Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
E.T. the Extra-Terrestrial, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, броеве 8-9/1985 г.

Белетризиран вариант на сценария за филма „Е.Т.“ на Стивън Спилбърг

История

  1. — Добавяне

Космическият кораб се полюлява леко — като че ли към земята го придържат сноповете лавандулова светлина. Внушителният купол излъчва топла светлина и изглежда като гигантско украшение за новогодишна елха, паднало от нощното небе. Кацането на Земята не беше случайност. Интелигентните същества, които управляваха кораба, никога не правеха навигационни грешки и все пак не след дълго щеше да бъде извършена грешка…

Люкът на Кораба е отворен — екипажът изследва почвата с инструменти със странна форма и в лунната светлина на човек може да му се стори, че вижда елфи, обработващи своите градинки. Но това не са елфи, защото съществата събират цветя, мъхове, храсти и дръвчета. Техните безформени глави, полегати рамене и нежността, с която се отнасят към растенията, биха могли да подсилят това впечатление, ако… ако някакъв земен жител наблюдава тази сцена отблизо. Но наоколо няма никой и дребните космически ботаници работят спокойно. Само когато чуят гласа на прилепа, бухалско бухане или кучешки лай, замират уплашено. Дишането им се ускорява, а от пръстите на ръцете и палците на краката се отделя лека мъгла, образуваща защитна преграда.

Техният дом, Кораба, няма такава защита и военните радари го откриват. Специалистите по извънземните изследвания са вдигнати на крак и вече се носят със своите шумни коли към мястото на приземяването, за да го обкръжат. Космическите гости не бързат с пренасянето на събраните образци от земната флора в огромния парник, представляващ сърцето на техния кораб, сигурни, че ще успеят да се измъкнат от обсадата на земните жители.

В парника вече има от почти всички видове земни растения, но работата още не е завършена. Ако в него влезе специалист от някоя голяма земна ботаническа градина, би намерил там растения, които преди това е виждал само като вкаменелости, включително с отпечатъците във въглищните пластове.

Един космически ботаник тъкмо тръгва по осветения мостик за нови образци, заобикаля го нощната тъмнина, а тялото му е обвито от лека мъгла. Когато се разминава с някой колега, очите им не се срещат, но гръдният им кош започва да свети — през тънката кожа избива някаква вътрешна червена светлина, чийто източник е в областта на сърцето — едно блещукащо светлосърце. Той стига до края на секвоевата гора. Въпреки че изглежда като средновековен трол със своя ниско издут корем, тялото му има и известни предимства — ниско разположеният център на тежестта осигурява добра стабилност. Фигурата му не би била по вкуса на земните жители: големите стъпала с ципа между пръстите, израстващи почти направо от провисналия корем, дългите, увиснали по маймунски ръце и огромните изпъкнали очи биха пасвали великолепно на някаква грамадна жаба.

Космическите жители не искаха да установяват контакт със земяните. Ограничаваха се с растенията, защото знаеха, че техният красив Кораб щеше да бъде основна цел, а самите те — материал за препариране и поставяне в стъклен шкаф. И защо ли им трябваше да предават на хората своите богати знания? Щяха да предизвикат само смях, защото носът им изглеждаше като смачкана зелка, а тялото — като презряла круша.

Ботаникът се спира до малка секвоя, внимателно я изследва и я изкопава, изричайки на своя космически език думи със странно неземно звучене, които дръвчето като че ли разбира.

Морето от жълти светлинки в прозорците на къщите от малкия квартал в долината блести съблазнително. Последна възможност за космическия гост да задоволи любопитството си. Неговият Кораб ще напусне Земята за време, измервано с векове, чак до следващата голяма мутация на земната растителност. При мисълта как ще забавлява колегите си с разкази за видяното, бръчките в ъгълчетата на очите му се присвиват в усмивка. Тръгва предпазливо по противопожарния път със своите големи, патешки крака с дълги пръсти. На неговата планета тези крака вършеха чудесна работа, но тук, на Земята, дори малко пречат. Там, откъдето идваше, всичко беше по-течно, само от време на време се стъпваше по твърда почва.

И в този миг получава предупредителен сигнал — викат го обратно на Кораба. Той мисли бързо: „Имам още време, предупреждението е за онези, които не са толкова сръчни“. Сега светлосърцето му блести с рубинен цвят — мисли си колко много обикна Земята и най-вече растенията й. Обича и хората, би искал да ги учи, да им предаде знанията, натрупвани в течение на милиони години. Но има ли смисъл да прави опит да учи хората, които само биха се смели при вида на крушоподобната му фигура? И отново улавя алармения сигнал от Кораба, той бумти в яркосветещото му светлосърце със зашифрован код: целият екипаж да се връща! Опасност, опасност, опасност!

Снопове светлина от фаровете на колите, които се приближават към него с боботене, проясняват пътя. Той скача назад, после встрани, замаян от все по-близките светлини на стремително носещите се коли. Заслепяваща, остра земна светлина, студена и ярка. Препъва се и се свлича до пътя.

А Кораба зове — време е, време е, време е, — подканяйки последните закъснели.

Колите се движат на доста голямо разстояние една от друга. Той се обвива в защитна мъгла, пропълзява през пътя и се свлича в крайпътния ров сред вонящите газове, чийто отровен облак се смесва с неговата мъгла. Притиска се към пясъка и камъните и в същия миг земяните прескачат рова. Затичва се подир тях към гората, а светлосърцето искри все по-ярко, засилвано от енергията на цялата група — той чува как го викат всички сърца и растения на борда, дори растенията отпреди сто милиона години; всичко вика: опасност, опасност, опасност!

Избягва подскачащите светлини на фаровете. Палците на краката му регистрират всяко докосване, разпознават всеки лист, всяка паяжина. Чувствува как техните деликатни сигнали му помагат: оттук, оттук… Вече вижда полянката, на която го очаква великолепният галактически Кораб. Бърза тромаво към него, към неговата спокойна, красива светлина — светлината на десет милиона светлини. Промушва се през тревата, иска да се покаже на Кораба, да установи контакт чрез своето светлосърце, но дългите му, нескопосни пръсти на краката се оплитат в някакви храсти, които не го пускат. Хвърля се напред, издърпвайки рязко крака. Вече е на края на полянката, осветена от светлините на Кораба. Люкът е отворен и изправилият се в него колега с яркоблестящо светлосърце го призовава отчаяно.

„Вече идвам, идвам…“

Влачи крака, провисналият корем, пригоден към друга сила на притегляне, забавя бягането. Изведнъж усеща груповото решение — усещане, което го смразява до мозъка на костите.

Люкът се затваря, закривайки светлината на безопасната вътрешност. Корабът се издига във въздуха точно тогава, когато той излиза на откритото пространство. Маха отчаяно с ръка, но Кораба вече не го вижда. За миг увисва неподвижно и после отлита, след като описва кръг над върховете на дърветата.

Стои, а рубиненото му светлосърце пулсира интензивно от страх.

Остава сам, на три милиона светлинни години от дома.

 

 

Мери седи удобно в спалнята си — чете и същевременно чува гласовете на двамата си сина и съучениците им, които играят на „Подземия и змейове“ в кухнята долу.

— Значи ти идваш до края на гората, но правиш ужасно глупава грешка и тогава аз извиквам Странствуващите Чудовища.

