Джон Гришам
Фирмата (35)

35

Автобусът потегли от Бирмингам малко преди два часа следобед в сряда. Рей бе седнал най-отзад и наблюдаваше всеки, който се качва и се намества на седалките. Бе облечен спортно. Бе взел такси до една търговска улица в Бирмингам и за половин час си бе купил прани дънки, карирана спортна риза с къс ръкав и чифт червено-бели маратонки. Бе изял една пица и се бе подстригал канадска ливада. Бе с големи тъмни очила и кафеникав каскет.

До него седеше ниска и дебела, мургава тъмнокожа жена.

Усмихна й се.

— От къде сте? — попита на испански.

Лицето й разцъфна от нескрита радост, от широката усмивка се показаха малкото зъби в устата й.

— Mexico — каза тя гордо. — Habla espanol? — попита го на драго сърце.

— Si.

Два часа, докато автобусът пътуваше към Монтгомъри, си бъбриха на испански. От време на време жената трябваше да повтаря какво му е казала, но Рей бе приятно изненадан от себе си. Осем години не бе говорил испански и естествено, го бе позабравил.

Специалните агенти Дженкинс и Джоунс го следваха зад автобуса с додж. Дженкинс караше, а Джоунс спеше. Бе им станало скучно десет минути, след като излязоха от Ноксвил. Бяха им казали, че е рутинно наблюдение. Не било страшно, и да го изгубели. Но все пак да не го изпускали.

 

 

Полетът от Хънтингтън до Атланта беше след два часа. Аби седеше в един отдалечен ъгъл на тъмната чакалня и наблюдаваше. Само наблюдаваше. На стола отстрани бе оставила сака. Въпреки категоричните указания си бе взела четка за зъби, тоалетни принадлежности и малко дрехи. Бе написала и бележка на родителите си, че се налага да отскочи до Мемфис, за да види Мич, че всичко е наред и да не се безпокоят. Не се докосваше до кафето, само наблюдаваше пристигащите и заминаващите.

Не знаеше дали Мич е жив или мъртъв. Тами й бе казала, че бил изплашен до смърт, но се владеел. Както винаги. Щял да замине със самолет за Нашвил, а тя, Тами, за Мемфис. Било доста сложно, но била сигурна, че Мич е наясно какво върши. Обясни на Аби да иде в Пердидо Бийч и да чака.

Аби не бе чувала никога за Пердидо Бийч. С положителност знаеше, че и Мич не е ходил там.

Чакалнята й действаше на нервите. На всеки десет минути някой пиян бизнесмен се приближаваше и се хвърляше да я ухажва. Тя го отпращаше.

След два часа се качи на самолета. Мястото й бе до пътеката. Затегна колана и се отпусна. И в този миг я видя.

Бе много руса, с високи скули и квадратна, почти мъжка челюст, но въпреки това изглеждаше силна и привлекателна. Аби бе мяркала и преди това лице. Само отчасти, защото очите на жената, както и по-рано, не се виждаха. Тя хвърли поглед към Аби, после, докато минаваше край нея, се извърна и се отправи към мястото си някъде по-назад.

Барчето „Шипрек“! Блондинката в барчето „Шипрек“. Блондинката, която се мъчеше да чуе какво си говорят Мич и Ейбанкс. Онези я бяха открили. А щом бяха открили нея, къде ли бе Мич? Какво ли му бяха направили? Спомни си как два часа е карала от Дейнсбъро до Хънтингтън по лъкатушния планински път. Бе натискала газта до дупка. Нямаше начин да са я проследили.

Самолетът излезе на пистата и след минута се извиси и се отправи към Атланта.

За втори път от три седмици Аби гледаше от илюминатора потъналата в здрач Атланта. Заедно с блондинката. След половинчасов престой самолетът продължи за Мобийл.

 

 

От Синсинати Мич хвана самолета за Нашвил. Пристигна в шест вечерта в сряда, дълго след затварянето на банките. Намери в указателя адреса на бюро за камиони под наем и си поръча такси.

Нае камион от по-малките модели. Плати в брой, но за гаранция трябваше да покаже шофьорската си книжка и кредитната карта. Ако Девашър го откриеше в бюро за камиони под наем в Нашвил, значи така му е било писано. Купи двадесет големи кашона и се отправи към апартамента.

Не бе хапвал от вторник вечерта, но му провървя. Тами бе оставила кесия пуканки и две бири. Нахвърли им се като невидял. В осем вечерта се обади за пръв път в хотел „Пердидо Бийч Хилтън“. Потърси Лий Стивънс. Не бил пристигнал, отговори жената на регистратурата. Той се излегна на пода в кабинета и се запита какво ли се е случило с Аби. Ами ако е мъртва в Кентъки, а той не знае! Не можеше да се обади.

