Тес Геритсън
Изборът (20)

Двадесета глава

Сутрин й беше най-тежко. Събуждаше се с нетърпеливото очакване на един запълнен докрай работен ден, след което изведнъж се отпускаше обратно в постелята. „Никъде няма да ходя.“ Тази мисъл й действаше като юмрук в зъбите. Лежеше неподвижно в тъмната стая и слушаше как Марк се приготвя да излиза. Депресията й се усилваше от факта, че не разговаряха. Продължаваха да живеят под един покрив и спяха в едно легло, но вече от дни не си бяха разменили повече от една-две думи. „Така умира любовта“, рече си с въздишка тя, когато вратата се захлопна зад гърба му. „Не със скандали, а с мълчание…“

Когато беше на дванадесет, баща й изгуби работата си в кожарската фабрика. Но седмици след това продължаваше да излиза всяка сутрин, сякаш всичко беше наред. Никога не разбра къде всъщност ходи и какво прави. Не каза нищо по този въпрос чак до смъртта си. Но Аби знаеше, че баща й изпитваше ужас при мисълта да остане у дома, да признае провала си. И затова скачаше в колата всяка сутрин и потегляше неизвестно закъде…

Точно това, което сега правеше тя.

Не използваше колата си, предпочиташе да върви пеш. Изминаваше огромни разстояния, без определена цел, без посока. Снощи времето се развали, стана студено. Това я принуди да се отбие в някаква сладкарница, в която продаваха вафли. Взе си кафе и някаква сусамена вафличка и седна да се постопли. Но едва отхапала първия залък, очите й попаднаха на вестника, който четеше човекът на съседната масичка. Беше „Бостън Хералд“, с нейната снимка на първа страница.

Прииска й се да пропълзи по посока на изхода. Имаше чувството, че всички гледат в нея, но на практика никой не й обръщаше внимание.

Стана от масата, изхвърли вафлата в кошчето за боклук и се измъкна навън. Една пряка по-нататък имаше вестникарска будка. Купи си „Хералд“ и се сви в някакъв вход.

НЕСЪВЪРШЕНСТВО В ОБУЧЕНИЕТО НА ХИРУРЗИТЕ МОЖЕ ДА ДОВЕДЕ ДО ТРАГЕДИЯ

„На пръв поглед доктор Аби Диматео е отличен практикант в Медицински център «Бейсайд» — такова поне е мнението на ръководителя на Учебната програма в болницата доктор Колин Уетиг. Но през последните няколко месеца, малко след като доктор Диматео започва втората година от практиката си, нещата поемат по опасен път…“

Принуди се да прекъсне четенето, тъй като дишането й стана твърде учестено и вестникът започна да подскача в ръцете й. Трябваше й доста време да се успокои и да довърши материала. А после й стана лошо.

Репортерът не беше пропуснал нищо. Съдебните искове, смъртта на Мери Алън, скандала с Бренда. Това бяха все неоспорими факти, които, навързани помежду си с помощта на журналистическата еквилибристика, рисуваха портрета на една нестабилна и дори опасна за околните личност. И ловко гъделичкаха вродения страх на хората от лекарите с психически проблеми…

„Не мога да повярвам, че всичко това се отнася за мен!“

Дори да успее да запази лиценза си, дори да завърши практиката си, този материал щеше да я следва навсякъде. Със съответните последици. Защото едва ли нормален човек ще се подложи под ножа на психопат…

Нямаше представа колко време се разхожда, стиснала вестника под мишница. Когато най-сетне спря и се огледа, беше се озовала на Харвард Юнивърсити Комън, а ушите я боляха от студ. Минаваше обяд. Беше обикаляла из улиците през цялата сутрин и нямаше представа накъде да тръгне. Всички в този район изглеждаха уверени в себе си и знаеха къде отиват — студентите с раници на гърба, преподавателите в раздърпани сака от туид…

Сведе очи към вестника. Бяха използвали снимката й от архивата на Учебната програма, направена по време на практиката й във „Вътрешни болести“. Гледаше право в обектива, усмихната и спокойна. Една млада жена, готова да работи упорито за осъществяване на мечтите си.