„Странствуващите Чудовища… — мисли си Мери. — Аз съм самотна, живея под един покрив с деца, които говорят някакъв чужд език.“

— Може ли да се извикат Странствуващите Чудовища само за да помогнат на тролите?

Мери въздъхва. Троли, наемници, чудовища, всяка вечер тези чудесии преминават през кухнята заедно с цели купчини празни бутилки от оранжада, торбички от пържени картофи, книги, вестници, калкулатори.

— Стив е Господаря на Подземията и има Абсолютна власт.

Абсолютна власт. А тя не може да ги накара да избършат съдовете. Чува по-малкия си син Елиът да вика: „Тичам по пътя. Те ме преследват. Когато почти ме залавят, полудели от бяс, аз хвърлям на земята моята портативна дупка, скачам вътре и затварям капака. Воала! Изчезвам без следа.“

„Портативна дупка ли? Да можех да изчезна в нещо такова — помисли си Мери. — Какво стана с моя живот? Къде се дяна радостта? Къде са романтичните ми заблуди?“

 

 

Космическият пришълец крачи тромаво като патица по улицата на квартала. Спокойно е, преследвачите му са си отишли, но той не разчита, че ще може да оцелее в тукашната среда. В края на краищата земното притегляне ще му строши гръбнака. Вижда чудатите форми на земните къщи, притиснати към земята от силата на тежестта, толкова различни от терасите на неговите… не, не бива да мисли за дома. Покатерва се по оградата, изпречила се на пътя му, но тутакси пада по гръб, като удря в земята разперените си ръце и крака. Търкулва се с тих стон, безпомощен като тиква. „Какво правя тук, сигурно съм се побъркал…“

Изведнъж улавя деликатни сигнали. Откъде? Обръща се — пред него има малка зеленчукова градина. Пропълзява до нея, притиска се до ангинара и пита зеленчуците: „Какво да правя?“ Съветват го: „Иди и погледни през кухненския прозорец.“ „Не, вече изпаднах в затруднено положение — сигнализира той — заради глупавото желание да погледна през прозорците.“ Обаче ангинарът настоява, леко ядосан, и накрая тайнственият гост послушно запълзява. Кухненският прозорец хвърля светъл четириъгълник навън. Вижда, че край масата в средата на стаята седят петима малки земяни, заети с някакъв ритуал. Те крещят и местят по масата малки фигурки, като старателно скриват написаното на своето листче хартия. Пак крещят, хвърлят голям куб и внимателно го гледат, като се спре. После преместват фигурките. Говорът им звъни в тихия нощен въздух.

Пришълецът се отдалечава от прозореца и пак потъва в тъмнината. На десет милиона години е и къде ли не е бил, но никога не е виждал толкова странна планета. Пълзи към лехите със зеленчуци. Умът му се нуждае от почивка, затова сяда тежко до зелките. Мисли си: „Това е вече краят, нека сутринта ме приберат и ме препарират.“

Внезапно по двора пробягват автомобилни светлини. Пришълецът затреперва. „Няма нищо страшно — казва доматът, — с него докарват поръчаните продукти.“ Автомобилът спира пред къщата, а от нея излиза земно дете. „Това е Елиът — казва зеленият фасул, — той живее тук.“ Детето стои недалеч и го гледа. Той закрива светлосърцето си с ръка и скача в килерчето, където се скрива в ъгъла, боязливо обвивайки се с мъгла. „Попаднах в капан“ — мисли си. До него има някакви земеделски сечива. Оказват се вили. Ще се защищава. „Само да не си убодеш крака“ — казва веднага малкият бръшлян от своята саксия.

От градината до него стига вълна психическа енергия — детето е откъснало един от плодовете на портокаловото дърво. След миг портокалът долита в килерчето и го удря в гърдите. Що за унижение — да замерват с плодове ботаник от неговия мащаб! Ядосано грабва портокала и като замахва с дългата си, силна ръка, го хвърля в тъмното навън. Земното дете изкрещява и побягва уплашено.

 

 

— Помощ! Мамо! Помощ!

Мери се разтреперва.

— Там има нещо! — вика Елиът. — В килерчето. Хвърли върху мен портокала.

— Е, е — подиграва се Тилер, Господаря на Подземията. — Колко страшно звучи!

Мери грабва електрическото фенерче и всички заедно излизат на двора.

— Всъщност какво видя? — пита тя Елиът.

— Ето там — посочва той килерчето.

Майкъл, по-големият й син, вика от другия край на градината:

— Вратата е отворена, вижте тези следи!

Пришълецът вижда ясно техните силуети от своето скривалище. Петте земни деца… Но кое е това необикновено същество с тях? Неговото светлосърце пак заблестява, затова бързо го закрива и се приближава, за да види по-добре тази висока, стройна фигура, която придружава децата. Не разбира звучните думи на нейния език, но разбира, че тя е майка на този детски екипаж. Когато Мери преминава през осветената веранда, пришълецът се взира в нея и за миг забравя, че трябва да бяга. „Глупаво светлосърце“ — мърмори сам на себе си.

Децата са връщат в кухнята и след малко три от тях си отиват. Светлините угасват и къщата потъва в тишина. Пришълецът пак минава през двора, за да се посъветва със зеленчуците. Но по пътя настъпва металния ръб на някакво градинарско сечиво, чиято дръжка се надига към него и го цапардосва по главата. Той се просва по гръб с галактичен крясък, а после се скрива сред царевичните стъбла. След минута кухненската врата се отваря, на двора изтичва дете с видимо уплашено куче. Елиът е. Той изследва двора със запалено фенерче, а пришълецът лежи свит и целият трепери. Момчето поглежда между царевичните стъбла, надава вик и пада на земята без дъх. Космическият гост се измъква от царевицата и се затичва към вратата, шляпайки с големите си стъпала.

— Не си отивай!

Гласът на момчето е деликатен като младите растения и старият ботаник се обръща, за да го погледне. Очите им се срещат.

— Не си отивай!

Но възрастният космически жител вече минава през вратата и се отдалечава в тъмната нощ.

 

 

— Ето тук, точно на това място…

Пришълецът чува гласовете на мъжете, които продължават да претърсват района на приземяването.

— … и ми се изплъзна.

Командирът, на чийто колан виси връзка звънтящи предмети, се обръща, качва се на колата си и всички си отиват.

Той се вглежда с болка в следите, оставени от неговия Кораб. Повдига с мъка ръка нагоре. Уморен и гладен е. На Земята не съществуват чудесните хранителни таблетки, с които се хранеше целият екипаж на Кораба. О, да имаше сега една такава таблетка, пълна с жизнена енергия. Рухва на земята, изтощен и потиснат. Сигурен е, че скоро ще умре, и внезапно чува някакъв звук на поляната. Поглежда и вижда земното дете на име Елиът. „По-добре ще бъде да не се показвам — мисли си, — умирам върху горския мъх и няма защо да намесвам в това чужди хора.“

Момчето изважда от джоба си торбичка, а от нея — някакъв дребен предмет, който поставя на земята. След няколко крачки назад поставя още един, и още един, докато изчезва в обраслата с шубрак пътечка. От любопитство старият пътешественик изпълзява от храсталака и поглежда какво е оставило земното дете. Малка кръгла таблетка, досущ като космическите хранителни таблетки. Обръща я в длан и вижда тайнствен шифър:

M&M

Лапва я, изпробва — разтапя се, разкошна е! Никога, в нито едно кътче на Галактиката не е вкусвал такова чудесно нещо. Бързо тръгва по пътечката, яде таблетка след таблетка — силите му се възвръщат, в сърцето трепва надежда. Таблетките го завеждат обратно до дома на момчето.