Диванът бе разтегнат, евтините чаршафи висяха чак до пода. Тами не бе къщовница. Мич погледна малкото временно легло и се сети за Аби. Само преди пет нощи се бяха любили на него до премала. Надяваше се, че сега жена му е в самолета. И е сама.

В спалнята седна върху неразтворения кашон с видеокамерата и огледа с възхищение документите, изпълнили цялата стая. Бяха подредени върху килима на две безупречни купчини: „Банки на Каймановите острови“ и „Фирми на Каймановите острови“. Върху всяка купчина имаше жълт бележник с името на компанията, после следваха страници с дати и описи. И имена на хора!

Дори Тарънс би могъл да направи истинска сензация с тези документи. Съдебните власти, които решават дали делото може да се изпрати в съда, направо щяха да ги излапат. Главният прокурор на САЩ Щеше да свика пресконференция. А на процесите съдебните заседатели щяха да издават присъда след присъда.

 

 

Специалният агент Дженкинс се прозя над телефонната слушалка и набра номера на бюрото в Мемфис. Не бе спал цяло денонощие. Джоунс хъркаше в колата.

— ФБР — обади се някакъв мъж.

— Кой е? — попита Дженкинс. Обичайната проверка.

— Аклин.

— Здрасти, Рик, обажда се Дженкинс. Ние…

— Дженкинс! Къде се загуби? Чакай!

Дженкинс спря да се прозява и огледа автогарата. Някой изкрещя като бесен в слушалката:

— Дженкинс! Къде си?

Беше Уейн Тарънс.

— На автогарата в Мобийл. Изгубихме го.

— Какво? Как така го изгубихте?

Дженкинс изведнъж се разсъни и се наведе над телефона.

— Чакай малко, Уейн. Инструкцията беше да го следим осем часа и да видим къде отива. Нали каза, че е рутинно наблюдение.

— Ама как така сте го изгубили!

— Уейн, не ни беше наредено да го следим до края на живота му. Казахте осем часа, Уейн. Ние го следихме двадесет часа, после го изтървахме. Какво толкова е станало!

— Защо не се обадихте?

— Търсихме ви два пъти. От Бирмингам и Монтгомъри. И двата пъти даваше заето. Какво има, Уейн?

— Един момент.

Дженкинс стисна слушалката по-здраво й зачака. Обади се някой друг:

— Ало, Дженкинс?

— Обажда се директорът на ФБР Войлс. Какво, по дяволите, се е случило?

Дъхът на Дженкинс секна, той се огледа изплашен наоколо.

— Сър, загубихме го. Следвахме го двадесет часа и когато слезе от автобуса тук, в Мобийл, се сля с тълпата.

— Чудесно, моето момче. Преди колко време?

— Двадесет минути.

— Слушай сега. Трябва на всяка цена да го намерим. Брат му ни взе парите и дим да го няма. Свържете се с нашите в Мобийл. Представете се и обяснете, че един избягал убиец е на свобода в града. Сигурно са си окачили на стената името и снимката на Рей Макдиър. Майка му живее в Панама Сити Бийч, вдигнете на крак всичките ни местни служители от там до Мобийл. Пращам ви подкрепления.

— Слушам. Съжалявам, сър. Не ни беше наредено да го следим вечно.

— Ще го обсъдим по-късно…

 

 

В десет часа Мич се обади за втори път в „Пердидо Бийч Хилтън“. Потърси Рейчъл Джеймс. Не била пристигнала. Потърси и Лий Стивънс. Един момент, каза жената на регистратурата. Мич седна на пода и зачака напрегнато. Свързаха го с хотелската стая. Телефонът иззвъня десетина пъти и накрая някой все пак вдигна.

— Да — каза бързо.

— Лий? — попита Мич.

Кратка пауза.

— Да.

— Обажда се Мич. Честито.

Рей се просна на леглото и затвори очи.

— Толкова лесно беше, Мич. Как го направи?

— Ще ти кажа, когато имаме време. Точно сега доста хора се чудят как да ме пратят на оня свят, мен и Аби. Бягаме.

— Кой, Мич?

— Трябват ни десет часа, за да ти разкажа само началото. Запиши един номер — 615-889-4380.

— Не е в Мемфис.

— Не, в Нашвил е. Намирам се в апартамент, който служи за команден пункт. Запомни номера наизуст. Ако ме няма, ще се обади момиче на име Тами.

— Тами ли?

