Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harvest, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Тес Геритсън. Изборът

Американска. Първо издание

ИК „Комо“, София, 1999

Редактор: Ирина Грозданова

Корица: Борис Моралян

ISBN: 954-819-204-7

История

  1. — Добавяне

Двадесет и трета глава

— По кея няма следи от гуми — каза инспектор Кариър. — Челното стъкло е пръснато на парчета, а това, което виждам над дясното око на шофьора, много ми прилича на дупка от куршум. Знаеш процедурата, Охлюв… Ще ни трябва пистолета ти.

Кацка кимна и извърна загрижен поглед към водата.

— Кажи на водолаза да го търси ей там… — махна с ръка той. — Освен ако не го е преместило течението…

— Казваш, че си изстрелял осем патрона, а?

— Може да са и повече. Започнах със зареден пълнител…

Кариър кимна и го потупа по рамото.

— Добре, Охлюв. А сега си върви у дома, защото приличаш на претоплено лайно…

— Толкова ли съм свеж? — криво се усмихна детективът, след което се обърна и започна да си пробива път сред хората от криминологията, които се бяха струпали на бетонния кей.

Микробусът беше изваден от водата няколко часа по-рано и сега стоеше в близост до открития склад с контейнерите. По ходовата му част бяха полепнали водорасли. Поради въздуха в гумите се беше преобърнал и беше стигнал тинята на дъното с покрива напред. Челната му част беше цялата в кал. От регистрационния номер стана ясно, че е собственост на болницата „Бейсайд“, а началникът на отдел „Оперативна механизация“ вече даде показания, според които три такива микробуса се използват за превоз на хора и медицинско оборудване до външните клиники. Той изобщо не подозираше, че един от тях липсва.

Шофьорската врата беше отворена. Един от полицейските фотографи се беше навел напред и снимаше арматурното табло. Трупът беше откаран преди около половин час. От шофьорската книжка научиха, че човекът се казва Олег Боровой, тридесет и девет годишен, жител на Нюарк, щат Ню Джърси. Все още очакваха допълнителна информация.

Кацка знаеше, че не бива да се върти около този микробус. Действията му през нощта се разследваха, нямаше смисъл изобщо да го доближава. Прекоси откритото пространство на складовете и се насочи към колата си. Отпусна се на седалката, въздъхна и скри лице в дланите си. Беше се прибрал някъде около два, взе душ и успя да подремне. На разсъмване беше отново на кея. „Вече съм стар за такива екшъни, рече си той. Преди десетина години все още можех да си ги позволя, но днес…“ Преследването и стрелбата в мрака са за младите лъвове, а не за едно ченге, което отдавна вече е навлязло в средната възраст. А в момента той се чувстваше доста над нея…

Някой почука на страничното стъкло. Вдигна глава и видя високата фигура на Лундкуист.

— Здрасти, Охлюв. Добре ли си?

— Отивам си у дома. Искам да поспя…

— А не искаш ли да научиш някои подробности за шофьора на онзи микробус?

— Казвай.

— Пуснали името на Олег Боровой в компютъра и ударили бинго. Руски имигрант, пристигнал в Щатите през осемдесет и девета. Последен адрес Нюарк. Три пъти арестуван, но без присъди.

— Обвинения?

— Отвличане на хора и изнудване. Не е осъждан, тъй като свидетелите изчезвали… — Лундкуист се приведе над прозорчето и понижи глас: — Снощи си се изправил пред наистина опасни типове. Ченгетата от Нюарк твърдят, че Боровой е бил член на руската мафия…

— Сигурни ли са?

— Че как иначе? Базата на руската мафия е именно в Ню Джърси. В сравнение с тези копелдаци колумбийците изглеждат като членове на Ротарианския клуб, Охлюв… Те далеч не се задоволяват да ти видят сметката. Преди това ти режат пръстите на ръцете и краката — ей така, за кеф…

Кацка си спомни снощния инцидент и се намръщи. Спомни си как плуваха в мръсната вода, а хората по кея викаха на някакъв непознат език. Пред очите му се появиха отрязани пръсти и крайници, това пък го накара да си помисли за операционни…

— Каква е връзката между Боровой и „Бейсайд“? — вдигна глава той.

— Не знаем.

— Но той е бил зад волана на тяхна кола…

— Тя пък е била пълна с медицинско оборудване. На стойност най-малко две хиляди долара. Вероятно става въпрос за търговия на черно. Може би Боровой е имал съучастници в болницата, които са го снабдявали с лекарства и превързочни материали. Ти си го пипнал в момента, в който ги е пренасял на кораба…

— Нещо за този кораб? Говорихте ли вече с пристанищните власти?