Захвърли вестника в близкото кошче за боклук и тръгна за дома си. „Трябва да отвърна на удара, трябва да се боря!“

Но беше в задънена улица. Вчера Вивиан отлетя за Бърлингтън, а вечерта се обади с лоши новини. Тим Никълс ликвидирал практиката си в града и заминал в неизвестна посока. На четирите дати в болницата „Уилкокс Мемориал“ не били регистрирани никакви жътви на органи. А в местната полиция не били подавани жалби за изчезнали хора, нито пък били открити трупове с извадени сърца. Навсякъде удряха на камък…

„Успели са да прикрият следите си. Никога няма да ги хванем…“

Още от прага забеляза мигащата светлина на телефонния секретар. Вивиан беше оставила съобщение с молба да й звънне веднага. Но номерът в Бърлингтън даваше свободно.

Набра БОНИ, но оттам категорично отказаха да я свържат с Хелън Люис. Очевидно никой не желаеше да чуе последните налудничави теории на умствено неуравновесената доктор Диматео. Аби не знаеше към кого да се обърне. Прехвърли в главата си хората от „Бейсайд“, които познаваше. Доктор Уетиг и Марк, Мохандас и Цуик, Сюзън Касейдо и Джеръмая Пар… Нямаше доверие на никого от тях. На никого!

Посегна към слушалката да набере отново Вивиан, механично погледна през прозореца и го видя. В дъното на улицата беше паркиран бежовия микробус!

„Мръсник, този път ще те пипна!“

Изтича до шкафа в антрето и измъкна един бинокъл. С негова помощ успя да разчете цифрите на регистрационния номер.

„Пипнах те! Сега вече те пипнах!“

Грабна слушалката и се обади на Кацка. Докато чакаше да го повикат изведнъж се учуди, че звъни именно на него. Условен рефлекс, сви рамене тя. Когато имаш нужда от помощ, търсиш ченгетата… А Кацка беше единственото ченге, което познаваше.

— Детектив Кацка — прозвуча равният му глас в слушалката.

— Микробусът е тук! — извика възбудено тя.

— Моля?

— Обажда се Аби Диматео! Микробусът, който ме следи, е паркиран пред къщата ми! Номерът му е 539 ТДВ, от Масачузетс.

Настъпи кратка пауза, докато детективът си записваше номера.

— Живеете на улица Брюстър, нали?

— Да. Моля ви, изпратете някого! Не зная какво е решил онзи отвън…

— Заключете вратата и чакайте — отвърна Кацка. — Ясно ли е?

— Да — кимна тя, изпусна въздуха от гърдите си и повтори: — Да.

Беше сигурна, че входната врата е заключена, но все пак отиде да провери. Обиколи къщата и с облекчение установи, че всичко изглежда наред. Върна се в дневната и седна зад пердето. Искаше да види реакцията на собственика, когато дойдат ченгетата.

Четвърт час по-късно на улицата се появи познатото зелено волво и паркира до отсрещния тротоар. Аби не очакваше Кацка да дойде лично, но грешка нямаше. Именно той беше човекът, който слезе от колата. Обзе я огромно чувство на облекчение. Той знае какво да прави, той е умен и вдъхва сигурност…

Детективът спокойно прекоси улицата и се приближи до микробуса.

Аби притисна нос в стъклото, сърцето й ускори ритъма си. „Дали и Кацка се вълнува като мен?“, кой знае защо се запита тя. Той крачеше бавно и почти грациозно към шофьорската врата на бежовото возило. Едва когато се завъртя на една страна да надникне през стъклото, Аби видя пистолета в ръката му. Не беше забелязала кога го е извадил.

Сега вече се страхуваше да гледа. Страхуваше се за него.

Той се промъкна още малко напред, погледна през страничното стъкло и мина зад микробуса. Там прибра пистолета в кобура си, отстъпи една-две крачки и огледа улицата.

От къщата насреща изскочи мъж със сиво палто и се втурна по стълбите към улицата. Викаше нещо и размахваше ръце. Кацка реагира с обичайната си невъзмутимост. В ръката му проблесна полицейската значка, мъжът се укроти. После бръкна в джоба си и показа своите документи.