— Историята е дълга. Прави каквото ти казвам. По някое време нощес Аби ще се регистрира в хотела под името Рейчъл Джеймс. Ще дойде с кола под наем.

— Тя ще дойде тук?

— Слушай, Рей. Ония главорези са по петите ни, но ние сме едни гърди пред тях.

— Пред кого?

— Пред мафията. И ФБР.

— Само пред тях ли?

— Надявам се. Слушай сега. Не е изключено да следят Аби. Трябва да я намериш, да я държиш под око и да си сигурен, че няма опашка.

— А ако има?

— Обади ми се и тогава ще говорим.

— Няма проблеми.

— Не говори по този телефон, освен когато се обаждаш на номера, който ти дадох. Не бива да сме многословни.

— Имам няколко въпроса, братле.

— Аз имам отговорите, но не сега. Погрижи се за жена ми и звънни, когато пристигне.

— Разбира се. Благодаря ти, Мич.

— Adios.

 

 

Един час по-късно Аби зави от магистралата към извитата автомобилна алея на „Хилтън“. Паркира колата с регистрационни номера на щата Алабама и отиде припряно при входа. Поспря се, погледна назад и влезе в хотела.

След две минути под верандата, зад хотелските камионетки спря жълто такси с регистрация на Мобийл. Рей го забеляза. Жената на задната седалка се бе навела и говореше с шофьора. Изчакаха малко. Тя извади пари от портмонето си и му плати. Слезе и почака таксито да се отдалечи. Беше блондинка, това беше първото, което биеше на очи. Бе много стройна, във впити черни кадифени панталони. И с тъмни очила, което изглеждаше странно, защото наближаваше среднощ. Приближи се плахо до входа, почака и влезе. Рей не я изпускаше от поглед. Слезе във фоайето.

Блондинката отиде при единствения служител на регистрацията.

— Стая с едно легло, ако обичате — каза тя.

Служителят й подаде регистрационната карта. Блондинката написа името си и попита:

— Как се казва жената, която отседна в хотела преди мен? Струва ми се, че ми е стара приятелка.

Служителят прелисти регистрационните карти.

— Рейчъл Джеймс.

— Да, тя е. Откъде е?

— Дала е адрес в Мемфис — отговори мъжът.

— В коя стая е? Смятам да й се обадя.

— Нямаме право да даваме номерата на стаите — обясни служителят.

Блондинката бързо извади две банкноти от двадесет долара и ги плъзна по гишето.

— Искам само да я видя.

Мъжът прибра банкнотите.

— Стая 622.

Жената плати в брой.

— Къде са телефонните автомати?

— Зад ъгъла — отговори служителят.

Рей се шмугна зад ъгъла и видя четири телефонни автомата. Грабна слушалката на средния и уж започна да разговаря с някого. Блондинката застана на последния телефон и се обърна с гръб към Рей. Говореше тихо. Той чуваше само откъслечни думи.

— … регистрира се… стая 622… Мобийл… някаква подкрепа… не мога… един час… да… побързайте.

Жената затвори, а Рей заговори по-силно.

След десет минути на вратата на блондинката се почука. Тя скочи от леглото, грабна пистолета калибър 45 и го затъкна в кадифените панталони под ризата си. Въпреки че на вратата имаше верига, я подпря с гръб.

Но вратата зейна и я притисна до стената. Рей се нахвърли върху блондинката, изтръгна пистолета и я просна с лице към килима. Мушна дулото на пистолета в ухото й.

— А си гъкнала, а съм ти теглил куршума.

Жената се отказа да се съпротивлява и затвори очи. Не каза нищо.

— Ти коя си? — попита Рей и мушна дулото по-дълбоко в ухото й.

Пак не последва отговор.

— Не мърдай и нито звук! Ясно ли е? На драго сърце ще ти пръсна черепа.

Той се отпусна, както седеше на гърба й, и отвори сака й. Изсипа съдържанието на пода и намери само чифт чисти чорапи за тенис.

— Отваряй уста! — заповяда й Рей.

Тя не помръдна. Дулото отново се опря до ухото й и блондинката бавно отвори уста. Рей я запуши с чорапите, после й сложи на очите копринена нощница. Завърза краката и ръцете й с чорапогащи, сетне разкъса чаршафите на дълги ивици. Жената не помръдваше. Накрая Рей така я омота, че тя заприлича на мумия. Той я тикна под леглото.

В портмонето й имаше шестстотин долара в брой и шофьорска книжка в калъф, издадена в Илинойс. Карън Адеър от Чикаго. Дата на раждане: 4 март 1962 година. Рей взе портмонето и пистолета.