— Собственост на някаква фирма от Ню Джърси, името й е „Компания Сагаев“, панамска регистрация. Отправно пристанище Рига…

— Къде се намира това?

— Латвия. Май беше една от бившите съветски републики.

Пак руснаци, рече си Кацка. Ако снощните типове наистина са били от руската мафия, значи си имат работа с изключително опасни престъпници. Те се бяха появили тук заедно с вълната законни имигранти, подобно на хищници, преследващи стадото с дивеч. Тук, в страната на неограничените възможности, лесната плячка беше в изобилие…

Помисли за Аби Диматео и тревогата му нарасна. За последен път я чу по телефона някъде към един през нощта. Преди около час реши да й позвъни пак, но усети как пулсът му се ускорява. Веднага разбра на какво се дължи това. На очакването. На мъчително-приятното и абсолютно ирационално нетърпение да чуе гласа й… Подобно чувство не беше изпитвал от години. Моментално прецени какво означава то и му стана неудобно.

Затвори телефона, след което го обзе чувство на дълбока депресия.

Извърна глава по посока на кея. Корабът вероятно вече е на стотици мили от брега. Дори и да го засекат в открито море, ще бъдат изправени пред международноправни проблеми…

— Искам да провериш тази „Компания Сагаев“ — обърна се към помощника си той. — Ще търсиш връзка с „Еймити“ и болницата „Бейсайд“.

— Няма проблеми, Охлюв. Вече съм я включил в списъка…

Кацка запали мотора и вдигна глава към Лундкуист.

— Брат ти още ли работи в Бреговата охрана?

— Вече не. Но има много приятели там…

— Опитай се да разбереш дали напоследък са проверявали този кораб.

— Съмнявам се — поклати глава русокосият детектив. — Особено ако това е бил първият му рейс от Рига… — После млъкна и се извърна по посока на кея. Инспектор Кариър се беше насочил към тях и викаше нещо.

Изчакаха го да приближи.

— Хей, Охлюв! Получи ли съобщението за доктор Диматео?

Кацка изключи двигателя, крайниците му изведнъж омекнаха.

За миг чуваше само бученето на кръвта в ушите си. Очите му бяха заковани в лицето на Кариър, очакваше най-лошото…

— Станала е катастрофа…

 

 

Количката за храна затрополи по коридора и Аби стреснато отвори очи. Чаршафите под нея бяха мокри от пот, сърцето й лудо блъскаше. Беше сънувала някакви ужасни кошмари. Направи опит да се обърне, но не успя. Ръцете й бяха здраво стегнати в кожените колани, кожата на китките й беше протрита. И изведнъж разбра, че не беше сънувала. Кошмарите бяха действителност, именно от тях не можеше да се пробуди!

От устата й се откъсна отчаян стон, главата й се отпусна обратно върху възглавницата, очите й се заковаха в тавана. После чу проскърцването на стол и извърна очи.

До прозореца седеше Кацка. На дневна светлина небръснатото му лице изглеждаше състарено. Никога не го беше виждала такъв.

— Помолих ги да махнат каишите, но отказаха — промълви той. — Щяла си веднага да свалиш системата… — Стана, пристъпи към леглото и се надвеси над нея. — Добре дошла, Аби. Ти си една млада дама с голям късмет…

— Нищо не помня — объркано прошепна тя.

— Претърпяла си катастрофа. Колата ти се е преобърнала на експресна магистрала „Югоизток“.

— А имало ли е и други…

— Не — поклати глава той. — Други пострадали няма. Но твоята кола е доста смачкана… — Замълча, а Аби изведнъж си даде сметка, че очите му са заковани някъде във възглавницата до главата й.

— Кацка! — умолително прошепна тя. — Моя ли е била грешката?

Той неохотно кимна с глава.

— Според следите по асфалта, ти положително си карала с висока скорост… После рязко си натиснала спирачките, вероятно защото нещо се е изпречило пред теб. Колата ти е поднесла и се е ударила в мантинелата. След което се е преобърнала и е прекосила на покрив най-малко две платна…

— О, господи! — простена тя и затвори очи.

Отново настъпи тишина.

— Предполагам, че още не си чула останалото — промълви след известно време той. — Разговарях с хората от пътната полиция, които разследват катастрофата… Страхувам се, че в колата ти са открили счупено шише водка…

— Невъзможно! — рязко отвори очи тя.

— Аби, ти не помниш какво е станало… Снощи ти се събра доста, вероятно си имала нужда от малко отпускане и…

— Щях да помня, ако съм пила! — рязко го прекъсна тя.

— Виж, най-важното сега е…

Това е най-важното! Нима не виждаш, че отново ми поставят капан?

Кацка разтърка уморените си очи.