 

 

На пръсти притичва през двора. Неочаквано съзира пред себе си Елиът — спи в спален чувал до зеленчуците. Затреперва, а от пръстите на краката му се отделя мъгла на загриженост, страх, притеснение. Изведнъж момчето отваря очи. Елиът гледа право в големите облещени очи, очи като медузи, очи, излъчващи сила, очи, изпълнени с древни, страшни знания.

Пришълецът е уплашен от големия нос на момчето, от стърчащите му уши и най-вече — от мъничките очички, подобни на тъмни мъниста или семенца на диня. Но страхът в очите на детето трогва стария учен. Той протяга дългия си пръст и докосва челото на момчето, което изкрещява и отскача назад, стискайки конвулсивно спалния си чувал. Пришълецът отскача в обратната посока, а после протяга ръка. Отваря голямата си, люспеста длан, на която лежи последната разтапяща се таблетка M&M. Елиът поглежда най-напред шоколадчето, после премества поглед върху чудовището. То показва с дългия си пръст дланта, а след това — устата си.

— Дадено — казва меко Елиът. Разкопчава якето си, изважда торбичка с шоколадчета M&M и като отстъпва бавно, очертава пътечка от таблетки през двора.

Старият пътешественик върви подир него, вдига всяка таблетка и лакомо я поглъща. От ъгълчетата на устните му капе шоколад. Той облизва трескаво омазнените си пръсти. Силите му се възвръщат. Преди да разбере какво става, влиза в дома на земното дете, изкачва се по стълбите и по коридора стига до стаята на момчето. Там получава цяла шепа таблетки — поглъща ги наведнъж. Постъпката му не е особено разумна, но бъдещето и така, и така е неясно.

От устата на момчето излизат звуци:

— Аз съм Елиът.

Гостът не разбира смисъла на думите, но след като си ял с някого M&M, можеш да му вярваш. Останал без сили, той ляга на пода. Елиът го завива с одеяло. Заспиват.

 

 

Сутринта гостът се събужда, без да знае на коя планета се намира.

— Ела, трябва да се скриеш.

Елиът побутва космическия пришълец към спалнята и затваря ажурната врата.

— Време е за училище, Елиът.

— Болен съм, мамо…

Пришълецът гледа през дупките на вратата. Момчето пак ляга в леглото и започва да обсъжда нещо с високото, стройно същество. Майката слага в устата на момчето някаква тръбичка и излиза, а то бързо нагрява тръбичката на лампата до леглото, след което я поставя обратно в устата си.

— Имаш ли температура? — пита майката, като се връща.

— Май имам.

— Ще се справиш ли сам, ако отида на работа?

— Да.

— Тогава добре, остани у дома, но никаква телевизия, ясно ли е? Не искам да се скапваш пред телевизора.

Тя се обръща и слиза долу за закуска. След малко Елиът я чува да излиза пред къщата, където Майкъл се упражнява да изкарва колата от гаража на улицата.

— Готово, мамо — казва и слиза от колата.

Елиът рипва от леглото и отваря вратата на спалнята. Старият пътешественик отстъпва назад.

— Ей, ела насам — вика Елиът, протяга ръка. Пришълецът излиза бавно и се оглежда.

— Как да ти викам? — Елиът се заглежда в неговите големи, блестящи очи. — Ти си пришълец от друг свят, нали? Ще те наречем извънземен, съкратено Е.Т. Съгласен ли си?

Гостът се приближава.

— Можеш ли да говориш? — Елиът събира и разперва пръсти, имитирайки движението на говореща уста. Е.Т. присвива очи, а после рисува във въздуха галактичните знаци на разумните същества, космическите суперкодове на съществуването, плод на десет милиона години опит.

Елиът включва радиото.

— Харесва ли ти тази мелодия? Обичаш ли рок-енд-рола?

От радиото долитат звуци, каквито Е.Т. никога преди не е чувал и които дразнят чувствителните му уши. Момчето изважда от касичката си една монета.

— Виж, това е четвърт долар — казва.

Подава му малък, плосък, кръгъл предмет, покрит с нещо лъскаво. Този предмет е с различен от M&M цвят, но може би и той е нещо вкусно за ядене? Опитва се да отхапе, напразно — това е парче метал?

— Точно така — потвърждава Елиът, — това не се яде. Е, пак ли си гладен? И аз. Ела да хапнем нещо.

Е.Т. слиза след Елиът в кухнята.

Момчето отваря чекмеджето и вади оттам съставките на любимото си ядене.

— Ще си направим палачинки — казва и започва да приготвя тестото.

Е.Т. разглежда поредните странни предмети, нито един от които не буди у него асоциация с космически полети. Взема вилицата, бим, бим, бим, четирите зъба издават звук бим, бим, бим. Е.Т. напрегнато се вглежда във вилицата.

— Какво стана? Заради теб се почувствувах изведнъж страшно тъжен — оплаква се Елиът. Тялото му се залюлява, през него преминава мощна вълна, изпълват го чувства, които не можеше да разбере, все едно, че е загубил нещо невероятно чудесно, нещо, което би трябвало да си бъде негово завинаги.

Бим, бим, бим… Чуждото същество сега стои със затворени очи, потънало в съзерцание на далечни светове. Възможно ли е някой в безкрайните космически пространства да чуе мелодията на четирите зъба? И как може да се постигне това?

— Хайде да си поиграем! — предлага Елиът, като се отърсва от тъгата. Хваща за ръката Е.Т.

— Ела!

Дългите, подобни на пипала пръсти обхващат неговата ръка и Елиът има усещането, че води дете, по-малко от него. Обаче след миг пак го обхваща люлеещата вълна, носеща в себе си звездни тайни и космически закони; той разбира, че това същество е по-възрастно от него, много по-възрастно. В момчето настъпва промяна; Елиът мига с очи, учуден от това чувство — чувството, че той също е дете на звездите и че никога не е направил никому нищо лошо, никога.

Отива с шляпащия Е.Т. в спалнята на горния етаж. Отваря вратата и казва:

— Тук трябва да ти направим жилище. Ще го направим така, че да прилича на космически кораб, искаш ли?

Е.Т. гледа през прозореца в тавана на стаята, през който преминават слънчеви лъчи. Елиът мебелира нишата с възглавници и одеяла. Не разсъждава какъв смисъл има да укрива пришълеца. Знае, че тази задача му е възложена от звездите и че трябва да я изпълни на всяка цена.

— Ще ти хареса — вика иззад вратата, като подрежда разни животни до входа. — Животните около входа ще бъдат защитната маскировка. Като седнеш сред тях, никой няма да забележи разликата.

Е.Т. наблюдава действията му с нямо учудване. Елиът му показва лампата.

— Светлина. Виждаш ли? — той я запалва.

Острият блясък заслепява Е.Т., който отстъпва рязко назад и пада върху грамофона, блъскайки иглата по плочата. Разнася се неприятен, стържещ звук и в главата му експлодират топли светлинки. Отново потъва в планове за бягство — трябва да се използува вилицата и… нещо, което се върти като този предмет, върху който току-що падна. Ще се върти и ще изскърца съобщението…

Започва да се суети из стаята, спъва се, търси различни метални парчета. Издърпва чекмеджето на бюрото, като изсипва върху краката си нахвърляните в него предмети.

