Марк Твен
Човекът, който поквари Хадлибърг (3)

3

Общинският салон никога не бе изглеждал по-прекрасен. Зад издигнатата на единия край площадка имаше крещяща драпировка от знамена: по стените бяха окачени редуващи се гирлянди от флагчета; балконите също бяха окичени със знамена, подпорните колони бяха цели обвити в знамена. Всичко това беше направено, за да създаде внушителна гледка за гостите, защото те щяха да бъдат многобройни и мнозина от тях щяха да бъдат свързани с пресата. Залата беше пълна. 412-те постоянни места бяха заети; също и допълнителните 68 стола, наблъскани в пътеките между редовете; имаше хора и по стъпалата на издигнатата площадка; на някои видни чужденци бяха дадени места на площадката; край наредените като подкова маси отпред и отстрани на площадката седеше цяла армия дошли отвсякъде специални кореспонденти. В залата се беше събрало най-добре облеченото общество, което градът някога бе излъчвал. Виждаха се някои доста скъпи тоалети, а няколко от дамите, които ги носеха, имаха вид на хора, несвикнали с този вид дрехи. Най-малкото, градът смяташе, че имат такъв вид, обаче това впечатление можеше да се отдаде на това, че градът знаеше, че тези дами никога по-рано не бяха носили подобно облекло.

Чувалът със златото бе сложен на малка масичка пред площадката, където цялата публика можеше да го вижда. По-голяма част от присъствуващите бяха вперили в него поглед с пламенен интерес — жаден интерес, изпълнен с копнеж, трогателен интерес, малцинството от деветнадесет двойки го гледаха нежно, любовно, собственишки, а мъжката половина на това малцинство току си повтаряше наум прочувствените къси импровизирани речи на благодарност за аплодисментите и поздравленията на присъствуващите, които щяха скоро да произнесат. От време на време някои от тези мъже изваждаха от джоба на жилетката си лист хартия и тайничко го поглеждаха за опресняване на паметта.

Разбира се, в залата се носеше бръмченето от разговори — в такива случаи винаги има подобно бръмчене; но най-после, когато преподобният мистър Бърджес стана и сложи ръка върху чувала, в залата настъпи такава тишина, че той можеше да чуе как го глождят микробите. Той разказа любопитната история на чувала, след което заговори с топли думи за старата и заслужена репутация на Хадлибърг, за безукорната честност и за справедливата гордост, която градът изпитва поради тази своя репутация. Той заяви, че тази репутация представлява неоценимо съкровище; че благодарение на провидението цената на това съкровище безмерно се е увеличила, защото неотдавнашната случка бе разнесла тази слава надлъж и на шир, и по този начин бе привлякла погледите на целия американски свят към това градче и както той се надява и вярва, бе направила името му завинаги синоним на търговска непоквареност. (Ръкопляскания.)

„А кой ще бъде пазачът на това благородно съкровище? Обществото като цяло? Не! Отговорността е лична, не обществена. От този ден нататък всеки един от вас поотделно е негов върховен пазител и лично отговорен да не му бъде нанесена никаква вреда. Вие всички — всеки един от вас — приемате ли тази голяма отговорност?“ (Бурно одобрение.) „Тогава всичко е наред. Предайте я на децата си и на децата на вашите деца. Днес вашата чистота стои над всякакви укори, погрижете се тя да си остане такава. Днес няма ни един човек между вас, който може да бъде изкушен да се докосне и до един цент, който не е негов — погрижете се и занапред да се кичите с тази добродетел.“ („Ще го направим! Ще го направим!“) „Не е тук мястото да правим сравнение между нас и другите селища, някои от които не ни гледат с добро око. Те си имат своите обичаи, ние си имаме нашите; нека бъдем доволни.“ (Ръкопляскания.) „Аз свърших. Под ръката ми, приятели мои, се намира красноречивото признание на един странник за онова, което сме; отсега нататък чрез него светът винаги ще знае какво сме ние. Ние не знаем кой е той, но от ваше име аз изразявам признателността ви и ви моля да вдигнете глас за одобрение.“

Цялата зала стана на крака като един човек и в продължение на една дълга минута стените се тресяха от гръмките викове на благодарност. След това всички насядаха и мистър Бърджес извади от джоба си един плик. Залата притаи дъх, докато пасторът разряза плика и извади от него лист хартия. Той зачете съдържанието му бавно и внушително, докато публиката слушаше като в транс текста на този вълшебен документ, всяка от чиито думи струваше кюлче злато:

Забележката, която направих пред нещастния странник, беше следната: „Вие ни най-малко не сте лош човек: вървете си и се поправете.“

След това той продължи:

— Само след миг ще узнаем дали цитираната тук забележка съответствува на онази, която е скрита в чувала; ако се окаже, че съответствува — в което не се съмнявам, този чувал злато ще принадлежи на един наш съгражданин, който отсега нататък ще стои пред нацията като символ на извънредна добродетел, направила града ни прочут в цялата страна — г-н Билсън!

Цялата зала се беше приготвила да избухне в подходяща буря от аплодисменти, но вместо да направи това, тя остана като парализирана; в продължение на една-две минути цареше гробна тишина, а след това вълна от недоволство и мърморене заля салона — с приблизително следното съдържание: „Билсън. Ами от къде на къде! Двадесет долара на един непознат или на когото и да било не друг, ами Билсън! На другиго да ги разправя тези!“ В този момент публиката изпадна в нов пристъп на удивление, защото откри, че докато на едната страна на залата се беше изправил дяконът Билсън със смирено наведена глава, на другата същото бе направил адвокатът Уилсън. Настъпи тишина, изпълнена с почуда.

Всички бяха озадачени, а деветнадесетте съпружески двойки бяха изненадани и възмутени.

Билсън и Уилсън се обърнаха и впериха поглед един в друг. Билсън запита хапливо:

— Вие защо ставате, мистър Уилсън?

— Защото имам право да стана. Може би ще бъдете така добър да обясните на публиката защо вие ставате.

— С голямо удоволствие. Защото написах това писмо.

— Това е дръзка лъжа! Написах го лично аз.

Сега беше ред на Бърджес да се вцепени. Той стоеше и гледаше с празен поглед ту единия, ту другия и просто не знаеше какво да прави. Събранието бе занемяло. Пръв заговори адвокатът Уилсън, като каза:

— Умолявам председателствуващия да прочете името на онзи, който е подписал писмото.

Това накара председателствуващия да дойде на себе си и той прочете на глас:

Джон Уортън Билсън.

— Ето! — извика Билсън. — Какво ще кажете сега за свое оправдание? И как ще се извините пред мене и пред това обидено събрание за измамата, която се опитахте да разиграете тук?

— Не дължа никакво извинение, господине; а що се отнася до останалото, публично ви отправям обвинение, че сте откраднали от мистър Бърджес писмото ми и на негово място сте сложили препис от него, подписано със собственото ви име. Няма друг начин, по който бихте могли да се доберете до забележката; от всички живи хора единствен аз притежавах тайната на текста й.

Ако това продължеше, имаше вероятност да избухне скандал; всички с тревога забелязаха, че стенографите пишат като луди; мнозина викаха:

— Председателствуващия! Председателствуващия! Въдворете ред! Въдворете ред!

Бърджес потропа с чукчето си и каза:

— Да не забравяме благоприличието. Очевидно станала е някаква грешка, но нищо повече. Ако мистър Уилсън ми е дал този плик, а сега си спомням, че наистина ми го даде, — той все още е у мене.