— Съжалявам, Аби — промърмори той. — Зная, че ще ти е трудно да приемеш подобен развой на събитията… Но преди малко доктор Уетиг ми показа резултатите от алкохолната проба, която са ти направили през нощта. Две цяло и едно промила…

Вече не я гледаше. Очите му бяха насочени към прозореца, сякаш не можеше да понесе изражението на лицето й. А тя не беше в състояние дори да се обърне към него, тъй като коланите пречеха. Стегна мускули и рязко се дръпна. Болката в китките й беше толкова жестока, че в очите й се появиха сълзи. Няма да плача, рече си. Няма да плача, по дяволите!

Затвори очи и направи опит да прогони яростта от душата си. Това беше всичко, което беше в състояние да направи. Единственото й оръжие. Мръсните копелета бяха успели да разколебаят дори Кацка!

— Не съм пила — тихо промълви тя. — Трябва да ми повярваш. Не съм пила дори капчица!

— А ще ми кажеш ли къде беше тръгнала в три през нощта?

— Тук, в „Бейсайд“. Това го помня. Марк се обади и… — Млъкна и рязко вдигна глава. — Той къде е? Идвал ли е тук? Защо го няма?

Мълчанието на детектива вледени кръвта в жилите й. Извърна глава да го погледне, но лицето му беше извърнато на другата страна.

— Кацка?

— Марк Ходъл не отговаря на пейджъра си…

— Какво?

— Колата му не е на паркинга, никой не знае къде е…

Тя направи опит да каже нещо, но гърлото й изведнъж се запуши.

— Не!

Това беше единственото, което успя да прошепне.

— Рано е за някакви заключения, Аби — погледна я състрадателно Кацка. — Може би пейджърът му е повреден… Все още не знаем нищо със сигурност.

Но Аби знаеше. Тялото й изтръпна, напуснато от всички жизнени сокове. Разбра, че плаче, едва когато Кацка се надвеси над нея с книжна салфетка в ръце и внимателно попи сълзите й.

— Съжалявам — прошепна той. Ръката му приглади непокорното кичурче коса над челото й и за миг се задържа там. — Много съжалявам…

— Открий го, заради мен! — проплака тя. — Моля те!

— Ще го открия.

Миг по-късно чу стъпките му, насочени към вратата. Доста по-късно видя, че беше развързал коланите. Можеше да стане от леглото, да напусне проклетата болница. Но не го стори.

Обърна се към стената и се разрида.

По обед се появи някаква сестра. Извади иглата на системата от вената й, а на масичката до леглото остави поднос с храна. Аби дори не я погледна.

В два часа се появи доктор Уетиг. Изправен до леглото, той започна да прелиства картона с прикрепените към него лабораторни изследвания.

— Доктор Диматео?

Тя не отговори.

— Пред детектив Кацка сте отрекла употреба на алкохол снощи…

Аби продължаваше да мълчи.

— Да признаеш за проблема си означава да направиш първата стъпка към оздравяването… — рече с въздишка Уетиг. — Аз също нося вина, тъй като би трябвало да си давам сметка срещу какво се борите от доста време насам… Но сега вече всичко е на показ, време е да решим проблема.

— Какъв проблем по-точно? — извърна се да го погледне тя.

— Проблемът с вашето бъдеще — отвърна Уетиг. — Уволнението е тежко нещо, но вие сте умна жена. Пред вас има много пътища, медицината е само един от тях…

Тя замълча. В момента загубата на любимата работа й се струваше нещо дребно и незначително. Особено когато я сравнеше с изчезването на Марк.

— Помолих доктор О’Конър да ви прегледа — добави Уетиг. — Довечера ще бъде тук…

— Нямам нужда от психиатър!

— Имаш, Аби — изостави официалния тон Уетиг. — При това не само от психиатър. Трябва да се освободиш от тази мания за преследване, която те съсипва. Затова няма да те изпиша преди заключението на О’Конър. Той може би ще реши да те прехвърли в психиатричното отделение. Не можем да допуснем да се самонараняваш по начина, по който го направи снощи. Всички сме дълбоко загрижени за теб. Аз съм загрижен за теб, Аби… Точно по тази причина изисках този психиатричен преглед. За твое добро, повярвай ми!

Тя го погледна право в очите и отчетливо процеди:

— Майната ти, Генерале!

За нейно огромно удовлетворение Уетиг стреснато отстъпи назад.

— Много добре — рече той и шумно затвори папката с лабораторните анализи. — По-късно ще ви прегледам отново, доктор Диматео…

Дълго след излизането на Уетиг очите й останаха заковани в тавана. Секунди преди появата му беше сигурна, че няма повече сили да се бори. Но сега мускулите й потръпваха от напрежение, а коремът й се превърна в стоманена топка. Ръцете я боляха. Едва когато погледна надолу си даде сметка, че ги е стиснала в юмруци.

