Джон Гришам
Фирмата (22)

22

Хазяинът се облегна на асансьора и се загледа очарован в черната кожена минипола на жената, застанала с гръб към него. Плъзна поглед надолу почти до коленете, където полата свършваше и се показваха ръбовете на черните копринени чорапи, после към леко извитите черни токове и червените фльонги на обувките. Бавно огледа ръбовете обратно нагоре до кожената пола и се вторачи мръснишки в закръгления й задник, после в червения кашмирен пуловер, под който — нали гледаше жената в гръб, не се виждаше нищо особено. Долу във фоайето обаче мъжът я бе видял отпред — бе доста надарена. Косата й падаше до раменете и приятно се открояваше на фона на червеното. Хазяинът знаеше, че е изрусена, но какво пък — пак я желаеше с тази кожена минипола, с ръбовете на чорапите, извитите токове, впития пуловер и щръкналите гърди. На драго сърце щеше да я настани в сградата. Жената търсеше малка канцелария. Щяха да се спазарят за наема.

Асансьорът спря. Вратата се отвори и хазяинът последва жената по тесния коридор.

— Насам — посочи той и запали лампата.

В ъгъла мина пред нея и мушна ключа във вехта дървена врата.

— Има само две стаи — каза хазяинът и запали още една лампа. — Около шестдесет квадратни метра.

Жената отиде право при прозореца.

— Гледката е хубава — отбеляза Тами, загледана в далечината.

— Да, хубава е. Килимът е нов. Боядисвано е миналата есен. Тоалетната е в коридора, помещенията са добри. Преди осем години сградата бе ремонтирана. — Говореше, втренчен в ръбовете на черните й чорапи.

— Не е лошо — рече Тами, но не в отговор на онова, което й бе споменал мъжът. Продължи да гледа през прозореца. — Как се казва сградата?

— Тук навремето е била борсата за памук. Една от най-старите постройки в Мемфис. Наистина престижен адрес.

— Колко престижен е наемът?

Мъжът се покашля и сложи пред себе си една папка, която обаче не погледна. Не можеше да откъсне очи от токовете й.

— Канцеларията е малка. За какво казахте, че ви трябва?

— Ще работя като секретарка на свободна практика.

Тя отиде при другия прозорец, без да обръща внимание на хазяина. Той следеше всяко нейно движение.

— Ясно. За колко време я искате?

— За шест месеца, може би за година.

— Добре, за шест месеца можем да ви я дадем срещу триста и петдесет долара месечно.

Тами не се помръдна, нито се отмести от прозореца. Изхлузи дясната обувка и потърка с крак левия си прасец. Хазяинът забеляза, че ръбът продължава и под петата и стъпалото. Ноктите на краката й бяха… червени! Жената се обърна наляво и се облегна на перваза. Папката в ръцете на хазяина трепереше.

— Мога да дам двеста и петдесет месечно — отсече Тами.

Той отново се прокашля. Нямаше смисъл да се пазари. Стаичките не ставаха за нищо, никой друг не би ги наел, и без това стояха неизползувани от години. Само щеше да спечели от една секретарка на свободна практика. Пък и той можеше да прибягва до услугите й.

— Триста, не по-малко. Има много кандидати за помещенията. Деветдесет на сто вече са наети. Триста месечно, това е много нисък наем. Едва ли ще си покриваме и разноските.

Тами изведнъж се обърна и ето, гърдите й щръкнаха пред него. Сякаш го гледаха. Кашмиреният пуловер бе плътно прилепнал около тях.

— В обявата се казваше, че предлагате мебелирани кабинети — рече Тами.

— Не е проблем да ги мебелираме — отвърна той, готов да бъде отстъпчив. — От какво имате нужда?

Тя огледа офиса.

— Секретарско бюро и тук един бюфет, а и няколко шкафа за папки. Столове за клиентите. Най-обикновени канцеларски мебели. Другата стая може и да не обзавеждате. Там ще сложа копирна машина.

— Няма проблеми — отвърна хазяинът с усмивка.

— Ще ви плащам по триста долара месечно за обзаведен офис.