— Ей — казва Елиът, — по-спокойно. Как после ще разтребя тук?

Той хваща стария пътешественик за лакътя и внимателно го завежда в стаята.

— Остани тук, добре? Остани…

Е.Т. е в своята килия. Той, който някога наблюдаваше растенията в най-великолепните дворци в космоса, е затворен сега в тази хралупа заедно с няколко чифта летни кънки. Къде е неговият Кораб, Чудото на Вселената, сега, когато, му е толкова нужен? Поглежда с примижали очи яркосветещата лампа, после взема от полицата една кърпа и обвива с нея абажура. Сега светлината прилича на Кораба-майка. Трябва да изпрати сигнал, трябва да уведоми своите колеги, че е жив. Пак си представя вилицата, чиито четири зъба издават звън бим, бим, бим…

 

 

— Майкъл!

— Здрасти, симуланте — приближава се Майкъл до Елиът.

— Имам да ти казвам нещо наистина много важно.

Майкъл се колебае.

— Добре, само че по-бързо.

Елиът го завежда в спалнята.

— Затвори си очите — моли.

— Защо?

— Не питай, само ги затвори.

Елиът влиза в нишата, прегръща Е.Т. през рамо и кима окуражаващо:

— Ела, ще те запозная с брат ми.

Излизат от нишата точно в същия момент, в който връщащата се от детска градина Герти влиза в стаята. При вида на чудовището тя надава вой до небето, впрочем също като самия Е.Т. и Майкъл, тъкмо отворил очи.

— Елиът, трябва да кажем на мама — реши Майкъл.

— Не можем да го направим, Майкъл. Тя ще поиска да постъпи както трябва. А знаеш какво означава това, нали? — Елиът посочва Е.Т. — Ще направят от него кльопачка за кучета.

Кучето Харви радостно маха с опашка.

— Той може ли да говори?

— Не.

— А какво прави тук?

— Не знам.

Двете момчета поглеждат петгодишната си сестричка, която гледа странното същество с широко отворени очи.

— Герти, той няма да ти направи нищо лошо. Можеш да го пипнеш.

Обърканият стар пътешественик се подлага на поредния оглед; детските пръстчета пулсират със сигнали, които неговите чувствителни рецептори улавят, и макар че тези сигнали са хаотични и объркани, Е.Т. знае, че малките „дини“ не са глупави. Но ще могат ли да го пренесат до Голямата Мъглявина?

— Няма да издрънкаш, Герти, нали? Дори на мама?

— Защо?

— Защото възрастните не го виждат. Само децата.

— Лъжеш.

Елиът измъква куклата от ръцете на Герти.

— Знаеш ли какво ще стане, ако кажеш? Заклеваш ли се, че няма да кажеш?

— Той от Луната ли е?

— Да, той е от Луната.

 

 

Е.Т. се измъква от скривалището си. Вижда пред себе си цялата стая и ужасната бъркотия, резултат от търсенето на части за предавателя. Настроени на специална острота, очите му оглеждат стаята. Появяват се електроните, танцуващи своя танц в кръг, но тази космическа ротация е безполезна за него. Необходими са му солидни предмети като грамофона.

Той пренастройва очите си за нормално виждане и зашляпва към грамофона. Завърта с пръст празния диск, но как да свърже с него вилицата?

По стълбите се разнасят стъпките на Елиът. Момчето влиза в стаята с поднос в ръце.

— Ето вечерята ти — казва шепнешком, като му подава подноса с листа от маруля, ябълка и портокал.

След Елиът влиза Герти. Тя дърпа връвта на автомобилче, в което е натоварила играчки и саксия със здравец и няколко други цветя. Поставя ги в краката на стария ботаник. Този мил подарък ускорява ритъма на светлосърцето му. Благодаря ти, малко момиче, много си мило.

След миг идва и Майкъл — с надеждата, че чудовището е изчезнало, но чудовището си е на мястото и трябва да се заеме с него. Герти подрежда пред Е.Т. поредните подаръци.

— Заповядай малко пластилин. Обичаш ли да си играеш с пластилин?

— Имам идея — казва Елиът. — Къде е глобусът?

Майкъл донася глобуса, а Елиът показва на пътешественика Северна Америка.

— Виж, точно тук сме…

Е.Т. въздъхва.

— Да — повтаря Елиът, — ние сме оттук. А ти?

Е.Т. се обръща и гледа през прозореца към звездното небе. После прави от пластилина пет топчета и ги поставя върху картата на Слънчевата система около централното топче — Слънцето.

— Пет? От Юпитер ли си?

Е.Т. не разбира въпросите им. Той протяга ръка към петте топчета и включва електронния повдигач, намиращ се в крайчетата на пръстите му. Топчетата се повдигат във въздуха и увисват над главите на момчетата. След миг изключва електронната възглавница и топчетата падат на пода.

 

 

През нощта Е.Т. вдига глава над възглавницата. Вижда, че Елиът излиза през прозореца на покрива. Къде отива това момче?

Телепатично проследява пътя му. Елиът върви по пътя, по който започнаха всички неприятности. Е.Т. изключва психорадара си и се свива на кълбо. Посяга към парчето торта и започва нервно да дъвче.

Елиът лежи в крайпътните храсти и наблюдава минаващите правителствени агенти, които претърсват с фенерчета целия район. Ако го забележат, ще каже, че разхожда кучето. Харви лежи до него и нервно трепери.

— Харви — казва тихо Елиът, — при нас има безценно съкровище. Знаеш ли? Обичам го, Харви. Той е най-готиният тип, когото познавам.

Елиът поглежда нагоре към звездите и се опитва да отгатне коя от тях принадлежи на новия му приятел.

 

 

— Трябва да кажем, Елиът. Работата е сериозна.

— Не, той иска да остане при нас.

Двамата братя вървят към спирката на училищния автобус.

— Чуй, Майкъл, наоколо се въртят разни хора, които никога преди не са били тук. Погледни тази кола и онзи мъж, който седи там и чете вестник. Те го търсят.

Лицето и гласът на Елиът стават напрегнати.

— Майкъл, ако го дадем на някого, той никога няма да се върне в своя дом. Знам това със сигурност… Разбирам го, сякаш някога съм го знаел…

На спирката стоят Тилер, Стив и Грег.

— Ей, Елиът, забравих да те питам какво стана с твоя трол. Върна ли се? — пита Стив.

— Да, върна се и не беше трол, а космонавт! — Елиът се изпуска, виновно е напрежението.

— Какво, кой е космонавт? — До тях се приближава Ланс, дребно, червенокосо момче, което говори гръмогласно и на нос. Мишите му очи блестят, сякаш подушва, че става нещо важно. Елиът съжалява за невниманието си.

 

 

Герти се прибира по-рано от детската градина. Престорила се е на болна и я закарват в къщи. Сега може на спокойствие да си поиграе с чудовището.

Тя издърпва своята количка и започва да я пълни с играчки. После отваря вратата на спалнята и влиза вътре. Хваща Е.Т. за ръка.

— Не се страхувай — казва. — Елиът и аз се грижим за теб, така че не се тревожи за нищо. Тук в количката са всички мои кукли… а тук точилката и каубойското елече. А това е „Прочети и изговори“. Играл ли си някога с него?