Майната ви на всички!

Изправи се в леглото. За миг й се зави свят, после всичко премина. Стига лежане, време е за действие! Време е да вземе живота си в ръце!

Стана, отвори вратата и предпазливо надникна навън.

Зад бюрото насреща седеше една от дежурните сестри. Върху табелката на ревера й пишеше „У. СОРИАНО, Р. С.“.

— Имате ли нужда от нещо? — хладно я изгледа тя.

— Не, благодаря — отвърна Аби и побърза да затвори вратата.

По дяволите! Тези типове я охраняват!

Зашляпа с боси крака из тясната болнична стая. Искаше да открие следващия си ход. В момента не можеше да мисли за Марк, защото това би означавало да се просне обратно в леглото и да се облее в сълзи. Точно това искаха и онези… Точно това очакваха от нея.

Отпусна се в стола до прозореца и потъна в размисъл. Не можеше да определи какъв трябва да бъде следващият й ход. Снощи Марк спомена, че Мохандас е на тяхна страна, но след това изчезна. А тя инстинктивно усещаше, че не може да се довери на никого в болницата.

Пристъпи към телефона на нощното шкафче и вдигна слушалката. Набра номера на Вивиан, но й отговори телефонен секретар. Едва тогава се сети, че Вивиан все още е в Бърлингтън.

Набра собствения си номер, вкара кода и прослуша съобщенията, записани от телефонния секретар. Имаше ново съобщение от Вивиан, гласът й беше напрегнат. Беше оставила някакъв телефон в Бърлингтън и Аби бързо го избра.

Този път вдигна приятелката й.

— Добре че ме хвана. Тъкмо си платих сметката и се изнасям…

— Тук ли се връщаш?

— Самолетът ми за Логан излита в шест… Слушай, тук само си губих времето. В Бърлингтън не са правени никакви жътви…

— Откъде знаеш?

— Направих справка на местното летище, после проверих и всички частни авиоклубове. На датите на трансплантациите не е имало никакви нощни полети до Бостън. Разбираш ли, никакви! Използвали са Бърлингтън само за прикритие, а Тим Никълс им е осигурявал фалшивите документи.

— След което изчезва…

— Или са се отървали от него.

Замълчаха. После Аби тихо промълви:

— Марк изчезна…

— Какво?

— Никой не знае къде е. Според детектив Кацка, колата му също я няма, пейджърът му не отговаря… — Млъкна, тъй като гърлото й отново се схвана.

— Ох, Аби, Аби…

Нещо прещрака.

— Вивиан?

Стискаше слушалката с такава сила, че пръстите й побеляха.

Ново щракане, после линията прекъсна.

Затвори, вдигна отново. Сигнал нямаше. Направи опит да се свърже с телефонистката, но апаратът мълчеше.

Болницата беше изключила телефона й.

 

 

Изправен на тесния тротоар, който го разделяше от автомобилните платна на моста Тобин, Кацка гледаше към тъмните води на реката. Всъщност, реките бяха две. На запад от моста беше устието на река Мистик, която се вливаше в Челси и двете заедно се насочваха към океана отвъд пристанището на Бостън. Височината беше голяма. Кацка направи опит да си представи силата, с която човешкото тяло би се врязало във водата. Не успя, но беше сигурен, че скок от този мост при всички случаи ще се окаже фатален.

Обърна се и насочи поглед към отсрещната страна, отвъд летящите в двете посоки коли. Направи опит мислено да възстанови поредицата от събития, последвали един такъв скок. Течението ще отнесе трупа към пристанището. Отначало той ще остане под вода, може би близо до дъното. После газовете ще го издигнат на повърхността. След часове или дни, в зависимост от температурата на водата и скоростта, с която се размножават газообразуващите бактерии в загниващите вътрешности. Но на даден етап трупът непременно ще изплува.

Тогава и ще го открият. Ден-два след инцидента, вече подут до неузнаваемост.

Извърна се към полицая от пътната полиция, който търпеливо чакаше.

— В колко часа видяхте колата?

Наложи се да крещи, за да преодолее грохота на интензивния трафик.

— Някъде около пет сутринта. Беше ей там, на платното, което води за северното отклонение… — Пръстът му се насочи към едно място отвъд съскащия поток автомобили. — Хубаво БМВ, зелено на цвят. Веднага спрях…

— В близост до това БМВ нямаше хора, така ли?

— Не, сър. Изглеждаше изоставено. Проверих в компютъра, но не беше обявено за издирване. Тогава допуснах, че шофьорът е получил някаква повреда и е тръгнал да търси помощ. Но колата пречеше на движението и повиках пътна помощ да я измести…

— Ключове? Някаква бележка?

