Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harvest, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Тес Геритсън. Изборът

Американска. Първо издание

ИК „Комо“, София, 1999

Редактор: Ирина Грозданова

Корица: Борис Моралян

ISBN: 954-819-204-7

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Две нощи подред сънуваше един и същи сън. Сестрите твърдяха, че това е от лекарствата — метилпреднизолон, циклоспорин и болкоуспокоителни. Химикалите въздействали директно на мозъка, а за кошмарите допринасял и самият й престой в болницата. С всички ставало така, но нямало от какво да се безпокои. Кошмарите постепенно щели да изчезнат…

Но тази сутрин, събудила се просълзена в интензивното отделение, Нина Вос изведнъж разбра, че този сън никога няма да изчезне. Беше се превърнал в част от нея, също като присаденото й сърце.

Ръката й внимателно докосна бинтованите гърди. От операцията бяха изминали два дни, болките значително намаляха, но все още я събуждаха през нощта. Сякаш да й напомнят за подаръка, който беше получила. Сърцето беше здраво и силно, тя усети това веднага след операцията. Дългите месеци на болестта бяха изтрили от спомените й какво означава да имаш здраво сърце. Да се придвижваш, без да изпитваш пристъпи на задух, да усещаш как кръвта приятно затопля мускулите ти, да гледаш върховете на пръстите си и да се радваш на здравия им розов цвят. Толкова дълго бе живяла в очакване на смъртта, че животът се беше превърнал в нещо далечно и сякаш непознато за нея. Но сега го виждаше върху ръцете си, чувстваше го дори във върховете на пръстите си.

В тупкането на новото сърце.

Все още не го усещаше като свое собствено, може би никога нямаше да го почувства такова.

Като дете наследяваше хубавите дрехи на сестра си Каролайн — топлите пуловери, рядко обличаните официални роклички. Но макар че те отдавна се бяха превърнали в нейна, неоспорвана от никого собственост, тя продължаваше да мисли за тях като за дрехите на сестра си, като неразделна част от Каролайн.

„А чие сърце си ти?“, попита тя, докосвайки леко превръзките върху гърдите си.

По обед я посети Виктор.

— Пак сънувах онзи сън за момчето — съобщи му тя. — Беше толкова ясен! Събудих се обляна в сълзи…

— Стероидите, скъпа — успокоително рече Виктор. — Предупредиха те, че може да имат странични ефекти…

— Според мен този сън означава нещо — държеше на своето Нина. — Вътре в мен живее част от него, усещам я…

— Може би сестрата не трябваше да ти казва, че е било момче — подхвърли Виктор.

— Аз настоях.

— Въпреки това — тръсна глава мъжът й. — Това е безполезна информация. Не върши работа нито на теб, нито на момчето.

— На момчето не — кимна Нина. — Но то вероятно има семейство…

— Убеден съм, че напомнянето на трагедията няма да е приятно на никой от тях… Именно в това е смисълът на конфиденциалността при подобни операции.

— Нима ще е толкова лошо да им изпратим едно благодарствено писмо? — вдигна вежди Нина. — Анонимно, без никакви ангажименти…

— Не, Нина — отсече мъжът й. — Това е изключено!

Тя въздъхна и се отпусна върху възглавницата. Отново се беше държала глупаво. А Виктор е прав. Както винаги…

— Днес изглеждаш чудесно, скъпа — усмихна се той. — Вече ти позволяват да сядаш, нали?

— Два пъти — кимна Нина.

Въздухът в стаята изведнъж й се стори студен. Тя потръпна и посегна да придърпа одеялото.

 

 

Пийт я гледаше, седнал на стола до леглото. Беше облечен в синята си скаутска униформа. Онази със закърпените лакти и пластмасовите топчета, които висяха от горното джобче. Всяко от тях означаваше победа в някоя от момчешките игри. Но кепето му го нямаше. „Къде го е дянал?“, учуди се Аби. После си спомни, че го беше изгубил, а тя и останалите им сестри безуспешно претърсиха пътя около мястото, където лежеше смачканото му колело.

Не беше я посещавал отдавна. За последен път стори това по време на първата й нощ в колежанския пансион. Винаги го правеше по един и същ начин — просто седеше на стола, гледаше я и мълчеше…

— Къде беше, Пийт? — попита го тя. — Защо идваш, след като не желаеш да говориш с мен?