Той извади от джоба си едно писмо, отвори го, погледна го, придоби учуден и обезпокоен вид и няколко минути остана безмълвен. След това объркано и механично махна с ръка, веднъж-дваж направи усилие да каже нещо, но унило се отказа. Няколко гласове извикаха:

— Прочетете го! Прочетете го! Какво пише?

И той зачете замаяно, като сомнамбул:

Забележката, която направих пред злощастния странник, беше следната: „Вие не сте лош човек.“

(Изпълнена с учудване, публиката го гледаше вперено.)

„Вървете си и се поправете.“

(Гласове: Чудна работа! Какво може да значи това?)

— Това писмо — заяви председателствуващият е подписано от Търлоу Дж. Уилсън.

— Ето! — извика Уилсън. — Смятам това да урежда въпроса! Знаех си много добре, че бележката ми е била открадната.

— Открадната! — отвърна Билсън. — Ще ви дам да разберете, че нито вие, нито който и да било от вашата пасмина не трябва да дръзва да…

Председателствуващия:

— Тишина, господа, тишина! Моля и двамата да си заемете местата.

Поклащайки глави и ядосано мърморейки, те се подчиниха. Публиката беше дълбоко озадачена; никой не знаеше какво да прави при това необикновено произшествие. След малко стана Томпсън. Томпсън беше шапкар. Той би желал да е измежду деветнадесетте, обаче това не беше за него: запасът му от шапки не беше достатъчен да му осигури подобно положение. Той заяви:

— Г-н председателю, позволете ми да попитам: възможно ли е и двамата тези господа да имат право? Искам да ми отговорите дали е възможно така да се е случило, че и двамата да са казали на странника едни и същи думи? Струва ми се, че…

Стана кожарят и го прекъсна. Той беше огорчен човек; считаше се за достоен да бъде от групата на деветнадесетте, обаче не можеше да получи признание. Това го караше да се държи и да приказва по неприятен начин. Той каза:

— Не е там въпросът! Такова нещо би могло да се случи — два пъти в сто години, — но не и другото. Нито единият, нито другият не е дал двадесетте долара!

(Слаби ръкопляскания.)

Билсън:

— Аз ги дадох!

Уилсън:

— Аз ги дадох!

След това всеки от тях обвини другия в кражба.

Председателствуващия:

— Тишина! Седнете, моля — и двамата. И двете писма не са излизали и за миг от ръцете ми.

Глас:

— Чудесно… този въпрос е разрешен!

Кожарят:

— Г-н председателю, едно нещо сега е ясно: един от тези хора е подслушвал под кревата на другия и е крал семейни тайни. Ако не е против правилника на обществените събрания да се направи такова изказване, аз бих заявил, че и двамата са способни на това нещо. (Председателствуващия: — Тишина! Тишина!) Оттеглям забележката си, господин председателю, и ще се огранича само да кажа, че ако един от тях е подслушвал как другият е разкрил пред жена си текста на забележката, сега ще го заловим.

Един глас:

— Как?

Кожарят:

— Лесно. Двамата цитираха забележката не напълно по един и същи начин. Щяхте да го откриете, ако между двете прочитания нямаше значителен промеждутък време и разгорещена караница.

Един глас:

— Кажете разликата.

Кожарят:

— Думите „ни най-малко“ се намират в писмото на Билсън, но не и в другото.

Много гласове:

— Така е… той е прав!

Кожарят:

— И тъй, ако председателят отвори писмото, което е в чувала, и го прочете, ние ще знаем кой от тези двамата фалшификатори… (Председателят: — Тишина!)… кой от тези двама авантюристи… (Председателят: — Тишина! Тишина!)… кой от тези двама господа… (смях и ръкопляскания)… има правото да носи медал за това, че е първият безчестен бърборко, отрасъл в този град, град, който той опозори и където отсега нататък ще му е неудобно да живее! (Шумни аплодисменти.)

Много гласове:

— Отворете го!… Отворете чувала!

Г-н Бърджес разряза чувала, пъхна вътре ръка и извади един плик. В него имаше две сгънати писма. Той рече:

— Едното е надписано: „Да не се чете, докато всички писмени съобщения, адресирани до председателя ако изобщо има такива, не бъдат прочетени.“ Другото е обозначено с думите: „Бележка за проверка.“ Позволете ми. Ето и съдържанието му:

Не изисквам първата половина на забележката, която ми бе направена от моя благодетел, да бъде цитирана дословно, тъй като тя не беше нещо забележително и може да бъде забравена; обаче заключителните й петнадесетина думи правят голямо впечатление и мисля, че могат лесно да се запомнят; ако тези думи не бъдат точно възпроизведени, молителят да бъде считан за измамник. Благодетелят ми започна, като заяви, че рядко давал съвет на когото и да било, но когато давал съвети, те винаги се отличавали с голяма стойност. Тогава той каза следните думи и те никога не се заличаха от паметта ми: „Ти ни най-малко не си лош човек…“

Петдесет гласа:

— Въпросът е разрешен — парите принадлежат на Уилсън! Уилсън! Уилсън да произнесе реч! Реч!

Хората наскачаха и се струпаха около Уилсън, стискаха му ръка и пламенно го поздравяваха, а междувременно председателят удряше с чукчето си и крещеше:

— Тишина, господа! Тишина! Тишина! Оставете ме да прочета писмото докрай. Моля.

Когато тишината бе възстановена, той продължи да чете, както следва:

„Върви си и се поправи, защото иначе запомни добре думите ми ще умреш някой ден заради греховете си и ще отидеш в ада или в Хадлибърг — гледай да бъде в ада.“

Последва гробна тишина. Най-напред по лицата на гражданите премина мрачен облак; след малко обаче този облак започна да се вдига и на негово място се опита да се появи насмешливо изражение; опита се тъй усърдно, че можа да бъде потиснато само е голямо и болезнено усилие; репортьорите, гостите от Брикстън и другите външни лица наведоха глави и закриха лица с ръце, като успяха да се удържат с крайна мъка и благодарение на героично проявена учтивост. В този най-неподходящ момент всред тишината избухна гръмкият смях на един-единствен човек — смехът на Джак Холидей.

— Ако и това не е чудесно!

Тогава цялата зала избухна в неудържим смях — чужденци и всички. Дори и сериозността на мистър Бърджес не можа да издържи и тогава цялата публика се почувствува официално освободена от всякаква въздържаност, като се възползува от тази си привилегия до възможно най-крайния предел. Това бе продължителен, бурен смях от все сърце, обаче най-сетне настъпи затишие, което трая достатъчно дълго, за да може преподобният Бърджес да се овладее, а хората отчасти да избършат очи; след това избухна отново; и пак отново; най-после Бърджес успя да произнесе следните сериозни слова:

— Безполезно, е да се опитваме да прикрием факта изправени сме пред извънредно важен въпрос. Той засяга честта на града ви, уронва доброто име на този град. Разликата от една-единствена дума между забележките, предложени от мистър Уилсън и от мистър Билсън, беше само по себе си сериозно нещо, тъй като тя показа, че единият или другият от тези господа е извършил кражба…

Двамата мъже седяха отпуснати, бездушни, смазани: но при тези думи и двамата се наелектризираха и понечиха да станат на крака…

— Седнете! — каза председателят остро и те се подчиниха. Както вече казах, това е сериозно нещо. То наистина е такова — но само за единия от тях. Въпросът обаче стана още по-сериозен; защото сега честта и на двамата е в страшна опасност. Да отида ли по-далеч и да кажа, че тя се намира в неминуема опасност? И двамата са пропуснали да споменат решаващите петнадесет думи. — Той замълча. През следващите няколко минути мистър Бърджес остави царящата в залата тишина да окаже и задълбочи внушителното си въздействие и тогава добави: — Изглежда, че има само един начин, по който това би могло да стане. Аз питам тези господа имало ли е заговор-споразумение?

