Джон Гришам
Фирмата (33)

33

Във вторник сутринта всички във фирмата се тюхкаха за Ейвъри Толсън. Бил по-добре. Правели му изследвания. Щял да се оправи. Било от преумора. Бил под голям стрес. Бил виновен Капс. И разводът. Налагало се да излезе в отпуска.

Нина внесе куп писма за подпис.

— Вика ви господин Ламбърт, стига да не сте много зает. Току-що се обади.

— Добре. В десет имах среща с Франк Мълхоланд. Знаеш ли?

— Разбира се. Нали съм секретарка. Знам всичко. Във вашия кабинет или в неговия?

Мич погледна бележника си и се престори, че чете. В кабинета на Мълхоланд. В сградата на някогашната борса за памук.

— В неговия — тросна се той.

— И миналия път се срещахте там, нали? В юридическия факултет не ви ли учиха за територията? Никога, повтарям, никога не бива да се срещате с врага два пъти поред на негова територия. Не е професионално. Издава напрегнатост. И слабост.

— Дали ще ми го простиш някога?

— Чакайте да кажа на другите момичета. Всички ви мислят за симпатяга и мъж на място. Като им кажа, че сте слабоват, ще получат удар.

— Имат нужда от удар, но с тояга.

— Как е тъща ви?

— Много по-добре. Ще ида да я видя в края на седмицата.

Секретарката взе две папки.

— Ламбърт ви чака.

Оливър Ламбърт посочи на Мич канапето и му предложи кафе. Седеше изопнат на стола и държеше чашата като английски аристократ.

— Тревожа се за Ейвъри — поде той.

— Бях при него снощи — обясни Мич. — Лекарят настоява да излезе в двумесечна отпуска.

— Да, затова си тук. Следващите два месеца ще работиш с Виктор Милиган. Той ще се заеме с повечето преписки на Ейвъри, така че проблемите ще са ти познати.

— Чудесно. Ние с Виктор сме добри приятели.

— Ще научиш много от него. Той е гениален в данъчното облагане. Чете по две книги на ден.

Прекрасно, помисли си Мич. В затвора ще изчита по десет.

— Да, той е много умен. Помогна ми на един-два пъти.

— Мисля, че ще се сработите. Гледай да се срещнеш с него тази сутрин. И още нещо. Ейвъри не е довършил някои неща на Каймановите острови. Както знаеш, ходи там често, за да се среща с банкери. Всъщност утре трябваше да замине за два дни. Сутринта ми каза, че си запознат с клиентите и сметките им, така че се налага да идеш ти.

Самолетът „Лиър“, незаконните доходи, вилите, складовото помещение, документите. Хиляди неща минаха през ума на Мич. Нещо не се връзваше.

— За Каймановите острови ли? Утре?

— Да, не търпи отлагане. Трима негови клиенти искат на всяка цена да получат извлечения от сметките си и други юридически справки. Смятах да пратим Милиган, но утре сутринта той трябва да е в Денвър, Ейвъри твърди, че ще се справиш.

— Разбира се.

— Добре. Ще заминеш със самолета на фирмата утре по обед и ще се върнеш с редовен полет късно в петък. Има ли проблеми?

Дали имал проблеми ли? И още как! Рей щеше да излезе от затвора. Тарънс искаше документите. Мич трябваше да получи половин милион долара. И да изчезне на мига.

— Няма.

Върна се в кабинета и заключи вратата. Изу се, легна на пода и затвори очи.

 

 

Асансьорът спря на седмия етаж и Мич се качи по стълбите на деветия. Тами отвори вратата и я заключи след него. Той отиде при прозореца.

— Наблюдаваше ли? — попита я Мич.

— Разбира се. Пазачът на вашия паркинг излезе на тротоара и гледа как вървиш насам.

— Чудесно. Дори Дъч ме следи.

Той се обърна и й хвърли един поглед.

— Изглеждаш изморена.

