Тес Геритсън
Изборът (15)

Петнадесета глава

Жената наближаваше петдесетте. Лицето й беше сухо, с остри черти, отдавна изгубило блясъка, който привлича мъжете. Но Бърнард Кацка беше на мнение, че този факт не е достатъчен, за да направи една жена непривлекателна. Женската привлекателност се крие в очите, а не в гладката кожа или блестящата коса. Познаваше много такива жени, включително седемдесетгодишната си леля Маргарет, с която се беше сближил след смъртта на Ани. Фактът, че очаква с нетърпение срещите си на чашка кафе със старата мома Маргарет, положително щеше да се стори доста странен на партньора му. Лундкуист беше от онези мъжкари, които рядко поглеждат жена, преживяла менопаузата си. Това несъмнено се дължеше на биологията. Мъжкарят не бива да хаби сперма и енергия за непродуктивната женска. Именно по тази причина Лундкуист демонстрира открито облекчение, когато Кацка се съгласи да разпита Бренда Хайнли. За него Кацка беше единственият детектив в отдела, който обичаше да се занимава с жени, преминали критическата, да разговаря с тях и търпеливо да изслушва безкрайните им тиради.

През последните петнадесет минути Кацка вършеше именно това — седеше и търпеливо слушаше гневните обвинения на Бренда Хайнли. Това не беше лесна работа, тъй като жената постоянно смесваше мистиката с конкретните факти. Бълваше дълги поредици за небесни знамения, а след това, без никаква пауза, започваше да говори за спринцовки с морфин… Ако Бренда Хайнли беше приятна жена, той със сигурност би се забавлявал от нейните тиради. Но тя не беше такава. В сините й очи нямаше топлина. Беше ядосана, а ядосаните хора са грозни…

— Говорих за това в болницата — рече Бренда. — Отидох направо при президента, господин Пар. Той обеща да разследва случая, но вече пети ден няма никакъв резултат. Всеки ден му звъня по телефона, но сътрудниците му твърдят, че следствието все още не е приключило. Днес обаче реших, че на това трябва да се сложи край. Обадих се на вашите хора, които също се опитаха да ме баламосат. Отпратиха ме към някакъв смотан полицай, но аз си имам принципи — винаги се обръщам към началниците. Върша това всеки ден, дори когато се моля. В случая началникът сте вие!

Кацка с мъка скри усмивката си.

— Видях името ви във вестника — продължаваше неотстъпно Бренда. — Вие сте този, който разследва смъртта на доктора от „Бейсайд“…

— Имате предвид доктор Ливай?

— Точно така. Реших, че трябва да се обърна именно към вас, тъй като вече имате представа какви ги вършат в онази болница…

Кацка понечи да въздъхне, но навреме се спря. Жената насреща му несъмнено щеше да изтълкува това като жест на досада.

— Мога ли да видя бележката? — попита той.

Бренда му подаде лист хартия, прегънат на две. „Леля ви не е починала от естествена смърт. Приятел.“

— Плик?

Беше запазила и плика. Името й беше напечатано на същата пишеща машина. „Бренда Хайнли.“

— Имате ли представа кой може да ви е изпратил това писмо?

— Не. Може би някоя от сестрите. Някой, който е знаел за какво става въпрос…

— Но леля ви е била болна от рак в терминална фаза. Би могла да почине всеки момент…

— Тогава защо ми изпращат тази бележка? Някой знае, че това не е било естествена смърт и иска разследване. Аз също искам разследване!

— Къде е тялото на леля ви в момента?

— В Дома на покойниците. Ако питате мен, болницата го изпрати там подозрително бързо…

— Кой е взел решението? Това трябва да бъде член на семейството…

— Леля е оставила предсмъртни инструкции — отвърна Бренда. — Поне така ми казаха от болницата…

— А разговаряхте ли с някой от лекарите? Те може би ще помогнат за изясняване на случая…

— Предпочитам да не говоря с тях!

— Защо?

— При създалата се ситуация не мога да им вярвам…

— Ясно — кимна с въздишка Кацка. Разгърна бележника си на чиста страница и извади писалката. — Дайте ми имената на всички лекари, които са имали нещо общо с лечението на леля ви…

— Доктор Колин Уетиг е завеждащ отделението, но решенията е вземала една от неговите практикантки. Според мен трябва да насочите вниманието си именно към нея…

— Как се казва?

