Христо Радевски
Дъбът

От малък спомням си го аз —

клонатия огромен дъб,

и в летен пек,

и в зимен мраз,

ту весел,

ту потънал в скръб.

 

Когато грейне месец май

и песните си зареди,

като зелен букет сияй

той върху земните гърди.

 

И там се чува птичи хор

и сред клонака му шумнат,

де не прониква твоя взор,

живее сякаш таен свят.

 

А лете,

завали ли дъжд,

под него аз, на завет сврян,

съм се заслушвал неведнъж

как спори той с дъжда припрян.

 

Но ето

идва есента

и тъжно вятърът свисти.

Дъбът посърва —

с младостта

приготвя се да се прости.

 

Щом зимата натрупа сняг,

спи

и сънува пролетта

и вижда я навярно как

сияе тя,

танцува тя.

 

А сред клонаците си той

какви ли приказки таи —

та като верен часовой

на пост

и ден, и нощ стои?