Из залата се понесе ниско мърморене; неговият смисъл беше: „Пипни ги и двамата.“

Билсън не беше свикнал да изпада в критични положения, той седеше безпомощен, като припаднал. Уилсън обаче беше адвокат. С мъка той се изправи на крака, бледен и разтревожен, и каза:

— Ще помоля публиката да има търпение да ме изслуша, докато обясня тази толкова неприятна работа. Съжалявам, че ще кажа онова, което сега ще ви разкрия, тъй като то ще нанесе непоправима вреда на г-н Билсън, когото до този момент винаги съм почитал и уважавал и в чиято неуязвимост спрямо изкушенията винаги съм вярвал напълно, както сте вярвали и вие. Но за да запазя собствената си чест, аз трябва да говоря — и то откровено. С чувство на срам признавам — и сега прося да ми простите, — че казах на разорения странник всички онези думи, които се съдържат в дадения от него текст, включително и унизителните петнадесет. (Сензация.) Когато съобщението бе публикувано, аз си спомних и твърдо реших да предявя претенции за чувала злато, тъй като имах пълно право и основание за това. Сега бих искал да обсъдите и прецените добре следното обстоятелство: признателността на странника към мене през онази вечер нямаше граници; самият той каза, че не може да намери достатъчно силни думи, с които да я изрази, и че ако някога му се удаде възможност, той ще ми се отплати хилядократно. Е добре, питам ви сега: можех ли да очаквам… можех ли да повярвам… можех ли дори да си представя, че при наличността на онези чувства, които прояви тогава, той ще се окаже такова неблагодарно създание, че да добави в забележката си онези напълно излишни петнадесет думи? Да ми устрои капан? Да ме изложи като клеветник, хулещ родния си град пред собствените си съграждани, събрани в една обществена зала? Това беше немислимо, невъзможно. Написаната от него бележка щеше да съдържа само любезната начална фраза на забележката ми. В това не се съмнявах ни най-малко. На мое място вие бихте си помислили същото. Не бихте могли да очаквате долно предателство от човек, към когото сте се проявили като приятел и когото с нищо не сте обидили. И тъй с пълно доверие, със съвършена вяра, аз написах на лист хартия началните думи, които завършиха така: „Върви си и се поправи“ и се подписах. Когато се готвех да сложа листа в плик бях повикан във вътрешната си канцелария и без да мисля, оставих писмото отворено на писалището си. — Той спря, обърна бавно глава към Билсън, почака малко, а сетне добави: Искам да забележите следното: когато се върнах след малко, мистър Билсън си излизаше през външната врата. (Сензация!)

В миг Билсън се беше изправил на крака и крещеше:

— Това е лъжа! Срамна лъжа!

Председателят:

— Седнете, господине! Думата има мистър Уилсън.

Приятелите на Билсън го дръпнаха да седне на стола и го накараха да мълчи, а Уилсън продължи:

— Това са голите факти. Бележката ми лежеше на друго място на масата от онова, където я бях оставил. Забелязах това, но не му отдадох значение, като смятах, че течението я е духнало там. Че мистър Билсън би могъл да прочете един частен документ, е нещо, което не можеше и през ум да ми мине; той е почтен човек и подобно нещо от него не би могло да се очаква. Ако ми позволите, ще кажа, че добавените в неговото писмо думи „ни най-малко“ сега могат да се обяснят; това може да се отдаде на пропуск на паметта. Аз бях едничкият човек в света, който можеше да изнесе тук всяка подробност на направената забележка искам да кажа с почтени средства. Това е, което исках да кажа.

Една убедителна реч повече от всичко друго на света може да смути работата на умствения апарат, да опровергае убежденията и да даде нова насока на чувствата на публика, несвикнала на триковете и измамите на ораторското изкуство. Уилсън си седна победоносно. Присъствуващите го потопиха във вълни от одобрителни аплодисменти; приятелите му се струпаха край него, стискаха му ръка и го поздравяваха, а Билсън бе заглушен и не му се позволи да каже ни дума. Председателят удряше и удряше с чукчето си и продължаваше да крещи:

— Да продължим, господа, да продължим!

Най-сетне до известна степен бе въдворена тишина и шапкарят каза:

— Но, господин председателю, какво има да се продължава, освен да се връчат парите?

Гласове:

— Тъкмо така! Тъкмо така! Уилсън да излезе напред!

Шапкарят:

— Предлагам да се извика три пъти „ура“ за мистър Уилсън, символ на особената добродетел, която…

Виковете „ура“ избухнаха, преди да свърши изречението си; и сред виковете, а също и сред шума от чукането на чукчето, няколко въодушевени граждани качиха Уилсън на рамената на едър негов приятел и се готвеха да го занесат триумфално до площадката. Но тогава гласът на председателя се издига над шума и бъркотията:

— Тишина! По местата си! Забравяте, че трябва да се прочете още един документ.

Когато тишината бе възстановена, той взе документа и се приготви да го прочете, обаче го остави настрана и каза:

— Забравих, това трябва да се прочете само след като се прочетат всички получени от мене писмени съобщения.

Той извади от джоба си един плик, отвори го, погледна удивено съдържанието му, погледна го още веднъж и продължи да го гледа втренчено.

Двадесет или тридесет гласа извикаха:

— Какво е това? Прочетете го! Прочетете го! И той го прочете бавно и с учудване:

Забележката, която направих пред странника… (Гласове: „Я виж ти, ами това какво е?“…) беше следната: „Ти ни най-малко не си лош човек.“ (Гласове: „Милостиви боже!“) Върви си и се поправи. (Един глас: „И това ако не е смайващо!“) Подписано от банкера Пинкъртън.

Сега в залата се разрази такава буря от смях, че можеше да разплаче здравомислещите. Онези, които се бяха отпуснали, се смяха, докато им потекоха сълзи, репортьорите, в припадъци от смях, драскаха такива неразгадаеми стенографски знаци, които никога не биха могли да бъдат разчетени, а едно спящо куче се сепна, скочи изплашено до смърт и започна бясно да лае на царящия наоколо шум. Сред общата врява се чуваха отделни гласове:

— Ние забогатяваме с два символа на непокваримост, без да се брои Билсън! Три! Трябва да включим и него няма да са прекалено много! Добре — избран е Билсън! Уви, клетият Уилсън жертва на двама крадци!

Един мощен глас:

— Тишина! Председателят е измъкнал още нещо от джоба си.

Гласове:

— Ура! Нещо ново ли е? Прочетете го! Четете! Четете!

Председателят (чете):

Забележката, която направих и т.н. „Вие ни най-малко не сте лош човек. Вървете си“ и т.н., подписал Грегъри Йейтс.

Ураган от гласове:

— Четири символа! Ура за Йейтс! Бръкни се пак!

Буря от веселба бе обзела залата и всички бяха готови да се възползуват от максималните възможности да се посмеят. Неколцина от групата на деветнадесетте, бледи и отчаяни, станаха и започнаха да си пробиват път към пътеките между столовете, обаче двадесетина гласа извикаха:

— Вратите, вратите… затворете вратите; нито един неподкупник не ще напусне залата! Сядайте всички!

Заповедта бе послушана.