— Разбрахме се — съгласи се той, после отвори една папка и извади непопълнен договор.

Сложи го на сгъваемата маса и започна да пише.

— Как се казвате?

— Дорис Грийнуд.

Майка й се казваше Дорис Грийнуд, а нейното име бе Тами Инес Грийнуд, преди да срещне Бъстър Хемпхил, който после стана (по съдебен път) Елвис Арън Хемпхил. Оттогава животът й бе доста труден. Майка й живееше в Ефингам, щата Илинойс.

— Готово, Дорис — каза хазяинът, опитвайки се да бъде дружелюбен, сякаш вече си говореха на малко име и ставаха все по-близки. — Домашен адрес?

— Не може ли без него? — попита тя раздразнено.

— Ами… ъъ, просто трябва да разполагаме с тази информация.

— Не ви влиза в работата.

— Дадено. Няма проблеми. — Той задраска с театрален жест тази част от договора. Наведе се над него. — Я да видим. Договорът е валиден от днес, втори март, за шест месеца, до втори септември. Така става ли?

Тами кимна и запали цигара. Хазяинът прочете следващата графа.

— Да, искаме депозит от триста долара плюс наема за първия месец в предплата.

Тами измъкна пачка банкноти от джоба на тясната черна кожена пола. Отброи шест банкноти от по сто долара и ги остави на масата.

— Напишете ми разписка — каза тя.

— Разбира се. — Хазяинът продължи да пише.

— На кой етаж сме? — попита Тами и пак отиде до прозореца.

— На деветия. Вземаме глоба десет на сто за просрочен наем след петнадесето число. Запазваме си правото да влизаме за проверка. Помещението не може да се използува за незаконна дейност. Поемате текущите разходи и данъците върху недвижимите имоти. Ще получите място на паркинга от другата страна на улицата. Ето ви два ключа. Имате ли въпроси?

— Да. Имате ли нещо против, ако работя извънредно, до късно вечер?

— За мен е все едно. Можете да влизате и да излизате, когато поискате. Пазачът на входа откъм Фрънт Стрийт ще ви отваря вечер.

Тами мушна цигара между начервените си устни и отиде при масата. Погледна договора, поколеба се и се подписа с името Дорис Грийнуд.

Заключиха и хазяинът я последва по коридора до асансьора.

До обед на следващия ден докараха безразборно подбрани мебели и Дорис Грийнуд от фирмата „Секретарски услуги Грийнуд“ сложи върху писалището взетата под наем пишеща машина до взетия под наем телефонен апарат. Седнала с лице към пишещата машина и обърната леко наляво, можеше да наблюдава през прозореца движението по Фрънт Стрийт. Напълни чекмеджетата на бюрото с хартия за пишеща машина, бележници, моливи и други дреболии. Нареди списания по шкафовете за папки и на масичката между двата стола, на които щяха да се разполагат клиентите.

На вратата се почука.

— Кой е? — попита тя.

— Носим копирната машина — отговори някой.

Тами отключи и отвори. Нисък, извънредно подвижен дребосък на име Горди се втурна вътре, огледа стаята и попита грубо:

— Къде да я сложим?

— Ей там — отговори тя и посочи съседната празна стаичка без врата.

Двама младежи в сини униформи тикаха ниска количка, върху която бе сложена копирната машина.

Горди остави документите върху бюрото.

— Машината е много голяма за стаята. Вади по деветдесет копия на минута, всичко е автоматично. Бива си я.

— Къде да се подпиша? — попита Тами, без да му обръща внимание.

Той посочи с писалката.

— За половин година, по двеста и четиридесет долара на месец. В тях са включени сервизът и поддръжката, както и петстотин листа хартия за първите два месеца. Какъв формат листове искате — канцеларски или за писма?

— Канцеларски.

— Първата вноска трябва да направите на десети, същата дата важи и за вноските през следващите пет месеца. Упътването е под капака. Обадете се, ако имате въпроси.

На излизане от канцеларията двамата носачи изгледаха тесните й избелели дънки и червените токове. Горди откъсна втория екземпляр от договора, написан на жълта хартия, и го подаде на Тами.