Е.Т. поема с дългите си пръсти лъскавата кутийка. Бързо превключва мисълта си на по-високо равнище на концентриране. Светлосърцето му забива по-бързо.

— То учи да четеш. — Герти натиска копчето с надпис „А“. „Прочети и изговори“ проговаря с ясен мъжки глас: „А…“

— Гледай сега — казва Герти и натиска копчето с надпис „Старт“. Кутийката проговаря: Прочети: механик.

Е.Т. гледа кутийката с блеснали очи. Да, по този начин ще се научи да говори земния език. И в същия миг разбира, че най-важното нещо във Вселената за него е компютърът. Обръща кутийката, сваля задната стена, погалва схемите — ето сърцето на неговия предавател. Компютрите са негови стари познати. Късмет, че тук се намери точно такъв, който говори. „Прочети и изговори“, електронната играчка, с помощта на която той ще овладее знаците и звуците на тази планета. Не след дълго ще разполага с достатъчен словесен багаж. Натиска копчетата едно след друго. Наистина — полезно устройство, учител и колега. Вече знае, че ще успее да го накара да говори на неговия език. По този начин ще изпрати съобщението до звездите.

Единствената грешка на Е.Т. е, че продължава да поддържа телепатичен контакт с Елиът, който в училище тъкмо трябва да направи вивисекция на жаба в час по биология. Елиът с увлечение изпълва тетрадките си за лабораторни упражнения със схеми на сложни електронни системи, ръката му се движи като пишещ автомат, като управлявана от дух. Духът е естествено Е.Т.

Елиът пише и пише; излиза от листа на чина. Ръката му започва да пише във въздуха. Излиза в средата на класната стая и продължава да пише с тебешир на дъската.

Тилер, Грег и Стив го гледат изумени. Тилер посочва към Елиът и се чука многозначително по челото.

 

(Следва)

 

 

Е.Т. — извънземният

 

Белетризиран вариант на сценария за филма „Е.Т.“ на Стивън Спилбърг

 

Продължение от кн. 8

 

Герти е със сомбреро, а на главата на Е.Т. слага каубойска шапка.

— Сега и двамата сме каубои.

— Ве — казва Е.Т. — Бъде послушна.

Вратата на спалнята се отваря. Влиза Елиът.

— Елиът — изрича чудовището, облегнало се на своите възглавници.

Елиът остава със зяпнала уста.

— Научих го да говори — казва Герти.

— Ти проговори — възкликва Елиът. — Е.Т., можеш ли да кажеш: „Аз съм Е.Т.“?

Звъни телефонът.

— Елиът, теб търсят.

— Здравей, Елиът. — В гласа на Ланс Елиът открива опасно любопитство. Ланс никога не му се обажда, освен ако не иска да се похвали с успехите си в Астероидите.

— … да, Елиът, космос, космос, космос, космос. Все това ми се върти в главата. Не е ли странно? Не чувствуваш ли, че става нещо странно? Аз чувствувам…

— Извинявай, зает съм… — Елиът оставя слушалката. Ланс става опасен, това може да се почувствува. Разбира го и Е.Т., който контролира разговора. Прекалено любопитното дете би могло да предизвика… прочети: грижи.

Няма време за губене. Е.Т. посочва телефона, а после — прозореца.

— Какво искаш да кажеш, Е.Т.?

— Звъня в къщи.

— Искаш да звъниш в къщи?

Кимане с глава.

— Е.Т. звъни в къщи.

 

 

„Прочети и изговори“ лежи изтърбушен; прикрепени са нови проводници, някои от тях са изцапани с малинов конфитюр. Вместо механик, грижа и другите земни думи машината сега издава звуци от рода на бур — бупл, скигил, злок и много други, неразбираеми за човешко ухо.

Е.Т. демонстрира как действува устройството, натискайки клавишите. Децата седят до него.

— Това ли е твоят език, Е.Т.?

— Е.Т. звъни в къщи — посочва той прозореца на спалнята.

— И те ще долетят ли?

Кимва утвърдително. Не е свършена само част от работата по предавателя. Най-добре е той да бъде поставен някъде под открито небе, под звездите и да работи непрекъснато, денем и нощем, без да има нужда някой да натиска клавишите. За целта му е необходимо захранване, нещо, което да осигури постоянно повтаряне на сигнала. Той посочва диска на грамофона и изиграва сценка с поставяне на плоча.

— Искаш да си направиш собствена плоча ли?

— Да, да.

— От какво?

— От… от… — Не знае от какво. Може само да очертае с ръка кръг или посочи нещо кръгло. После посочва главата си.

— Прочети: механик.

— Значи, ти си механик — досеща се Елиът.

— Да, да, прочети: механик.

Е.Т. обръща грамофона и издърпва няколко проводника.

— Искаш ли повече проводници?

— Да.

Има нужда от толкова много неща, за да направи своята дългосвиреща плоча. В главата му нещо се върти, многократно се появява картината на устройството, всеки път с някаква нова, малка част. Има нужда от…

Той влиза в спалнята, изважда палто и го облича. Изглежда съвсем прилично като за индивид с пилешки рамене; естествено, копчетата не се закопчават на големия като балон корем. В името на всички космически морета, какво общо има преобличането с предавателя?

Не, стара мухоморко, не палтото. Закачалката!

Грабва закачалката, прицелва се с пръст в дървото и прогаря в него дупки, по една за всяко свързване на проводниците в „Прочети и изговори“.

— Ей, пръста ти е като лазер, Е.Т.

Лазерният му пръст бързо стопява калай за съединенията. Прикрепва към тях всички проводници, които има:

— Още, още…

Децата му донасят проводници, кутия от пастет, огледалце и автомобилен тас. Приема проводниците, останалите предмети отхвърля.

— Добре, Е.Т., ще ти потърсим други неща.

Поглежда ги, когато излизат. Не бива да бъде припрян.

Той и Герти са така погълнати от работата си, че не чуват стъпките на Мери по стълбите. Не чуват и стъпките й в коридора. Ориентират се, едва когато отваря вратата на Елиътовата стая.

Старото чудовище светкавично се скрива сред плюшените животни, Мъпетите с облещените очи и космическите роботи. Погледът на Мери пробягва по вкаменилия се от страх Е.Т. и Мъпетите. Нищо не забелязва. Обръща се, а той издава въздишка на облекчение, примесено с капка меланхолия. Как би могла да го обикне, след като за нея не е нищо повече от жабата Кермит?

 

 

Е.Т. е обхванат от космическа самота. Преминава на пръсти край спящия Елиът и излиза в коридора. Надниква в стаята на Герти и се заглежда в нея за миг. Тя го смята за интересен, но за нея и Кермит е чудесно нещо.

Шляпа по коридора до стаята на Мери и надниква вътре. Стройното същество спи. В нея се вглежда дълго. Тя е най-красивото същество във Вселената. Внимателно оставя таблетка M&M на възглавницата й и отстъпва към коридора. Кучето Харви го чака.

Следващият етап на тяхната нощна разходка е кухнята. Е.Т. посочва хладилника.

— Хла-дил-ник.

Отваря вратата и изважда мляко и шоколадова паста. Харви заскимтява умолително. Е.Т. му предлага пържола. Харви хвърля на Е.Т. продължителен поглед:

— Аз съм твое куче. Ако имаш някакви неприятности, ела ми кажи.

