Вацлав Кайдош
Опитът на Ме Фи

1

Ме Фи притвори очи и се отдаде на приятното усещане. Космическият кораб, който го изхвърли, вече се беше изгубил между звездите. Сам сред студеното пространство, Ме Фи се плъзгаше по невидимия лъч, който го водеше. Той се вълнуваше при вида на синкавозеления диск, закрил по-голямата част от черното небе. Над тъмната океанска шир се носеше разкъсаният памук на облаците.

Дискът вече бе изпълнил цялото небе. В херметическото си сребристо облекло Ме Фи почувствува слаба топлина. Атмосферата. Включи охлаждането и бързо пропадна в облаците. Лъчът то направляваше в непрогледния мрак. Все по-неспокоен, Ме Фи премисляше какво го очаква. Специалистите на Кора му бяха казали, че въздушната обвивка на планетата, към която го насочват, съдържа по-голямо количество кислород, но че това не е от особено значение. За негово учудване най-големи трудности му създадоха историците и Ме Фи сега си повтаряше тяхното становище: „Прекалено млад вид, едва от сто бала насам ходят на задните си крака, с усилие се разбират на своя членоразделен език… Общественият строй не е достигнал дори първата степен на Съзнанието, отделните племена се делят на много групи и подгрупи… Най-висока култура съществува на северния континент, където населението обитава селища, направени от срещащи се в околностите материали (Следователно не познават изкуствените материи — беше си помислил Ме Фи, — действително примитивни същества.). Общият интелект под равнището на разумни същества, само няколко отделни случаи, годни за контакт (тук се съобщаваха мъчно разбираеми имена, каквито само автоматите могат да изговарят)…“

Ме Фи си спомняше също, че в информациите се споменаваше за кървави войни, за болести и за някаква неразбираема организация, която видимо имала преобладаващо влияние и се оглавявала от някой си Папа.

На Кора не одобряваха неговото хрумване, но тъй като нямаше по-добър биопсихолог от него, отстъпиха.

„Да се опиташ да ускориш развитието на тези хищници — беше казал ученият Е Фир на бурната дискусия в Залата на идеите, издигаща се под сините върхове на планината Сал Ван Ту — е все едно да отклониш посоката на сриваща се лавина. Ще изминат още много бала, докато жителите на тази планета бъдат способни да възприемат Знанието и Красотата… И жалко е да рискуваме живота на нашия учен колега Ме Фи за толкова безнадеждна цел.“

Е Фир лекичко се запъна, а Ме Фи се усмихна. За първи път сухият Е Фир издаваше чувствата си.

* * *

Над главата му блещукаха звездите, чудновати мигащи точки върху тъмния фон на небето. Дълбоко под него беше планетата, на която още никой жител на Кора не беше стъпвал. Опасен край…

Той няколкократно докосна копчетата, разположени върху широкия колан около тялото му. Промени посоката на полета си. Върху тази страна на планетата цареше нощ. Падаше в тъмнината, направляван от автоматите към мястото, където надеждата за успех беше най-голяма. Ме Фи отиваше при най-учения мъж на непознатата планета.

По това време в оная част на земята, където щеше да кацне той, хората пишеха 1347-мо лето господне.

2

Таванът на сводестото помещение тънеше в мрак. Седефените драперии на паяжините се кръстосваха в сиви плетеници. Въпреки късния нощен час в този кът на науката се работеше трескаво. От време на време над огнището изригваха синкаво-зелени отблясъци. Между огнеупорните съдове и ретортите подскачаше един старец. Сянката му смешно повтаряше неговите движения и се пречупваше в многобройните ъгли на помещението. Въздухът бе изпълнен с щиплив дим, огромните подвързани томове, разхвърляни по пода, миришеха на свинска кожа и плесен. Изпарения на сяра, шафран и лечебни билки дразнеха носа.

Мъжът, който разбъркваше врящата течност, често отскачаше от огнището, за да надзърне в разтворената книга и да добави туй или онуй от различните кутии върху масата. Той примижаваше, кихаше от кипящия балсам, поглеждаше към пясъчния часовник и пак се връщаше към книгата.

— Акрана, възвръщаща младостта ни! — шепнеше той. — Есенция на четирите стихии, капеща с ранната роса по цветята от бледата луна или от зелените звезди, дайте ми живот… живот, младост, красота — шепнеше пламенните заклинания старецът. Но напразно — никоя мъдрост от книгите не можеше да върне хода на времето.