 

 

В един след полунощ телефонът иззвъня. Мич още не спеше. Бе затънал до гърло в банкови сметки. В страхотни банкови сметки. Донемайкъде изобличителни.

— Ало — отговори той предпазливо. — Командният пункт ли е?

До гласа се чуваше някакъв джубокс.

— Къде си, Рей?

— В една кръчма, „Флорарама“. Точно на шосето.

— Къде е Аби?

— В колата. Всичко е наред.

Мич си отдъхна и се усмихна. Продължи да слуша.

— Наложи се да напуснем хотела. Една жена следеше Аби. Същата, която сте видели в барчето на Каймановите острови. Аби се помъчи да ми обясни всичко. Жената я следяла целия ден, довтаса и в хотела. Погрижих се за нея и дим да ни няма.

— Погрижил си се за нея ли?

— Да. Мълчеше като гроб, известно време няма да ни се пречка.

— Аби добре ли е?

— Да. И двамата сме капнали от умора. Какво си намислил?

— Намирате се на около три часа път от Панама Сити Бийч. Знам, че сте капнали, но трябва да се махнете оттам. Идете в Панама Сити Бийч, зарежете колата и наемете две стаи в „Холидей Ин“. Обадете ми се, след като се настаните.

— Дано знаеш какво правиш!

— Вярвай ми, Рей.

— Не че не ти вярвам, но почва да ми домъчнява за затвора.

— Няма как да се върнеш там, Рей. Ако не се измъкнеш, ще бъдем мъртви.

В центъра на Нашвил таксито спря на червен светофар и Мич скочи от него, макар че краката му бяха изтръпнали и го боляха. Накуцвайки, мина през оживеното в сутрешния час кръстовище, като се промъкваше между колите.

„Саутистърн Банк“ се помещаваше в тридесететажен стъклен цилиндър и приличаше на кутия за топки за тенис. Стъклените стени бяха тъмни, почти черни. Сградата се издигаше встрани от кръстовището, сред лабиринт от асфалтирани улички, шадравани и добре поддържани тревни площи.

Мич влезе през летящата врата заедно с неколцина чиновници, които бързаха за работа. В облицованото с мрамор преддверие намери табела за разположението на службите и се качи с асансьора на третия етаж. Отвори тежка стъклена врата и се озова в просторен кръгъл кабинет. Иззад стъкленото бюро го погледна красива жена на около четиридесет години. Изобщо не му се усмихна.

— Търся господин Мейсън Лейкок — каза Мич.

Жената посочи с ръка.

— Заповядайте, седнете.

Лейкок не се бави. Появи се иззад един ъгъл, кисел като секретарката.

— С какво мога да ви услужа? — попита той носово.

Мич се изправи.

— Искам да преведа по банков път малко пари.

— Добре. Имате ли сметка в нашата банка?

— Да.

— Как се казвате?

— Сметката е анонимна.

С други думи, помисли си Мич, няма да ви се представя, господин Лейкок. Не е нужно да знаете името ми.

— Елате с мен.

Кабинетът беше без прозорци. Върху шкафа зад стъкленото бюро бяха наредени какви ли не компютри и монитори.

— Номера на сметката, ако обичате.

Мич го знаеше наизуст: 214-31-35.

Лейкок натисна компютъра и се вгледа в един от мониторите.

— Сметката е открита от Т. Хемпхил и от нея могат да теглят пари само тя и един мъж със следните физически данни: ръст около метър и осемдесет и пет, тегло осемдесет — осемдесет и четири килограма, сини очи, кестенява коса, възраст двадесет и пет — двадесет и шест години. Вие отговаряте на описанието, сър. — Лейкок не сваляше поглед от монитора. — Кои са последните четири цифри от номера на социалната ви осигуровка?

— 8585.

— Чудесно. Имате право да теглите от сметката. Какво мога да направя за вас?

— Смятам да прехвърля известна сума от една банка на Големия Кайманов остров.

Лейкок се смръщи и извади от джоба си молив.

— От коя?

— Банка „Монреал“.

— Каква е сметката?

— Анонимна.

— Вероятно имате номера?

— 499 ДФХ 2122.

Лейкок го записа и стана.

— Ще се върна веднага.

И излезе от стаята. Минаха десет минути. Мич барабанеше по ожулените си колене и гледаше мониторите зад бюрото.

Лейкок се върна със своя шеф, господин Ноукс, подпредседател на банката или нещо такова. Той се представи, застанал зад бюрото. Двамата банкови служители бяха притеснени. Гледаха към Мич.

Ноукс се обади пръв:

— Господине, върху сметката са наложени някои ограничения. Трябва да разполагате с определена информация, преди да направим превода.

