Серия
Патрулите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ночной дозор, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 87 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2006)
Корекция
Alegria (2013)

Източник: http://sfbg.us

Книжен източник: Нощен патрул, ИК „ИнфоДАР“, София, 2005, ISBN: 954-761-163-1


По-долу е показана статията за Нощен патрул от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Нощен патрул
Ночной дозор
Други имена Night Watch
Автор Сергей Лукяненко
Първо издание 1998 г.
Русия
Оригинален език руски
Жанр фентъзи, научна фантастика
Вид роман
Поредица Нощен патрул
Следваща Дневен патрул
ISBN ISBN 954-761-163-1

„Нощен патрул“ (на руски: Ночной дозор) е фентъзи/научно-фантастичен роман от известния руски писател Сергей Лукяненко. Книгата е издадена в Русия през 1998 г., а през 2004 г. излиза филмът Нощна стража, който описва историята от романа. В България книгата е публикувана от ИК "ИнфоДАР" през 2005 г.

Действието на романа се развива около древната вражда между две свръхестествени групи - Нощния и Дневния патрул, които защитават интересите на двете страни от конфликта между така наречените "Различни". Нощният патрул е организация на Светли Различни, упражняващи контрол над злините, извършени от Тъмни създания през нощта, а Дневният патрул от своя страна не позволява на Светлите да извършват повече добри дела през деня, отколкото техните врагове са способни да отразят чрез злини. В противоречие с възприетата жанрова норма на сравнително олекотено откъм философски багаж съдържание, Лукяненко въвежда в книгата разбиранията си за относителността на доброто и злото, както и някои наблюдения върху баланса между добродетели и недостатъци в човешката природа, които е придобил при практиката си като психолог. Разказът се води от първо лице, което внася специфична атмосфера чрез размислите и изказа на главния герой Антон Городецки. Степента на развитие на концепцията за абсолютно равновесие, развита и задълбочена в продълженията "Дневной дозор" и "Сумеречный дозор", доближава "Нощен патрул" повече към научната фантастика, където можем да открием почти всички други произведения на автора, отколкото към фентъзи стила.

„Нощен патрул“ е първият роман от поредицата на Сергей Лукяненко, която включва още романите „Дневен патрул“, „Сумрачен патрул“, „Последен патрул“ и „Нов патрул“.

Предишна: Поредица:
Следваща:
(няма) Нощен патрул Дневен патрул
Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

Този текст е одобрен за разпространение като подпомагащ делото на Светлината.

Нощен патрул

Този текст е одобрен за разпространение като подпомагащ делото на Мрака.

Дневен патрул

История първа
Собствена съдба

Пролог

Ескалаторът пълзеше бавно, с усилие. Стара станция, какво да се прави. Затова пък вятърът духаше с всички сили в бетонния тунел — разрошваше косите, смъкваше качулките, нахлуваше под шлиферите, буташе надолу.

Вятърът не искаше Егор да се качи.

Вятърът го молеше да се върне.

Колкото и да бе чудно, изглежда, никой наоколо не забелязваше вятъра. Хората бяха малко — към полунощ станцията се изпразваше. Няколко човека се движеха срещу него, на стъпалата около Егор също нямаше почти никой — един отпред, двама или трима отзад. И това бяха всички.

Като се изключеше вятърът.

Егор мушна ръце в джобовете, обърна се. Вече от две минути — откакто бе слязъл от метрото — не го изоставяше усещането, че някой го наблюдава. Кой знае защо, това изобщо не беше страшно, а по-скоро омайващо, рязко като убождане.

В самото начало на ескалатора стоеше висок мъж в униформа. Не милиционер, а военен. След него — жена със сънено момченце, хванало я за ръката. Още един мъж — млад, с яркооранжево яке и CD-плеър. Той сякаш също спеше в движение.

Нищо подозрително. Дори за момче, което се прибира вкъщи прекалено късно. Егор отново погледна нагоре към милиционера, облегнал се на блестящия парапет и вяло наблюдаващ дали сред малобройните пътници няма лесна плячка.

Нищо страшно.

Вятърът блъсна Егор за последен път и утихна, сякаш се примири, разбрал, че е безполезно да се бори. Момчето погледна назад още веднъж и претича през пропадащите под краката му стъпала. Трябваше да побърза. Не знаеше защо, но трябваше. Отново почувства убождане, безсмислено и тревожно, побиха го тръпки.

Всичко е заради вятъра.

Егор изскочи през полуотворените врати и пронизващият студ се нахвърли върху него с нова сила. Косата му, още мокра след басейна — сешоарът пак не работеше — моментално се вледени. Без да спира, Егор нахлузи качулката си още по-ниско, претича покрай будките и изскочи в подлеза. Горе имаше значително повече хора, но тревогата не отминаваше. Той дори се обърна, без да забавя крачка, но никой не вървеше след него. Жената и момчето крачеха към трамвайната спирка, мъжът със CD-плеъра бе спрял до една от лавките и оглеждаше бутилките, а военният още не беше излязъл от станцията на метрото.

Момчето вървеше през подлеза и ускоряваше крачка все повече и повече. Отнякъде се носеше музика — тиха, едва доловима, но изключително приятна. Изящни извивки на флейта, шепот на струните на китара, звън на ксилофон. Музиката го викаше, музиката го караше да бърза. Егор се, отдръпна, за да направи път на бързо крачеща срещу него компания, задмина леко залитащ пиян, развеселен мъж. Вятърът сякаш бе издухал от главата на Егор всички мисли, той вече почти бягаше.

