Джон Гришам
Фирмата (31)

31.

Всяка година след петнадесети април Нейтан Лок ходеше за три дни във Вейл. Този път обаче тази негова традиционна отпуска бе отменена от Девашър. По нареждане на Лазаров Лок и Оливър Ламбърт седяха в кабинета на петия етаж и слушаха. Девашър съобщаваше отделните факти и се опитваше от подробностите да сглоби цялостната картина.

— Жена му заминава. Трябвало да иде при майка си, която имала рак на белия дроб. Било й омръзнало да кисне тук. И преди са се карали. Тя все му натякваше, че работел като луд, но уж нямаше нищо сериозно. Заминава си вкъщи при мама. Не знаела кога ще се върне. Майка й била болна, и толкоз. Оперирали й били единия бял дроб. Но не открихме клиника, където да са чували името Максин Съдърланд. Проверихме всички болници в Кентъки, Индиана и Тенеси, Май има нещо гнило.

— Хайде, Девашър, не търси под вола теле — прекъсна го Ламбърт. — Преди четири години жена ми ходи да се оперира чак в клиниката Мейо. Не знам да има закон, според който да си длъжен да се оперираш в обсег петдесет километра от мястото, където живееш. Говориш безсмислици. А те са хора с положение. Може да е постъпила под друго име, за да не се разчува. Мнозина го правят.

Лок кимна.

— Мич често ли говори с нея по телефона?

— Тя му се обажда веднъж на ден. Приказват си за кучето. За майка й. За службата. Снощи му каза, че нямало да се върне поне още два месеца.

— Не е ли споменавала името на болницата? — попита Лок.

— Не. Мери си думите. Почти не говори за операцията. Майка й явно е вече вкъщи. Ако изобщо е постъпвала в болница.

— Накъде биеш, Девашър?

— Млъкнете и ме оставете да завърша. Я си представете, че ни разиграват, та тя да се махне от града. От нас. От това, което предстои. Ясно ли ви е?

— Смяташ, че работи за тях? — поинтересува се Лок.

— Плащат ми, за да правя предположения, Нат. Предполагам, той е наясно, че подслушваме телефоните, и затова разговарят толкова предпазливо. Предполагам, че я е пратил по-далеч от града, за да я предпази.

— Доста неубедително — отбеляза Ламбърт. — Доста неубедително.

Девашър закръстосва зад бюрото. Погледна Оли, но остави забележката му без коментар.

— Преди десетина дни някой е правил доста необичайни ксерокопия на четвъртия етаж. Странното е, че се е занимавал с това в три след полунощ. Според вашите сведения копията са били направени, когато в сградата е имало само двата адвокати. Макдиър и Скот Кимбъл. И никой от тях двамата не е имал работа на четвъртия етаж. Били са използувани кодовете на двадесет и четири преписки. Три от тях са на Ламар Куин. Три — на Съни Капс. Останалите осемдесет са на Макдиър. Нито една не е на Кимбъл. Виктор Милиган си е тръгнал към два и половина. Тогава Макдиър е работил в кабинета на Ейвъри. Преди това го е изпратил на летището, Ейвъри твърди, че е заключил вратата, но е възможно да е забравил. Или е забравил, или Макдиър има ключ. Попритиснах Ейвъри, той е почти сигурен, че е заключил. Но е било среднощ, бил е капнал от умора и е бързал много. Не е изключено да е забравил. Ала не е разрешавал на Макдиър да се връща в кабинета му и да работи там. Не че има нещо страшно в това — нали цял ден са подготвяли там данъчната декларация на Капс. Бил е ксерокс номер единадесет, а той е най-близо до кабинета на Ейвъри. Имаме сериозни основания да предполагаме, че ксерокопията са направени от Макдиър.

— Колко са?

— Две хиляди и дванадесет.

— От кои преписки?

— Осемнадесетте преписки са все за данъците на наши клиенти. Сигурен съм, Макдиър ще обясни, че е привършил с данъчните декларации и просто ги е преснимал. Звучи доста убедително. Само дето копията винаги се правят от секретарките, пък и защо точно в три след полунощ ще вади копия на четвъртия етаж. Било е нощта срещу седми април. Колко от вашите подчинени си свършват работата седмица преди петнадесети април и сядат да вадят копия?

Девашър спря да снове и впери поглед в съдружниците. Те мислеха. Беше ги убедил.

— И най-важното. След пет дни неговата секретарка вписва същите осемнадесет кодови номера в своя ксерокс на втория етаж. Извадила е около триста копия, което без да съм адвокат, ми се струва по-нормално. Не намирате ли?