— Изморена ли? Капнала съм. През последните три седмици бях пазачка, секретарка, адвокатка, банкерка, проститутка, куриерка и частен детектив. Ходих със самолет до Големия Кайман девет пъти, купих девет комплекта нови куфари и домъкнах цял тон откраднати документи. Четири пъти ходих до Нашвил с колата и десет пъти — със самолет. Изчетох толкова банкови сметки и правни документи, че вече недовиждам. А когато е време да спя, надявам престилката и шест часа се правя на чистачка. Имам толкова имена, че съм ги написала на дланта си, за да не ги объркам.

— Приготвил съм ти още едно.

— Това не ме изненадва. Какво?

— Мери Алис. Отсега нататък, когато говориш с Тарънс, ще бъдеш Мери Алис.

— Чакай да си го запиша. Не ми е приятен. Много е груб по телефона.

— Имам страхотна новина за теб.

— Изгарям от нетърпение да я чуя.

— Вече няма да се правиш на чистачка.

— Не думай! Защо?

— Няма смисъл.

— Казах ти го още преди една седмица. Дори и да си факир, не можеш да измъкнеш оттам папките, да им извадиш копия и да ги върнеш, без да те спипат.

— Говори ли с Ейбанкс? — попита Мич.

— Да.

— Получил ли е парите?

— Да. Преведени са в петък.

— Готов ли е?

— Каза, че да.

— Добре. А какво става с фалшификатора?

— Днес следобед ще се срещнем.

— Кой е?

— Бивш затворник. Те с Еди Ломакс бяха стари приятели. Еди разправяше, че няма равен в подправянето на документи.

— Дано. Колко иска?

— Пет хиляди. В брой, разбира се. Нови кръщелни свидетелства, паспорти, шофьорски книжки и визи.

— За колко време ще го направи?

— Не знам. Кога ти трябват?

Мич седна на ръба на взетото под наем бюро. Пое си дълбоко дъх и се опита да пресметне.

— Час по-скоро. Мислех, че разполагам с една седмица, но сега не знам. Вземи ги възможно най-бързо. Довечера можеш ли да идеш с колата в Нашвил?

— О, да. С удоволствие. Не съм ходила вече два дни.

— Сложи в спалнята видеокамера „Сони“. Купи и кашон с видеокасети. Следващите няколко дни стой до телефона. Прегледай документите на Бендини още веднъж. Прави описа.

— Значи да стоя там?

— Да. Защо?

— Повредих си два прешлена, докато спах на онзи диван.

— Ти го избра.

— Ами паспортите?

— Как се казва човекът?

— Док не знам кой си. Имам му телефона.

— Дай ми го. Кажи му, че ще му се обадя след ден-два. Колко пари имаш?

— Добре, че попита. Започнах с петдесет хиляди, нали? Изхарчих десет хиляди за самолетни билети, хотели, куфари и коли под наем. И продължавам да харча. Сега искаш видеокамера. И фалшиви документи за самоличност. Само това оставаше да съм капо от цялата тази работа!

Мич тръгна към вратата.

— Какво мислиш за още петдесет хиляда?

— Няма да ги откажа.

Той й намигна и затвори вратата, чудеше се дали ще я види пак.

 

 

Малката килия бе квадратна, с клозет в ъгъла и с два нара един над друг. Горният бе празен вече от година. Рей лежеше на долния със слушалки на ушите. Говореше си сам на някакъв чужд език. Турски. Бе готов да се обзаложи, че сега на етажа е единственият човек, който учи турски по системата „Бърлиц“. Някой шушукаше в коридора, но почти всички лампи бяха угасени. Единадесет часът. Вторник вечер.

Надзирателят се приближи мълком до килията.

— Макдиър! — каза той тихо и тайнствено през решетките.

Рей седна в края на долния нар и се вторачи в човека. Махна слушалките.

— Вика те директорът на затвора.