В продължение на минута-две двамата оживено разговаряха. Кацка махна по посока на къщата, после посочи микробуса. Мъжът със сивото палто се върна обратно по стълбите.

Детективът прекоси улицата и тръгна насам.

Аби изтича да му отвори.

— Какво стана?

— Нищо.

— Кой е този човек? Защо ме следи?

— Твърди, че няма представа за какво говорите…

Аби го пропусна да влезе и затвори вратата.

— Не съм сляпа! — промърмори тя. — Този микробус ме следеше! Виждала съм го из града и тук, на улицата!

— Водачът твърди, че за пръв се появява тук — кротко отбеляза Кацка.

— Между другото, кой е той?

Детективът извади бележника си.

— Джон Дохърти, тридесет и шест годишен, жител на щата Масачузетс. Професия водопроводчик. Категорично заяви, че за пръв път го викат на улица Брюстър. Микробусът е регистриран на името на фирмата за водопроводни услуги „Бек Бей“ и е пълен с инструменти… — Затвори тефтерчето и го прибра във вътрешния си джоб, после продължително я изгледа.

— Бях сигурна — промърмори Аби. — Бях абсолютно сигурна, че е същият…

— Продължавате да твърдите, че подобен микробус ви е следил, така ли?

— Да, за бога! — възкликна гневно тя. — Наистина ме следеше!

Реакцията му беше леко повдигане на веждите. Аби направи усилие да се овладее. Този човек трудно може да бъде убеден от нервни изблици. Той е изтъкан от логика. Истински мистър Спок с полицейска значка…

— Не си въобразявам — вече по-спокойно рече тя. — И не си измислям.

— В случай, че сте сигурна в съществуването на този микробус, опитайте се да запишете номера му…

— Какво означава това?

— Ще позвъня във фирмата „Бек Бей“, за да проверя информацията на Дохърти. Но според мен той наистина е водопроводчик… — Кацка извърна глава към телефона, който беше започнал да звъни. — Няма ли да вдигнете?

— Моля ви, не си тръгвайте — настойчиво рече Аби. — Искам да ви кажа още нещо…

Той отдръпна ръката си от бравата и зачака. Аби вдигна слушалката.

— Ало?

— Доктор Диматео?

Моментално позна мекия женски глас и хвърли многозначителен поглед към Кацка.

— Слушам ви, госпожо Вос.

— Добрах се до някаква информация… Не зная какво означава тя и дали изобщо означава нещо.

Кацка светкавично се озова до нея и наведе глава към мембраната. Движенията му бяха неуловими.

— Какво открихте? — попита Аби и леко отмести слушалката от ухото си. Така детективът можеше да чува.

— Завъртях няколко телефона… Обадих се в банката, обадих се и на семейния счетоводител. На двадесет и трети септември Виктор е превел известна сума на една бостънска фирма. Името е „Еймити Корпорейшън“…

— Сигурна ли сте за датата?

— Да.

Двадесет и трети септември! Един ден преди трансплантацията на новото й сърце!

— Какво научихте за тази фирма?

— Нищо. Виктор никога не е споменавал за нея. Това е малко странно, тъй като обикновено споделя с мен всички по-големи сделки… — В слушалката настъпи тишина, нарушена от някакви приглушени звуци в насрещното помещение. После Нина прошепна: — Съжалявам, но трябва да затворя…

— Казахте по-голяма сделка… За каква сума става въпрос?

Отвърна й тишина. Аби реши, че жената насреща вече е затворила.

— Пет милиона — едва чуто прошепна Нина. — Превел е на тази фирма пет милиона долара…

Остави слушалката, но не вдигна глава при приближаващите се стъпки на Виктор.

— С кого говори? — попита той.

— Със Синтия. Исках да й благодаря за цветята…

— Пак ли тези цветя? Кой е букетът от нея?

— Орхидеите…

Той хвърли поглед към вазата на шкафа.

— О, да… Чудесни са.

— Синтия каза, че пролетта ще отскочат до Гърция. Явно Карибите вече са им дошли до гуша… — С каква лекота го лъжа, учуди се в себе си Нина. Кога ли започна всичко това? Кога престанахме да си казваме истината?