— Доктор Диматео.

Кацка изненадано вдигна глава.

— Абигейл Диматео?

Настъпи кратко мълчание. Върху лицето на Бренда се изписа подозрение.

— Вие я познавате! — предпазливо рече тя.

— Разговарял съм с нея, но по други въпроси…

— Тези разговори няма да повлияят на преценката ви по случая, нали?

— Не, разбира се.

— Сигурен ли сте?

Подозрението в погледа й започна да го дразни. А Кацка не беше от хората, които се дразнят лесно.

Лундкуист избра този момент, за да мине покрай бюрото. По лицето му се беше изписало съчувствие. Именно той би трябвало да интервюира тази жена, просто защото това щеше да бъде един добър урок за него. Урок по любезно търпение…

— Винаги се опитвам да бъда обективен, госпожице Хайнли — рече Кацка.

— В такъв случай трябва да насочите вниманието си към доктор Диматео.

— Защо точно към нея?

— Защото тя желаеше смъртта на леля ми.

 

 

Обвиненията на Бренда му се сториха прекалено невероятни. Но анонимната бележка беше факт, с който Кацка бе длъжен да се съобразява. Разбира се, имаше вероятност Бренда да си я беше написала сама. Жадни за внимание хора като нея вършат и по-странни неща. Беше склонен да повярва по-скоро на тази версия, отколкото на обвиненията, че Мери Алън е била умъртвена от собствените си лекари. Той самият беше свидетел на бавната и мъчителна смърт на жена си и по тази причина познаваше добре обстановката в раковите отделения. Беше се трогвал от състраданието на сестрите, от всеотдайната работа на онколозите. Тези хора знаеха как да се борят за човешкия живот. Но също така знаеха кога битката е загубена, кога страданията на болния натежават далеч повече от ден или седмица живот. Той самият бе имал мигове, в които желаеше смъртта на Ани като избавление. И положително би я приел, стига някой от лекарите да му беше предложил подобно нещо. Но никой не го стори. Ракът убива достатъчно бързо. Кой лекар би рискувал кариерата си, за да ускори тази смърт? А дори лекарите на Мери Алън да се бяха решили на подобен ход, кой би могъл да ги обвини в убийство?

Тези разсъждения бяха в основата на неохотата, с която потегли към „Бейсайд“ малко след посещението на Бренда Хайнли. Но проверката след оплакване от подобен род беше задължителна. От информацията научи, че Мери Алън действително е починала на посочената от Бренда дата, с диагноза тежка форма на карцинома с множествени метастази. Това беше всичко, което служителката на гишето беше в състояние да му предложи. Доктор Уетиг се оказа зает с продължителна операция, която едва ли щеше да приключи до края на деня. По тази причина Кацка вдигна слушалката и набра пейджъра на доктор Диматео.

Няколко секунди по-късно тя се обади.

— Детектив Кацка — представи се той. — Срещнахме се миналата седмица.

— Да, помня ви.

— Искам да ви задам няколко въпроса по друг случай. Къде мога да ви видя?

— В момента се намирам в болничната библиотека. Много време ли ще ни отнеме?

— Не, не би трябвало…

В слушалката прозвуча лека въздишка.

— Е, добре. Библиотеката е в административното крило на втория етаж…

От опит знаеше, че стига да не са заподозрени, обикновените хора охотно разговарят с детективите от отдел „Убийства“. Те винаги проявяват любопитство по отношение на убийствата и работата на ченгетата, които ги разследват. Не преставаше да се удивлява на способността им да го разпитват. Дори най-възпитаните и изтънчени дами умираха за подробностите — колкото по-кървави, толкова по-добре. Но доктор Диматео явно нямаше желание да разговаря с него и той се запита защо…

Библиотеката се намираше между счетоводния отдел и залата за компютърна обработка на информацията. Вътре имаше няколко реда високи рафтове. На преден план беше бюрото на библиотекарката, стената зад гърба й беше покрита с големи учебни плакати. Доктор Диматео стоеше до фотокопирната машина, на плота пред нея лежеше разгърнато хирургическо списание. Кацка се изненада, че я вижда да се занимава с канцеларска работа и е облечена в пола и жакет, а не в обичайните за всички практиканти хирургически доспехи. Още при първата им среща беше стигнал до заключението, че Аби Диматео е много привлекателна млада жена. Но днес, с тази тясно прилепнала пола и буйна черна коса, разпиляна по раменете, тя му се стори истинска красавица.