И таз добра, помисли си Рей, директорът седнал да ме вика в единадесет вечерта!

— Къде отиваме? — попита разтревожен.

— Обуй си обувките и идвай!

Рей огледа килията и скромното си имущество. За осем години се бе сдобил с черно-бял телевизор, с голям касетофон, с два кашона касети и няколко десетки книги. Получаваше по три долара на ден срещу работата си в пералнята на затвора, но след като си купеше цигари, не му оставаше почти нищо. Това беше всичко, което притежаваше. За осем години.

Надзирателят мушна в ключалката тежък ключ и открехна вратата. Угаси лампата.

— Върви след мене и без глезотии. Не знам кой си, но имаш за приятели големи клечки.

С други ключове отвори други врати и се озоваха в двора, под един от кошовете на баскетболното игрище.

— Стой зад мен! — каза надзирателят.

Рей оглеждаше трескаво тъмния двор. Стената се издигаше като планина в далечината, зад двора за разходки, където той бе изминал хиляди километри и бе изпушил цял тон цигари, бе петметрова, но нощем изглеждаше много по-висока. На петдесет метра една от друга се издигаха добре осветените кули за охраната. А тя бе въоръжена до зъби.

Надзирателят се държеше нехайно, дори свойски. Разбира се, бе в униформа и имаше пистолет. Мина уверено между две сгради с метални врати, като каза на Рей да го следва и да не се тревожи. Рей се опитваше да запази самообладание. Спряха при ъгъла на една постройка и надзирателят погледна стената, която бе на около двадесет и пет метра от тях. Лъчът на прожектора направи обичайната си обиколка по вътрешния двор и двамата мъже отстъпиха в мрака.

Защо ли се крием, питаше се Рей. Дали онези горе с картечниците нямаше да стрелят? Искаше му се да знае, преди да предприеме някакви рисковани стъпки.

Надзирателят посочи към участъка от стената, откъдето бяха избягали Джеймс Ърл Рей и неговите хора. Мястото бе доста прочуто, повечето затворници в Бръши Маунтън, най-вече белите, го изучаваха й се възхищаваха.

— След около четвърт час тук ще прехвърлят стълба. Бодливата тел горе вече е прерязана. От другата страна ще намериш дебело въже.

— Може ли да ти задам няколко въпроса?

— Казвай бързо.

— Ами прожекторите?

— Ще бъдат насочени в друга посока. Ще бъдеш в пълен мрак.

— А картечниците горе?

— Не се безпокой, надзирателите ще гледат другаде.

— По дяволите! Сигурен ли си?

— Слушай, мой човек, виждал съм как някои неща се уреждат отвътре, но това е върхът. Директорът на затвора Латимър го организира лично. Там горе е.

Надзирателят посочи най-близката кула.

— Директорът ли?

— Да. За да не стане грешка.

— Кой ще прехвърли стълбата?

— Двама от надзирателите.

Рей избърса чело с ръкава си и си пое дъх. Устата му бе пресъхнала, коленете му се подгъваха.

Надзирателят прошепна:

— Отвън те чака някакъв тип. Казва се Бъд. Бял е. Прави каквото ти каже.

Светлините на прожекторите се стрелнаха още веднъж, после изгаснаха.

— Хайде! — рече едва чуто надзирателят.

Всичко потъна в мрак, настъпи зловеща тишина.

Сега стената бе черна. Някой свирна два пъти от най-близката кула. Рей коленичи и загледа.

Иззад съседната сграда се показаха два силуета, които изтичаха към стената. Грабнаха нещо в тревата и го вдигнаха.

— Хайде! — подкани го надзирателят. — Тичай.