 

 

Пикапът с подслушвателните уредби, които биха могли да възхитят дори пришълеца от космоса, обикаля из квартала. На колана на оператора, седнал до осветения команден пулт, виси голяма връзка ключове. От близките къщи долитат гласове и заливат странния ключар.

— Мамо, искам да замеся питка. Чаша брашно колкото чаша мляко ли е?

А после:

— Днес ще гледам децата, Джек, ако искаш, заповядай.

А после:

— Неговият предавател е готов, Майкъл. Можем да го изнесем и да го настроим.

Мъжът с ключовете маха с ръка и пикапът спира.

— Знаеш ли, Елиът, в последно време той не изглежда добре.

— Празни приказки, Майкъл. Чувствуваме се чудесно.

— Кой „вие“? Защо непрекъснато говориш „ние“?

— Неговата телепатия… Аз съм толкова близко до него, че се чувствувам така, сякаш съм той.

Този разговор не би направил впечатление на един случаен слушател; за Ключаря тя е като ясен сигнал от Марс. Къщата на Мери незабавно е заградена на картата с голямо, червено кръгче.

 

 

Елиът обяснява — възможно най-добре — на Е.Т. какво представлява Денят на вси светии. Подчертава, че това е единственият шанс на Е.Т. да се разходи посред бял ден по улиците.

— … защото всички ще изглеждат чудновато. Извинявай, Е.Т., не исках да кажа, че изглеждаш чудновато — ти си просто различен.

Елиът намята на главата на стария пътешественик чаршаф, а на ципестите му стъпала обува огромни космати чехли.

— Не е лошо — казва. — Можеш да ходиш с нас навсякъде.

Когато вече излизат, Мери го поглежда и отбелязва:

— Герти, имаш забележителен костюм. С какво си издула така корема си? — Тя потупва приличащия на тиква корем.

— С възглавници — обяснява нервно Елиът и дърпа Е.Т. към гаража, където ги чака Герти, също наметната с чаршаф. Там е и предавателят — със сгънат чадър, и останалите части, поставени в една картонена кутия.

— Готово, Е.Т., скачай.

Той го намества в кошницата над предното колело на велосипеда, прикрепва предавателя към багажника и потегля по алеята към улицата. Там се разхождат земни деца, принцеси, котки, клоуни, скитници, пирати, дяволи, горили, вампири и франкенщайновци. Земята е действително изумително място.

— О-хо, това е най-невероятния костюм, който някога съм виждал — казва някакъв мъж от балкона си.

Е.Т. вече не носи чаршафа; с каубойската шапка и чехлите, със своите невероятни очи, с провисналия до земята корем и със стъпалата като листа на репей, той наистина стои над всякакво класиране. Така е навсякъде, където отиват — навсякъде буди ентусиазъм. Той е доволен. Прекарал е цяла седмица в изолация и сега протяга кошницата си, за да получи като подарък множество лакомства.

Вървят от къща на къща.

— Добре — казва Елиът. — Да опитаме сега в онази къща.

Но когато вратата се отваря, Е.Т. затваря очи от страх. На вратата се е изправил малкият червенокос досадник, в когото незабавно познава Ланс. Това момче отдавна буди у него тревога.

— Кой е този?

— Мой… мой братовчед — измърморва Елиът.

— Адски чудноват — казва Ланс и прави крачка напред. Е.Т. се отдръпва, Елиът също. Скачат на велосипеда и Е.Т. казва:

— Прочети: бързо.

Елиът върти педалите с всички сили. Какво ще направи Ланс? Дали ще отиде при властите? Елиът се оглежда през рамо, но не забелязва Ланс. Отбива се от автострадата по пътя към мястото на приземяването. Мисълта на Е.Т. работи с главозамайваща бързина. Трябва да монтира своя предавател; той трябва да започне да излъчва сигнали…

— Елиът…

— Да?

— Прочети: дръж се

Е.Т. мърда пръстите си, включвайки своето антигравитационно действие. Велосипедът се издига във въздуха. Плъзга се над храстите, после докосва върховете на дърветата и се понася над гората. Стигат до поляната и Е.Т. извършва операцията за приземяване. Велосипедът лети над тревата и леко спира на земята.

Елиът разопакова предавателя. Е.Т. пристъпва към настройването му.

— … гипл бупл злак-злак снафн олг мнннннин…

Елиът стои в потока странни звукове. Надявал се е, че ще успеят, но сега начинанието не му изглежда много надеждно. Все едно, че един малък, слаб лъч претърсва цялото небе. Е.Т. забелязва съмненията на момчето и поставя ръка на рамото му.

— Намерихме съответната честота.

— Наистина ли?

— Нашето съобщение ще стигне до Тях.

Те дълго стоят над предавателя. И двамата мълчат. Звездите също сякаш слушат — и, разбира се, слуша и онзи малък червенокос досадник, скрит в близките храсти.

 

 

Настойчив звънец. Мери отваря вратата.

— Изследваме слуховете относно НЛО…

Тя гледа връзката ключове на колана на непознатия. Показва й нещо, което се оказва значка на правителствен служител.

— Съжалявам — заеква Мери, — но нищо не разбирам.

— Недалеч оттук се е приземил НЛО. Имаме основания да смятаме, че един от членовете на екипажа е останал на Земята…

— Шегувате ли се?

Той я поглежда в очите.

— Уверявам ви, че не, госпожо.

 

 

Здравецът вехне. Същото става и с Е.Т. — наведена глава, отпуснати до коленете ръце, като пипала на мъртъв октопод. Губи всякаква надежда, свързана с предавателя. Той действува от седмици, но от космоса няма отговор. Големият Кораб е далеч и се носи с огромна скорост. Неговият екипаж е извън обсега на сигналите на Земята.

— Умирам, господарю мой — прошепва здравецът, но старият ботаник не може да му помогне с нищо — растението поглъща неговите чувства, които той не е в състояние да контролира. Космическата самота се е просмукала до мозъка на костите му.

Когато Елиът се връща в къщи и вижда цвета на лицето на Е.Т., се уплашва. Сивкавият оттенък сякаш хипнотизира Елиът и насочва мислите му към недостижимите космически пространства. Той ляга на леглото до Е.Т. и сграбчва старата му ръка.

Елиът донася всички лекарства, които е намерил в домашната аптечка, но те остават разхвърляни из стаята, също както играчките — не могат да помогнат на болката на космическото същество. Всички растения в къщата започват да умират. Изглежда, че дори стените се мърдат ритмично заедно с дишането на Е.Т.

— Излекувай се — моли Елиът; убеден е, че старият мъдрец може всичко, но той само лека-полека клати глава.

— Занеси ме… някъде далече — прошепва. — И ме остави там…

— Нали знаеш — отговаря Елиът, — че никога няма да те изоставя.

Извънземният събира с мъка последните си сили, за да говори, за да моли.

— Аз съм… много опасен за теб… — Е.Т. повдига пръст — … и за твоята планета… — Повдига глава; очите му блестят като звезди на лунна светлина.

— Но ти имаш предавателя — казва Елиът, — нали той все още действува.

— Боклук — отсича Е.Т. Очите му блестят в тъмнината.

— Дори не се опитваш — казва Елиът, който малко се страхува от тези очи, но не отделя поглед от тях, — моля те. Моля те, Е.Т.