Мич кимна уверено.

— Кога са внесени последните три суми и на колко възлизат?

Наблюдаваха го съсредоточено, бяха сигурни, че не знае.

Мич отново ги каза като по вода, без да поглежда никъде.

— Трети февруари тази година, шест и половина милиона. Четиринадесети декември миналата година, девет милиона и двеста хиляди. И октомври миналата година, единадесет милиона.

Лейкок и Ноукс гледаха с отворени уста данните, появили се на монитора. Ноукс успя да се усмихне, колкото да не е без никак.

— Чудесно. Имате право да теглите от сметката.

Лейкок стоеше с молив в ръка.

— Сър, кой все пак е номерът?

Мич се усмихна и пак кръстоса крака.

— 72083.

— И каква сума смятате да преведете?

— Десет милиона долара, и то незабавно, в сметка 214-31-35 във вашата банка. Ще изчакам.

— Не е нужно да чакате, господине.

— Не. Ще почакам. Щом направите превода, ще ви помоля да прехвърлите и други суми.

— Ще се върнем след няколко минути. Кафе?

— Не, благодаря. Имате ли вестник?

— Разбира се — отговори Лейкок. — Ей на онази маса.

Двамата излязоха бързо от кабинета, пулсът на Мич се поуспокои. Той разгърна „Тенесиън“, който излизаше в Нашвил, и прехвърли три страници, докато намери кратката бележка, че от Бръши Маунтън е избягал затворник. Нямаше снимка, нито подробности. Рей и Аби бяха в безопасност в „Холидей Ин“ на Миракъл Стрип в Панама Сити Бийч, щата Флорида.

Засега не можеха да ги проследят. Поне така се надяваше Мич.

Лейкок се върна сам. Сега бе дружелюбно настроен, още малко и да го потупа по гърба.

— Преводът е направен. Парите са тук. С какво още можем да ви услужим?

— Искам да прехвърля почти цялата сума.

— На колко пъти?

— На три.

— Нека да уточним първия превод.

— Един милион долара в „Коуст Нашънъл Банк“ в Пенсакола, на анонимна сметка, до която има достъп само един човек — бяла жена, около петдесетгодишна. Аз ще й съобщя номера.

— Там имате ли стара сметка?

— Не. Искам да откриете оттук.

— Чудесно. А вторият превод?

— Един милион долара в „Дейн Кънтри Банк“ в Дейнсбъро, щата Кентъки, на някоя от сметките на Харолд или Максин Съдърланд. Банката е малка, но е свързана с „Юнайтед Кентъки“ в Луисвил.

— Ясно. А третият превод?

— Седем милиона в „Дойчбанк“ в Цюрих. На сметка номер 772–03 БЛ-600. Другите пари ще останат тук.

— Ще ни отнеме около час — поясни Лейкок, както пишеше.

— Ще ви се обадя след един час за потвърждение.

— Разбрахме се.

— Благодаря ви, господин Лейкок.

От всяка стъпка, която правеше, го болеше, но той не усещаше болката. Почти изтича надолу по ескалатора и излезе от сградата.

 

 

На последния етаж в клона на банка „Монреал“ на Големия Кайман чиновничката от службата за банкови преводи мушна компютърната разпечатка току под острия нос на Рандолф Осгуд. Бе отбелязала с кръгче един необичаен превод, възлизащ на десет милиона долара. Необичаен, защото парите в тази сметка не се връщаха в Съединените щати, необичаен още и затова, че отиваха в банка, с която не работеха. Осгуд разгледа разпечатката и се обади в Мемфис. Господин Толсън бил в отпуска по болест, съобщи му секретарката. А Нейтан Лок? — попита той. Господин Лок бил извън града. Виктор Милиган? Господин Милиган също отсъствал.

Осгуд остави разпечатката върху купчината документи, с които смяташе да се занимае на другия ден.

 

 

По целия Изумруден бряг на Флорида и Алабама, от покрайнините на Мобийл до Пенсакола, Форд Уолтън Бийч, Дестин и Панама Сити се бе спуснала пролетна вечер. По цялото крайбрежие имаше само едно сериозно престъпление: в стаята в хотел „Пердидо Бийч Хилтън“ била ограбена, пребита и изнасилена някаква млада жена. Приятелят й, висок русокос мъж с подчертано скандинавски черти, я бе намерил завързана и със запушена уста в стаята й. Казваше се Арън Римър и бе от Мемфис.