И двамата кимнаха, но не отвърнаха нищо. Бяха адвокати, имаха, опит да разглеждат въпросите от всички страни, този път обаче не казаха нищо. Девашър се усмихна злобно и отново закрачи.

— И тъй, спипахме го, че е направил две хиляди копия, за които няма обяснение. Значи големият въпрос е: какво е преснимал? Щом е използвал чужди кодови номера, за да пусне ксерокса, какво, по дяволите, е копирал? Аз не знам. Всички кабинети са били заключени освен, естествено, кабинета на Ейвъри.

Затова попитах него. В помещението има няколко метални шкафа, където той държи истинските преписки. Винаги ги заключва, но този ден и Ейвъри, и Макдиър, и секретарките са ровили в тях. Възможно е да е забравил да ги заключи, нали е бързал за самолета. Голяма работа! Защо му е на Макдиър да преснима преписки на клиенти със законен бизнес! Както и във всички кабинети на четвъртия етаж, и при Ейвъри има четири дървени шкафа със секретни материали. Тях никой не ги пипа. Такива са правилата във фирмата. Дори и другите съдружници. Заключени са по-сигурно и от моите досиета. А Макдиър не може да ги отвори без ключ, Ейвъри ми показа ключовете си — не бил припарвал до шкафовете от два дни — преди седми април, де. Прегледа папките, според него всичко си е на мястото. Не може да каже дали са пипани. Но вие можете ли да познаете дали някоя ваша папка е пипана? Не, не можете. Нито пък аз. Затова сутринта извадих папките и ще ги изпратя в Чикаго. Там ще ги проверят за отпечатъци от пръсти. Ще стане за около седмица.

— Изключено е да е снимал материалите от тези папки — обади се Ламбърт.

— Какво тогава е снимал, Оли? Всички помещения на четвъртия и на третия етаж са били заключени. Всички, освен кабинета на Ейвъри. Нека си имаме едно наум — не е изключено Макдиър и Тарънс да се срещат тайно, какво тогава търси онзи младок в кабинета на Ейвъри? Нищо, освен секретните досиета.

— Значи предполагаш, че има ключове — обади се Лок.

— Да. Предполагам, че е извадил дубликати от ключовете на Ейвъри.

Оли изръмжа и се изсмя подразнено.

— Чувате ли се какво говорите? Не го вярвам.

Черноокия се загледа със злобна усмивка в Девашър.

— Как е успял да го направи?

— Уместен въпрос, на който и аз не мога да дам отговор. Ейвъри ми показа ключовете си. Две връзки, общо единадесет ключа. Държи ги винаги у себе си. Такива са правилата във фирмата, нали? Когато е буден, ключовете са в джоба му. Когато спи и не си е вкъщи, ключовете са под дюшека.

— Къде е пътувал последния месец? — поинтересува се Черноокия.

— Можем да не броим пътуването му до Хюстън за срещата с Капс. Бе съвсем наскоро. Преди това, на първи април ходи за два дни до Големия Кайман.

— А, да — потвърди Оли, който слушаше напрегнато.

— Добра памет имаш, Оли.

— Питах го какво е правил двете нощи, отговори, че само бил работил. Едната вечер ходил в някакво барче, но толкоз. Кълне се, че е спал сам и двете нощи. — Девашър натисна копчето на портативен магнетофон. — Но лъже. Този разговор е воден в девет и петнадесет на втори април от телефона в главната спалня на първа вила.

Чу се:

— Ейвъри се къпе — първи женски глас.

— Всичко наред ли е? — втори женски глас.

— Да. И да искаше, нямаше да може да го направи.

— Защо се забави толкова?

— Не можеше да се събуди.

— Усети ли нещо?

— Не. Не помни нищичко. Май го тресе махмурлук.

— Колко ще останеш там?

— Ще го целуна за довиждане, щом излезе от банята. Десет, може би петнадесет минути.

— Добре. Побързай.

Девашър натисна друго копче и продължи да крачи.

— Нямам представа кои са тези жени, не съм споменавал на Ейвъри за записа. Засега. Той ме тревожи. Жена му е завела дело за развод и Ейвъри не се владее. Постоянно гони някакви фусти. Това поставя под въпрос сигурността. Лазаров вероятно ще побеснее.

— Онази на записа спомена за махмурлук — рече Лок.

— Ами да.

— Мислиш ли, че тя е извадила дубликати на ключовете? — попита Оли.

Девашър вдигна рамене и седна на изтъркания кожен стол. Напереността му изчезна.

— Възможно е, но се съмнявам. Мислил съм за това часове наред. Ако предположим, че е някоя, която е намерил в барчето, и двамата са се напили, сто на сто са си легнали късно. Как посред нощ ще извади дубликати от ключовете на този малък остров? Просто главата не ми го побира.