— Бръкни се пак! Чети! Чети!

Председателят се бръкна пак и още веднъж от устата му започнаха да се ронят познатите думи:

Ти ни най-малко не си лош човек…

— Името! Името! Как му е името?

— Л. Инголдсби Сарджънт.

— Петима избрани. Трупайте се, символи! Продължавайте, продължавайте!

Вие ни най-малко не сте лош…

— Името! Името!

— Николас Уитуърт.

— Ура! Ура! Днес е ден на символите.

Някой започна да пее една позната мелодия с тези думи, изпускайки „днес е“ и цялата публика възторжено се присъедини; и тогава, точно навреме, някой добави още един ред:

Да не забравяте в тозчас…

Целият салон го изпя гръмогласно. Веднага бе добавен трети:

Далеч са покваримите от Хадлибърг…

Залата изпя и него. Когато последната нотка замря, гласът на Джак Холидей се чу високо и ясно да изпява последния ред:

Но символите тука са, при нас!

И това бе изпято с растящо въодушевление. Тогава развеселената публика започна отначало и изпя четирите реда два пъти с голям патос и възторг, като свърши със съкрушителни овации за „непокваримия Хадлибърг и всички негови символи, които тази вечер ще бъдат удостоени да получат това призвание“.

Тогава виковете към председателя започнаха отново от всички краища на залата:

— Продължавайте! Продължавайте! Четете! Четете още! Прочетете всички писма, които имате!

— Точно така — продължавайте! Спечелваме си вечна слава!

Дванадесетина души станаха на крака и започнаха да протестират. Те заявиха, че този фарс бил дело на някакъв непоправим шегаджия и представлявал обида за цялото гражданство. Без съмнение, всички тези подписи били фалшифицирани…

— Седнете си! Седнете си! Млъкнете! С това признавате, че и вие сте между тях. Ще чуем и вашите имена.

— Г-н председателю, колко такива писма имате?

Председателят ги преброи.

— Дванадесет заедно с вече прочетените.

Избухна буря от подигравателни аплодисменти.

— Може би те всички съдържат тайната. Предлагам да ги отворите всички и да прочетете всеки подпис, който стои под този текст, като прочетете също и първите шест думи на съответното писмо.

— Подкрепям предложението!

То бе подложено на гласуване и прието с овации.

Тогава клетият стар Ричардс стана, жена му също се изправи и застана до него. Главата й беше сведена надолу, за да не види никой, че плаче. Съпругът и подаде ръка и като я крепеше по този начин, започна да говори с разтреперан глас:

— Приятели мои, вие ни познавате нас двамата… Мери и мене… вече цял живот и мисля, че сте ни обичали и уважавали…

Председателят го прекъсна:

— Позволете ми. Това е съвършено вярно — туй, което казвате, мистър Ричардс. Градът ви познава; той наистина ви почита и ви уважава; нещо повече — той ви обича…

Прозвуча гласът на Джак Холидей:

— Това е самата истина! Ако председателят е прав, нека събранието го подкрепи и си каже думата. Станете! Хайде хип-хип-ура! — всички заедно.

Присъствуващите се изправиха като един човек, обърнаха се възторжено към старата съпружеска двойка, изпълниха въздуха със снежен ураган от веещи се кърпички и от все сърце извикаха „ура“.

Тогава председателят продължи:

— Онова, което щях да кажа, е следното: ние познаваме доброто ви сърце, мистър Ричардс, но сега не е момент да проявяваме милост към престъпниците. (Викове: „Вярно! Вярно!“) Чета по лицето ви вашето благородно намерение, но не мога да ви позволя да се застъпвате за тези хора…

— Но аз щях да…

— Моля, мистър Ричардс, седнете си. Ние трябва да прегледаме останалите писма — това е една обикновена справедливост към хората, които вече са се изложили. Веднага щом това бъде сторено, за което ви давам честната си дума, вие ще бъдете изслушан.

Много гласове:

— Вярно! Председателят е прав — сега не може да се допусне никакво прекъсване! Продължавайте… имената! Имената!… Според условията на гласуваното предложение!

Двамата стари съпрузи си седнаха неохотно и съпругът прошепна на жена си:

— Толкова мъчително е да се чака. Срамът ще бъде още по-голям, когато разберат, че ние щяхме да се застъпим само за себе си.

Веднага след това веселието наново избухна с прочитането на имената.

Вие съвсем не сте лош човек… Подпис, Робърт Дж. Титмарш.

Ти съвсем не си лош човек… Подпис, Елифалет Уийкс.

Ти съвсем не си лош човек… Подпис, Оскар Б. Уайдлър.

В този момент присъствуващите бяха озарени от мисълта да поемат сами произнасянето на първите шест думи, вместо това да се върши от председателя. Той не им беше неблагодарен за тази работа. От този момент нататък той само показваше едно по едно писмата и чакаше. Публиката произнасяше напевно шестте думи, всички в един глас, отмерено и музикално, с плътен тембър (с дръзко наподобяване на добре познат черковен химн): „Ти с-ъ-в-с-е-м не си л-о-ш човек.“ Тогава председателят казваше: „Подпис, Арчибалд Уилкокс.“ И тъй нататък, и тъй нататък, едно име подир друго и всички се забавляваха все по-чудесно и по-чудесно, освен нещастните деветнадесет. От време на време, когато се споменеше някое особено известно име, събранието караше председателят да почака, докато се изпее целият текст на писмото от началото до заключителните думи: „И ще отидеш в ада или в Хадлибърг… гледай да бъде в а-д-а!“ И при тези по-особени случаи те прибавяха едно величествено, мъчително, обаче внушително: „А-а-а-м-и-и-н!“

Списъкът намаляваше, намаляваше, намаляваше и клетият стар Ричардс броеше имената, като потрепваше, когато се произнасяше някое име, което приличаше на неговото, и чакаше с мъчителна напрегнатост настъпването на момента, когато щеше да има унизителното право да стане заедно с Мери и да довърши речта си, която той възнамеряваше да има следното съдържание: „защото досега ние не сме направили нищо лошо и сме следвали безукорно скромния си житейски път. Ние сме много бедни и стари, нямаме си ни дете, ни коте, което да ни помогне; изкушението беше жестоко и ние му се поддадохме. Когато станах преди малко, целта ми беше да призная всичко и да помоля името ми да не се чете на това обществено място, защото ни се струваше, че не бихме могли да го понесем, но ми бе попречено да направя това. Така изискваше справедливостта; редно беше и ние да страдаме заедно с останалите. Това беше много тежко за нас. За първи път чуваме името си да се отронва от нечии уста опетнено. Бъдете милостиви заради хубавите стари дни; направете нашия срам дотолкова поносим, доколкото вашето милосърдие би могло да го направи.“

Когато във въображението си беше стигнал дотук, Мери го побутна, разбрала, че умът му е другаде. Събранието произнасяше напевно: „Ти с-ъ-в-с-е-м“ и т.н.

— Бъди готов — прошепна му Мери. — Сега идва твоето име; прочел е осемнадесет.

Песента свърши.

— Следващото! Следващото! Следващото! — прозвучаха залпове крясъци от цялата зала.

Бърджес мушна ръка в джоба си. Двамата стари съпрузи, разтреперани, понечиха да станат. Бърджес порови за миг, а сетне каза:

— Виждам, че съм прочел всичките.

Омаломощени от радост и изненада, двамата съпрузи се отпуснаха на местата си и Мери прошепна:

— Ох, слава богу, спасени сме!… Загубил е нашето писмо… не бих заменила това и със сто такива чувала!