Най-интересното тази нощ бе издирването на убиеца Рей Макдиър, избягал от затвора. Търсеха го в района на Мобийл. Бил забелязан на автогарата. Снимката му бе поместена на първа страница в сутрешния вестник и до десет часа се явиха трима души, потвърдили, че са го видели. Бе установено, че от Мобийл Бей е отишъл във Фоули в Алабама, а оттам — в Гълф Шорс.

Тъй като „Хилтън“ е на някакви си петнадесет километра от Гълф Шорс и единственият избягал убиец се намираше недалеч от мястото, където бе извършено единственото сериозно престъпление, всички веднага си направиха съответния извод. Администраторът от нощната смяна на регистратурата в хотела даде точно описание на Рей Макдиър, а от регистрационните карти се разбра, че към девет и половина вечерта беглецът е наел стая в хотела под името Лий Стивънс. И платил в брой. По-късно в хотела се бе настанила жената, която била нападната. Тя също опозна Рей Макдиър.

Администраторът си спомни и че жертвата го е питала за някоя си Рейчъл Джеймс, отседнала в хотела пет минути преди нея и също платила в брой. Рейчъл Джеймс се бе изнесла през нощта, без да се обади, че освобождава стаята. Както и Рай Макдиър, или Лий Стивънс. Пазачът на паркинга описа Макдиър и съобщи, че някъде между полунощ и един часа се е качил в бяла кола заедно с някаква жена, която седнала зад волана. По всичко личало, че бързат. Подкарали на изток по магистрала 182.

 

 

Без да се представя, Арън Римър се обади от стаята на шестия етаж в „Хилтън“ на заместник-шерифа в окръг Болдуин и го помоли да провери кои компании в Мобийл дават коли под наем и дали някоя си Аби Макдиър е вземала автомобил. Същия бял автомобил марка „Кътлас“, който издирвате, съобщи той.

Полицията от Мобийл до Маями започна да търси колата, която Аби Макдиър бе наела от компанията „Ейвис“. От канцеларията на шерифа обещаха на приятеля на жертвата, Арън Римър, да го държат в течение.

Той щеше да чака в „Хилтън“. Бе наел стая заедно с Тони Върклър. В съседната стая бе шефът му, Девашър. Четиринадесет от юначагите му седяха в стаите на седмия етаж и чакаха.

 

 

Мич направи седемнадесет курса от апартамента до камионетката, която бе наел, но до обед все пак натовари цялата документация на „Бендини“. Даде кратка почивка на отеклите си крака. Седна на леглото и написа указания за Тами. Обясни й подробно какви банкови преводи е направил и й нареди да изчака една седмица, преди да се свърже с майка му. Много скоро тя щеше да бъде милионерка.

Сложи телефона на коленете си и се подготви за неприятния разговор. Обади се в „Дейн Каунти Банк“ и потърси Хю Съдърланд. Каза, че е спешно.

— Ало! — отговори тъст му сърдито.

— Господин Съдърланд, обажда се Мич. Дали…

— Къде е дъщеря ми? Добре ли е?

— Да. Много добре. С мен е. Ще заминем в чужбина за няколко дни. Или може би седмици. Или месеци.

— Ясно — изрече бавно Съдърланд. — А къде смятате да ходите?

— Не сме решили. Просто ще се поразходим.

— Да не се е случило нещо?

— Да, сър. И то сериозно, но сега не мога да ви обясня. Може би по-късно. Четете внимателно вестниците. До половин месец ще се появи голям материал за Мемфис.

— В опасност ли сте?

— Нещо такова. Тази сутрин да сте получавали някакъв необичаен банков превод?

— Да. Преди около час някой е превел един милион.

— Този някой съм аз, парите са ваши.

Последва дълга пауза.

— Мич, трябва да ми обясниш.

— Да, сър, прав сте. Но не съм в състояние. Веднъж да напуснем страната, и след около седмица ще ви се обадим. Харчете парите, както намерите за добре. Трябва да бързам.

Мич изчака една минута и се обади в стая 1028 в „Холидей Ин“ в Панама Сити Бийч.

— Ало! — каза Аби.

— Здравей, скъпа. Как си?

— Ужасно, Мич. Снимката на Рей се мъдри на първа страница във всички тукашни вестници. Най-напред писаха, че е избягал и някой го бил видял в Мобийл. А сега съобщиха в телевизионните новини, че е главният заподозрян за едно изнасилване снощи.

— Какво? Къде?

— В „Пердидо Бийч Хилтън“. Рей залови блондинката, която ме проследи до хотела. Нахвърлил й се в стаята и я завързал. Нищо сериозно. Взел й парите и пистолета, а тя сега твърди, че я е пребил и изнасилил. Всички ченгета във Флорида издирват колата, която наех снощи в Мобийл.