— Не, сър. Купето беше абсолютно празно.

Кацка отново извърна очи към реката. Колко ли е дълбоко там долу, силно ли е течението?

— Опитах се да позвъня на доктор Ходъл у дома, но никой не отговори — добави полицаят. — По това време още не знаех, че е изчезнал…

Кацка гледаше реката и мълчеше. Мислеше за Аби, чудеше се как ще й съобщи тази смразяваща новина. Изглеждаше толкова крехка в болничното легло! Мисълта да й причини допълнителни страдания му се стори чудовищна.

„Засега няма да й казвам нищо, реши той. Нека първо открием трупа…“

Полицаят проследи погледа му и неволно потръпна.

— Исусе! Мислите ли, че може да е скочил?

Кацка бавно поклати глава.

— Може и да е там, но със сигурност не е скочил — промълви той.

 

 

Телефоните не млъкнаха през целия ден. Две от сестрите се оказаха болни и дежурната Уенди Сориано не само пропусна обяда, но беше изправена пред мрачната перспектива да изкара още една смяна. В три и половина следобед тази перспектива започна да се превръща в действителност.

Децата звъниха вече два пъти. „Мамо, Джеф пак ме бие… Мамо, кога ще се върне татко?… Мамо, може ли да използваме микровълновата фурна? Обещаваме да не изгорим къщата до основи…“

Мамо, мамо, мамо…

Защо не се обадят на баща си, по дяволите?

„Защото службата на баща им е важна, твърде важна!“

Уенди въздъхна, подпря брадичката си с юмрук и сведе очи към купчината лекарски предписания пред себе си. Тези практиканти умират да издават заповеди. Всички без изключение се бяха снабдили със скъпи автоматични писалки „Крос“ и драскаха инструкциите си с нескрита наслада. „Магнезиево мляко срещу запек“, „Нощем да се вдигат предпазните решетки на леглото“… Тези и още куп подобни глупости се връчваха на сестрите за изпълнение. Сякаш Бог предаваше инструкциите си на Моисей. Никакъв запек, чадо!…

Уенди въздъхна и посегна към първия формуляр.

Телефонът отново иззвъня. Дано не са пак децата, рече си тя.

— Шесто отделение, на телефона Уенди! — каза раздразнено тя.

— Обажда се доктор Уетиг.

— О! — изпъна гръб уморената сестра. Човек не може да се отпуска, когато разговаря с доктор Уетиг. — Слушам ви, докторе…

— Искам нова алкохолна проба на доктор Диматео. Вземете й кръв и я изпратете в лабораторията „Медмарк“.

— Не в нашата, така ли?

— Не. Направо в „Медмарк“.

— Ще бъде изпълнено, докторе — отвърна Уенди и си записа заповедта. Искането беше малко странно, но не тя беше тази, която може да обсъжда решенията на Генерала.

— Как е тя? — попита Уетиг.

— Малко неспокойна…

— Направи ли опит да излезе?

— Не. Дори носът си не е показала…

— Добре. Нека пази стаята. Не искам никакви посетители, включително от болничния персонал. Ще влизат само тези от списъка, който съм оставил в дежурната.

— Разбрано, доктор Уетиг.

Уенди остави слушалката и впери недоволен поглед в масата. По време на разговора бяха донесли още три папки с клинични нареждания. По дяволите! Цяла вечер ли ще ги изпълнява? Изведнъж й прилоша от глад. Не беше обядвала, не беше имала дори една свободна минутка.

Вдигна глава и забеляза двете млади сестри, които си бъбреха край вратата на отделението. Господи, нима само аз работя в тази сграда?

Попълни един формуляр за алкохолна проба на кръвта и го постави в кутията за лаборантите. Телефонът започна да звъни в мига, в който се надигна от стола. Но тя не му обърна внимание. Да го вдигнат от дежурната стая, нали затова са там?

Излезе от помещението, съпровождана от звъна на двата телефона едновременно.

 

 

Вампирът отново се появи. В ръцете си държеше обичайната табличка с епруветки, спринцовки и гумени маркучи.

— Съжалявам, доктор Диматео, но пак се налага да ви боцна…

Изправена до прозореца, Аби почти не обърна внимание на младата жена.

— Тази болница ми взе достатъчно кръв — хладно промърмори тя и продължи да гледа към оживлението, което цареше пред входа.

Сестри с разрошени от вятъра коси влизаха и излизаха. Полите на шлиферите им се развяваха, през стъклото долиташе весел смях. На изток се трупаха черни облаци. „Кога ли пак ще видя синьо небе?“, запита се с въздишка Аби.