Събранието подхвана наново импровизирания си рефрен и го изпя три пъти с все по-голям възторг, като се изправи на крака, когато за трети път стигна до заключителния стих: „Но символите тука са, при нас!“ — и завърши с викове „ура“ за „непорочността на Хадлибърг и нашите безсмъртни осемнадесет нейни представители“.

Тогава сарачът Уингейт стана и предложи да извикат три пъти „ура“ за най-честния човек в града, единствения от изтъкнатите граждани, който не се е опитал да открадне парите — Едуард Ричардс.

Трикратното „ура“ беше извикано с голяма и трогателна сърдечност; тогава някой предложи Ричардс да бъде избран за единствен пазител и символ на станалата сега свещена традиция на Хадлибърг, с власт и право да се изправи и погледне в лицето целия саркастичен свят.

Предложението бе прието с акламации; след това отново изпяха рефрена и го завършиха с думите:

Един остана символ тук, при нас!

Последва мълчание, а след това един глас се обади:

— Добре, но кой ще вземе чувала?

Кожарят (с язвителен сарказъм):

— Много просто. Парите ще се разделят между осемнадесетте непокварими. Всеки от тях е дал на страдащия странник по двадесет долара… и онази забележка — за да мине цялата процесия на благодетелите, са били необходими двадесет и две минути. Непознатият е получил общо триста и шестдесет долара. Единственото нещо, което те искат, е просто да им се върне заема плюс лихвата — общо четиридесет хиляди долара.

Много гласове (подигравателно):

— Точно така! Бързо! Бързо! Бъдете милостиви към бедните — не ги карайте да чакат!

Председателят:

— Тишина! Сега ще ви прочета и другото писмо на непознатия. В него се заявява:

Ако не се яви никакъв претендент (хор от възклицания), желая да отворите чувала и да разпределите парите между най-видните хора на вашия град, на които те да бъдат поверени (Викове: — „Ох! Ох! Ох!“) и употребени така, както те сметнат, че ще е най-добре за разпространението и опознаването благородната репутация на вашето общество за непокварима честност (нови викове) — репутация, към която техните имена и усилия ще прибавят нов и още по-силен блясък.

(Възторжен изблик на саркастични аплодисменти.)

— Това, изглежда, е всичко. Не — има и постскриптум:

П. П. — ГРАЖДАНИ НА ХАДЛИБЪРГ. Не съществува никаква забележка, никой не е направил такава. (Голяма сензация.) Не е имало никакъв изпаднал странник, нито някаква помощ от двадесет долара, нито пък каквато и да било благословия и комплимент — всичко това е измислица. (Общ шум и възклицания на учудване и удоволствие.) Позволете ми да ви разкажа историята си — тя не е дълга. Веднъж минах през града ви и получих горчива и незаслужена обида. Всеки друг човек би се задоволил да убие един-двама от вас и да сметне, че си е оправил сметките, обаче за мене това би било дребнаво и недостатъчно отмъщение; защото мъртвите не страдат. Освен това не можех да ви убия всички — пък и такъв, какъвто съм, даже и това не би ме задоволило. Исках да уязвя всеки мъж и жена в града ви, но не телата, нито имота им, а тяхната суета — там, където глупавите и слаби хора са най-уязвими. И така, аз се преоблякох, върнах се в града и ви изучавах. Вие ми бяхте лесна плячка. Имахте стара и ненакърнима репутация за честност и естествено, гордеехте се с нея — тя беше богатство на богатствата ви, зеница на окото ви. Веднага щом открих, че внимавахте и бдяхте да не се поддадете нито вие, нито децата ви на изкушение, аз разбрах как трябваше да действувам. О, прости същества, най-слабото от всички слаби неща е добродетел, която не е била изпитана в огъня. Изготвих плана си и съставих списък от имена. Намерението ми беше да покваря непокваримия Хадлибърг. Идеята ми беше да направя лъжци и крадци около петдесет неопетнени мъже и жени, които никога през живота си не бяха казвали лъжа, нито бяха открадвали дори стотинка. Боях се от Гудсън. Той не беше нито роден, нито отрасъл в Хадлибърг. Страхувах се, че ако приложа своя план, като ви изпратя писмото си, вие щяхте да си кажете: „Гудсън е единственият между нас, който би дал двадесет долара на някакъв клетник“ — и тогава може би нямаше да се хванете на въдицата ми. Обаче господ прибра Гудсън; тогава разбрах, че планът ми е в безопасност и сложих и заредих капана си. Може би не ще хвана всички онези, на които изпратих служещото за уловка писмо, но ако познавам добре природата на Хадлибърг, ще уловя повечето от тях. (Гласове: — „Право — той пипна всички до един.“) Аз вярвам, че те предпочитат да откраднат даже пари, които явно са били спечелени на комар, отколкото да пропуснат случая — тези клети, изкусени и неправилно възпитани хорица. Надявам се, че веднъж завинаги ще смажа суетността ви и ще създам на Хадлибърг нова слава — слава, която ще трае и ще се разпространи навред. Ако съм успял, развържете чувала и свикайте Комитета за разпространяване и запазване на репутацията на Хадлибърг.

Циклон от гласове:

— Отворете го! Отворете го! Осемнадесетте да излязат напред. Да излезе Комитетът за разпространяване на традицията! Непокваримите напред!

Председателят разтвори чувала и гребна шепа лъскави, големи, жълти монети, подрънка ги, след това ги разгледа…

— Приятели, това са само позлатени оловни търкалца! — възкликна той.

Това съобщение беше посрещнато с оглушителен изблик на удоволствие и когато шумът стихна, кожарят извика:

— Поради явно старшинство в тази работа мистър Уилсън става председател на Комитета за разпространяване на традицията. Предлагам той да излезе напред и да приеме парите от името на колегите си.

Стотина гласове:

— Уилсън! Уилсън! Уилсън! Реч! Реч!

Уилсън (с разтреперан от яд глас):

— Ако ми позволите, и без да се извинявам за думите си, по дяволите парите!

Един глас:

— И това ми било баптист!

Друг глас:

— Останаха седемнадесет символа! Станете, господа, и приемете парите!

Последва мълчание — никакъв отговор.

Сарачът:

— Г-н председателю, останал ни е един-единствен почтен човек от старата аристокрация; той има нужда от пари и ги заслужава. Предлагам да назначите Джак Холидей да произведе търг за продажбата на чувала и на позлатените двадесетдоларови монети, като получените пари предадете на човека, който ги заслужава — на човека, който Хадлибърг се чувствува щастлив да почита — Едуард Ричардс.