— Благодаря за сделката — каза той.

Тами заключи вратата след него. Отиде при прозореца до бюрото и погледна на север към Фрънт Стрийт. Отсреща, на две пресечки оттам, се виждаха четвъртият и петият етаж на Бендини Билдинг.

 

 

Мич бе забил нос в справочниците и купчините документи. Нямаше време за никого, освен за Ламар. Даваше си сметка, че отчужденото му държание не е останало незабелязано. Затова работеше още по-усилено. Сигурно нямаше да се усъмнят, ако отчиташе по двадесет часа на ден. Може би парите щяха да оправдаят усамотението му.

Нина му остави кутия със студена пица, когато си тръгна следобед. Мич я изяде, докато разчистваше бюрото. Обади се на Аби. Каза й, че ще отиде на свиждане с Рей и ще се върне в Мемфис късно в неделя. Излезе през страничната врата към паркинга.

Три часа и половина кара, натиснал газта до дупка, без да сваля очи от огледалото за обратно виждане. Нищо. Все не ги забелязваше. Явно се обаждаха на някого, който го причакваше отпред. В Нашвил внезапно свърна от магистралата и се отправи към центъра на града. Гледаше картата, на която си бе отбелязал разни неща, вмъкваше се в потока от движещи се коли, отскубваше се, правеше обратен завой, когато бе възможно, с една дума, караше като ненормален. В южната част на града влезе в някакъв жилищен комплекс и закриволичи между блоковете. Добре го бе измислил. Паркингите бяха чисти и нямаше чернокожи. Спря до едно учреждение и заключи беемвето. Телефонният автомат до покрития басейн работеше. Поръча такси за адрес на две пресечки оттам. Изтича по пресечката между блоковете и стигна на посочения адрес едновременно с таксито.

— Автогара „Грейхаунд“ — каза на шофьора. — Побързайте. Разполагам само с десет минути.

— Спокойно, приятелче. Близо е, на шест улици оттук.

Мич се сгуши на задната седалка и загледа движението. Шофьорът караше бавно и уверено и след седем минути зави по Осма улица. Спря пред автогарата. Мич метна на предната седалка две банкноти по пет долара и се спусна към сградата. Купи си билет за автобуса за Атланта, който тръгваше в четири и половина. Часовникът на стената показваше четири и тридесет и една минути. Чиновничката на гишето му посочи летящата врата.

— Автобус 454 — каза тя. — Потегля всеки момент.

Шофьорът трясна вратата на багажника, взе билета му и се качи след Мич в автобуса. На първите три реда седяха възрастни негри. Още десетина пътници се бяха разположили в задната част на автобуса. Мич мина бавно по пътеката, огледа всички лица и не позна никого. Седна до прозореца на четвъртия ред от края. Сложи си тъмни очила и погледна зад себе си. Никой. По дяволите! Дали не бе сбъркал автобуса? Взираше се през тъмните прозорци, когато автобусът бързо се включи в движението. Щеше да спре в Ноксвил. Може би щяха да го чакат там.

Когато излязоха на магистралата и шофьорът отпрати с пълна скорост, внезапно се появи мъж в дънки и памучна риза, който седна до Мич. Беше Тарънс. Мич въздъхна с облекчение.

— Къде беше? — попита той.

— В тоалетната на автобуса. Изплъзна ли им се?

Тарънс говореше тихо и оглеждаше тиловете на пътниците пред тях. Никой не ги слушаше. Никой не би могъл да ги чуе.

— Никога не ги виждам, Тарънс. Не мога да кажа дали съм се излъгал. Трябва да са супермени, че да са ме проследили.

— Видя ли на автогарата нашия човек?

— Да. До телефонния автомат с червен каскет на клуба „Фолкънс“. Чернокожо конте.

— Той е. Щеше да даде знак, ако са те следвали.

— Показа ми, че мога да продължа.

Тарънс бе с огледални очила под зелен каскет на мичиганския бейзболен отбор. Миришеше на чисто.

— Май не си в униформа — поде Мич, без да се усмихва. — Войлс ли ти разреши да се облечеш така?

