Христо Радевски
Безсмъртната

Ти мислиш, че — цяла в мъгла и тъга —

земята е вече умряла сега?

 

Че острия вятър — студен и печален, —

това над трупа й е химн погребален?

 

Че белия сняг — над полята прострян, —

това е мъртвешки прощален саван?

 

Земята е жива, но морна тя дреме

и топли в гръдта си голямото семе.

 

Голямото семе, зарито в пръстта,

в което таи се и зрей пролетта.

 

И щом се април над земята въземе,

ще пръсне дара си голямото семе.

 

Ще бликнат потоци, ще грейнат цветя

и гъста трева ще покрие пръстта.

 

И птичите песни в гората ще звъннат,

гори и поля в светлина ще потънат.

 

Ще сетиш ти — щом заговори пръстта —

земята е жива, безсмъртна е тя.