В кимването й имаше нещо ново. Нещо, което издаваше нервност и непонятна загриженост.

— Почти свърших — каза тя. — Остана ми да снимам само още една статия.

— Днес не сте дежурна, а?

— Моля?

— Мислех, че хирурзите живеят в своите зелени комбинезони — поясни той.

Тя нагласи разтвореното списание под гуменото капаче и натисна бутона за копиране.

— Днес нямам назначени операции и реших да направя малко проучване. Тези материали са необходими на доктор Уетиг за една научна конференция… — Очите й не се отделяха от копирната машина, която тихо жужеше. Ръцете й се протегнаха да вземат пресниманите страници и ги прехвърлиха на купчината до нея. — Нещо ново? — попита, без да го гледа тя.

— Нищо, що се отнася до случая доктор Ливай — отвърна Кацка.

— Много бих желала да ви дам някаква допълнителна информация, но за съжаление не разполагам с такава… — Аби събра листовете на купчина и натисна шивачката с едно-единствено рязко движение.

— Поисках да се срещна с вас по друг повод — поясни Кацка. — Става въпрос за една ваша пациентка.

— Така ли? — попита тя и напъха поредната купчина листове в процепа на шивачката. — Коя по-точно?

— Госпожа Мери Алън.

Ръката й замръзна за миг, после шивачката остро изщрака.

— Помните ли я? — попита Кацка.

— Да.

— Доколкото съм осведомен, тя е починала миналата седмица. Тук, в болницата…

— Това е вярно.

— Ще потвърдите ли диагнозата карцинома с множествени метастази?

— Да.

— В терминална фаза?

— Да.

— Значи смъртта й е била очаквана, така ли?

Колебанието й беше достатъчно дълго, за да привлече вниманието му.

— Да, бих казала, че беше очаквана — бавно и отчетливо отвърна Аби.

Очевидно си даваше сметка, че детективът я наблюдава внимателно. Той от своя страна беше достатъчно опитен, за да проточи паузата, след което тихо попита:

— Имаше ли нещо необичайно в тази смърт?

Тя най-сетне го погледна. Седеше на високото столче абсолютно неподвижно, дори вдървено.

— В какъв смисъл?

— В обстоятелствата. В начина, по който е настъпила смъртта.

— Мога ли да попитам защо се интересувате?

— При нас се появи една от роднините на госпожа Алън с определени обвинения…

— Става въпрос за племенницата й Бренда Хайнли, нали?

— Да. Тя е убедена, че смъртта на леля й е причинена от обстоятелства, които нямат връзка със заболяването.

— А вие се опитвате да го изкарате убийство…

— Опитвам се да разбера дали има някакъв повод за разследване. Вие как мислите?

Тя не отговори.

— Бренда Хайнли е получила анонимно писмо, в което се твърди, че Мери Алън не е починала от естествена смърт — продължи Кацка. — Смятате ли, че в това има някаква истина?

Беше в състояние да подскаже няколко отговора на този въпрос. Младата жена насреща му би могла да се изсмее и да отвърне, че това е абсурд. Би могла да заяви, че Бренда Хайнли е побъркана. Или пък би показала признаци на раздразнение, че изобщо й се задава подобен въпрос. Кацка несъмнено би приел за нормална всяка една от тези реакции. Но отговорът, който получи, го накара да замръзне от изненада.

Младата лекарка втренчено го погледна и тихо промълви:

— Отказвам да отговарям на вашите въпроси, детектив Кацка!

Лицето й беше станало по-бяло от стената зад нея.

 

 

Секунди след като полицаят напусна библиотеката, Аби панически се втурна към най-близкия телефон и набра пейджъра на Марк. За нейно огромно облекчение той се обади веднага.

— Онзи детектив отново се появи — прошепна в слушалката тя. — Марк, те знаят за Мери Алън! Онази Бренда е направила оплакване и сега ме разпитват за смъртта й!

— Не му каза нищо, нали?