Тези думи бяха посрещнати с голям възторг и кучето наново залая. Сарачът започна наддаването с един долар, което се последва от оживено наддаване от страна на представителите на Брикстън и Барнъм. Присъствуващите приветствуваха шумно всяко ново покачване на цената, с всеки миг възбудата се увеличаваше все повече и повече, наддавачите се разпалиха и ставаха все по-смели и по-решителни, като наддаванията скочиха от един долар на пет, после на десет, на двадесет, на петдесет, на сто, после…

В началото на наддаването Ричардс прошепна отчаяно на жена си:

— О, Мери, можем ли да позволим такова нещо? Това… това… това, знаеш, е награда за почтеност, свидетелство за нравствена чистота и… и… можем ли да позволим подобно нещо? Не ще ли е по-добре да стана и да… О, Мери, какво трябва да направим? Какво смяташ, че трябва да… (Гласът на Холидей: — Предложиха ми петнадесет!… Петнадесет долара за чувала!… Двадесет!… О, благодаря!… Тридесет — отново благодаря! Тридесет! Тридесет! Тридесет!… Четиридесет ли чувам? Да, четиридесет. Давайте още, господа, давайте още!… Петдесет! Благодаря, благородни римлянино! Петдесет, петдесет, петдесет!… Седемдесет!… Деветдесет!… Прекрасно!… Сто!… Трупайте, трупайте още!… Сто и двадесет!… и четиридесет!… Точно навреме!… Сто и петдесет!… Двеста! Превъзходно! Чувам ли дв… благодаря! Двеста и петдесет!…)

— Това е ново изкушение, Едуард… цяла треперя… но, знаеш, ние избягнахме едно изкушение и това би трябвало да ни предупреди да… (Шест ли чух?… Благодаря… шестстотин и петдесет, шестстотин и… Седемстотин!) И все пак, Едуард, когато си помислиш… никой не подо… (Осемстотин долара!… Ура!… Направете ги деветстотин… Мистър Парсънс, чух ли ви да казвате… Благодаря… Деветстотин… Нима този благороден чувал със самородно олово ще отиде само за деветстотин долара? Заедно с позлатяването и всичко… Хайде!… Каза ли някой хиляда?… Искрени благодарности!… Спомена ли някой хиляда и сто? Един чувал, който ще стане най-известният в Съе…) О, Едуард (започва да хълца), ние сме така бедни!… Но… но… все пак направи онова, което смяташ за най-добро… направи, което смяташ за най-добро.

Едуард пропадна, тоест седеше безмълвен; седеше със съвест, която не беше доволна, но която беше надвита от обстоятелствата.

Междувременно един непознат, който приличаше на любител-детектив, преоблечен като невъзможен английски граф, наблюдаваше онова, което ставаше тази вечер, с явен интерес и с изписано по лицето задоволство; той скрито си коментираше и монологът му сега имаше горе-долу следното съдържание: „Никой от осемнадесетте не наддава; това не е задоволително; трябва да променя тази работа — изискват го драматическите начала; те трябва да купят чувала, който се опитаха да откраднат; да, и трябва да заплатят висока цена — някои от тях са богати. Има и друго, щом съм сбъркал нещо по отношение на характера на Хадлибърг, човекът, в когото съм се излъгал, заслужава голяма награда и някой трябва да я заплати. Този беден стар Ричардс опроверга преценката ми; той е честен човек — не разбивам това, но го признавам. Да, той ме надигра, и то както трябва, и затова с право му се полага награда. И то голяма награда, стига да успея да я измъкна. Той ме разочарова, но да оставим това настрани.“

Човекът наблюдаваше търга. Когато сумата стигна хиляда долара, наддаването намаля; предлаганите цени бързо спадаха. Той зачака, като продължаваше да наблюдава. Един от състезателите излезе от строя; след това още един и още един. Тогава той наддаде един-два пъти. Когато покачванията спаднаха по на десет долара, той добави пет; някой покачи неговите с три; той почака за миг, после изведнъж покачи сумата с петдесет долара и взе чувала — за 1282 долара. Залата се разтресе от викове… след това стихна; защото той бе станал и вдигнал ръка. Тогава започна да говори:

— Желая да кажа една дума и да поискам една услуга. Аз съм колекционер на рядкости и имам връзки с лица от целия свят, които се интересуват от нумизматика. Бих могъл да спечеля от тази моя покупка и при сегашното положение; но има начин, по който — ако получа одобрението ви — ще мога да направя тъй, че всяка от тези оловни двадесетдоларови монети да получи стойността си в злато, а може би и повече. Дайте ми това одобрение и аз ще дам част от печалбата си на вашия мистър Ричардс, чиято непоколебима честност вие признахте тази вечер така справедливо и така сърдечно; този негов дял ще бъде десет хиляди долара и утре аз ще му връча парите. (Големи аплодисменти от публиката. Обаче думите „непоколебима честност“ накараха двамата Ричардс да поруменеят мило, това обаче мина за скромност и не им навреди.) Ако приемете предложението ми с квалифицирано мнозинство — необходими ми са две трети от гласовете ви, — ще считам, че съм получил съгласието на града, а това е всичко, което искам. Стойността на рядкостите винаги се повишава чрез всяко нещо, което събужда любопитство и което ги прави забележителни. Ако сега получа позволението ви да изсека върху тези монети имената на осемнадесетте господа, които…

Девет десети от присъствуващите в миг се изправиха на крака заедно с кучето — и предложението бе прието сред буря от одобрителни аплодисменти и смях.

После седнаха на местата си, а всички символи, освен „д-р“ Клей Харкнес се изправиха и започнаха буйно да протестират срещу предложеното оскърбление и заплашиха да…

— Бих ви помолил да не ме заплашвате — заяви спокойно непознатият. — Знам своите законни права и нямам обичай да се плаша от врява. (Аплодисменти.)

Човекът си седна. „Д-р“ Харкнес видя в това изгоден случай. Той и Пинкъртън бяха двамата най-богати хора на града. Харкнес беше собственик на патент за един вид мента, т.е. едно народно лекарство. Беше се кандидатирал за народен представител в едната листа, а Пинкъртън в другата. И двамата имаха почти еднакви шансове за успех, борбата беше разгорещена и всеки ден се ожесточаваше все повече и повече. И двамата бяха много алчни за пари; и двамата си бяха купили по едно голямо парче земя, и то с определена цел; предстоеше да се строи нова железопътна линия и всеки от тях искаше да бъде избран, за да окаже необходимото влияние трасето да бъде прокарано там, където ще му е изгодно; един-единствен глас можеше да реши избора, а заедно с него и въпроса за две или три състояния. И двамата бяха заложили много на тези избори, а Харкнес беше смел спекулант. Той седеше близо до непознатия. Той се наведе към него, докато един или друг от символите забавляваше публиката с протести и молби, и запита шепнешком:

— Каква цена искате за чувала?

— Четиридесет хиляди долара.

— Ще ви дам двадесет.

— Не.

— Двадесет и пет.

— Не.

— Да кажем тридесет.

— Цената е четиридесет хиляди долара; нито цент по-малко.

— Добре, ще я дам. Ще дойда в хотела ви утре сутринта в десет часа. Не искам работата да се узнае; ще се видим насаме.

— Много добре. — Тогава чужденецът стана и каза на събранието: — Според мене вече е доста късно. Речите на тези господа не са без достойнства, не са безинтересни, не са лишени от изисканост; но все пак, ако ме извините, аз ще се сбогувам. Благодаря ви за голямата любезност, която ми оказахте, като приехте молбата ми. Ще помоля председателя да ми запази чувала до утре и да предаде тези три банкноти от по петстотин долара на мистър Ричардс. — Банкнотите бяха предадени на председателя. — В девет часа ще дойда за чувала, а в единадесет ще предам остатъка до десет хиляди долара лично на г-н Ричардс у дома му. Лека нощ. — И той се измъкна, като остави присъствуващите да вдигнат ужасен шум, състоящ се от смесица на викове „ура“, новата песен, кучешки лай и рефрена:

Ти с-ъ-в-с-е-е-е-м не си л-о-о-ш чове-е-ек!

Когато се прибраха у дома си, двамата съпрузи Ричардс трябваше да издържат на поздравления и комплименти до полунощ. Тогава бяха оставени сами на себе си. И двамата изглеждаха малко тъжни и седяха мълчаливи и замислени. Най-после Мери въздъхна и каза:

— Мислиш ли, че сме виновни, Едуард — много виновни? — И очите й се насочиха към трите големи банкноти на масата, където дошлите да ги поздравят хора жадно ги бяха гледали и пипали със страхопочитание.