— Но е имала съучастница — настоя Лок.

— Да, направо не го проумявам. Може да са искали да му задигнат портфейла, но не са успели. Носи у себе си по две хиляди долара в брой и ако се е напил, бог знае какво им е наприказвал. Вероятно жената е смятала да отмъкне парите в последния момент. Но не ги е взела. Направо не знам.

— Нямаш ли други версии? — попита Оли.

— Засега не. Обичам версиите, но как си го представяте тези жени да задигнат ключовете, да извадят посред нощ на острова дубликати, без Ейвъри да ги усети, а след това едната пак да се пъхне в леглото му? Смехотворно е да предположим, че всичко е свързано с Макдиър и с това, че е правил копия на ксерокса на четвъртия етаж.

— Така си е — съгласи се Оли.

— А какво ще кажеш за складовото помещение? — попита Черноокия.

— И за това съм мислил, Нат. Ако искаш да знаеш, вече сън не ме лови покрай тази история. В случай че жената е проявявала интерес към документите в склада, вероятно е свързана с Макдиър или с друг, който си пъха носа в нашите работи. Но не мога да направя такава връзка. Да речем, че е открила склада и документите, какво ще прави с тях посред нощ, докато Ейвъри спи горе?

— Например ще ги прочете.

— Да, документите са цяла камара. Не забравяй, че и тя е пила заедно с Ейвъри, иначе той щеше да я заподозре. Очевидно цяла нощ се е наливала и любила. Изчаква го да заспи и внезапно й хрумва да слезе и да прочете банкови документи. Нещо не се връзва, момчета.

— Може да работи за ФБР — обади се Оли гордо.

— Не, не е възможно.

— Защо?

— Много просто, Оли. ФБР не би го направило, защото подобен обиск ще е незаконен и съдът няма да признае документите за веществени доказателства. Има и по-сериозна причина.

— Каква?

— Ако беше агентка, нямаше да използва телефона. Никоя професионалистка не би се обадила оттам. Мен ако питаш, е дребна крадла.

 

 

Теорията за крадлата бе изложена на Лазаров, който доста се усъмни в нея, но не можа да я опровергае. Нареди да се сменят всички брави на третия и четвъртия етаж, а също в сутерена и в двете вили на Големия Кайман. Заповяда да се издирят всички ключари на острова — не биха могли да са много, и да се установи дали някой е правил дубликати на ключове през нощта на първи април или рано сутринта на втори. Каза на Девашър да ги подкупят. Срещу малко пари щели да изпеят и майчиното си мляко. Нареди досиетата в кабинета на Ейвъри да се изследват за отпечатъци от пръсти. Девашър гордо обясни, че вече се е заел с това. Отпечатъците от пръстите на Макдиър се пазеха в Адвокатската асоциация на щата.

Лазаров се разпореди и Ейвъри Толсън да бъде отстранен от работа за два месеца. Девашър подхвърли, че така Макдиър би могъл да се усъмни. Лазаров се съгласи и каза Толсън да постъпи в болница уж с болки в гърдите. Два месеца отпуска по лекарска препоръка. Толсън трябвало да прочисти документацията си и кабинетът му да бъде заключен, а Макдиър да бъде прикрепен към Виктор Милиган.

— Спомена нещо, че си имал хубав план как да премахнем Макдиър — напомни Девашър.

Лазаров се ухили и си зачопли носа.

— Да. Май ще прибегнем до самолета. Ще го пратим на кратка командировка до островите и машината ще се взриви.

— Смяташ да погубим двамата пилоти? — попита Девашър.

— Да. Не бива да будим подозрения.

— Не го правете при Каймановите острови. Съвпадението ще бъде твърде очебийно.

— Да, но трябва да стане над морето. Така останките ще са възможно най-малко. Ще използваме силно взривно устройство, за да не намерят почти нищо.

— Самолетът е скъп.

— Да. Първо ще го съгласувам с Джоуи.

— Ти си шефът. Ще ми кажеш, ако можем да помогнем с нещо и ние.

— То се знае. Ти обмисли нещата.

— Какво става с вашия човек във Вашингтон? — поинтересува се Девашър.

— Чакам. Сутринта се обадих в Ню Йорк, ще проверят. Би трябвало да имаме отговор до една седмица.

— Това ще ни улесни.

— Да. Ако отговорът е положителен, ще се наложи да го премахнем до двадесет и четири часа.

— Ще имам грижата.