Зад гърба й се разнесе звън на стъкленици.

— Докторе, наистина трябва да ви взема кръв…

— Не искам повече изследвания — обърна се Аби.

— Моля ви, не ми усложнявайте живота! — потрепна гласът на лаборантката. — Изпълнявам заповедта на доктор Уетиг, нищо повече…

Аби й хвърли един продължителен поглед. Момичето беше съвсем младо и очевидно трепереше от страх пред Уетиг. Също като нея преди… Преди колко? Имаше чувството, че от времето, когато се страхуваше от Генерала, бяха изтекли години. Но за това момиче нещата не стояха така.

Въздъхна и седна на леглото.

Лаборантката остави таблата върху нощното шкафче и се приготви за работа. Разпечата една спринцовка и захапа със зъби опаковката на стерилните игли. Денят й трябва да е бил доста натоварен, рече си Аби, хвърляйки поглед към пълните епруветки върху табличката.

— Коя ръка предпочитате?

Аби протегна лявата си ръка и равнодушно остави да я пристегнат с гумения турникет. Сви пръсти в юмрук и вената й изскочи. По нея ясно си личаха точките от предишни убождания. Извърна глава, за да не гледа как иглата потъва в кожата й. Очите й отново попаднаха на епруветките върху таблата, всяка с отделен етикет. Бонбониерата на вампира…

Изведнъж вниманието й беше привлечено от едно шишенце с червена тапа в началото на редицата. Върху етикета беше написано: „ВОС, НИНА ХИО, ЛЕГЛО 8“.

— Ето, готово — рече вампирът и извади иглата. — Бихте ли задържали тази марля?

— Какво? — погледна я неразбиращо Аби.

— Притиснете марлята докато ви сложа една лепенка — поясни момичето.

Аби механично се подчини. Очите й отново се върнаха на шишенцето с кръвта на Нина Вос. Наложи се леко да се приведе напред, за да разчете името на лекуващия лекар в долния ъгъл на етикета: „ДОКТОР АРЧЪР“.

Нина Вос отново е в болницата! Постъпила е в „Гръдна хирургия“…

Лаборантката излезе.

Аби пристъпи към прозореца и впери поглед в грамадата черни облаци. Над паркинга се носеха хартии и сухи листа. Стъклото леко потрепваше от вятъра.

Нещо с новото й сърце не е наред.

Би трябвало да се сети за това още когато се срещнаха в лимузината. Нина изглеждаше зле — с бледо лице и посинели устни. Всички признаци за несполучлива трансплантация бяха налице…

Пристъпи към гардероба и го отвори. Вътре имаше голяма найлонова торба с етикет „Лични вещи на пациента“, в която бяха обувките й, изцапаните с кръв панталони и чантичката й. Портмонето липсваше, вероятно заключено в болничния сейф. След пълно претърсване на чантичката се оказа, че разполага с няколко монети, най-едрата от които беше четвърт долар. Но тя ги прибра, тъй като ясно съзнаваше, че ще се нуждае дори от последния си цент.

Вдигна ципа на панталоните, придърпа полите на болничния халат над тях и обу обувките си. После отвори вратата към коридора и предпазливо надникна навън.

Сестра Сориано я нямаше зад бюрото, но в стаята имаше други две жени с бели престилки. Едната говореше по телефона, а другата попълваше някакъв медицински картон. И двете не гледаха насам.

Откъм дъното на коридора се появи високата количка с вечерята, тикана от едър санитар в розова престилка. Количката спря пред отворената врата на дежурната стая, а санитарят взе две чинии и ги понесе към болничната стая насреща.

Аби побърза да се възползва от благоприятния момент и безшумно се плъзна навън. Количката я скриваше от очите на дежурните сестри и тя безпрепятствено мина покрай стаята им.

Насочи се към стълбището, тъй като не можеше да рискува с асансьора.

Изкачи шест етажа и безпрепятствено се озова на дванадесетия. Пред нея беше Операционния блок, зад ъгъла започваха стаите на интензивното хирургическо отделение. В коридора пред операционните имаше рафт със стерилни халати. Аби навлече един от тях, скри косите си под памучно кепе на цветя, а обувките си пъхна в стерилни галоши. Вече можеше да разчита на някакъв шанс, тъй като беше облечена като всички останали.

Зави зад ъгъла и влезе в интензивното отделение.

Вътре цареше пълен хаос. Пациентът на второ легло беше колабирал. Съдейки по напрегнатите заповеди, които се разнасяха на висок глас откъм паравана, състоянието му беше крайно опасно. Без да привлича вниманието на никого, Аби мина покрай стаичката с контролните монитори и се насочи към легло №8.