Нощта отминава. Тялото на Е.Т. посивява, вкочанясва се. Елиът се чувствува така, сякаш тялото му е направено от вериги, приковаващи го към земята. Усеща се все по-тежък, главата му се пръска от болка, а отчаянието тежи хиляда тона олово. Когато най-сетне зората пуква, той се надига и поглежда към Е.Т. Чудовището изглежда като нещо изсушено, вече не е стар, а бял като бяло джудже.

Елиът се влачи едва-едва по коридора и със залитане стига до стаята на Мери. Тя го поглежда и пита:

— Какво има?

— Всичко… е безсмислено — казва той, чувствувайки някакво дълбоко падане надолу, пропадане, отминаване.

— Миличък, така не може — казва Мери, макар че и тя самата чувствува същото; цяла нощ е сънувала, че е под водата и не може да изплува.

— Имам нещо чудесно — казва Елиът, — което заради мен е тъжно.

— Всеки от нас понякога изпада в подобно настроение — успокоява го Мери. Потупва с ръка леглото, посочвайки му мястото до себе си. Топлината е по-добра от думите.

Нещо светва в къщата. Тя усеща присъствието на нещо странно, страшно, притеглящо всичко към себе си.

— Можеш ли… да ми разкажеш какво е това? — пита.

— После… — Елиът се притиска до нея.

— Спи — прошепва Мери и го погалва по челото, — спи!

Сутринта на другия ден, когато Мери приготвя закуската, Майкъл се опитва да събуди Елиът. Полека-лека Елиът идва на себе си, но на Майкъл му се струва, че дърпа желязна топка, когато му помага да мине по коридора. Какво е станало с брат му? Какво е станало с техния дом? Потъва ли или що? Той замъква Елиът в банята, където под одеалото лежи Е.Т., бял като тебешир.

— Елиът, сега трябва да кажем — казва Майкъл, — имаме нужда от помощ.

— Не, Майкъл, не можеш да направиш такова нещо. Не прави това…

Елиът знае, че целият останал свят трябва да бъде далеч от това. Иначе ще заловят това чудесно същество и ще направят с него нещо ужасно.

— Елиът — обяснява Майкъл, — ще го загубим, ако никой не ни помогне. И теб ще загубим…

Елиът пламти като нагорещено до червено желязо. Винаги е бил способен да симулира температура, но сега…

Майкъл грабва Елиът с една ръка, с другата придърпва Е.Т. Напъхва ги под душа. Трябва някак си да угаси този огън, да охлади Елиът…

Водата облива Елиът и Е.Т. Майкъл слиза при Мери.

— Мамо, трябва да ти кажа нещо.

Води я горе в банята. Подир тях върви Герти. Майкъл дърпа завесата. Мери затваря очи и остава така за една дълга секунда. После вижда Елиът и…

— Той е от луната — казва Герти.

Мери грабва Елиът и го издърпва от банята.

— Веднага всички долу — нарежда, като завива Елиът в хавлиена кърпа и побутва децата пред себе си. Умът й не работи нормално, онова нещо под душа може да си остане там. Тя с децата незабавно ще се махне оттук.

Отваря входната врата. На прага стои космонавт. Тя му затръшва вратата под носа и се хвърля към прозореца. Закрит е отвън с голям лист пластмасово фолио. Мери вижда как човек в космически комбинезон го прикрепва към рамката на прозореца.

Само след миг цялата къща е покрита със защитен пластмасов калъф.

 

 

Преди да се смрачи, къщата се превърна в гигантска прозрачна камера от прозрачен поливинилхлорид, с тунели и дебели тръби, довеждащи въздуха и опасващи покрива и сградата. Остри прожектори, закачени на високо скеле, осветяват всички стени на къщата. Улицата е блокирана, а в алеята зад улицата са паркирани камиони и ремаркета. Наоколо се суетят мъже в сини комбинезони. В къщата се влиза през пикапа. Ключарят седи в него и нахлузва комбинезон и шлем. Отваря задната врата на колата и тръгва по един от пластмасовите тунели. Стига до херметичния вход, отваря го със специален цип и влиза в изолираната къща.

Група лекари се занимава с Мери и децата. Други лекари се въртят около Е.Т. — бодат, режат, облъчват, напъхват му игли и термометри.

— Оказва се, че децата се успели да установят с това същество примитивна езикова връзка. Седем-осем едносричкови думи — казва един от лекарите.

— Аз го научих да говори — заявява Герти.

— Ти си го научила да говори?

— Да, с моя „Прочети и изговори“.

— Виждала ли си твоя приятел да проявява някакви чувства? Да се смее или да плаче например?

— Плачеше — казва Герти. — Искаше да се върне в къщи.

Ключарят отваря пластмасовата врата и влиза в другата стая, където е въведена най-строга карантина. Цялата стая е изолирана с фолио, а в средата се намира още една стая, от прозрачна пластмаса. Вътре в нея лежат Елиът и Е.Т. С тях се занимава колектив лекари-специалисти.

— Сонар, установи ли положението на сърцето на това творение?

— Трудно е.

— Има ли сърце или няма?

— Целият екран е осветен. Изглежда, че целият му гръден кош е… сърце.

Набождат кожата на Е.Т. с игла. На масата до него Елиът се мръщи от болка, сякаш са го наболи него. Той се обръща към Ключаря:

— Причинявате ни зло. Убивате ни…

Ключарят се вглежда в Е.Т., а неговите представи за благородния пришълец от космоса претърпяват радикална промяна, като вижда колко е грозен. Но онова, което лежи пред него на масата, е от Кораба, а Корабът е нещо безкрайно ценно и мощно. Ключарят много би искал да има този Кораб.

— Стараем се да му помогнем, Елиът. Той е болен. Има нужда от помощ.

— Той иска да остане с мен. Вас не ви познава.

— Елиът, твоят приятел е необикновено и ценно същество. Искаме да го опознаем. Ако успеем да го опознаем, ще научим много неща за Вселената и живота. Ти го спаси и беше добър с него. Позволи ни сега да направим това, което е наше задължение. Каквото и да стане с него, ти ще го придружаваш… Обещавам ти.

Но там, където се отправя Извънземният, не може да го придружи никой. Скритите в тялото му сили ротират и нарастват. Старият пътешественик усеща колко мощни са те. Трябва ли да унищожи тази „планета“? Не, крещи той в мислите си, не бива да се допуска това! Какво по-страшно от унищожаването на нещо толкова красиво като Земята би могло да ги сполети? С последните остатъци от енергия Е.Т. се задържа на ръба на нищото.

— Момчето пак загуби съзнание.

— Налягането спада… пулсът изчезва… Увеличете кислорода… Реанимация!

Към гръдта на Е.Т. е поставен електричен апарат, но електрокардиограмата показва права линия, сърдечната дейност е спряла. Е.Т. лежи мъртъв, но Елиът се помръдва. Получава отново всички свои сили почти в мига, в който сърцето на Е.Т. престава да бие.

Е.Т. е намерил поне една от търсените формули — формулата на диска, която оставя зад себе си в мига, когато се отпуска в смъртта, за да спаси момчето от същата съдба.

Елиът скача и вика:

— Е.Т., не си отивай!

 

 

В стерилната стая няма излишни хора, дори Елиът е отвън. Момчето гледа как агентите затварят Е.Т. в пластмасов чувал и го покриват със сух лед. Внасят малък оловен ковчег и поставят в него тялото на Е.Т.