Виктор седна на леглото до нея, очите му изпитателно пробягаха по лицето й.

— И ние можем да отскочим до Гърция — рече той. — Но първо трябва да се оправиш. Бихме могли да го сторим дори заедно със Синтия и Робърт… Какво ще кажеш?

Нина кимна, но очите й останаха сведени към завивката. Ръцете й бяха слаби, като на дете. „Никога няма да се оправя. И двамата знаем това“, помисли си тя. После изрита одеялото и спусна крака на пода.

— Трябва да отида до банята…

— Да ти помогна ли?

— Не, добре съм — отказа тя и се изправи. Обзе я лек световъртеж. Напоследък това й се случваше често, особено когато ставаше от леглото или правеше друго физическо усилие. Не го сподели с Виктор, надяваше се да отмине.

Чу го да вдига слушалката.

Разбра грешката си едва когато вратата на банята се затвори зад гърба й. Телефонът беше запаметил последния номер. На Виктор му беше достатъчно да натисне бутона за преизбиране, за да разкрие лъжата й. А той беше способен на тези неща. Сега ще разбере, че не се е обадила на Синтия, а после ще прояви любопитство към изписания върху екранчето номер и ще открие, че той е на Аби Диматео…

Притисна гръб към вратата на банята. Чу как слушалката се върна върху вилката, после и гласа му:

— Нина?

Усети нов пристъп на световъртеж. Отпусна глава и направи опит да прогони мрака, който започна да се спуска пред очите й. Краката й омекнаха, гърбът й се плъзна надолу.

— Нина! — почука на вратата той. — Трябва да говоря с теб!

— Виктор! — прошепна тя. Знаеше, че той не може да я чуе. Никой не беше в състояние да я чуе.

Лежеше върху плочките, безсилна да направи някакво движение. Сърцето пърхаше в гърдите й като уплашена птичка.

 

 

— Не е тук — промърмори Аби.

Седяха в колата, паркирана на една мръсна улица в Роксбъри. От двете й страни се редуваха магазини със заковани витрини и такива, които очевидно бяха на ръба на фалита. Единствената фирма, която даваше признаци на живот, беше една зала за културизъм на няколко метра по-нататък. През отворените прозорци се чуваше дрънкане на щанги и приглушен мъжки смях. До нея се издигаше сграда с доста порутена фасада, на която беше окачена табелка „Продава се“. Метри по-нататък беше седалището на „Еймити“ — четириетажен блок с кафява фасада и надпис с едри букви над козирката на входа:

„МЕДИЦИНСКИ КОНСУМАТИВИ

«ЕЙМИТИ»

ПРОДАЖБИ И СЕРВИЗ“

Зад решетките на прозорците бяха подредени стоките, които продаваше компанията — най-вече патерици, бастуни, кислородни бутилки и подложки за легла от стиропор, които се използват срещу рани от залежаване. В ъгъла се издигаше манекен със сестринска униформа и кепе — такива, каквито са се носели някъде през шейсетте години на века.

— Това не може да бъде същата „Еймити“ — поклати глава Аби.

— В телефонния указател няма друга компания с това име — отвърна Кацка.

— Защо Вос ще преведе пет милиона долара на тези?

— Може би са клон на някоя голяма компания. Може би е направил някаква инвестиция…

— Не се връзва — поклати глава тя. — Поставете се на негово място. Жена му умира, той отчаяно търси орган, който би я спасил. В такъв момент едва ли му е до инвестиции…

— Зависи колко е бил загрижен за жена си…

— Много е бил загрижен.

— Откъде знаете?

— Просто знам — кратко отвърна тя.

Срещнала спокойния, но изпитателен поглед на сивите му очи, Аби изведнъж си помисли, че вече не се притеснява от него.

— Ще отида да хвърля един поглед — промърмори Кацка и отвори вратата на колата.

— Какво възнамерявате да правите?

— Ще се поогледам, ще задам един-два въпроса.

— Идвам с вас.

— Не, ще останете в колата.

Той понечи да слезе, но Аби го дръпна за дрехата.