— Не, но… — Въздишката й беше по-скоро ридание. — Не знаех какво да кажа, Марк… И мисля, че се издадох. Страх ме е и ченгето го разбра…

— Слушай внимателно, Аби! — рече Марк. — Нали не си му казала за морфина, който откриха в шкафчето ти?

— Замалко да му кажа — отново въздъхна тя. — Искаше ми се да му разкажа всичко! И може би трябваше да го сторя…

— В никакъв случай!

— Не е ли по-добре, Марк? Той рано или късно ще разбере, в това съм сигурна! — Въздухът излизаше от гърдите й със свистене, в очите й се появиха сълзи. Всеки момент щеше да се разплаче. Тук, в библиотеката, пред очите на всички. — Не виждам друг начин, Марк. По-добре да отида в полицията…

— Ами ако не ти повярват? Ами ако решат, че морфина в шкафчето ти доказва всичко?

— Добре де, какво да правя? — нервно попита Аби. — Да чакам да ме арестуват ли? — Гласът й премина в нервен шепот: — Не издържам повече! Не издържам…

— На този етап полицията не разполага с нищо — успокоително рече Марк. — Аз няма да им кажа нито дума, така ще постъпят и Уетиг, и Пар… Сигурен съм в това, тъй като те нямат никакво желание да се раздухва тази история. А ти се дръж, Аби. Генерала прави всичко възможно да те върне на работа.

Броени секунди й бяха нужни, за да възвърне самообладанието си. Когато отново проговори, гласът й беше тих, но стабилен.

— Ами ако Мери Алън наистина е била убита, Марк? В такъв случай разследване трябва да има! Ние сами трябва да помолим полицията да се намеси!

— Наистина ли искаш това?

— Не знам. Но си мисля, че именно това би трябвало да направим. Длъжни сме да го направим, защото имаме морални задължения!

— Сама ще решиш — отвърна с въздишка Марк. — Това, което искам от теб обаче, е да помислиш добре. Главно за последиците…

Аби вече го беше сторила. Беше си представила вестникарската шумотевица, беше преценила и опасността да бъде арестувана. Знаеше как да постъпи, но не се осмеляваше.

„Аз съм обикновена страхливка! Една от пациентките ми вероятно е убита, но аз мисля единствено как да си спася кожата!“

Вратата се отвори и в помещението влезе библиотекарката, натоварена с купчина книги. Седна на мястото си зад бюрото и започна да ги подпечатва. Твърдите корици издаваха остър звук. Туп-туп, туп-туп…

— Аби! — настоятелно промълви Марк. — Помисли си, преди да предприемеш каквото и да било. Хубавичко си помисли!

— Добре, ще се видим по-късно — хладно отвърна тя и прекъсна разговора.

Върна се на масата и втренчи поглед в купчината ксерокопирани статии. Това беше днешната й работа. Цяла сутрин се беше занимавала с нея. Беше лекар, който не може да практикува. Хирург, който няма достъп до операционната… Слуховете вероятно са тръгнали. Вече беше забелязала любопитните погледи на сестрите. Това стана още сутринта, когато влезе в отделението да потърси доктор Уетиг… Кой знае какво говореха зад гърба й…

Нямаше никакво желание да узнае това.

Почукването се прекрати. Библиотекарката беше оставила печата и я гледаше.

„И тя се разкъсва от любопитство, подобно на всички останали в тази болница!“

Леко изчервена, Аби взе купчината ксерокопирани материали и ги понесе към бюрото й.

— Колко са? — попита жената.

— Не знам. Всичките са по нареждане на доктор Уетиг. Пишете ги на Учебната програма…

— Трябва ми точната бройка, за да я впиша в журнала — сухо поясни библиотекарката.

Аби тръсна купчината на бюрото и започна да брои. Би трябвало да се досети, че няма да й се размине. Това женище работеше в „Бейсайд“ от векове и не пропускаше да напомни на всеки новодошъл, че в библиотеката цари ред, определен от нея… Обзе я задушаващ гняв срещу тази тъпа бюрократка, срещу цялата болница, срещу объркания си живот…

— Двеста и четиринадесет! — обяви най-сетне тя и шумно тръшна купчината върху плота. После изведнъж замръзна. От първата страница я гледаше името Арън Ливай, доктор на медицинските науки. А заглавието на статията гласеше: „Сравнителни характеристики на шансовете за оцеляване на лежащоболни пациенти със сърдечни трансплантации и амбулаторни реципиенти“. Автори бяха Арън, Радж Мохандас и Лорънс Кунслър. Гледаше втренчено името на Арън, в душата й нахлу споменът за грозната му смърт.