— И защо е всичко — тръсна старецът глава, — щом животът изтича неудържимо като песъчинките в моя часовник?

Изведнъж се появи ослепително сияние, сивото подземие светна като кристал, в чийто център се образува фосфоресцираща мъгла. Старецът замига от изненада, но светлината постепенно замря. Възлестите старчески ръце стиснаха масата, пребледнелите устни промълвиха:

— Махни се, Сатана!

Отраженията на огъня играеха върху високата мъжка фигура в средата на помещението и се преливаха като разтопен живак по блестящите му дрехи. Най-чудновато беше лицето на чужденеца — маслиненият цвят на кожата му изглеждаше тъмносив в червеното сияние на огнището, зелените му очи имаха триъгълна форма. Непознатият изглеждаше ням — без уста и нос, но от кръглата пластинка на гърдите му излизаха металически звуци. Пластината фосфоресцираше и в нея се преливаха вълните на някаква розова мъглявина.

— Салве, доктор илустрисимус… — отекна всред сивите стени мъртвият му монотонен глас.

— Салве… — промълви старецът, прекръсти се и повторно извика: — Махни се, Сатана!

Но видението не изчезна.

— Дошъл съм — продължи металическият глас — при теб като учен при учен. Искам да ме изслушаш. Това ще бъде от полза за теб. За теб и за другите.

Старецът се беше вече опомнил от първоначалното изумление и впи очи в бездушното лице на чужденеца. Да, нямаше никакво съмнение, от начина, по който влезе, от погледа му, от говора… по всичко личеше, че това е той, онзи, чието име не може да се произнесе безнаказано. Най-сетне, най-сетне идва този, когото така дълго беше търсил и викал, който се изплъзваше от всичките му заклинания…

Гласът на непознатия изпълни помещението. Макар да говореше отчетливо и на латински, езика на учените, старецът не разбираше много. Чужденецът твърдеше, че е дошъл да даде знанието си на жителите на тази планета, да очисти ръцете им от кръвта и сърцата им от омразата, че на драго сърце ще прогони мрака от мислите им… Да, да, кимаше старецът, но едва долавяше смисъла на думите му. Толкова силен беше ужасът и толкова голям възторгът му, че тук е онзи, който може да изпълни неговото съкровено желание…

— И ти ще ми помогнеш — завърши чужденецът.

Най-сетне старецът се осмели и от устните му се изтръгна:

— Искам да бъда млад, защото младостта ми дава това, което не мога да получа от науката…

Зелените очи на чужденеца се втренчиха в него.

— Искам да бъда отново млад, тъй както преди години, искам да живея.

— Истината е в науката — прозвуча отново металическият глас. — Аз ти предлагам знания, с които ще избавиш другите от болестите, и вие ще живеете като… — гласът се поколеба — като хора.

Старецът вече беше коленичил пред чужденеца, от угасналите му очи се стичаха сълзи, предизвикани от толкова силен копнеж, че те замъгляваха и разума му.

— Върни ми младостта, господарю, а аз ще ти дам себе си…

Пирамидално изпъкналите зелени очи сериозно наблюдаваха стареца. Ме Фи не разбираше какво иска той. На Кора животът се ценеше в зависимост от това, което е извършено през него, а не по продължителността му. Групата от Оал Бан, която провери сведенията на проучвателните апарати след завръщането им от тази планета, сигурно е допуснала грешка. Не е възможно този бъбрив налудничав старец, затънал в собствения си егоизъм, да бъде най-разумното създание тук… Той колебливо каза:

— Младост. Какво ще правиш с нея?

Старецът широко разтвори очи:

— Ти! Ти ли ми задаваш този въпрос? Младостта е пролет, бъдеще, плодородна нива, в която семето на знанието кълни най-добре. А ти ме питаш защо да съм млад…

— Безсилен съм да спра времето — каза Ме Фи. — Мога да освежа тялото ти с помощта на онези вещества, които му липсват. Всички можете да ги знаете, стига да поискате — додаде той.

Но старецът вече не го слушаше, а танцуваше и пляскаше с ръце, пиян от радост. Настъпилата тишина го накара да спре и да погледне към чужденеца.

Ме Фи стоеше всред конус от лъчи, а по гребеновидното продължение на предпазната му каска, служещо за свръзка със звездолета, святкаха виолетови искри. Очите му не блестяха и като че ли се бяха затворили. Старецът млъкна уплашен.