— Вижте — припряно рече тя. — Аз съм тази, която е изправена пред риска да изгуби всичко. Вече ме отстраниха от работа, скоро ще ми отнемат и лиценза. Хората ме наричат убиец и психопат. Моят живот отиде по дяволите заради тоя тип! Затова искам да съм редом с вас. Това може би е шанса да отвърна на удара!

— Може би — кимна Кацка. — Затова не трябва да объркваме нещата. Някой може да ви разпознае и да вдигне тревога. Нали не желаете това?

Прав е, въздъхна тя и се отпусна на мястото си. Поначало беше против да я вземе със себе си, но тя настоя. Заплаши го, че ако не я вземе, ще дойде дотук сама. И се наложи. Но сега започна да осъзнава, че едва ли ще успее да води битката сама, без чужда помощ. Хората, срещу които се е изправила, с положителност ще я отстранят… Гневно тръсна глава. Ядосваше се на собственото си безсилие, ядосваше се и на Кацка, който безмълвно й го посочи…

— Заключете се отвътре — рече той и слезе от колата.

Тя го проследи с поглед как пресича улицата и изчезва във входа на занемарената сграда. Направи опит да си представи какво ще се разкрие пред очите му — най-вероятно потискаща гама от различни видове инвалидни колички и подлоги, рафтове с бели престилки в найлонови опаковки, кутии с ортопедически обувки… Всичко това си го представяше съвсем ясно, тъй като точно от такъв магазин си беше купила първата лекарска престилка…

Изтекоха пет минути, после десет.

Кацка, Кацка… Защо се бавиш?

Беше споменал, че ще задава въпроси. Ще го стори така, че да не ги подплаши. Тя се доверяваше на преценката му. Средностатистическото ченге от отдел „Убийства“ със сигурност е по-съобразително от средностатистическия хирург. Но може би не е по-умно от средностатистическия интернист. В болничните среди непрекъснато се подиграваха с умствените способности на хирурзите. Интернистите използват мозъка си, докато хирурзите — само умението на ръцете си. Ако вратата на асансьора започне да се затваря пред интернист, той ще я спре с ръка, докато хирургът положително ще мушне в процепа главата си… Ха, ха!

Изтекоха двадесет минути. Анемичните лъчи на слънцето отстъпиха място на бързо сгъстяващия се мрак. До слуха й достигаше приглушеното съскане на колите, които фучаха по близкия булевард Мартин Лутър Кинг. Часът на задръстванията. От входа на фитнес центъра изскочиха двама младежи с добре очертани бицепси и тръгнаха към колите си.

Аби продължаваше да гледа към „Еймити“, очаквайки появата на Кацка.

Стана пет и двадесет.

Трафикът се усили, дори и по тази странична улица. Почти непрекъснатият поток от коли й пречеше да вижда входа. Изведнъж колите се разредиха и тя успя да види мъжа, който бавно излезе от една странична врата. Той се спря на тротоара и погледна часовника си. Когато вдигна глава, сърцето на Аби изведнъж премина в галоп. Това лице й беше познато. Особено рунтавите вежди и извития като човка нос.

Доктор Мейпс! Куриерът, който достави в операционната сърцето на Нина Вос!

Мейпс направи няколко крачки, спря пред син понтиак „Трансам“ и бръкна в джоба си за ключовете.

Аби премести поглед към входа на „Еймити“, отправяйки безмълвна молитва Кацка да се появи. „Хайде, идвай! Иначе ще изпуснем Мейпс!“ Отново погледна към понтиака. Мейпс вече беше зад кормилото и си слагаше колана. После запали мотора, даде мигач и зачака пролука в трафика.

Очите й се плъзнаха по арматурното табло и с облекчение се спряха върху ключовете на Кацка, които се поклащаха под волана.

Това е единствения ми шанс, рече си тя.

Синият понтиак излезе на платното.

Времето за размишления изтече.

Аби се прехвърли на шофьорското място и завъртя ключа. После даде газ, гумите изсвириха. Зад гърба й се разнесе хор от гневни клаксони.