 

 

За събота сутрин във фирмата бе доста тихо. Няколко съдружници и десетина адвокати на щат сновяха по спортни дрехи. Нямаше секретарки. Мич прегледа пощата и издиктува в диктофона отговорите на писмата. След два часа излезе. Бе време да иде на свиждане на Рей.

Пет часа пътува с колата на изток. Караше със седемдесет километра в час, после — със сто и тридесет. Отбиваше се във всички крайпътни закусвални и бензиностанции. Внезапно се отклоняваше в аварийното платно. Спря под един подлез, изчака и се огледа. Онези ги нямаше. Нито веднъж не забеляза подозрителна кола, камион или камионетка. Дори огледа няколко тира. Нищо. Просто не го следяха. Иначе щеше да усети.

Надзирателят прегледа пакета с книги и цигари, който Мич носеше, и го пусна, друг надзирател го насочи към кабинка номер девет. След няколко минути зад дебелата решетка се появи и Рей.

— Къде се губиш? — попита той с известно раздразнение. — Ти си единственият човек на света, който ми идва на свиждане, а от четири месеца идваш едва за втори път.

— Знам. По това време се попълват данъчните декларации и бях претрупан с работа. Ще идвам по-често. Но нали ти писах!

— Да, веднъж седмично получавам по няколко реда. „Здрасти, Рей. Добре ли си? Как е храната? Как са стените? Как върви гръцкият или италианският? Аз съм добре. Аби е отлично. Кучето е болно. Трябва да бързам. Тия дни ще ти дойда на свиждане. С обич, Мич.“ Пишеш съдържателни писма, братко! Благодаря ти.

— Твоите не са по стока.

— Какво да ти пиша аз? Надзирателите пласират наркотици. Намушкаха един приятел тридесет и един пъти. Видях как изнасилиха едно хлапе. Хайде, Мич, на кого му се слушат такива неща!

— Ще идвам по-често.

— Как е мама?

— Не знам. Не съм ходил от Коледа.

— Помолих те да видиш как е, Мич. Тревожа се за нея. Не искам онзи негодник да я бие. Веднъж да изляза оттук, ще сложа край на всичко това.

— Ще излезеш.

Мич го изрече като нещо сигурно, не като въпрос. Опря пръст до устните си и леко кимна. Рей се облегна на лакти и го загледа вторачено.

Мич заговори бавно:

— Espanol. Hable despacio. На испански. Говори бавно.

Рей се поусмихна.

— Кога?

— Другата седмица.

— Кога по-точно?

Мич се замисли.

— Вторник или сряда.

— По кое време?

Мич се усмихна и вдигна рамене, после се заозърта.

— Как е Аби? — попита Рей.

— От половин месец е в Кентъки. Майка й е болна. — Вгледа се в брат си и изрече бавно и беззвучно: — Вярвай ми.

— От какво е болна?

— Махнаха й единия бял дроб. Рак. Цял живот пуши като комин. Защо не откажеш цигарите?

— Ще го направя, веднъж да изляза оттук.

Мич се усмихна и бавно кимна.

— Остава ти да излежаваш поне още седем години.

— Да, а няма как да избягам. Или ще ми теглят куршума, или ще ме хванат.

— Нали Джеймс Ърл Рей се измъкна.

Мич кимна, докато го казваше. Рей се усмихна и загледа брат си в очите.

— Но го спипаха. Довеждат цяла рота с овчарки, не е за разправяне. Едва ли някой е оцелял в планините, след като е избягал от затвора.

— Да говорим за друго — предложи Мич.

— Чудесно.

До прозореца зад кабините за свиждане стояха двама надзиратели. Забавляваха се с тесте порнографски снимки, които някой бе заснел с фотоапарат „Полароид“ и се бе опитал да пренесе през охраната. Смееха се и не обръщаха внимание на посетителите. Откъм страната на затворниците сънено сновеше само един надзирател с палка.

— Кога да очаквам племенници? — попита Рей.

— Може би след няколко години. Аби иска момче и момиче, готова е да роди веднага, но аз не бързам.

Надзирателят мина зад Рей, без да му обръща внимание. Братята се гледаха и се мъчеха да разчетат погледите си.

— Къде ще ида? — попита бързо Рей на испански.

— Пердидо Бийч Хилтън. Миналия месец ходихме с Аби на Каймановите острови. Прекарахме чудесна отпуска.

— Не съм чувал за такова място. Къде се намира?

— В Карибско море, под Куба.

— Как ще се казвам?

— Лий Стивънс. Гмуркахме се. Водата е топла, направо разкошна. Фирмата има две вили на плаж Севън Майлс! Платих само самолетните билети. Беше чудесно.

— Донеси ми книга. Искам да прочета за това място.