След малко Ме Фи отвори очи и каза:

— А сега трябва да взема от твоята кръв.

Старецът трепна, но мисълта за близкото щастие прогони съмненията му и той кимна:

— За потвърждение на договора ни, нали? — плахо промълви той.

Ме Фи искаше кръвта му за изследване, но само кимна, докато забиваше сребристата игла.

3

Планетата Земя не се хареса на Ме Фи. В сравнение с Кора климатът беше твърде суров. Душните жеги се редуваха с есенни лапавици, а когато сняг покриеше всичко с бялото си мълчание, Земята му заприличваше на студен гроб. От горите излизаха глутници хищни зверове и нападаха жителите, които само по външността си се отличаваха от тях, защото бяха готови да се уловят гуша за гуша по най-чудновати поводи.

Отначало Ме Фи беше поразен от факта, че най-малко войнствени бяха тези, които страдаха най-силно от липсата на храна, докато жадните им за кръв водачи опожаряваха села и градове и избиваха тези, които работеха за тях. От професионална гледна точка това беше безкрайно интересно обществено устройство, като се вземе предвид, че управниците не бяха по-умни и с нищо не превъзхождаха своите поданици. Всички са болни, реши Ме Фи и постепенно започна да го обхваща отчаяние.

Фауст се промени. Биоанализаторите привършиха сложните изследвания на физическото му състояние, а синтезаторите изработиха вещества, възбуждащи метаболизма на стария мъж. Ме Фи, чиято специалност беше по-скоро психологията и педагогиката, неволно започна да изпитва уважение към колегите си. Някогашният треперещ старец се беше превърнал в строен мъж, изпълнен със здраве и енергия. Дошло беше времето да го изслуша.

— Вашият свят е лош — казваше му Ме Фи. — Императорите, кралете и духовенството ви потискат. Отнасят се към народа като към работен добитък. Хората работят до изнемога, а плодовете на техния труд служат за войни и унищожение.

— Такава е волята божия — отговаряше с леко сърце докторът, като засукваше мустаците си: на кръста му висеше къс меч с позлатена дръжка. — Добрият християнин се грижи не за земния живот, а за спасение на душата си на другия свят.

— Струва ми се — бавно изрече Ме Фи, — че ти тогава много си сглупил, като се отдалечи от него — и посочи към сребристата спринцовка и другите инструменти.

Фаустовата десница излетя от мустаците му и описа във въздуха кръстния знак. Гласът му прозвуча умолително:

— Знам, че съм грешен, но искам да проникна дълбоко до корените на проблемите, затова пожелах да бъда млад…

Ме Фи се усмихна.

— Засега ти проникваш дълбоко само в женските сърца. Това най-добре ти се отдава. А не постъпваш добре. Ти ми каза, че братът на Маргарита не е възхитен от подаръците и нежностите, с които спечели нейната благосклонност. Мъдрият ще се отдръпне от опасността, а ти я търсиш.

Докторът удари дръжката на меча си:

— Не ме е страх, това ме пази…

4

Ме Фи седеше в своята временна изследователска станция и преглеждаше сведенията, събрани от невидимите телеавтомати.

Средният екран ярко светна, замига червената контролна лампичка. Опасност в лабораторията на доктор Фауст! Старт, тъмнината обви Ме Фи и след малко пред очите му се появиха червеното сияние на огнище, разхвърляни книги и сред тях Фауст — блед, раздърпан, със следи от кръв по пречупения му меч. От улицата долиташе глъчка.

— Господарю — заекваше Докторът, — спаси ме, смили се…

Той пълзеше в краката на Ме Фи, сълзи се стичаха по лицето и по добре гледаните му мустаци. Ме Фи беше втренчил очи в окървавеното оръжие:

— Ти ли го уби?

— Не исках, господарю, но той ме ругаеше и заплашваше. Повярвай ми, не исках да го убия, сам се набоде на острието.

„Противни убийци — помисли Ме Фи при вида на проснатия труп — диви зверове…“

— Спаси ме! — мъката на Фауст беше толкова правдоподобна, че нещо дълбоко у Ме Фи трепна и той успокоително протегна ръка.