Той седеше и я гледаше. Устните му бяха стиснати, очите му не се отделяха от лицето й. Яката на синята риза беше втвърдена от прането и ютията — такава, каквато беше в деня на погребението. Главата му се извърна към съседното помещение, от което долиташе тиха, призивна музика. Тялото му потръпна като развълнувана от вятъра вода на планинско езеро.

— Какво дойде да ми кажеш? — попита тя.

Водата вече кипеше и се пенеше под влиянието на далечната музика. Нежните звуци се превърнаха в пронизителен звън.

Аби отвори очи. В стаята цареше непрогледен мрак. Телефонът звънеше.

— Диматео — промърмори в слушалката тя.

— Моля ви да дойдете в интензивното отделение на хирургията! — каза напрегнат женски глас.

— Какво се е случило?

— Госпожа Вос от легло 15, жената със сърдечната трансплантация. Има треска, температурата й е 38 и шест…

— Останалите показатели?

— Кръвно сто на седемдесет, пулс деветдесет и шест.

— Идвам — отвърна Аби, остави слушалката и запали лампата.

Часът беше два след полунощ, столът до леглото беше празен. Никакъв Пийт… Изпъшка и се насочи към умивалника. Наплиска се със студена вода, но изобщо не я усети. Сякаш беше под упойка. „Събуди се!“, заповяда си тя. Трябва да си свежа, да знаеш какво правиш. Следоперативна треска. Присаденото сърце е само на три дни. Първата задача е проверка на раната. После преглед на белите дробове и корема. Рентген и микробиологични изследвания.

Трезво! Трезво и спокойно!

Място за грешки нямаше. Не сега, още по-малко с тази пациентка…

През последните три дни идваше в „Бейсайд“ без да знае дали още е служител на тази болница. Чакаше да стане пет следобед, след което въздъхваше с облекчение, преживяла още двадесет и четири часа. С течение на времето започна да се успокоява, заплахите на Пар й се струваха все по-недействителни. Крепеше я фактът, че Уетиг и Марк са на нейна страна. С тяхна помощ може би ще успее да запази работата си. Може би… Работеше изключително старателно, тъй като не искаше да дава повод на Пар да се съмнява в професионалната й компетентност. По няколко пъти проверяваше всяко лабораторно изследване, всеки симптом. Държеше се максимално далеч от Нина Вос, тъй като нямаше никакво желание да се сблъска с мъжа й.

Но сега Нина Вос имаше признаци на треска, а тя беше единствения лекар на етажа. Контактът беше неизбежен, наложен от професионалните й задължения.

Намъкна обувките за тенис, които носеше по време на дежурствата, стана и излезе.

В атмосферата на нощната болница имаше нещо сюрреалистично. Осветлението на пустите коридори изглеждаше прекалено силно и режеше очите, а белите стени им придаваха вид на тайнствени тунели, водещи неизвестно къде. Аби крачеше през един от тях. Съзнанието й все още се бореше със сънливостта, крайниците й бяха изтръпнали. Единствено сърцето й реагираше на кризисната ситуация както подобава и ритъмът му рязко нарасна.

Зави зад ъгъла и се озова пред матираната врата на хирургическата реанимация.

Осветлението в залата беше дискретно благодарение на модерните технологии, които се грижеха за автоматичното поддържане на системата. В стаята на дежурните сестри обаче беше далеч по-светло. Шестнадесет наредени по стената монитора следяха сърдечната дейност на шестнадесетте пациента. Монитор 15 потвърди информацията на сестрата — пулсът на госпожа Вос надхвърляше сто.

Телефонът иззвъня и сестрата вдигна слушалката. Послуша един миг, после я подаде на Аби.

— Доктор Ливай. Иска да говори с дежурния лекар…

— Дайте — кимна Аби. — Ало, доктор Ливай? Тук Аби Диматео…

Насреща настъпи мълчание.

— Вие ли сте дежурна тази нощ? — прозвуча миг по-късно учудения глас на кардиолога. Причината за това беше от ясна по-ясна: Аби беше последният човек, на когото Арън Ливай би поверил манипулациите около Нина Вос. Но той просто нямаше избор, тъй като тя беше единствения лекар в отделението.