Библиотекарката също го забеляза и поклати глава.

— Трудно ми е да повярвам, че го няма…

— И на мен — прошепна Аби.

— Още по-трудно ми е да гледам двете имена под статията…

— Моля?

— Доктор Кунслър и доктор Ливай — поясни жената.

— Страхувам се, че не познавам доктор Кунслър — колебливо рече Аби.

— О, той работеше тук доста преди вас — отвърна библиотекарката, затвори журнала и го върна на мястото му. — Случи се преди шест години, ако не и повече…

— Какво се е случило преди шест години?

— Съвсем същото като при случая Чарлс Стюарт. Онзи, който скочи от моста Тобин… И доктор Кунслър скочи оттам.

Аби втренчи поглед в името, изписано под статията.

— Искате да кажете, че се е самоубил?

— Да — кимна библиотекарката. — Като доктор Ливай…

 

 

Тропането на плочките за маджонг върху масата за хранене беше твърде силно, за да се чуват. Вивиан затръшна кухненската врата и се върна пред умивалника, където беше оставила купата със зелен боб. Отново се залови да реже извитите опашчици на шушулките, а горната част прехвърляше в специална чиния. Това го вършат само шантавите китайци, поясни на Аби тя. Те са единствените хора на света, който са в състояние да изгубят часове за приготовлението на храна, унищожавана за броени минути. На кого му пука за опашките на шушулките, по дяволите? На баба й, разбира се. И на приятелките на баба й… Поднеси на тези достолепни дами купичка боб с неизрязани шушулки и гледай какво става! Веднага ще сбърчат деликатните си нослета! Ето защо добре възпитаната внучка беше заета с отговорната задача да изрязва опашчиците на боба. Нямаше никакво значение, че тази внучка е талантлив хирург, който всеки момент ще започне частна практика… Изпълняваше тази задача с обичайните за нея резки и точни движения, истинска фурия в действие. Слушаше разказа на Аби внимателно, но ръцете й не спираха нито за миг.

— Исусе! — направи гримаса тя. — Наистина си загазила!

Почукването на плочките в съседната стая затихна. Това означаваше, че е започнала нова игра и участниците в нея обмислят първите си ходове.

— Какво да правя според теб? — попита Аби.

— Каквото и да направиш, все си вътре — отсече Вивиан. — Тоя тип те е спипал!

— Точно затова съм тук. Ти вече пострада от Виктор Вос и знаеш на какво е способен…

— Знам — въздъхна Вивиан. — При това твърде добре…

— Мислиш ли, че трябва да отида в полицията? Или да си затрая с надеждата, че ще ми се размине?

— Какво мисли Марк?

— Той е на мнение, че трябва да си държа устата затворена.

— Съгласна съм с него. Наречи го наследствено недоверие към властите. Но ти очевидно изпитваш доста по-голямо доверие към полицията, след като си готова да се предадеш и да очакваш справедливост от тях. — Вивиан избърса ръцете си с някаква кърпа и я погледна. — Наистина ли допускаш, че пациентката ти е убита?

— Как иначе да си обясня високото ниво на морфин в кръвта й? — отвърна с въпрос Аби.

— Вземала го е от доста време. Вероятно е имала нужда от все по-високи дози за потискане на болките. И в крайна сметка се е стигнало до натрупване…

— Само в случай, че някой й е инжектирал допълнителна доза — поклати глава Аби. — Нарочно или не…

— За да натопи теб, така ли?

— Никой не проверява нивото на морфина в кръвта на раковоболните в терминална фаза! Някой е искал да бъде сигурен, че това убийство няма да остане незабелязано. Някой, който е знаел, че става въпрос за убийство и е пратил бележката на Бренда Хайнли.

— Но откъде можем да сме сигурни, че този някой е именно Виктор Вос?

— Той иска да ме изгонят от „Бейсайд“.

— Сигурна ли си, че само той го иска?

Аби се втренчи във Вивиан и объркано се запита: „Че кой друг?“.