Едуард не отговори веднага; той въздъхна и каза колебливо:

— Ние… ние не можехме да постъпим иначе, Мери. Така… знаеш, така е било предопределено.

Мери вдигна очи и го погледна втренчено, но той не отговори на погледа й. Тогава тя каза:

— Мислех, че поздравленията и похвалите винаги са приятно нещо. Но сега… ми изглежда… Едуард, какво ще кажеш?

— Е?

— Ще останеш ли в банката?

— Н-не.

— Ще си подадеш оставката?

— Утре сутринта — писмено.

— Това, изглежда, ще е най-добре.

Ричардс наклони глава, захлупи лице с ръцете си и промърмори:

— По-рано не се страхувах дори когато цели океани от чужди пари преминаваха през ръцете ми, но… Мери, толкова съм изморен, толкова изморен…

— Трябва да си лягаме.

 

 

В девет часа сутринта непознатият дойде за чувала и го занесе в хотела с файтон. В десет часа Харкнес води с него разговор насаме. Странникът поиска и получи от него пет чека, адресирани до една столична банка, надписани за „приносителя“, като четири от тях бяха за по 1 500 долара, а останалият за 34 000 долара. Той сложи един от първите в портфейла си, а останалите, възлизащи на сума 38 500 долара, сложи в плик и прибави към тях една бележка, която написа, след като си отиде Харкнес. В единадесет часа чужденецът отиде в дома на семейство Ричардс и почука. Мисис Ричардс надзърна и чужденецът изчезна, без да каже ни дума. Тя се върна почервеняла и с малко колебливи стъпки, като каза задъхано:

— Положителна съм, че го познах! Снощи ми се стори, че сякаш някъде съм го виждала и по-рано.

— Той ли е човекът, който донесе чувала тука?

— Почти съм сигурна.

— Тогава той ще е несъществуващият Стивънсън, който излъга всички видни жители на този град с фалшивата си тайна. Сега, ако той е изпратил чекове вместо пари, значи, че и ние сме вътре, след като смятахме, че сме се отървали. Бях започнал горе-долу да се успокоявам след нощната си почивка, обаче видът на този плик ме поболява. Той не е достатъчно дебел; пачка от осем хиляди и петстотин долара, дори и в най-едри банкноти, е по-дебела.

— Едуард, какво имаш против чековете?

— Чекове, подписани от Стивънсън! Решил съм да взема осемте хиляди и петстотин долара, ако бъдат в банкноти, защото изглежда, че така е било предопределено, Мери, но аз никога не съм бил много смел и нямам кураж да осребря чек, подписан с това носещо беда име. То сигурно е някакъв капан. Този човек се опита да ме улови; по един или друг начин успяхме да се отървем; сега той опитва нови начини. Ако са чекове…

— О, Едуард, колко жалко! — Тя му показа чековете и заплака.

— Хвърли ги в огъня! Бързо! Не трябва да се оставим да бъдем изкушени. Това е уловка, за да може светът да се смее и на нас заедно с другите и… дай ги на мене, ако ти не можеш! — Той дръпна чековете и се помъчи да ги държи стиснати, докато отиде до печката; но той беше човешко същество, беше касиер и спря за миг, за да провери подписа. Тогава едва ли не припадна.

— Подухай ми, Мери, подухай ми! Все едно, че са злато.

— О, Едуард, колко прекрасно! Защо?

— Подписани са от Харкнес. Каква може да е тази мистерия, Мери?

— Едуард, мислиш ли, че…

— Погледни… — погледни — тук! Петнадесет… петнадесет… петнадесет… тридесет и четири. Тридесет и осем хиляди и петстотин! Мери, чувалът не струва и дванадесет долара, а Харкнес… както изглежда… е заплатил за него, колкото е поискал непознатият.

— И всичко това за нас ли е, как мислиш — вместо десетте хиляди?

— Ами че така изглежда. Пък и чековете са надписани „на приносителя“.

— Това добре ли е, Едуард? Какво означава то?

— Струва ми се, то подсказва да бъдат осребрени в някоя далечна банка. Може би Харкнес не иска работата да се разчуе. Какво е това — писмо ли?

— Да. Беше при чековете.

Беше написано с почерка на „Стивънсън“, обаче нямаше подпис. Писмото гласеше:

Аз съм разочарован. Вашата честност стои над изкушението. Имах друго мнение за нея, обаче с това свое мнение съм ви обидил и най-искрено ви моля за извинение. Почитам ви — и това също ви заявявам най-искрено. Този град не е достоен да целуне крайчеца на дрехата ви. Уважаеми господине, аз се хванах на бас сам със себе си, че във вашето самодоволно общество има деветнадесет покварими хора. Изгубих баса. Вземете всичките пари, вие имате право на тях.

Ричардс дълбоко въздъхна и каза:

— Като че ли с огън е писано — толкова ме пари. Мери, отново съм нещастен.

— И аз също. Ох, божичко, бих желала…

— Като си помислиш, Мери… той вярва в мене.

— О, Едуард, недей, не мога да го понеса.

— Ако тези хубави думи бяха заслужени, Мери — а бог ми е свидетел, едно време вярвах, че ги заслужавам, — мисля, че бих дал за тях четиридесетте хиляди долара. И бих скрил това писмо; то струва повече от злато и скъпоценности; бих го запазил завинаги. Но сега… ние не може да живеем под сянката на неговото обвиняващо присъствие.

Той го хвърли в огъня. Пристигна раздавач и предаде един плик. Ричардс извади от него бележка и я прочете; тя беше от Бърджес.

В един труден момент вие ме спасихте. Снощи пък аз спасих вас. То беше за сметка на една лъжа, обаче направих тази жертва драговолно и от дълбочината на признателното си сърце. Никой в този град не знае така добре, както знам аз, колко смел, добър и благороден човек сте вие. В дъното на душата си вие не можете да ме уважавате, тъй като ви е известна работата, в която бях обвинен и осъден по всеобщо желание. Обаче бих ви помолил поне да повярвате, че съм благороден човек; това ще ми помогне да нося товара си.

Бърджес

— Още веднъж спасен. И то при такива условия! — Той хвърли писмото в огъня. — Аз… аз бих желал да съм мъртъв, Мери, бих желал да съм вън от всичко това.

— О, какви горчиви, горчиви дни, Едуард. Всички тези прояви, тъкмо поради самото си великодушие, удрят като с нож, така дълбоко… и идват така бързо една подир друга!

 

 

Три дни преди изборите всеки от двете хиляди гласоподаватели получиха неочаквано по един ценен спомен — по една от всеизвестните фалшиви монети. На едната страна на монетата бяха изсечени думите: „ЗАБЕЛЕЖКАТА, КОЯТО НАПРАВИХ НА СТРАННИКА, БЕШЕ…“ А околовръст на другата страна се четеше: „ВЪРВИ СИ И СЕ ПОПРАВИ. (ПОДПИС) ПИНКЪРТЪН“. По този начин всичката останала смет от прословутата шега беше изсипана върху една-единствена глава и то с пагубно въздействие. Това съживи неотдавнашния голям смях и го стовари върху Пинкъртън; по този начин избирането на Харкнес се оказа съвсем лесна работа.