В този миг от коридора се разнесе тропот от крака и звън на стомана. Вратата шумно се разтвори, на светлината на факлите се очертаха зловещи сенки, брадати лица, мрачно блестящи очи…

— Убиецо… — проехтя женски глас. Маргарита, с разпилени коси и обезумели очи, като фурия се хвърли върху безпомощния Фауст. Тя заби нокти в лицето му от което рукна кръв.

Дори и съвършеният преводачески апарат на гърдите на Ме Фи не беше в състояние да повтори думите, които се сипеха от устата й. Фауст само пъшкаше и охкаше от болка. Той мълчеше, но мечът с кървавите следи говореше по-ясно от всички думи. Стражите край вратата се споглеждаха мрачно.

Изведнъж Ме Фи излезе от сянката и вдигна ръка:

— Пакс! — извика той. — Мир! — съвестно превеждаше апаратът му. Разярената жена не разбираше нито думичка латински, но независимо от това резултатът от появата му беше драматичен. Групата при входа се разтресе. Чуха се викове на ужас, шум от падане на тела, от паническо боричкане. След няколко секунди от мъжете остана само захвърленото им оръжие и няколко каски, които с грохот се сринаха по стълбището.

— Пакс! — повтори Ме Фи.

Жената стана и закри с длан устата си. Вместо с бесните пламъци на гнева, очите й сега бяха изпълнени с леден ужас. Тя бавно тръгна по стълбите, спъна се в един от шлемовете, но се опомни и хукна към вратата. Там вдигна двете си ръце и пронизително изкрещя:

— Сатаната! Убиецът на брат ми е на служба при Сатаната! — Писъкът й се пречупи изведнъж и тя започна да се кикоти…

— Спаси ме от бесилката, господарю!

— Добре — каза Ме Фи, — но сега и ти трябва да направиш нещо за мен… Слушай!…

Ме Фи знаеше какво иска. По земята върлуваше чума…

5

Двамата пешеходци минаха край стражите с угаснали погледи, стискащи все още копията. Те и след смъртта си продължаваха да стоят на пост при градската врата.

— Не мога да издържам — каза погнусен по-високият. — Ти знаеш какво трябва да правиш, знаеш и как да ме намериш.

Фауст кимна, той не се ужасяваше да гледа смъртта и закрачи сам из тихите улици, като се пазеше от изгладнелите кучета. Спря пред двореца. Дълго на чукането му отговаряше само ехото, но на края вратата се открехна.

— Аз съм лекар — представи се Фауст.

— Тук единственият лекар е смъртта — набързо прошепна слугата. — Дъщерята на княза е болна, той не приема никого. Върви си по пътя.

— Кажи на господаря си, че имам лекарство против чумата. Мисля, че той не иска дъщеря му да умре — каза докторът и се извърна, готов да си тръгне.

Слугата го гледаше нерешително, после промълви:

— Почакай, ще съобщя, че си дошъл.

* * *

Князът беше стар, уморен човек, облечен в брокатова риза. На тежката маса пред него димеше стакан с вино, върху челото на владетеля беше сложен компрес с оцет.

— Ако говориш истината — бавно изрече той, — ще ти дам каквото пожелаеш, но не успееш ли, гарваните ще разкъсат тялото ти на бесилката. Дъщеря ми легна тая заран и изгаря от огън, бълнува… Патер Анжеликус й даде последното причастие… Ако искаш, опитай се.

— Имам такова средство — отговори докторът и очите на присъствуващите алчно блеснаха. — Но имам и едно условие…

— Считай го предварително за изпълнено — каза князът, но свещеникът го пресече:

— Какво е то, сине мой?

— Да въведете на земята царството божие…

Князът и свещеникът се спогледаха мълчаливо. Доминиканецът се прекръсти и облиза устни.

— И ние към това се стремим, сине мой — промълви той.

— Този, който вземе от моето лекарство, ще забрави какво е било. Той няма да знае какво е болест, неговата мисъл ще стане чиста като неписан пергамент, а устата му никога няма да произнесе неправдата…

Очите на свещеника се свиха:

— Само всемогъщият бог има право да решава размера на страданията, с които грешниците ще изкупят щастието си в царството небесно.

Докторът изтръпна, почувствува студ между лопатките си. В каква история го беше заплел Ме Фи! Понякога Фауст не се съмняваше, че това е самият Сатана, понякога пък думите му звучаха като райска музика. Но нима той не е в състояние да се претвори в агне, за да прикрие вълчия си нрав?