Оглушителното тракане на плочките в трапезарията оповести финала на поредната игра маджонг. Аби се стресна и започна да крачи напред-назад из кухнята. На печката къкреха екзотични ястия, електрическата тенджера за ориз на плота тихичко съскаше.

— Но това е лудост! — прошепна тя. — Не мога да повярвам, че някой ще извърши всичко това с единствената цел да ме уволнят от болницата!

— Джеръмая Пар търси начин да си спаси кожата, а Виктор Вос положително му диша във врата — отбеляза Вивиан. — Няма как да не му играе по свирката, тъй като в Борда на директорите членуват един куп богати приятели на Вос. Те могат да уволнят Пар, когато пожелаят. Затова той трябва да уволни теб, Диматео… Но като те гледам, изобщо не ти пука, че са пуснали хрътките, а?

Аби се отпусна на стола до кухненската маса. Врявата оттатък й докара главоболие. Къщата беше пълна с народ, гостите разговаряха на висок глас, а кантонското наречие звучеше така, сякаш всички се караха. Господи, как е възможно Вивиан да живее с баба си?! На нейно място Аби би полудяла дори само от непрестанното бъбрене на възрастните й приятелки!

— Но въпреки всичко нещата опират до Виктор Вос — въздъхна тя. — Защото, по един или друг начин, той ще получи своето отмъщение…

— Защо тогава е оттеглил съдебните искове? — присви очи Вивиан. — Насъсква кучетата срещу теб, после изведнъж ги прибира! Не виждам смисъл в това…

— Защото обвинението в убийство е много по-сладко от някакви си дела за обезщетение — мрачно отвърна Аби.

— Но въпреки това смисъл няма — държеше на своето Вивиан. — Той положително е платил един куп пари, за да задвижи тези дела. И няма да ги спре, ако не го принуждават някакви особени обстоятелства. Например контра дело от твоя страна. Планирала ли си нещо такова?

— Говорих с адвоката си, но той ме посъветва да не прибягвам до подобно дело.

— Тогава защо Вос е оттеглил обвиненията?

Аби нямаше отговор на този въпрос.

Продължи да мисли за него и в колата по обратния път от къщата на Вивиан в Мелроуз. Следобедът преваляше, движението по магистрала №1 беше натоварено, както винаги. От небето се сипеше ситен дъждец, но тя не вдигна прозорчето. Все още усещаше вонята от разкапаните свински вътрешности, които бяха подхвърлили в колата й. И беше убедена, че тази воня ще си остане вечно там. За да й напомня за бесния гняв на Виктор Вос…

Приближаваше моста Тобин — лобното място на доктор Лорънс Кунслър. Намали скоростта и хвърли предпазлив поглед към водата от двете страни на металната конструкция. Реката изглеждаше черна, повърхността й беше леко набърчена от вятъра. Никога не би избрала подобен начин за самоубийство. Представи си как студената вода изпълва устата й, прогонва въздуха от дробовете й, кара краката й да ритат в отчаяни конвулсии. Дали Кунслър е бил в съзнание? Дали се е борил срещу силното течение, което го е дърпало към дъното? После си спомни и за Арън. Двама лекари, които бяха приключили живота си със самоубийство… Забрави да попита Вивиан за доктор Кунслър. След като е умрял преди шест години, тя трябва да е чувала за него…

Извърнала поглед към водата, Аби не забеляза, че колата пред нея намалява скоростта. Пред бариерата за плащане отвъд моста се беше натрупала опашка. Зърнала червените стопове пред себе си в последния момент, тя рязко натисна спирачката.

В следващата секунда колата зад нея заби бронята си в нейната. Ударът не беше особено силен. Погледна в огледалцето и видя как жената зад нея поклаща глава в знак на извинение. Движението спря. Аби изскочи навън и заобиколи колата си, за да види пораженията.

Другата жена също слезе.

— Всичко изглежда наред — промърмори Аби, след като огледа задната броня и стоповете. — Няма повреди…

— Съжалявам, вероятно се бях разсеяла — промърмори жената.

Аби погледна към предната броня на колата й, по която следи от удара също липсваха.

— Много е неприятно, но бях се зазяпала в тоя зад мен, защото караше, без да спазва никаква дистанция… — Жената махна с ръка към светлокафявия микробус, който тихо буботеше на метър от колата й.