Рей се спусна с приведена глава. Саморъчно направената стълба бе прехвърлена през стената. Надзирателите го хванаха за ръцете и го вдигнаха на първото стъпало. Тясната стълба се разклати, докато Рей бързаше нагоре. Стената бе широка шестдесет сантиметра. В омотаната бодлива тел бе изрязана широка пролука. Рей се промуши през нея, без да докосва телта. Горе наистина имаше въже и той слезе по него от външната страна на стената. На два метра от насипа се пусна и скочи. Сниши се и се огледа. Още бе тъмно. Прожекторите бяха угасени.

Незалесеният участък свършваше след тридесетина метра, където се издигаше гъста гора.

— Насам — каза някой спокойно.

Рей тръгна. Бъд го чакаше в първия тъмен храсталак.

— Бързо. Следвай ме!

Рей вървя след него, докато стената изчезна от погледа им. Спряха на малка полянка до черен горски път. Човекът му протегна ръка.

— Казвам се Бъд Райли. Доста забавно, нали?

— Направо не е за вярване. А аз съм Рей Макдиър.

Бъд бе набит мъж с черна брада и черна барета.

Носеше войнишки обуща, дънки и куртка в защитен цвят. Не се виждаше пистолет. Почерпи Рей с цигара.

— За кош работиш?

— За никого. Правя по някоя и друга услуга на директора на затвора. Викат ме, когато някой се прехвърли през стената. Разбира се, този път е по-различно. Друг път си водя кучетата. Реших да почакаме тук, докато пуснат сирените, та да ги чуеш. Няма да е честно да не ги чуеш. Те вият един вид в твоя чест.

— Карай! Чувал съм ги и по-рано.

— Да, но си е друго да ги чуеш оттук. Звучат добре.

— Слушай, Бъд, аз…

— Знаеш ли какво, Рей. Имаме колкото щеш време. Няма да те преследват особено усърдно.

— Няма да ме преследват ли?

— Е, ще вдигнат малко врява, ще събудят всички, сякаш някой наистина е избягал. Но няма да хукнат след теб. Не ти знам връзките, но явно твоите хора са голяма работа.

Сирените завиха и Рей подскочи като ужилен. Прожекторите озариха черното небе, чуха се слабите гласове на охраната по кулите.

— Разбираш ли какво имах предвид?

— Хайде да тръгваме — подкани Рей и закрачи.

— Спрял съм камиона малко по-нататък на пътя. Купил съм ти дрехи. Директорът ми каза какъв размер носиш. Дано ги харесаш.

Бъд се бе запъхтял, когато стигнаха при камиона. Рей бързо се преоблече в маслиненозелени панталони и тъмносиня дочена риза.

— Много са хубави, Бъд — каза той.

— Хвърли затворническите дрехи в храстите.

Караха по криволичещия черен път около пет километра, после излязоха на асфалтираното шосе. Бъд слушаше парчетата по радиото и си мълчеше.

— Къде отиваме? — попита най-после Рей.

— Ами директорът каза, че не го интересувало и дори не искал да знае. Ти да си решал. Предлагам да идем в някой голям град, където има автогара. След това ще продължиш сам.

— Докъде ще ме закараш?

— Цяла нощ съм на твое разположение, Рей. Ти посочи града.

— Ще ми се да съм по-далечно от затвора, преди да почна да вися на някоя автогара. Какво ще кажеш за Ноксвил?

— Както искаш. Накъде ще поемеш оттам?

— Не знам. Трябва да се махна от Щатите.

— Щом имаш такива приятели, няма да е трудно. Все пак си отваряй очите. Утре снимката ти ще виси в кабинетите на всички шерифи в цели десет щата.

Иззад хълма се показаха три полицейски коли със сини лампи. Беглецът се смъкна на пода.

— Спокойно! Няма как да те видят.

Рей загледа през задния прозорец как отминават.

— Ами ако блокират пътищата?

— Слушай, Рей. Няма да ги блокират. От мен да го знаеш.

Бъд мушна ръка в единия си джоб и подхвърля на седалката пачка банкноти.

— Петстотин долара. Даде ми ги директорът на затвора. Приятелите ти си ги бива, мой човек!