познаваш никого от тези тук.

 

ТИЛТИЛ (доста объркан)

Не… не… не знам… Не си опомням да съм ви срещал…

 

ЩАСТИЕТО

Чувате ли? Бях сигурен! Никога не ни бил виждал!

 

Всички Щастия от групата избухват в смях.

 

Но ти, мой мъничък Тилтил, не познаваш други освен нас. Ние сме винаги около тебе. Ние ядем, пием, събуждаме се, дишаме, живеем с тебе.

 

ТИЛТИЛ

Да, да, чудесно, разбира се, спомних си… Но все пак бих искал да зная как се казвате…

 

ЩАСТИЕТО

Съвсем ясно ми е, че нищо не знаеш… Аз съм предводителят на всичките ти домашни Щастия, а всички тези тук са другите Щастия, които обитават твоя дом…

 

ТИЛТИЛ

Значи, има и домашни Щастия!?

 

Всички Щастия избухват в смях.

 

ЩАСТИЕТО

Чухте ли го? Дали имало Щастия у дома му! Ами че, малки клетнико, те са толкова много, че преливат и през вратите и през прозорците. Ние се смеем, пеем, създаваме толкова радост, че стените ще се издънят и покривът ще отхвръкне. Но щом нищо не си видял и нищо не си чул, напразно сме се старали… Да се надявам, че занапред ще бъдеш по-разумен… А междувременно ръкувай се сега е най-забележителните: като се върнеш у дома, по-лесно ще ги разпознаваш. И освен това, в края на някой хубав ден, вече ще можеш да ги окуражаваш с усмивка, да им благодариш с добра дума, защото те наистина правят всичко, на което са способни, за да бъде животът ти лек и приятен. Да започна от себе си: аз, твоят покорен слуга, съм Щастието-да-бъдеш-здрав. Не съм най-красивото, но съм пък най-важното. Нали вече ще ме разпознаваш? Ето го и Щастието-от-чистия-въздух, което е почти прозрачно… Ето го и Щастието-да-обичаш-родителите-си. Облечено е в сиво и винаги е малко тъжно, защото никой не го зачита… Ето ти го и Щастието-на-синьото-небе, облечено, разбира се, в синьо… Щастието-на-гората, което също така естествено е облечено в зелено — него ти можеш да виждаш всеки път, когато застанеш на прозореца… Ето го и добродушното Щастие-на-слънчевите часове в преливите на диаманта, и Щастието-на-Пролетта — в ярко смарагдовозелено…

 

ТИЛТИЛ

И всеки ден ли сте така красиви?

 

ЩАСТИЕТО

Разбира се, още щом отворят очи, всеки ден във всеки дом е празник. А после, щом вземе да се мръква, ето ти го и Щастието-на-залязващото-слънце, по-красиво от всички царе на света. След него — Щастието-да-виждаш-как-изгряват-звездите, позлатено като някое древно божество. После — развали ли се времето — идва Щастието-на-дъжда, обсипано с бисери; Щастието-на-зимния-огън предлага на премръзналите ти ръце своето пурпурно наметало… Не говоря за най-доброто от всички — то е почти брат на големите чисти Радости, които ей сега ще видите: Щастието-на-невинните-мисли, най-светлото сред нас. И после още… Но те наистина са много, никога няма да ги изброим, а трябва да предупредя и Големите Радости — те са там, в дъното, до небесните порти, и още не знаят, че сте пристигнали. Ще им съобщя по Щастието-да-тичаш-бос-по-росата, което е най-пъргавото… (На току-що назованото Щастие, което се приближава, подскачайки.) Върви!

 

В този миг едно дяволче в черно трико разблъсква всички, крещи несвързано, приближава се към Тилтил, като подрипва лудешки, и започва да му нанася удари по носа, плесници по врата и бързи ритници.

 

ТИЛТИЛ (объркан и дълбоко възмутен)

Кой е този дивак?

 

ЩАСТИЕТО

Хубава работа! Удоволствието-да-бъдеш-непоносим пак се е измъкнало от пещерата на Нещастията. Просто не знаят къде да го затворят. Отвсякъде бяга и самите Нещастия вече не желаят да го пазят.

 

Дяволчето продължава да закача Тилтил, който напразно се мъчи да се отърве… После изведнъж, смеейки се, то изчезва, тъй както се беше появило.

 

ТИЛТИЛ

Какво му е? Да не би да се е побъркало?

 

СВЕТЛИНАТА

Не знам, но ми се струва, че прилича на тебе, когато си непослушен. Но междувременно трябва да се осведомим за Синята птица. Възможно е предводителят на твоите Щастия-на-дома да знае къде е…

 

ТИЛТИЛ

Знаеш ли къде се намира тя?

 

ЩАСТИЕТО

Той не знае къде се намира Синята птица!

 

Всички Щастия-на-дома прихват да се смеят…

 

ТИЛТИЛ (притеснен)

Да, вярно, не знам… И няма защо да ми се подигравате.

 

Смехът избухва отново.