Двадесет и четири часа след като съпрузите Ричардсън получиха чековете, тяхната съвест взе да се успокоява; старата съпружеска двойка започна да се приучва да се примирява с греха, който двамата бяха извършили. Но сега им предстоеше да научат, че един грях може да донесе нови и реални ужаси, когато има възможност той да бъде открит. Това му придава нов, най-значителен и важен облик. Сутрешната проповед в черква следваше обикновения образец; в нея се казваха все същите стари неща по все същия стар начин. Те бяха ги чували хиляди пъти и бяха ги намирали безобидни, почти безсмислени, при които човек лесно можеше да си поспи; сега обаче работата беше друга: проповедта изглеждаше претоварена от обвинения; тя сякаш беше насочена специално и право към хора, които скриваха някакви смъртни грехове. След черква, веднага щом това беше възможно, те се измъкнаха от насъбралата се да ги поздрави тълпа и забързаха към къщи, смразени до кости, без сами да знаят от какво, обхванати от смътни, неясни, неопределени страхове. И случайно те зърнаха мистър Бърджес, когато завиваше зад един ъгъл. Той не обърна никакво внимание на кимването им! Не беше го забелязал; но те не знаеха това. Какво можеше да означава поведението му? Би могло да означава… би могло да означава… о, цяла дузина страшни неща. Възможно ли беше да е знаел, че Ричардс е могъл да го спаси от позора в онези минали времена и че мълчаливо е чакал случая да си оправи сметките с него? В къщи, обхванати от отчаяние, те започнаха да си въобразяват, че слугинята им може да е била в съседната стая, когато Ричардс разкри пред жена си тайната, че е знаел за невинността на Бърджес. След това Ричардс започна да си въобразява, че тогава чул там шумолене на дреха; най-после вече беше сигурен, че го беше чул. Решиха да повикат по някакъв повод Сара и да наблюдават лицето й; ако ги е издала пред мистър Бърджес, това щеше да проличи по държането й. Те й зададоха някакви въпроси — толкова случайни, несвързани и безцелни на вид въпроси, щото момичето се убеди, че внезапно дошлото богатство е повредило ума на двамата стари хора; острият и зорък поглед, който й бяха отправили, я изплаши и това довърши работата. Тя се изчерви, обърка се, започна да нервничи, а за двамата стари хора това бяха явни признаци на виновност — виновност в нещо голямо и страшно: безсъмнено тя ги беше подслушвала и издала. Когато отново останаха сами, те започнаха да съчетават множество несвързани неща и от тази комбинация получиха страхотни резултати. Когато работите изглеждаха най-зле, Ричардс внезапно въздъхна и жена му запита:

— О, какво има? Какво има?

— Бележката… бележката на Бърджес! Езикът й беше саркастичен, сега разбирам това. Той процитира: „В дъното на душата си вие не можете да ме уважавате, тъй като ви е известна работата, за която ме обвиняват.“ Господ да ми е на помощ, сега всичко е съвсем ясно! Той знае, че аз знам! Виждаш ли как ловко се е изразил. Това е било капан, а аз като същински глупак се улових в него. И, Мери?…

— О, ужасно е… знам какво ще кажеш… той не ти е върнал писмото с текста на дадената уж за проверка забележка.

— Да, той я е запазил, за да ни унищожи. Мери, той вече ни е изложил пред някои хора. Знам това… знам го много добре. Прочетох го по лицата на цяла дузина хора след черква. О, да, той не отговори на поздрава ни… знаеше си той много добре какво прави!

През нощта повикаха лекаря. Сутринта се разнесе новината, че двамата стари съпрузи са доста сериозно болни — поразени от изтощителното вълнение поради неочакваното им щастие, поздравленията и стоенето до късно, заяви докторът. Градът беше искрено разтревожен; защото сега тези стари хора бяха останали горе-долу едничкото нещо, с което той можеше да се гордее.

Подир два дни съобщенията станаха по-тревожни. Двамата стари съпрузи не били на себе си и вършели странни неща. Според показанията на болногледачките Ричардс показал чекове за 8 500 долара ли? Не, на удивителната стойност от 38 500 долара! Какво би могло да бъде обяснението на това огромно щастие?

На следния ден болногледачките съобщиха още новини, и то чудни. Били решили да скрият чековете, за да не ги сполети някаква беда; но когато ги потърсили, те били изчезнали изпод възглавницата на болния — напълно изчезнали. Болният казал:

— Оставете възглавниците на мира. Какво искате?

— Сметнахме, че ще е най-добре чековете да…

— Никога вече не ще ги видите — те са унищожени. Бяха дошли от сатаната. Видях върху тях печата на ада и разбрах, че са ми били изпратени, за да ме предадат на греха. — След това започнал да бълнува странни и ужасни неща, които не могли да се разберат ясно и които докторът ги посъветвал да не разправят.

Ричардс се оказа прав; чековете вече не излязоха на бял свят. Някоя от болногледачките трябва да е приказвала в съня си, защото след два дни забранените бълнувания станаха известни на целия град и те представляваха голяма изненада. Както изглеждаше и самият Ричардс бил претендент за чувала, но Бърджес бил скрил това, а после злонамерено го издал.

Хвърлиха това обвинение върху Бърджес, но той категорично го отхвърли и заяви, че не бива да се придава значение на бъбренето на един болен старец, който не е с ума си. Все пак подозрението си остана и породи много приказки.

След ден-два се съобщи, несвързаните признания на мисис Ричардс започнали да стават досущ като тези на съпруга й. Подозрението се превърна в убеждение и гордостта на града от чистотата на единствения от непосрамените му изтъкнати граждани започна да намалява и гасне.

Изминаха още шест дни и пристигнаха нови съобщения. Двамата стари съпрузи били на умиране. Умът на Ричардс се проясни в последния му час и той изпрати да повикат Бърджес. Бърджес каза:

— Всички да излязат от стаята. Мисля, че той желае да ми каже нещо поверително.

— Не! — каза Ричардс. — Искам свидетели. Искам всички да чуете изповедта ми, за да умра като човек, а не като куче. Аз бях чист — изкуствено — подобно на останалите; и като тях пропаднах, когато дойде изкушението. Сложих подписа си под една лъжа и предявих претенции за проклетия чувал. Мистър Бърджес си спомни, че му бях направил веднъж услуга, и за благодарност (без да знае истинското положение) той скри писмото ми и ме спаси. Вие знаете в какво беше обвинен Бърджес преди много години. Единствено моите показания можеха да го оправдаят, но аз се показах страхливец и го оставих да понесе позора…

— Не… не… г-н Ричардс, вие…

— Моята слугиня му издала тайната ми…

— Никой нищо не ми е издавал…

— … и тогава той направи нещо естествено и оправдано, разкая се за добрината, която ми бе сторил, като ме беше прикрил и ме изложи… както си заслужавах…

— Нищо подобно!… Заклевам се…

— От цялото си сърце му прощавам.

Прочувствените протести на Бърджес бяха отправени към глухи уши; умиращият си отиде, без да разбере, че още веднъж бе сторил зло на клетия Бърджес. Старата съпруга се помина същата нощ.

И последният от свещените деветнадесет бе паднал жертва на дяволския чувал; градът бе оголен и от последния парцал на древната си слава. Траурът му не беше параден, обаче беше дълбок.

Чрез законодателен акт — благодарение на молби и петиции — на Хадлибърг бе позволено да промени името си (няма значение как — аз няма да го издам) и да премахне една дума от своя девиз, който дълги поколения наред беше красил официалния печат на града.

Той е отново честен град и онзи, който иска да го завари задрямал над славата си, ще трябва да стане много рано.