— Къде е колата?

— Оставихме я на километър и половина оттук, в голяма вилна зона. Страх ме е, Мич.

— Къде е Рей?

— Пече се на плажа да хване загар. Снимката по вестниците е стара. На нея е с дълга коса и е много блед. Сега се е остригал късо и се опитва да почернее. Може и да отървем колата.

— И двете стаи ли взехте на твое име?

— Да, Рейчъл Джеймс.

— Слушай, Аби. Забравете за Рейчъл и Лий, за Рей й Аби. Чакайте да се стъмни и се изнесете. Само гледайте да не ви забележат. На около километър в източна посока има малък мотел, „Блу Тайд“. Тъкмо ще се поразходите с Рей по плажа, докато го намерите. Вземете две съседни стаи. Платете в брой. Представи се като Джаки Нейджъл. Чу ли? С това име, защото, когато дойда, ще търся тази жена.

— Ами ако нямат две съседни стаи?

— В случай че там не стане, малко по-нататък има друг мотел — „Сийсайд“. Отседнете в него. Под същото име. Аз тръгвам някъде към един, след десет часа сигурно ще съм при вас.

— А ако намерят колата?

— Ще претърсят педя по педя целия Панама Сити Бийч. Отваряйте си очите на четири. Щом се мръкне, опитай да се вмъкнеш в някоя дрогерия и си купи боя за коса. Подстрижи се съвсем късо. Изруси се.

— Да се изруся ли?

— Или се боядисай червена. Все ми е едно. Но си смени цвета на косата. Рей да не излиза от стаята. Не рискувайте.

— Той има пистолет, Мич.

— Предай му, че съм казал да не го пипа. До довечера всичко наоколо сигурно ще гъмжи от ченгета. Къде ще се надстрелва с тях!

— Обичам те, Мич. И ме е много страх.

— Нищо, че те е страх. Само не прави глупости. Не знаят къде сте и не могат да ви намерят, ако се движите. Ще съм при вас до полунощ.

 

 

Ламар Куин, Уоли Хъдсън и Кендъл Махан обмисляха следващия си ход в заседателната зала на третия етаж. Като старши сътрудници знаеха за петия етаж и за сутерена, за Лазаров и Моролто, за Ходж и Козински. Знаеха и че постъпиш ли във фирмата, няма мърдане.

Говореха си за Деня. Сравняваха го с деня, когато са научили, че няма Дядо Коледа. Тъжен и страшен ден; Нейтан Лок ги извика в кабинета си и им каза за най-големия им клиент. После им представи Девашър. Бяха служители на клана Моролто и от тях се очакваше да работят усърдно, да харчат, тлъстите си заплати и да си затварят устата. И тримата го послушаха. Беше им минавало през ум да напуснат, но така и не се престрашиха. Имаха семейства. След време като че ли позабравиха за Деня. Имаше толкова честни клиенти, за които можеха да работят. Толкова много сериозна, честна работа.

Съдружниците се занимаваха с по-голямата част от мръсната работа, но колкото повече се издигаха, толкова повече се оказваха замесени в далаверите. Втълпяваха им, че никога няма да бъдат разкрити. Бяха твърде умни. Не си знаеха парите. Прикритието им бе съвършено. Тримата около заседателната маса бяха особено загрижени от факта, че другите съдружници се бяха омели. Никой не бе останал в Мемфис. Бе изчезнал дори Ейвъри Толсън. Бяха го изписали от болницата.

Стана дума и за Мич. Бе някъде наблизо, изплашен до смърт и хукнал да си спасява кожата. Ако Девашър го заловеше, щяха да го убият и да го погребат като Ходж и Козински. Но откриеха ли го агентите на ФБР, щяха да получат документите и фирмата отиваше по дяволите, включително и те тримата.

А какво щеше да стане, ако не го заловеше никой? Ако Мич все пак изчезнеше? Заедно с документите, разбира се. Ами ако те с Аби вече бяха на някой плаж, пиеха ром и си брояха парите? Тази мисъл им хареса и известно време я обсъждаха.

Накрая решиха да изчакат до другия ден. Ако Мич бъдеше очистен, щяха да останат в Мемфис. Ако не го откриеха, пак щяха да останат в Мемфис. Но ако го заловеше ФБР, и те щяха да си плюят на петите.

Бягай, Мич, бягай!

 

 

Стаите в мотел „Блу Тайд“ бяха тесни и неугледни. Килимът бе поне на двадесет години и бе много протрит. Покривките на леглата бяха прогорени с цигари. Но Аби и Рей не търсеха лукс.