— Тъкмо възнамерявах да прегледам госпожа Вос — каза с престорена бодрост тя. — Вдигнала е температурата…

— Да, разбрах — отвърна Ливай и отново замълча.

Аби си пое дъх и скочи в пропастта. Беше твърдо решена да говори само на професионални теми.

— Ще прибегна до обичайните манипулации при наличието на треска — започна тя. — Преглед на сърцето и белите дробове, след което ще назнача изследване на кръв, урина и рентген. Ще ви се обадя веднага след като резултатите са готови…

— Добре — отвърна след дълга пауза той. — Ще чакам…

Аби облече един от стерилните халати и мина зад паравана на Нина Вос. Малката лампичка хвърляше бледа светлина над леглото, разпилените по възглавницата коси на пациентката изглеждаха бели. Лежеше със затворени очи и скръстени на гърдите ръце, сякаш се молеше. Спящата принцеса, рече си Аби, после пристъпи към леглото и тихо рече:

— Госпожо Вос…

Нина отвори очи и бавно се извърна към нея.

— Да?

— Аз съм доктор Диматео, хирург практикант… — Зениците на пациентката леко се присвиха. „Знае името ми, каза си Аби. Отлично знае коя съм…“ Мародерът от гробищата, крадецът на трупове…

Нина Вос мълчеше и я наблюдаваше със странните си светли очи.

— Имате температура и трябва да разберем на какво се дължи тя — поясни Аби. — Как се чувствате?

— Уморена съм — прошепна Нина Вос. — Нищо повече…

— Трябва да проверя раната ви — рече Аби, включи горното осветление и внимателно дръпна одеялото от бинтованите гърди.

Раната изглеждаше добре, без зачервяване и отоци. Извади стетоскопа и се зае с останалата част от прегледа. Дробовете дишаха нормално, коремът изглеждаше съвсем наред. Решена да не пропуска нищо, Аби старателно провери ушите, ноздрите и гърлото на пациентката. Не откри нищо тревожно, причините за треската очевидно трябваше да се търсят другаде. Нина мълчеше през цялото време, но очите й следяха всяко движение на младата лекарка.

— Всичко изглежда наред — изправи се най-сетне тя. — Но за температурата трябва да има причина… Ще ви направим рентгенова снимка и ще вземем три последователни кръвни проби. — На лицето й се появи извинителна усмивка: — Страхувам се, че няма да спите много…

— Аз и без това не спя много — поклати глава Нина. — Пък и тези сънища…

— Кошмари?

Жената върху леглото бавно изпусна въздуха от гърдите си и кимна:

— За момчето…

— Какво момче, госпожо Вос?

— Казаха ми, че сърцето е принадлежало на някакво момче — докосна бинтованите си гърди Нина. — Не зная дори името му, не зная от какво е умряло… Вярно ли е?

— Да — кимна Аби. — Поне така говореха в операционната.

— Вие бяхте там?

— Асистирах на доктор Ходъл.

— Странно — едва доловимо се усмихна пациентката. — Особено след всичко, което… — Гласът й заглъхна и изречението остана недовършено.

Известно време мълчаха. Аби от неудобство, а Нина Вос вероятно поради иронията на това среднощно запознанство… Аби се надигна и изключи основното осветление. Стаята отново потъна в здрач.

— Искам да ви обясня какво стана онзи ден, госпожо Вос — започна тя. — Онова сърце, първото… — Отмести поглед от блестящите очи на пациентката и тихо добави: — Ставаше въпрос за едно момче… На седемнадесет. Възрастта, на която момчетата мислят за коли и момичета… Но той искаше само да се прибере у дома. Нищо друго… — От устата й излетя тежка въздишка. — Не можех да направя друго, повярвайте ми. Как да го изпусна? А вас все още не ви познавах… Нямаше ви на това легло… Той беше пред мен, не можех да избирам… — Примигна, за да прогони влагата от клепките си и замълча.

— Оживя ли? — тихо попита Нина.