Колата на Мейпс плавно се плъзгаше към светофара на пресечката, който за щастие беше червен.

Аби натисна спирачката. От пресечката я деляха четири коли, които нямаше как да задмине. След зелената светлина Мейпс спокойно можеше да й се изплъзне. Приведена над волана, тя напрегнато броеше секундите. После започна да проклина вечните бостънски задръствания, проклетията на бостънските шофьори и собствената си нерешителност. Защо не се включи в движението по-рано? А сега понтиакът беше само едно синьо петно в могъщия поток на трафика, безнадеждно далеч! Какво, по дяволите, му става на тоя светофар?

Най-после стана зелено, но колите пред нея не помръдваха. Тоя отпред сигурно е заспал на волана! Аби натисна клаксона, колите отпред най-сетне се раздвижиха. Тя стъпи на газта, после я отпусна.

Някой блъскаше по страничната врата.

Извърна глава и видя Кацка, който тичаше редом с колата. Спря и натисна бутона за отключване на вратите.

— Какво правите, по дяволите? — изкрещя детективът и отвори вратата.

— Хайде, по-бързо! — нетърпеливо го подкани тя.

— Не! Първо ще отбиете и…

— Скачай вътре, да те вземат мътните!

Той изненадано примигна и се подчини.

Аби натисна газта докрай и успя да остави пресечката зад гърба си. На около две преки пред тях се мяркаше синьо петно. Понтиакът зави по Котидж стрийт. Трябваше да бъде близо до него, в противен случай положително щеше да го изгуби в трафика. Реакцията й беше мигновена и точна. Гумите пронизително изсвириха, волвото на Кацка зави рязко вляво, пресече двойната линия и изпревари три коли наведнъж. Върна се в платното секунди преди да я помете лавината на насрещното движение. Кацка щракна предпазния колан. Умно от негова страна, рече си тя. Предстоеше им опасно пътуване. Нави волана и пое нагоре по Котидж.

— Ще ми кажете ли какво става? — попита той.

— Той се появи от задния вход на „Еймити“… Става въпрос за човека в онази кола пред нас, синята…

— Кой е той?

— Куриерът, който достави органа. Представи се като доктор Мейпс… — Кракът й отново натисна педала на газта и волвото литна напред. Навлезе в насрещното платно, разклати се и се прибра вдясно.

— По-добре да карам аз — промърмори Кацка.

— Навлиза в кръговото движение, да го вземат мътните! — не му обърна внимание Аби. — Накъде ли ще поеме?

Понтиакът излезе от площада и потегли на изток.

— По всяка вероятност се насочва към експресната магистрала — рече Кацка.

— Ние също — промърмори Аби и повтори маневрата на синята спортна кола.

Предположението на Кацка се оказа вярно. Мейпс се насочи към естакадата, от която се излизаше на експресната магистрала. Аби го последва. Сърцето й се беше качило в гърлото, дланите й върху волана овлажняха. Тук беше най-лесно да го изгуби. По това време на деня експресната магистрала беше задръстена от коли, които фучаха със сто километра в час, без да спазват дистанция помежду си, а всеки от хората зад волана натискаше педала с единствената мисъл час по-скоро да се прибере у дома. Успя да се включи в движението почти без да намалява скоростта, но Мейпс беше далеч напред и си пробиваше път към лявото платно.

Аби направи опит да го последва, но един огромен камион отказа да я пусне. Тя натисна клаксона и даде мигач, но онзи само скъси дистанцията до колата пред себе си. Играта загрубя. Прекалено напомпана с адреналин, за да изпитва страх, Аби караше на сантиметри от огромното чудовище и гледаше единствено към синия трансам на Мейпс, а шофьорът на камиона очевидно беше от най-проклетите шосейни скандалджии и упорито не й даваше път. Стиснала волана, младата жена изведнъж се превърна в друг човек — решен на всичко грубиян с остър език, на което при други обстоятелства самата тя би се учудила. Прогонила всякакви страхове и колебания, тя отвръщаше на удара. И най-сетне се почувства добре. Аби Диматео под влиянието на тестостерона! Уф, че хубаво!

Натисна газта докрай и се стрелна наляво, само на сантиметри пред тъпата муцуна на камиона.