 

ЩАСТИЕТО

Не се сърди! И после, нека бъдем сериозни… Той просто не знае какво искате, не е по-смешен от по-голямата част от хората. Ето го малкото Щастие-да-тичаш-бос-по-росата — предупредило е вече Големите Радости и те се приближават.

 

Снажни, красиви ангелоподобни същества , облечени в бляскави одежди, бавно се приближават.

 

ТИЛТИЛ

Колко са красиви! Но защо не се смеят? Не са ли щастливи?

 

СВЕТЛИНАТА

Не всякога, когато се смееш, си най-щастлив.

 

ТИЛТИЛ

А кои са те?

 

ЩАСТИЕТО

Те са Големите Радости…

 

ТИЛТИЛ

Знаеш ли как се казват?

 

ЩАСТИЕТО

Разбира се, ние често си играем заедно… Най-отпред е Голямата-Радост-да-бъдеш-справедлив, която се усмихва всеки път, когато някоя несправедливост се оправи. Аз съм още много млад и затова не съм я виждал да се усмихва. Зад нея е Радостта-да-бъдеш-добър — тя е най-щастливата, но и най-тъжната; много трудно я удържаме да не отиде при Нещастията, които иска да утешава… Вдясно е Радостта-от-извършения-труд, редом с Радостта-да-мислиш… Ето след тях Радостта-да-вникваш, която все търси своето братче — Щастието-нищо-да-не-проумяваш…

 

ТИЛТИЛ

Ами аз видях братчето й! То, заедно с дебелите Щастия, отиде при Нещастията…

 

ЩАСТИЕТО

Сигурен бях, то се повлия зле, лоши другари го поквариха напълно. Но да не говорим на сестра му за него! Тя все иска да тръгне да го търси и ще загубим една от най-хубавите Радости… Ето между най-големите е и Радостта-да-виждаш-красивото… Тя всекидневно прибавя по няколко лъча към светлината, която цари тук…

 

ТИЛТИЛ

А хей там, далече, далече, в златните облаци, онази, дето едва я виждам, като се изправя на пръсти — коя е?

 

ЩАСТИЕТО

Тя е великата Радост-да-обичаш. Но ти напразно се взираш — много си малък, за да я видиш цялата…

 

ТИЛТИЛ

А хей там, съвсем накрая, онези забулените, дето не се приближават — кои са те?

 

ЩАСТИЕТО

Това са онези, които хората още не познават…

 

ТИЛТИЛ

Сърдят ли ни се за нещо другите? Защо се отдръпнаха встрани?

 

ЩАСТИЕТО

Правят път на една нова Радост, която приближава, може би най-чистата от всички…

 

ТИЛТИЛ

Коя?

 

ЩАСТИЕТО

Още ли не можеш да я познаеш? Вгледай се по-добре, отвори очи чак до дълбините на душата си. Тя те забелязва! Притичва, разтворила обятия… Това е Радостта на майка ти, това е Майчината-обич-която-е-несравнима.

 

След като я приветстват, другите Радости, притекли се от всички сбрани, мълчаливо се отдръпват пред Майчината обич.

 

МАЙЧИНАТА ОБИЧ

Тилтил!… Митил!… Ама това сте вие, вие сте! Отново ви намирам тук! Не очаквах… Бях много самотна у дома и — ето ви двамата, изкачили сте се чак до небесата, където в радостта сияе душата на всяка майка. Но най-напред нека ви целувам, целувам, колкото ми държат силите! Елате и двамата в обятията ми, нищо на света не донася повече щастие… Но защо не се смееш, Тилтил? Също и ти, Митил? Не познавате ли обичта на майка си? Но хайде, погледнете ме — не са ли това моите очи, моите устни и моите прегръдки.

 

ТИЛТИЛ

Да… познах те, разбира се, но не знаех, че… Ти приличаш на мама, но си много по-красива…

 

МАЙЧИНАТА ОБИЧ

Разбира се, аз не старея. Всеки изминат ден ми донася сила, младост, щастие… Всяка твоя усмивка ме подмладява с цяла година. В къщи не се забелязва, но тук всичко се вижда и това е истината.

 

ТИЛТИЛ (гледа я очарован и от време на време я целува)

А тази красива дреха от какво е направена? От коприна ли, от сребро или от бисери?

 

МАЙЧИНАТА ОБИЧ

Не, тя е от целувки, милувки, погледи… Всяка получена целувка прибавя по един лунен или един слънчев лъч…

 

ТИЛТИЛ

Чудно, никога не съм знаел, че си толкова богата! Къде я криеше? В дрешника, който татко заключва?

 

МАЙЧИНАТА ОБИЧ

Не, аз съм винаги с нея, но никой нищо не вижда, когато очите са затворени. Всички майки са богати, защото обичат децата си. Сред тях няма бедни, няма грозни, няма стари… Обичта им е най-красивата от всички Радости… Дори когато изглеждат тъжни, достатъчно е да дадат или да получат само една целувка и всичките сълзи да се превърнат в звезди в дъното на очите им…

 

ТИЛТИЛ (удивен я съзерцава)

Ами да — очите ти наистина са пълни със звезди! Това са твоите очи, но много по-прекрасни. И ръката ти е същата, с малкото пръстенче… И белегът от изгаряне, който ти остана оттогава, когато една вечер палеше лампата. Но и самата ти ръка е по-бяла и с такава нежна кожа… Човек би рекъл, че в нея тече светлина! Навярно ти работиш с оная, другата ръка дето е у дома!