— Да, оживя…

Нина кимна и отново докосна гърдите си. Сякаш искаше съвет от новото си сърце. Ослуша се известно време, после рече:

— Това момче също е живо… Усещам сърцето му, долавям всеки негов удар. Някои хора вярват, че сърцето тупти там, където е душата… Между тях може би са и родителите на това момче. Мисля си и за тях. Сигурно им е страшно трудно. Аз никога не съм имала деца… — Ръката й се сви в юмрук и се притисна към превръзките: — Не е ли успокояващо да знаеш, че част от детето ти продължава да живее? За мен би било много успокояващо, със сигурност би било… — От очите й рукнаха сълзи.

Аби хвана ръката й и остана изненадана от силата, с която топлите от треската пръсти се вкопчиха в нея. Нина я гледаше с блестящи очи, които сякаш излъчваха своя собствена светлина. „Не зная как бих постъпила, ако тази жена беше в реанимацията заедно с Джош“, честно призна пред себе си младата лекарка.

Над главата на пациентката тичаха зеленикави електронни импулси. Сърцето на непознатото момче напомпваше кръвта във вените й със скорост сто удара в минута.

Аби стискаше ръката на Нина и ясно долавяше пулса. Един стабилен и спокоен пулс, който не беше на Нина, а нейният собствен…

 

 

Двадесет минути бяха необходими на рентгеновия лаборант, за да се появи в отделението с портативния си уред, още петнадесет изтекоха преди проявената снимка да се окаже в ръцете на Аби. Тя я прикрепи към светлинното табло в дежурната стая и започна да търси признаците на пневмонията. Но такива нямаше…

В три след полунощ набра домашния телефон на Арън Ливай.

Насреща вдигна Илейн, гласът й беше дрезгав от съня.

— Ало?

— Илейн, обажда се Аби Диматео. Съжалявам, че ви безпокоя посред нощ, но трябва да говоря с Арън…

— Той тръгна за болницата.

— Кога?

— Ами… Веднага след второто телефонно обаждане… Няма ли го там?

— Не съм го виждала — поклати глава Аби.

Насреща настъпи тишина.

— Излезе преди един час — объркано промълви Илейн. — Би трябвало да е там…

— Не се притеснявайте, ще го потърся по пейджъра — рече Аби, прекъсна разговора и набра номера за вътрешна връзка с Арън. После остави слушалката върху вилката и зачака.

В три и петнадесет кардиологът все още не се беше обадил. През отворената врата на дежурната надникна Шийла — сестрата, която се грижеше за Нина Вос.

— Доктор Диматео, последната кръвна проба е готова — обяви тя. — Искате ли други манипулации?

„Дали пропуснах нещо?“, запита се Аби. Облегнала лакти на бюрото, тя се зае да разтърква слепоочията си в опит да прогони сънливостта. Трябва да мислиш! Какви могат да бъдат причините за следоперативна треска? Какво съм пропуснала?

— Органът — сякаш отгатна мислите й Шийла.

— Имаш предвид сърцето? — вдигна глава Аби.

— Хрумна ми нещо, но…

— Слушам те, Шийла.

— Такова нещо никога не се е случвало тук — колебливо започна сестрата. — Но преди да постъпя в „Бейсайд“ работех като оперативна сестра в клиниката „Майо“, като част от екип за бъбречни трансплантации… Там имах подобен случай… Следоперативна треска у пациент, на когото бяха присадени нови бъбреци. Причината за нея се оказа гъбична инфекция, но за съжаление я откриха едва след смъртта му… Разбира се, не бяха пропуснали да направят съответните посевки върху кръвните проби на донора, които се оказаха положителни. Но резултатите бяха готови цяла седмица след присаждането и това беше фатално за нашия пациент…

Аби се замисли. Очите й останаха заковани в монитор №15, върху който тичаше назъбената линия от сърдечната дейност на Нина Вос.

— Къде се съхраняват данните за донора? — попита след известно време тя.

— Долу, в канцеларията на координатора по трансплантациите… Ключът е у старшата сестра.

— Ще я помолиш ли да ми донесе съответната папка?

Аби въздъхна и сведе очи към болничния картон на Нина Вос. Трябваше да открие формуляра от Банката за органи в Ню Ингланд, който задължително придружава всеки предназначен за присаждане орган. Няколко секунди по-късно пръстът й вече следеше данните, записани в него. Кръвна група, ХИВ-статус, Васерман, плюс дълъг списък на лабораторни изследвания срещу всички възможни вирусни инфекции. Но самият донор не беше идентифициран.