Спря за миг пред остъклената вратичка на паравана, просто за да се увери, че вътре действително лежи Нина Вос.

После безшумно влезе. Вратата меко се захлопна, глъчката на реанимационния екип стана значително по-приглушена. Дръпна перденцето на прозорчето и се обърна към леглото.

Нина кротко спеше, без да има представа за суматохата в отделението. Изглеждаше доста по-слаба в сравнение с последната им среща. Болестта я беше стопила като свещ. Тялото й под завивките беше слабичко, като на малко дете.

Един поглед към картона на рамката на леглото беше достатъчен за Аби. Повишено налягане в белите дробове, значително снижение в капацитета на сърдечната дейност, постепенно увеличаващи се дози добутамин за сърдечна стимулация.

Върна картона на мястото му, обърна се към леглото и срещна погледа на болната жена.

— Здравейте, госпожо Вос…

По лицето на Нина пробяга нещо като усмивка.

— Вие бяхте лекарката, която винаги казва истината, нали?

— Как се чувствате?

— Доволна — въздъхна Нина. — Много доволна!

Аби пристъпи към леглото. Размениха си продължителни погледи.

— Вече зная, няма нужда да ми казвате… — промълви най-сетне Нина.

— Какво знаете, госпожо Вос?

— Че нещата вървят към логичния си край — отвърна болната, затвори очи и мъчително си пое въздух.

Аби нежно хвана ръката й.

— Досега нямах възможност да ви благодаря — промълви тя. — Не съм забравила, че се опитахте да ми помогнете.

— Опитах се да помогна на Виктор…

— Не ви разбирам.

— Той е като онзи герой от гръцката митология… Който отишъл в Хадес, за да върне жена си…

— Орфей.

— Да. Виктор е точно като Орфей. Иска да ме върне. Не го интересува какво струва това, по какъв начин ще го постигне… — Отвори очи и Аби потръпна от бездънната им яснота. — Но това в крайна сметка ще го погуби!

Тук не става въпрос за пари, осъзна се младата лекарка. Тук става въпрос за човешки души…

Вратата на паравана рязко се отвори. На прага се появи една от сестрите, очите й изненадано се спряха на Аби.

— О, доктор Диматео! Какво правите… — млъкна и бързо огледа показанията на монитора.

„Страхува се от саботаж!“, съобрази Аби.

— Нищо не съм пипала — кротко рече тя.

— Бихте ли си тръгнали, моля?

— Чух, че госпожа Вос е в интензивното и дойдох да я видя…

— Тя има нужда от спокойствие — отвърна сестрата и й направи знак да излезе. — Не видяхте ли табелата „Посещенията забранени“? Тази вечер ще я оперират, нужно й е спокойствие.

— Така ли? Каква ще бъде операцията?

— Нова трансплантация. Намерили са подходящ донор.

Заковала поглед в затворената врата на номер 8, Аби тихо попита:

— Госпожа Вос знае ли това?

— Какво?

— Дала ли е писмено съгласие за трансплантацията?

— Мъжът й се подписа вместо нея. А сега ви моля веднага да напуснете!

Без повече приказки Аби се обърна и излезе. Не знаеше дали някой е забелязал как напуска реанимацията. Просто вървеше по коридора, насочила се към асансьорите. Вратите се плъзнаха встрани, но кабината се оказа пълна. Успя да си намери място и застана с гръб към останалите пътници.

„Намерили са донор, объркано си помисли тя. Как, откъде?

И тази вечер Нина Вос ще бъде подложена на нова трансплантация…“

Поредицата на предстоящите през нощта събития се оформи в главата й в момента, в който кабината най-сетне спря на партера. Беше изчела информацията за други подобни трансплантации в „Бейсайд“ и знаеше какво ще се случи. Някъде около полунощ Нина ще бъде вкарана в операционната, където екипът на Арчър ще я подготви за трансплантация и ще чака телефонното обаждане. Друг екип от хирурзи ще е сторил същото, около друг пациент. Скалпелите ще потънат в живата плът, ще срежат мускули и сухожилия, ще отворят гръдния кош, в който се крие съкровището… Живо, туптящо сърце…

Жътвата ще бъде направена бързо и чисто.

„Тази вечер нещата просто ще се повторят“, каза си тя.

Вратите се плъзнаха встрани. Аби излезе от кабината и с наведена глава се насочи към изхода.

Откри телефонна кабина едва на две пресечки от болницата и влезе вътре, трепереща от студ. Прибягна до скъпоценния си запас от монети и набра номерът на Кацка.

Нямаше го. Полицаят насреща предложи да му остави съобщение.

— Казвам се Аби Диматео и трябва непременно да говоря с него! — извика в слушалката тя. — Няма ли начин да го откриете? Пейджър, или нещо друго… Въпросът е изключително спешен!