— Исусе Христе! — ревна Кацка. — Да се убием ли искаш?!

— Не ми пука! Искам да го пипна тоя тип!

— Такава ли си и в операционната?

— О, да! Истинска фурия! Не си ли чувал за мен?

— Дано не се разболявам, за да ти падна в ръчичките!

— Ама тоя какво прави?!

Спортният понтиак пред тях отново смени платната. Сега се върна надясно, с очевидното намерение да напусне магистралата при отклонението за тунела Калахан.

— Мамка ти! — изруга Аби, завъртя рязко волана и натисна газта. Успя да пресече наведнъж цели две платна и волвото се стрелна в приличащия на пещера тунел. Изписаните с графити бетонни стени се стрелнаха назад, пронизителният писък на гумите потъна в общия грохот. Излетяха от другата страна с такава скорост, че тътенът в ушите им заприлича на артилерийски залп.

Понтиакът напусна магистралата, следван от Аби.

Намираха се в Източен Бостън, на пътя, който водеше към международното летище Логан. Сигурно натам се е насочил Мейпс, рече си тя. Към летището…

Но за нейна изненада синята кола отби вдясно, разтърси се на някакъв железопътен прелез и потъна в лабиринта на тесните улички западно от летището.

Аби намали, за да запази известна дистанция. Адреналинът бавно отстъпи място на разума. Тук понтиакът няма как да й избяга, значи трябва да кара внимателно и да остане незабелязана.

Движеха се към огромните складове на пристанището. От двете им страни се точеше телена ограда, зад която бяха подредени безкрайни редици от корабни контейнери, натрупани по три един върху друг, като някакво гигантско „Лего“. Отвъд тях проблясваха мазните води на доковете. На фона на залязващото слънце се очертаваха гигантските човки на пристанищните кранове, увиснали над корабните трюмове. Понтиакът свърна наляво и навлезе в територията на складовете.

Аби отби до оградата и спря. Синята кола продължи до бетонния пристан. Мейпс излезе и се насочи към кораба, закотвен там. Беше сравнително малък товарен съд, дължината му не надвишаваше петдесет-шестдесет метра.

Мейпс подвикна, на палубата се появи някакъв мъж и му махна с ръка. Аби гледаше как фигурата му поема по трапа и изчезва във вътрешността на кораба.

— Защо е тук? — учуди се тя. — Какво търси на този кораб?

— Сигурна ли си ли, че става въпрос за същия човек?

— Ако не е Мейпс, значи в „Еймити“ работи негов двойник — тръсна глава Аби. После изведнъж си спомни къде се беше забавил Кацка и рязко се извърна към него: — Всъщност, какво откри в тази компания?

— Искаш да кажеш, преди да забележа как ми отмъкват колата? — погледна я развеселено детективът, после сви рамене: — Всичко изглеждаше нормално… Продават медицинско оборудване. Казах, че имам нужда от болнично легло за жена си и ми бяха демонстрирани последните модели…

— Колко души работят там?

— Видях трима. Един в магазина, други двама на втория етаж, които се занимаваха с поръчките по телефона. Никой не изглеждаше доволен от работата си…

— А другите два етажа?

— Предполагам, че са складове. В тази сграда няма нищо, което заслужава внимание…

Аби насочи поглед към синия понтиак, паркиран на кея.

— Би могъл да им провериш финансовото състояние. И да разбереш къде точно са отишли петте милиона на Вос…

— Нямам юридическо основание за подобна проверка — поклати глава Кацка.

— Че какво още ти трябва? Аз разпознах куриера! Аз знам с какво се занимават тези хора!

— Твоите показания не са достатъчни — отвърна с въздишка Кацка. — Никой съдия няма да си мръдне пръста, особено пък в дадената ситуация… — Отговорът му беше брутално откровен. — Съжалявам, Аби… Знаеш не по-зле от мен, че в момента не можеш да разчиташ на особено доверие от страна на обществеността…

— Тук си абсолютно прав! — хладно промърмори тя и изведнъж го почувства някак чужд. — Кой ще ми повярва? Онази психарка доктор Диматео пак дрънка глупости!