Телефонът иззвъня петнадесет минути по-късно. Обаждаше се старшата сестра.

— Не мога да открия папката на донора — съобщи тя.

— Няма ли я на името на Нина Вос? — учуди се Аби.

— Тук е регистриран само номерът на реципиента, а на името на госпожа Вос няма нищо…

— Да не са я тикнали някъде другаде?

— Проверих в разделите за бъбречни и чернодробни трансплантации, сверих още веднъж и входящия номер на реципиента — отвърна старшата сестра. — Сигурна ли сте, че документите не са горе, в отделението?

— Ще проверя, благодаря — отвърна Аби и затвори.

Само това ми липсва, да се занимавам с издирване на загубени папки, рече си тя. Очите й неволно се спряха на високата кантонерка в ъгъла, пълна догоре със стари болнични картони. Ако трябва да прегледам всичко това, сигурно няма да ми стигне нощта, рече си тя.

Другата възможност беше да се обади директно в болницата на донора. Оттам веднага ще й предоставят всички необходими данни.

От телефонната централа бързо й дадоха номера на „Уилкокс Мемориал“. Когато насреща вдигнаха, Аби помоли да я свържат със завеждащия архивата.

Минута по-късно в слушалката прозвуча бодър женски глас:

— На телефона Гейл Дилеон.

— Здравейте, аз съм доктор Аби Диматео от болница „Бейсайд“ в Бостън — представи се Аби. — Имаме проблем с едно присадено сърце, наблюдава се наличие на следоперативна треска. Трябва ми допълнителна информация за донора, който е бил опериран във вашата болница…

— Органната жътва е била осъществена тук, така ли? — пожела да се осведоми жената насреща.

— Да, преди три дни. Донорът е бил младеж, всъщност почти момче…

— Трябва да проверя в оперативния журнал — отвърна Гейл Дилеон. — Дайте ми номер, на който да ви потърся…

Десет минути по-късно телефонът иззвъня, но от „Уилкокс“ не дойде отговор, а въпрос:

— Сигурна ли сте, че не сте сбъркала болницата, докторе?

Аби сведе поглед към болничния картон на Нина Вос, който лежеше разгърнат върху бюрото.

— Не, тук го пише черно на бяло: „Лечебно заведение на донора — «Уилкокс Мемориал», Бърлингтън, щат Върмонт“.

— Е, това сме ние — отвърна жената. — Но в журнала не е записана никаква жътва на органи…

— Бихте ли проверила дневника за назначените операции? Сега ще ви дам датата… — Аби погледна във формуляра и добави: — Двадесет и четвърти септември, операцията се е провела някъде около полунощ…

— Задръжте така…

В слушалката се чу шумолене на хартия, миг по-късно жената се прокашля.

— Ало?

— Слушам ви — рече Аби.

— Проверих програмата за двадесет и трети, двадесет и четвърти и двадесет и пети септември. Два апендицита, една холицистектомия и два Цезара… Органна жътва не е отбелязана никъде.

— Трябва да е там! — настоя Аби. — Става въпрос за сърце, което получихме директно от вас…

— Не сме изпращали никакви сърца — държеше на своето жената.

Аби прелисти папката и откри бележката на оперативната сестра: 01:05 часа — пристигна доктор Ленърд Мейпс от „Уилкокс Мемориал“.

— Органът беше придружен от член на трансплантационния екип, доктор Ленърд Мейпс — каза в слушалката тя.

— При нас няма лекар с такова име — отсече Гейл Дилеон.

— Той е гръден хирург и…

— Вижте — прекъсна я жената. — Тук нямаме доктор Мейпс. Познавам всички практикуващи лекари в Бърлингтън и трябва да ви кажа, че не се сещам за хирург с това име. Не зная откъде черпите информацията си, но тя явно е погрешна. Може би трябва да проверите още веднъж…

— Но…

— Опитайте в някоя друга болница.

Аби бавно остави слушалката.

Дълго време остана неподвижна, очите й бяха вперени в телефонния апарат. Мислеше за Виктор Вос и огромното му богатство. Мислеше за всичко онова, което може да се купи с тези пари. После се сети за смайващите съвпадения, които бяха осигурили новото сърце на Нина Вос. Едно перфектно сърце, изскочило от небитието точно за нея…

Ръката й бавно се протегна към телефона.