Музиката го викаше.

В нея вече се вплитаха думи… засега неразбираеми, прекалено тихи, но толкова примамливи! Егор изскочи от подлеза и спря, за да поеме глътка студен въздух. Към спирката тъкмо се приближаваше тролей. Момчето си помисли, че може да пропътува разстоянието до следващата спирка, почти до вкъщи…

Тръгна към тролея бавно, сякаш краката му внезапно се бяха вкаменили. Тролеят изчака няколко секунди, после крилата на вратите му се съединиха и той потегли от спирката. Егор тъпо гледаше подире му, а музиката ставаше все по-силна, изпълваше целия свят — от полуокръжността на многоетажния хотел до виждащата се недалеч „кутия на крачета“ — неговия блок. Музиката го приканваше да върви пеша. По ярко осветения проспект, където все още крачеха доста хора. Само пет минути до входа на блока.

А до музиката — още по-малко…

Егор бе успял да измине сто метра, когато хотелът престана да го прикрива от вятъра. Леденият поток го ужили в лицето и почти заглуши викащата го мелодия. Момчето се олюля и спря на място. Очарованието се разсея, затова пък отново се върна усещането за чуждия поглед, сега в още по-голяма степен смесено със страх. Той се обърна — към спирката отново се приближаваше тролей. А в светлината на фенерите се мярна яркооранжево яке. Мъжът, който се беше качил заедно с него на ескалатора, вървеше подире му. Все така с полузатворени очи, но изненадващо бързо и целеустремено, сякаш го виждаше.

Момчето побягна.

Музиката зазвуча с нова сила, промъквайки се през завесата на вятъра. Егор вече можеше да различи думите… Можеше, но не искаше.

Сега най-правилно би било да тръгне по проспекта, покрай затворените, но ярко осветени магазини, заедно с окъснелите минувачи, пред погледите на шофьорите на профучаващите коли.

Но Егор свърна в прохода, водещ към един от дворовете. Музиката го зовеше нататък.

Там беше почти съвсем тъмно и само до стената помръдваха две сенки. Егор ги виждаше като през мъгла, сякаш осветени отдолу с мъртвешки синя светлина. Юноша и девойка, облечени съвсем леко, като че ли температурата не бе минус двайсет градуса.

Музиката изгърмя за последен път — пронизващо и тържествено. И замлъкна. Момчето усети как тялото му омеква. Целият беше в пот, едва се държеше на краката си, искаше му се да седне на хлъзгавия, покрит със заледена кал тротоар.

— Сладък е… — тихо промълви девойката. Лицето й бе слабо, бузите — хлътнали, кожата — бледа. Само очите й изглеждаха живи — черни, огромни, примамващи.

— Нали ще ми оставиш… мъничко… — каза юношата. Усмихна се. Приличаха си като брат и сестра — не в лицето, а в нещо неуловимо, общо за двамата, метнато отгоре им като прашна полупрозрачна тюлена тъкан.

— На теб? — момичето за миг откъсна поглед от Егор. Вцепенението му леко намаля, но за сметка на това го обзе страх. Той отвори уста, но срещна погледа на юношата и не можа да закрещи. Сякаш го обгърна пласт студена гума.

— Да! Дръж го!

Девойката се изсмя подигравателно. Премести погледа си върху Егор и издаде устните си напред, сякаш за въздушна целувка. Тихо произнесе вече познатите думи, същите думи, които се смесваха с примамващата музика.

— Ела тук… ела при мен…

Егор стоеше неподвижно. Нямаше сили да избяга, въпреки целия ужас, въпреки надигащия се и засядащ в гърлото му вик. Но поне все още можеше просто да стои на краката си.

По улицата премина жена с две едри овчарски кучета на каишка. Движенията им бяха забавени, сякаш вървяха под водата или му се присънваха в някакъв кошмар. Егор видя как кучетата се хвърлиха към прохода и в душата му пламна безумна надежда. Овчарките заръмжаха, но някак несигурно, хем с омраза, хем уплашено. Жената спря за миг и подозрително надникна в прохода. Егор срещна погледа й — равнодушен, сякаш наблюдаваше празно място.

— Тръгвайте! — Тя дръпна ремъците и кучетата с охота отстъпиха към нея.

Юношата тихо се засмя.

Жената ускори крачка и изчезна от полезрението им.

— Не идва! — капризно възкликна момичето. — Виж само, той не идва!

— По-силно — отсече юношата. Намръщи се. — Трябва да се научиш.

— Ела! Ела при мен! — настойчиво изрече девойката. Егор стоеше само на два метра, но за нея сякаш беше важно той сам да измине това разстояние.

И Егор осъзна, че вече няма сили да се съпротивлява. Погледът на момичето го държеше, прилепваше го към невидимата гумена опаковка, думите го викаха и той не можеше да направи нищо, за да им се противопостави. Знаеше, че не бива, но все пак пристъпи. Момичето се усмихна — белите й зъби блеснаха. Каза:

— Свали шала.

Той вече не можеше да се съпротивява. С треперещи ръце махна качулката си и измъкна шала, без да го размотава. Пристъпи към примамващите го черни очи.

Нещо ставаше с лицето на девойката. Долната й челюст беше увиснала, зъбите се размърдаха и се изкривиха. Проблеснаха дълги, вече нечовешки резци.

Егор направи още една крачка напред.