Свирна клаксон, движението бавно се отпуши. Аби се върна зад волана и продължи по посока на бариерата. Когато най-сетне напусна моста, очите й неволно се върнаха в огледалцето. Искаше за последен път да зърне лобното място на Лорънс Кунслър. „Той е познавал Арън, били са колеги. Дори са съавтори на онази статия…“

Тази мисъл се загнезди в главата й и остана там през цялото време, което й беше необходимо да се добере до Кеймбридж.

Двама лекари, които работят в един трансплантационен екип. А след това се самоубиват…

Дали Кунслър е бил женен? Дали неговата вдовица е била толкова озадачена от постъпката му, колкото Илейн Ливай?

Навлезе в кръговото движение на Харвард Комън и бавно си запробива път към Братъл стрийт. Случаен поглед в огледалцето й съобщи, че един светлокафяв микробус я следва.

Измина една пресечка, прекоси Уилард стрийт и отново погледна в огледалцето. Микробусът продължаваше да кара след нея. Дали е онзи от моста? Не беше го огледала както трябва, помнеше само светлия му цвят. Обзе я непонятно притеснение. Вероятно защото беше минала по онзи мост и беше погледнала към студената вода на реката, която й напомни за смъртта на непознатия Кунслър. А и за тази на Арън Ливай…

Импулсивно зави наляво и пое по Мърсър.

Същото стори и микробусът.

Направи нов ляв завой, този път по Камдън, после зави надясно и излезе на Обърн. Очите й следяха огледалцето, беше почти сигурна, че в него ще изплува познатият силует на бежовия микробус. Отпусна се едва когато излезе отново на Братъл стрийт, а от микробуса нямаше никаква следа. Господи, колко съм нервна! Изпусна въздуха от дробовете си и натисна газта. Паркира в алеята пред къщата. Колата на Марк я нямаше, но това не я изненада. Днес беше денят на поредната регата, Марк и Арчър отново щяха да се състезават като луди в залива, въпреки дъжда… Лошото време не е пречка за истинския яхтсмен, беше й обяснил Марк. Той може да бъде спрян само от силен ураган…

Влезе вътре. Къщата изглеждаше мрачна от сивата светлина, която проникваше през прозорците. Понечи да запали лампиона, но в същия миг чу буботенето на автомобилен мотор. Надникна през прозореца и видя един светлобежов микробус, който бавно пълзеше по Брюстър стрийт. Пред алеята на къщата почти спря, сякаш човекът зад волана оглеждаше колата й.

„Вратата! Трябва да заключа вратата!“

Обзета от паника, Аби се втурна в антрето и сложи веригата. Солидното резе щракна на мястото си.

Задната врата? Дали е заключена?

Прекоси тичешком дневната и влетя в кухнята. Тук резе липсваше, вратата се заключваше само с райбер. Грабна един стол и залости бравата, после изтича обратно в дневната и предпазливо отмести завесата.

Микробусът беше изчезнал.

Напрегна взор и огледа улицата в двете посоки. Нищо. Само мокър асфалт.

Остана на тъмно, без да спуска пердетата. Гледаше към прозореца и очакваше микробуса отново да се появи. Понечи да позвъни в полицията, но после се отказа. Какво оплакване може да направи? Никой не я заплашваше с нищо. Остана на мястото си почти цял час. Наблюдаваше улицата и се молеше Марк да се прибере.

Микробусът не се появи повече. Марк също го нямаше.

„Прибирай се! Зарежи проклетата яхта и се прибирай у дома!“

Представи си го на борда. Платната плющят над главата му, вятърът свири във въжетата. А водата кипи зад кърмата, тъмна и студена… Също като водата на реката, където бе умрял Кунслър.

Пристъпи към телефона и набра номера на Вивиан. В слушалката нахлу познатата вече глъч на фамилията Чао.

— Лошо те чувам — рече Вивиан, а гласът й потъна сред виковете на кантонско наречие, примесени с бурни изблици на смях. — Би ли повторила?

— Става въпрос за един доктор от екипа за трансплантации, който е починал преди шест години… Помислих си, че може би го познаваш…

— Наистина го познавах — изкрещя Вивиан в поредния отчаян опит да надвика невероятната глъчка в дома си. — Но той почина по-скоро, преди не повече от четири години…

— Имаш ли представа защо се е самоубил?