Той не каза нищо, а тя веднага съжали за думите си. Ехото на гласа й увисна между тях, пропито с горчива ирония.

Известно време мълчаха. Над главите им прогърмя нисколетящ самолет, сянката му пробяга по симетрично подредените кубове на контейнерите. Корпусът му проблесна под лъчите на залязващото слънце и изчезна. Кацка проговори едва когато грохотът на моторите напълно се стопи.

— Тук не става въпрос дали аз ти вярвам — промърмори той.

— Никой не ми вярва, защо трябва пък точно ти да го правиш? — изгледа го продължително Аби.

— Заради доктор Ливай — тихо отвърна той, заковал очи в пътното платно пред себе си. — Заради начина, по който е намерил смъртта си… Хората не се самоубиват така. Не избират изолирано помещение, в което ги откриват след дни, при това случайно. Ние не обичаме да си представяме как телата ни се разлагат, нали? Предпочитаме да ни открият, преди да са ни нападнали червеите. Преди да сме се подули и почерняли… Когато все още приличаме на човешки същества… Но има и друго. Този човек е правил съвсем конкретни планове за бъдещето. Почивка на Карибите, среща със сина си на Деня на благодарността… Гледал е напред… — Кацка замълча, очите му се насочиха към току-що включилата се луминесцентна лампа на отсрещния стълб. — И накрая Илейн, съпругата му… Доста често ми се налага да разговарям с внезапно овдовели жени. Някои от тях са шокирани, смазани от мъка. Други не могат да скрият облекчението си. Аз самият съм вдовец. Когато жена ми умря, едва имах сили да се надигна от леглото… Но как постъпва Илейн Ливай? Обръща се към някаква транспортна фирма, събира си мебелите и напуска града. Скърбящите съпруги не постъпват така. Така постъпват хора, които се чувстват виновни. Или хора, които умират от страх…

— И аз си помислих същото — кимна Аби. — Имам чувството, че Илейн се е страхувала от нещо…

— След това ти ми разказа за Кунслър и Хенеси — продължи Кацка. — И изведнъж се оказа, че съм изправен пред цяла серия от смъртни случаи, за които липсва логично обяснение. В тази светлина смъртта на доктор Ливай все по-малко ми прилича на самоубийство…

От близкото летище излетя още един самолет, пронизителният вой на двигателите му направи всякакви разговори невъзможни. Наклонил криле, той направи плавен завой над притъмнялото пристанище и изчезна на запад. Но ушите на Аби продължаваха да пищят.

— Доктор Ливай не се е обесил — каза Кацка.

— Но аутопсията го потвърди, нали? — сбърчи вежди Аби.

— Токсикологията ни предложи нещо ново… Получихме резултатите едва миналата седмица.

— И какво са открили?

— Следи от сукцинилхолин в мускулната тъкан.

Втренченият й поглед издаваше недоумение. Сукцинилхолинът е препарат за предоперативна мускулна релаксация, който анестезиолозите използват всеки ден. Едно лекарство от жизненоважно значение при всяка операция. Но извън операционната то лесно може да се превърне в оръжие на смъртта, на ужасната смърт… Защото предизвиква пълна парализа, а пациентът си остава в съзнание, без да може да си поеме дъх, без да е в състояние да помръдне! Все едно да се давиш в океан от въздух…

Гърлото й внезапно пресъхна.

— Значи наистина не е било самоубийство — дрезгаво прошепна тя.

— Не.

Въздухът бавно излетя от гърдите й. Беше парализирана от ужас, не можеше да промълви дори дума. Не смееше да си представи как е умрял Арън. Очите й се извърнаха към кея отвъд телената ограда. Над водата се носеше лека вечерна мъгла. Мейпс го нямаше. Корпусът на кораба бавно потъваше в мрака.

— Искам да разбера какво има на този кораб — прошепна тя. — И защо Мейпс се качи на борда…

Ръката й се протегна към вратата.

— Още не — спря я Кацка.

— А кога?

— Премести колата малко по-напред. Ще чакаме… — Очите му опипаха сивото небе. — Скоро ще се мръкне…