Веселин Ханчев
Желязото и нежността

Разпънат бях

между желязото и нежността.

Железни хора

идваха при мен и ме съветваха:

— Стани железен.

Постави в очите си две капки от олово.

Превърни езика си в кама.

Протягай не ръце,

а чукове към хората.

Затваряй се като врата на каса.

Издигни железен дом

и постави между стените му

железни птици,

думи

и цветя.

Изстивай,

вкоравявай се,

тежи над всичко покрай теб,

за да си винаги неузязвим.

А аз бях слаб.

Незащитени бяха моите ръце

с окови.

Бях с прозрачни мисли

и нетрайна плът,

изложен винаги на удари,

на ласки,

на грабежи,

на съмнения,

на милост.

Бях така несъвършен,

че преминаваха през мен

слънца и мълнии,

така открит,

че винаги желязото

не можеше да стигне до сърцето ми

освен като куршум.

Бях много слаб.

— Идете си, железни хора — шепнех аз.

 

Но те не си отиваха.

Те бяха много силни.

Искаха да ме спасят от слабостта ми.

Бавно приближаваха към мен,

улавяха ръцете ми

и нежно ги пречупваха,

с любов ме смазваха

върху гърдите си,

доброжелателно ме тъпчеха

и ме превиваха

под себе си.

 

А аз се гърчех в техните прегръдки,

аз замръзвах от милувките им,

аз крещях.

Болеше ме.

И по лицето ми течаха сълзи.

 

Не видях кога една сълза,

попаднала на тяхното излъскано желязо,

бе направила

ръжда.