 

МАЙЧИНАТА ОБИЧ

Но тя е една и съща! Не си ли забелязал досега, че става бяла и се изпълва със светлина, щом те погали?

 

ТИЛТИЛ

Чудно, мамо! И гласът ти е същият, но говориш много по-хубаво, отколкото у дома…

 

МАЙЧИНАТА ОБИЧ

У дома има толкова много неща да се вършат, времето никога не стига… Но и това, дето не се казва с думи, нали все пак се разбира? Сега, след като ме видя такава, ще ме познаеш ли във вехтата рокля, когато утре се върнеш в колибата?

 

ТИЛТИЛ

Не искам да се връщам. Щом ти си тук, и аз искам да остана тук, докато ти останеш…

 

МАЙЧИНАТА ОБИЧ

Но то е същото, аз съм там, ние сме там… Ти дойде тук, за да си дадеш сметка и да научиш как да ме виждаш, когато ме гледаш там у нас. Разбра ли, мой Тилтил? Ти мислиш, че само сега си на небето, но небето е навсякъде, дето ние се прегръщаме. Никой няма по две майки и ти нямаш друга. Всяко дете има само една, винаги същата и винаги най-хубавата, но трябва да я познава и да знае как да я гледа. Я ми кажи какво направи, за да дойдеш тук, и как намери пътя, който хората търсят, откакто живеят на земята.

 

ТИЛТИЛ (сочи Светлината, която от деликатност малко се е отдалечила)

Тя ме доведе…

 

МАЙЧИНАТА ОБИЧ

Коя е тя?

 

ТИЛТИЛ

Светлината…

 

МАЙЧИНАТА ОБИЧ

Никога не я бях виждала… Казвали са ми, че тя много ви обича и че е много добра… Но защо се крие? Никога ли не показва лицето си?

 

ТИЛТИЛ

Показва го, но се бои, че Щастията ще се уплашат, ако видят толкова ясно нещата…

 

МАЙЧИНАТА ОБИЧ

А тя дори не знае, че ние само нея очакваме! (Повиква останалите Големи Радости.) Елате, сестри, елате! Приближете се всички, Светлината най-после е дошла да ни посети.

 

Трепет сред Големите Радости. Те се приближават. Възгласи: „Светлината е тук! Светлината! Светлината!“

 

РАДОСТТА-ДА-ВНИКВАШ (измества всички останали, за да прегърне Светлината)

Вие сте Светлината, а ние не сме знаели! Колко години, години и години вече ви чакаме? Познахте ли ме? Аз съм Радостта-да-вникваш… Толкова ви търсех… Ние сме щастливи, но не виждаме нищо извън себе си…

 

РАДОСТТА-ДА-БЪДЕШ-СПРАВЕДЛИВ (на свой ред прегръща Светлината)

Познавате ли ме? Аз съм Радостта-да-бъдеш-справедлив, която тъй отдавна ви молеше да дойдете… Много сме щастливи, но не виждаме по-далеч от сенките си…

 

РАДОСТТА-ДА-ВИЖДАШ-ХУБАВОТО (също я прегръща)

Познахте ме, нали? Аз съм Радостта-да-виждаш-хубавото. Така ви обичам! Много сме щастливи, но не виждаме отвъд бляновете си!

 

РАДОСТТА-ДА-ВНИКВАШ

Ето, ето, сестро, не ни карайте повече да чакаме! Ние сме достатъчно силни, ние сме достатъчно чисти. Отмахнете вече тези воали, които скриват от нас непознатите още последни истини, последни щастия. Погледнете — всичките ми сестри са коленичили пред нозете ви… Вие сте наша владичица — и наша награда!…

 

СВЕТЛИНАТА (още по-плътно се загръща в наметалото си)

Сестри мои, сестри мои хубавици, аз се подчинявам на повелителя си. Още не е дошло времето, но когато часът удари, ще ви се открия без опасения и без сенки. Сбогом, вдигнете се, да се прегърнем още веднъж като сестри, намерени отново, в очакване на деня, който скоро ще дойде…

 

МАЙЧИНАТА ОБИЧ (прегръща Светлината)

Бяхте толкова добра към моите дечица…

 

СВЕТЛИНАТА

Винаги ще бъда добра към тези, които се обичат…

 

РАДОСТТА-ДА-ВНИКВАШ (пристъпва към Светлината)

Сложи на челото ми последна целувка…

 

Те дълго се прегръщат и когато се отделят и вдигат глави, в очите им има сълзи.

 

ТИЛТИЛ (учуден)

Защо плачете? (Вглежда се и в другите Радости.) Я, и вие плачете! Защо на всички ви очите са пълни със сълзи?

 

СВЕТЛИНАТА

Мълчи, дете мое…

 

Завеса