Лицето на Елиът е мокро от сълзи. „Мислех, че ще останеш при мен завинаги. И исках да ти покажа хиляди различни неща. Ти беше моята осъществена мечта. Само че аз не знаех за тази мечта, докато ти не дойде. Дали сега си отишъл някъде другаде?“

Гипл гипл сннннннн огр…

През атмосферата пробягва лъч от жълта светлина. Той спира в показалеца на Е.Т., който започва да излъчва. Вече е излекуван. Не знае как, но цялото му тяло се изпълва с искрящ отблясък, неговото светлосърце светва. Елиът забелязва промяната, разкопчава пластмасовия чувал, избутва леда от гърдите на Е.Т. и вижда светлината. Обръща се към вратата, където Ключарят разговаря с Мери и бързо закрива с ръце светлосърцето.

Е.Т. отваря очи:

— Е.Т. звъни в къщи.

— Дадено! — шепти радостно Елиът.

Той поставя пак сухия лед и закопчава чувала. Излиза край Мери и Ключаря със скрито в дланите лице. Намира Майкъл и тихо му казва нещо. Майкъл провежда шепнешком един телефонен разговор и се измъква през страничната врата.

 

 

Елиът стои в главния тунел за излизане от къщата навън. След малко идват агентите, носещи оловния ковчег. Пренасят го през тунела, качват го в пикапа и се връщат в къщата.

— Идвам с Е.Т. — казва Елиът.

Ключарят въздъхва, отваря пластмасовата врата и го пуска. Елиът се хвърля към пикапа и чука на шофьорската кабина. Седналият зад кормилото Майкъл се обръща към него.

— Елиът, има един дребен проблем. Досега аз само съм изкарвал колата на мама от гаража навън. Никога не съм карал автомобил напред.

Но пуска двигателя, натиска газта и потеглят. Страхотният трясък показва, че цялата система от тръби и тунели е разрушена. Пикапът повлича няколко метра от главния тунел. Майкъл ляга на клаксона, полицаите вдигат бариерата, а тълпата се отдръпва, за да пропусне колата.

Мери скача в своята кола заедно с Герти. Взема завоя с писък на гумите и се понася подир пикапа. Знае, че чудовището е живо. Няма представа какво му е възвърнало живота — дали горещите лъчи или някаква щастлива случайност. Но се радва. Всичко това непременно ще й създаде неприятности, преследват я полицейски коли, но тя е убедена, че по кой знае какви причини именно така ще бъде най-добре.

 

 

Пикапът внезапно спира. Елиът и Майкъл помагат на пришълеца да слезе. Грег, Господарят на Подземията, Тилер и Стив застават като истукани, когато виждат малкото чудовище.

— Той е човек от космоса — информира ги Елиът. — Трябва да го закараме до неговия Кораб.

Момчетата имат чувството, че са полудели, но помагат на Е.Т. да се намести в кошницата на велосипеда на Елиът. Всички подкарват напред. Води Тилер, който върти ентусиазирано педалите с дългите си крака. Един хвърлен през рамо поглед към кошницата на велосипеда на Елиът му дава възможност пак да види онова нещо в нея. Той потръпва и започва да върти педалите още по-бързо с желанието да се отърват от него възможно най-скоро. Преди да започне да се размножава.

Едва групичката велосипедисти се скрива зад хълма, пътят се задръства от правителствени и полицейски коли. Там е и Мери. Всички рязко спират. Отварят вратата на пикапа, но отвътре изпадат само няколко парченца сух лед. В същия миг от храстите изтичва някаква дребна фигура и крещи:

— Взеха велосипеди! Знам къде отидоха! — това е Ланс. — Към езерото, отидоха към другата страна на езерото.

Полицията и агентите подкарват бързо в тази посока.

Ланс се обръща към Мери:

— В гората. Ще ви покажа.

— А езерото?

— Аз може да съм досадник, госпожо, но не съм глупак.

 

 

Момчетата наближават мястото на приземяването. Е.Т. подскача като топка в кошницата на Елиът, придържайки се с дългите си пръсти. В главата му звучат сигнали, звучи: „Знакл нерк знакл: Чуваш ли ни?“ „Да, капитане. Но ви моля да побързате: зинггг зингл перк перк.“

— Идват! — Майкъл поглежда към Елиът.

Полицаите са обкръжили езерото. Не намират нищо. След това улавят телепатичния сигнал на Е.Т., претърсвайки цялото небе с толкова силна телепатична сонда, че дори камъните я усещат.

Велосипедите подскачат по дупките в асфалта, тънките гуми свистят. Стигат до последния участък от улицата преди гората, преди края на отчаяното им бягство. Изведнъж улицата се изпълва с агенти и полицаи. Тилер превключва скоростта. Все още кара отпред, Майкъл е до него, а Елиът — зад тях. Велосипедите се носят с максимална скорост към стената, направена от полицаите и правителствените агенти. Всички пътища са блокирани. „Един последен сблъсък“ — мисли си Елиът. Това е всичко, което могат да му дадат. Но в същия миг Е.Т. мърда пръсти и пренася цялата група на по-високо равнище. Велосипедите се стрелват във въздуха над покривите на колите. Сега над къщите летят пет велосипеда. Е.Т. гледа надолу към земята. Да, несъмнено това е по-добър начин на пътуване. Светлосърцето му отново заблестява. Свети през кошницата на велосипеда на Елиът.

 

 

Мери кара по същата улица. Ланс й посочва пътя. Най-голямото велосипедно състезание на всички времена, а той не взема участие в него.

Над дърветата Елиът води цялата група към скрития предавател. Е.Т. посочва с пръсти:

— Там…

Иллл-липл-липл…

Предавателят работи. Когато Елиът приближава до него, изведнъж над него пламва сноп лавандулова светлина. Той спира и поглежда застаналия до него Е.Т. И двамата насочват поглед нагоре.

Големият Кораб е точно над тях, неговите деликатни светлини са запалени. Елиът се взира в красивия кораб, поглъща част от огромните му сили. Той е увеличеният милион пъти Е.Т., най-голямото светлосърце във Вселената. Обръща се към Е.Т. Е.Т. гледа с широко отворени очи, радва се на любимия Кораб-Майка, на Кралицата на Млечния път. Поглежда своя приятел, който му е помогнал да проведе телефонен разговор на безкрайно далечно разстояние.

— Благодаря ти, Елиът… — Неговият глас звучи вече по-силно.

И тогава вижда, че на поляната излиза една стройна фигура. Гледа я мълчаливо. Към него изтичва Герти. Подава му здравеца:

— Ти си забрави цветето — казва.

Е.Т. я прегръща.

— Бъди послушна.

В края на поляната се размърдва някаква сянка; издрънчават ключове. Е.Т. бързо оставя Герти на земята. Обръща се към Елиът и протяга ръка:

— Идваш ли?

— Оставам — казва Елиът.

Извънземният прегръща момчето. Обхваща го чувство на космическа самота, по-дълбока от когато и да било. Докосва челото му.

— Ще остана тук — казва, като посочва със светещ пръст сърцето на момчето.

После тръгва по мостика нагоре. Над него блести вътрешната светлина на Кораба. Той чувствува как в него се запалват милиони съзнания и сърцето му, също както сърцето на Елиът, се изпълва не със самота, а с обич.

Влиза със своя здравец в замъгления отблясък.

Край