— Не се е самоубил.

— Какво?

— Я почакай малко… Ще ти се обадя от деривата…

В слушалката нещо прищрака, остана само глъчката. Стори й се, че измина цяла вечност преди отново да чуе гласа на Вивиан.

— Окей, бабо! — изкрещя тя. — Вече можеш да затваряш!

Крясъците на кантонско наречие изведнъж изчезнаха.

— Каза, че не е било самоубийство… — повтори със свито сърце Аби.

— Беше нещастен случай. Някакъв дефект в камината, цялата къща се напълнила с въглероден двуокис… Жена му и малкото им момиченце също починаха…

— Чакай малко! — извика Аби. — Аз ти говоря за човек на име Лорънс Кунслър…

— Не познавам такъв човек — отсече Вивиан. — Това вероятно е станало, преди да постъпя в „Бейсайд“…

— За кого говориш тогава?

— За един анестезиолог. Работеше в екипа преди Цуик. Чакай малко, ще си спомня името му… А, да… Казваше се Хенеси.

— Сигурна ли си, че е работил в екипа за трансплантации?

— Да. Млад човек, току-що приключил с аспирантурата. Не беше тукашен. Веднъж го чух да казва, че иска да се върне на Запад…

— Сигурна ли си, че е било нещастен случай?

— Че какво друго?

Аби замълча. Очите й не се отделяха от пустата улица.

— Хей, какво има? — разтревожено попита Вивиан.

— Някакъв микробус ме следеше — промълви Аби.

— О, я стига!

— Марк още го няма. Вече се мръква, отдавна би трябвало да се е прибрал… Все си мисля за Арън. А също и за Лорънс Кунслър, който скочил от моста Тобин… От теб научавам и за Хенеси. Стават трима, Вивиан…

— Две самоубийства и един нещастен случай — поправи я Вивиан.

— Не мислиш ли, че е твърде много за лекари от една и съща болница?

— Това или е статистическа аномалия, или работата в „Бейсайд“ действително депресира — направи неуспешен опит да се пошегува Вивиан, помълча малко, после попита: — Сигурна ли си, че някой те е следил?

— Не помниш ли какво ми каза у вас? — контрира Аби. — „Като те гледам, изобщо не ти пука“…

— Говорех за Виктор Вос и Пар. Те имат причини да те преследват, а не някакъв микробус… Освен това замесваш Арън и другите двама доктори…

— Не знам — въздъхна Аби и подви крака под себе си. — Но започвам да се плаша… Непрекъснато си мисля за Арън и това, което спомена онзи детектив — че може би не става въпрос за самоубийство…

— А доказателства има ли?

— И да има, едва ли ще ги сподели с мен — поклати глава Аби.

— Но с Илейн може би ще ги сподели — подхвърли Вивиан.

Вдовицата! Разбира се, че тя ще иска да знае всичко, да бъде в течение и на най-незначителните подробности около смъртта на мъжа си!

Затвори телефона и потърси номера на Илейн Ливай. А след като го намери установи, че няма кураж да го набере. Навън вече беше тъмно, ръменето се беше превърнало в силен дъжд. Марк все още го нямаше. Стана, за да дръпне пердетата, след това щракна електрическия ключ. Запали всички лампи. Имаше нужда от ярка светлина, от топлина…

После вдигна слушалката и набра номера на Илейн.

Прозвучаха четири последователни сигнала и тя се приготви да остави послание на неизбежния телефонен секретар. После в ушите й прозвучаха три пронизителни тона, след които механичен глас обяви: „Избраният номер не функционира, моля проверете дали сте го записали правилно и наберете отново…“.

Аби се подчини. Натискаше бутоните един по един, за да бъде съвсем сигурна.

Четири сигнала за свободно, три пронизителни тона, после: „Избраният номер не функционира, моля…“.

Остави слушалката и изгледа апарата така, сякаш я беше предал. Защо Илейн е сменила номера си? От кого се крие?

Навън се разнесе шум от автомобилни гуми, преминаващи през локвите. Аби изтича към прозореца и надникна през процепа между пердетата. Видя БМВ-то в алеята, душата й отправи една безгласна молитва на благодарност.

Марк най-сетне се беше прибрал.