В четвъртък, след като се стъмни, Рей застана с ножицата зад Аби и внимателно я подстрига около ушите. Двата пешкира под стола се покриха с отрязаната й черна коса. Тя зорко следеше движенията му в огледалото до стария цветен телевизор и не пестеше напътствията. Рей я подстрига по момчешки, с бретон. Отстъпи назад и доволен, огледа работата си.

— Бива си ме — каза й.

Аби се усмихна и изчисти космите от ръцете си.

— Сега сигурно трябва да я боядисам — каза тъжно.

Отиде в тясната баня и затвори вратата.

След час излезе руса. Златисторуса. Рей бе заспал върху покритото легло. Аби коленичи на мръсния килим и събра кичурите коса.

Вдигна ги от пода и напълни с тях една найлонова торба. Сложи в нея и празното шише от боята, и малката четка и я завърза. На вратата се почука.

Аби се закова на място и се ослуша. Пердетата бяха дръпнати. Побутна Рей по краката. Отново се почука. Рей скочи от леглото и грабна пистолета.

— Кой е? — прошепна Аби от прозореца.

— Сам Форчън — чу се в отговор.

Рей отключи вратата и в стаята влезе Мич. Прегърна Аби, после и брат си. Заключиха, угасиха лампите и седнаха в тъмното върху леглото. Мич бе притиснал жена си до себе си. Имаха толкова много да си казват, но и тримата мълчаха.

Отвън под пердетата проникваше тъничък лъч, който лека-полека освети тоалетката и телевизора. Никой не продумваше. Не се чуваха никакви звуци. Паркингът бе почти празен.

— Криво-ляво мога да обясня защо съм тук — каза най-после Рей, — но се чудя вие какво търсите в този мотел.

— Щем, не щем, трябва да забравим защо сме тук — отговори Мич — и да помислим как да се измъкнем. Тримата. Живи и здрави.

— Аби ми разказа всичко — вметна Рей.

— Аз не знам всичко — обади се тя. — Не знам кой ни преследва.

— Според мен са наблизо — прошепна Мич. — Девашър и неговите долни типове. Сигурно са в Пенсакола. Там е най-близкото по-голямо летище. И Тарънс е някъде по крайбрежието и ръководи своите момчета, които търсят под дърво и камък Рей Макдиър, изнасилвача. И неговата съучастница, Аби Макдиър.

— Какво ще стане сега? — поинтересува се Аби.

— Ще намерят колата, ако вече не са я намерили. Това ще ги насочи към Панама Сити Бийч. Във вестника пише, че издирват Рей от Мобийл чак до Маями. Намерят ли колата, ще се насочат насам. По крайбрежието има хиляди евтини мотели като този. Нищо друго, освен мотели, вили и магазинчета за спортни стоки. Страхотна навалица е, гъмжи от летовници по къси панталони и сандали, а утре и ние ще бъдем летовници като другите. И сто души да ни преследват, разполагаме с два-три дни.

— А след като решат, че сме тук, какво ще стане? — попита Аби.

— Вие с Рей може просто да сте зарязали колата и да сте отпрашили с друга. Откъде ще знаят, че сме на Миракъл Стрип, но сто на сто ще дойдат да ни търсят и тук. Това обаче не е Гестапо. Не могат да избиват току-така врати и да правят обиски.

— Девашър може — отбеляза Рей.

— Да, но в околността има милиони врати. Ще блокират пътищата, ще, държат под наблюдение всички магазини и ресторанти. Ще ходят от хотелиер на хотелиер, ще им показват снимката на Рей. За няколко дни ще се струпат като мухи на мед и ако имаме късмет, ще ни изтърват.

— Ти с какво дойде, Мич? — попита Рей.

— С камион.

— Защо не се метнем на камиона и не отпрашим накъдето ни видят очите? Зарязали сме колата на километър и половина оттук, сто на сто преследвачите ни ще я намерят на шосето, а ние знаем, че те идват. Я да се омитаме!

— Слушай, Рей! Възможно е вече да са блокирали пътищата. Наистина. Нали те измъкнах от затвора? Имай ми повече вяра.

По Миракъл Стрип зави сирена. Вцепенени, те заслушаха как воят й се отдалечава.

— Тъй да бъде — обади се Мич. — Да се махаме. Тук не ми харесва. Паркингът е празен и е само на хвърлей от магистралата. Спрял съм камиона малко по-нататък пред тежкарския мотел „Сий Гълс Рест“. Наел съм в него две чудесни стаи. И хлебарките са къде-къде по-малки. Ще си направим една тиха разходка по плажа. После ще се заемем с разтоварването на камиона. Звучи вълнуващо, нали?