— Почакайте, ще ви прехвърля на централата…

Нещо в слушалката прещрака, после прозвуча гласът на телефонистката:

— Момент, ще помоля диспечерския пункт да го потърси по радиостанцията в колата му…

След няколко напрегнати секунди тишина, телефонистката отново се появи.

— Съжалявам, но все още нямаме връзка с детектив Кацка… Защо не ни оставите телефон, на който да ви потърси?

— Благодаря, всъщност не знам… Пак ще се обадя…

Постави слушалката и поклати глава. Нямаше повече монети, край на всякакви разговори.

Погледна навън. Подгонени от вятъра, около телефонната кабина летяха боклуци и стари вестници. Не й се искаше отново да излиза на студа, но не знаеше какво друго да стори.

Можеше да се обади само на още един човек.

Половината от телефонния указател липсваше. Аби го разлисти, без да очаква да открие това, което й трябва. Затова много се учуди, когато откри името: И. ТАРАСОФ.

С треперещи ръце набра номера, после натисна бутона за разговор за чужда сметка. „Моля те, обади се! Моля те, приеми разговора за своя сметка!“

След четири сигнала в слушалката прозвуча тих и спокоен глас:

— Ало?

Някъде в стаята приглушено звънтяха прибори, чуваше се класическа музика.

— Да, приемам да бъде за моя сметка…

Облекчението й беше огромно, думите се изсипаха от устата й като пълноводен поток.

— Не знаех към кого да се обърна! Не мога да открия Вивиан, а никой друг не желае да ме изслуша! Вие трябва да отидете в полицията и да ги накарате да слушат!

— Спокойно, Аби — рече доктор Тарасоф. — Кажете ми какво се е случило…

Тя си пое дъх. Сърцето блъскаше в гърдите й. Изгаряше от нетърпение да сподели с някого парещата си тайна.

— Тази нощ Нина Вос ще получи второ сърце! Мисля, че най-сетне разбрах по какъв начин се действа… Сърцата не пристигат по въздуха, а жътвата се прави тук, в Бостън!

— Къде? В коя болница?

Очите й попаднаха на една кола, която бавно пълзеше по улицата. Въздухът напусна дробовете й едва когато колата се плъзна зад ъгъла и изчезна.

— Аби?

— Да, тук съм…

— От господин Пар научих, че напоследък ви се е насъбрало доста… Дали не сте…

„Поне ти ме изслушай!“, примоли се безгласно Аби. Моля те! Затвори очи и направи усилие да възвърне самообладанието си. Човекът насреща не биваше да се съмнява в психическото й състояние. После започна:

— Днес Вивиан ми се обади от Бърлингтън. Там не са правили никакви жътви. Органите изобщо не са идвали от Върмонт…

— Къде тогава са правени жътвите?

— Не съм напълно сигурна. Предполагам, че е ставало в една сграда в Роксбъри. „Медицински доставки Еймити“. Полицията трябва да бъде там преди полунощ, за да спаси донора…

— Не виждам как мога да ги убедя — промърмори със съмнение в гласа Тарасоф.

Трябва да ги убедите! В отдел „Убийства“ има един детектив на име Кацка. Успеем ли да го открием, той непременно ще ни повярва! Тук не става въпрос за имунна съвместимост на органи, доктор Тарасоф! Те отглеждат донори, не разбирате ли? Убиват хора!

В слушалката долетя приглушен женски глас:

— Иван, вечерята ти изстива!…

— Налага се да я пропусна, скъпа — отвърна Тарасоф. — Имам спешен случай… — Гласът му отново се върна в слушалката, тих, но настойчив: — Аби, излишно е да ви казвам, че тази история ме плаши!

— Мен също!

— Тогава да отидем право в полицията. Нека те поемат нещата в свои ръце. За нас е твърде опасно!

— Съгласна съм.

— Ще го направим заедно. Колкото по-голям е оркестърът, толкова по-силно звучи музиката.

Тя се поколеба.

— Страхувам се, че моето присъствие само ще предизвика съмнения…

— Но аз не зная подробностите, Аби. Вие ги знаете…

— Добре — отвърна след кратък размисъл тя. — Ще отидем заедно. Бихте ли ме взел оттук? Замръзнала съм, освен това умирам от страх!

— Къде сте?

Тя извърна глава към тротоара. На две пресечки по-нататък блестяха болничните крила, сякаш увиснали в мрака.

— В една телефонна кабина, съвсем близо до „Бейсайд“. Не мога да ви кажа името на улицата…

— Добре, ще ви открия.

— Доктор Тарасоф? — прошепна тя.

— Да?

— Моля ви, побързайте!