— Passaporte?

Мич кимна, усмихнат. Надзирателят дойде при Рей и спря зад него. Братята заговориха за едно време в Кентъки.

 

 

На здрачаване паркира беемвето от тъмната страна на уличка в предградие на Нашвил. Остави ключовете в запалителя и заключи вратата. Имаше в джоба си резервна връзка. В универсалния магазин „Сиърс“ влизаха тълпи хора, дошли да пазаруват за Великден. Мич се сля с тях. Вътре се мушна в мъжката секция и заоглежда чорапите и долното бельо, без да изпуска от очи и входа. Нищо подозрително. Излезе от „Сиърс“ и тръгна бързо през навалицата към уличката. Вниманието му бе привлечено от черен памучен пуловер на витрината на магазин за мъжки дрехи. Вътре го пробва и реши да го купи и да излезе с него — толкова го хареса. Докато продавачът оставяше рестото на щанда, Мич прелисти указателя, за да намери телефонния номер за поръчка на таксита. Излезе отново на уличката и откри уличен автомат. Таксито щеше да дойде след десет минути.

Вече бе тъмно, беше се спуснал хладният ранен пролетен мрак на Юга. Мич седна в едно кафене и загледа началото на уличката. Бе сигурен, че не са го проследили. Отправи се небрежно към таксито.

— Брентуд — каза на шофьора и се сгуши на задяната седалка.

Брентуд бе на двадесет минути път.

— Квартал Савана Крийк — поясни Мич.

Шофьорът залъкатуши сред блоковете и намери номер 480-Е. Мич метна на предната седалка двадесетдоларова банкнота и затръшна вратата. В началото на външната стълба откри входа на блока. Беше заключено.

— Кой е? — попита отвътре нервно някаква жена.

Щом Мич я чу, почувства, че краката му омекват.

— Бари Ейбанкс — каза той.

Аби отвори широко вратата и се хвърли върху мъжа си. Целунаха се страстно, той я вдигна на ръце, внесе я вътре и ритна вратата. Бе като побеснял. За някакви си две секунди изхлузи пуловера през главата на жена си, разкопча сутиена и смъкна до коленете полата, която й бе възголяма. Продължаваха да се целуват. Мич погледна притеснено евтиния продънен разтегаем диван, който бяха взели под наем. Трябваше да легнат или на него, или на пода. Сложи нежно Аби върху дивана и се съблече.

Диванът бе много къс и скърцаше. Матракът бе от дунапрен. Металните пръчки под него стърчаха опасно.

Но Аби и Мич не забелязваха нищо.

 

 

Когато бе станало съвсем тъмно и тълпата пазаруващи бе поизтъняла, зад беемвето спря лъскав черен пикап марка „Шевролет Силверадо“. От него изскочи дребен човек с добре подстригана коса и бакенбарди, огледа се и мушна в ключалката на беемвето остра отвертка. Месеци по-късно, когато щеше да бъде осъден, той щеше да каже пред съда, че е откраднал над триста коли и пикапи в осем щата и с голи ръце можел да отвори кола и да запали мотора по-бързо, отколкото съдията с ключове. Вършел го за някакви си двадесет и осем секунди. Това не направи кой знае какво впечатление на съдията.

От време на време, при повече късмет някой кретен оставяше ключовете в колата и тогава средното време на кражбата рязко намаляваше. Един негов човек бе открил беемвето с ключовете. Дребният мъж се усмихна и ги завъртя. Пикапът отпраши, последван от беемвето.

Скандинавеца скочи от камионетката и го загледа втрещен. Всичко се бе разиграло светкавично. Вече бе твърде късно. Пикапът просто спря, изпречи се за миг пред погледа на Скандинавеца и хоп! — беемвето изчезна. Бяха го задигнали! Пред очите му. Скандинавеца изрита камионетката. Какво щеше да каже?

Качи се отново в камионетката и зачака Макдиър.

 

 

След един час на разтегаемия диван мъчителната самота бе забравена. Мич и Аби обикаляха малкия апартамент, държаха се за ръце и се целуваха. В спалнята Мич видя за пръв път това, което тримата знаеха като „документите Бендини“. Бе виждал бележките и описа на Тами, но не и самите документи. Стаята приличаше на шахматна дъска — цялата бе в купчинки листове. На две от стените Тами бе закачила с кабарчета бял кадастрон, върху който бе нанесла описите и диаграмите.

Тези дни Мич щеше да прекара часове в стаята и да подготви доказателствения материал. Но не и тази вечер. След няколко минути щеше да си тръгне и да се върне на уличката.

Аби пак го поведе към дивана.