Сега владетелят вдигна ръка и челото му се покри с бръчки:

— Ти казваш, че ще забравят… Значи ли това, че хората ще забравят, кой е господар и кой слуга, че ще забравят за данъците, ангарията и другите повинности?

— Само господ може да направлява съдбата на хората — строго каза Анжеликус, — а който иска своеволно да променя порядките, наложени от божията воля, ще завърши в адските пламъци, в кипящия катран… — Свещеникът втренчи фанатично блестящите си очи в доктора и продължи: — А на теб, пратенико на тъмните сили, ти заявявам, че в името на бога аз на драго сърце бих оставил всички да измрат от чума, но не бих ти позволил да ги отклониш от пътя на бъдещето спасение…

Докторът трепереше. Той започна да отстъпва бавно към вратата, но нечии силни ръце го хванаха и заведоха към масата. Лицето на доминиканеца не предвещаваше нищо добро:

— От чие име говориш ти? Кой ти даде чародейното лекарство? Кой те е накарал да объркваш умовете на добрите християни?

Въпреки младия си вид докторът беше стар. Убийството, бягството, тревогите бяха твърде много за него. Той се отпусна на стола, бял като тебешир. Знаеше, че е загубен.

— Аз не съм виновен, аз не исках — бърбореше той, а по страните му се стичаха сълзи. — Той, той ме накара. Той ми върна младостта. Сатаната. Аз си знаех, че ме въвежда в изкушение, и все пак склоних. — В гласа му имаше толкова страдание, че събеседниците му се спогледаха.

— Нашият повелител Христос се радва повече на един разкаял се грешник, отколкото на хиляди праведници… Изглежда, че съжаляваш за постъпката си, а черквата не е зла, тя е майка за своите послушни деца. Дай ни твоето лекарство и аз ще забравя…

Фауст завъртя глава, сякаш искаше да се увери, че тя още е на врата му.

— Добре… добре — дрезгаво каза той и бръкна в джоба си, да извади лекарството.

Свещеникът го спря, излезе в коридора и след малко се върна.

— А това е твоята награда — рече той и му подаде кесия с жълтици.

Фауст не помнеше как се измъкна от стаята, не вярваше, че е жив и на свобода, луташе се из коридорите на двореца и все не вярваше. Но скоро две мускулести ръце го стиснаха и го хвърлиха в тъмна килия. Когато се строполи върху гниещата слама, от всички ъгли се разнесе цвърчене на плъхове…

Събуди го зеленикаво сияние. Всред килията стоеше Ме Фи в прозрачния си скафандър. Докторът вдигна ръка, като че се пазеше да не го ударят, и започна да хленчи:

— Не съм виновен, прости ми, господарю, най-подло ме изиграха…

Зелените очи на Ме Фи потъмняха:

— Аз слушах. Чух думите на мъжа в расото, който заяви, че е готов да пожертвува цялото население. Още е рано. Е Фир беше прав… Но аз видях, че тук съществува тежък, упорит живот, видях тези, които са потиснати от данъци, войни, болести и страх. Те живеят в бърлоги, а строят катедрали — някога те ще живеят в палати и ще изграждат Науката… Те са силни, те са много и освен това те ще ме приемат не както ти. Аз пак ще дойда… Ти си слаб, докторе. Ти искаше младост и любов, а получи смърт, искаше да спасиш живота на хората, а получи злато. И твоят край ще бъде тук.

— Спаси ме, господарю, готов съм да направя всичко! — молеше се Фауст.

Ме Фи огледа дебелите зидове на тъмницата и се усмихна.

— През стените ти не можеш да минеш, но вземи това — и му даде продълговат цилиндричен предмет. — Щом го насочиш към стената и натиснеш тук, пред теб ще се образува път. Чакам те край градската врата.

Килията отново потъна в мрак, Ме Фи беше изчезнал.

Фауст насочи инструмента. Ослепителна светкавица проряза тъмнината, разнесе се грохот от разбити зидове. Ужасените пазачи учудено гледаха назъбения отвор в стената, от който се носеше прах от разбити камъни и гъста щиплива мъгла.

— Сатаната го отвлече — каза доминиканецът, като се прекръсти.

— Сам дяволът! — повтори князът…

… и дълги години след това всред народа се говореше как многоученият доктор Фауст сключил договор с дявола… Защото трябваше да се наплашат тези, които считаха познанието за по-важно от откриването на правдата божия.