— Забравих да го питам. Ще му кажа утре сутрин.

— В неделя? — изненада се Мич.

— Разбира се. Ще иска да знае как е минало малкото ни пътешествие с автобуса. Разговаряхме цял час, преди да тръгна.

— Да започнем от началото. Какво ще стане с колата ми?

— След няколко минути ще я приберем и ще я пазим. Ще бъде в Ноксвил, когато ти потрябва. Не се безпокой.

— Мислиш ли, че ще ни открият?

— Изключено. Никой не те следваше от Мемфис, не открихме нищо и в Нашвил. Няма страшно.

— Извинявай, но се безпокоя. След оня провал в магазина за обувки си мисля, че и вие не сте застраховани срещу глупости.

— Да де, оплескахме я. Ние…

— И то здравата. Като нищо щях да се озова в списъка на хората, които трябва да бъдат премахнати.

— Справи се добре. Няма да се повтори.

— Обещай ми, Тарънс. Обещай, че никога вече няма да припарваш до мен на обществено място.

Тарънс погледна пътеката в средата и кимна.

— Не, Тарънс. Искам да го чуя от твоята уста. Обещай ми.

— Добре де. Няма да се повтори. Обещавам ти.

— Благодаря. Сега сигурно мога да ям в ресторант, без да тръпна, че някой ще ме сграбчи за ръката.

— Разбрахме се.

Един стар негър с бастун се приближи, усмихна им се и ги подмина. Вратата на тоалетната се затвори с трясък. Автобусът се движеше в лявото платно и профучаваше покрай дисциплинираните шофьори.

Тарънс прелистваше списание. Мич гледаше пейзажа. Човекът с бастуна си свърши работата и с клатушкане стигна до предната седалка.

— Е, защо се качи на автобуса? — попита Тарънс, обръщайки страниците.

— Не обичам самолетите. Винаги пътувам с автобус.

— Ясно. Откъде да започнем?

— Войлс каза, че знаеш плана.

— Да. Трябва ми само един футболен защитник.

— Добрите струват много скъпо.

— Ние имаме пари.

— Ще ви струва много повече, отколкото си мислите. Доколкото разбирам, трябва да се откажа от четиридесет години адвокатска практика със среден доход половин милион долара годишно.

— Това прави двадесет милиона.

— Знам. Но можем да се попазарим.

— Радвам се да го чуя. Смяташ, че ще работиш, или както казваш, ще имаш адвокатска практика цели четиридесет години. Доста самонадеяно. Хайде на шега да си представим, че след пет години ликвидираме фирмата и те дадем под съд заедно с другите ти приятелчета. После те осъждат на няколко години затвор. Няма да ти тръснат много тежка присъда, защото си бил по-скоро изпълнител, пък и си чувал колко са добри затворите. Но във всички случаи ще загубиш правото да практикуваш като адвокат, ще загубиш къщата си, малкото си беемве. Вероятно и жена си. Щом излезеш от затвора, ще отвориш частно детективско бюро като твоя стар приятел Ломакс. Не е кой знае каква философия, стига да не си вреш носа, където не трябва.

— Както ти казах, можем да се попазарим.

— Добре. Колко искаш?

— За какво?

Тарънс затвори списанието, сложи го под седалката и разлисти дебела книга с мека подвързия. Направи се, че чете. Мич говореше с крайчеца на устата и гледаше пътеката между седалката.

— Уместен въпрос — рече Тарънс толкова тихо, че думите му едва се чуха през далечното бучене на дизеловия двигател. — Какво искаме от теб? Уместен въпрос. Първо, налага се да се откажеш от адвокатската си практика. Трябва да разкриеш тайни и документи, свързани с твои клиенти. Само това стига, за да бъдеш лишен от адвокатски права, но то не е толкова важно. Ние с теб трябва да се уговорим, че ще ни поднесеш тайните на фирмата на тепсия. Веднъж уговорим ли се, другото ще се уреди. Второ, най-важното, ще ни предоставиш документи, с които да подведем под отговорност всички във фирмата и повечето босове от клана Моролто. Документацията се намира в малката сграда на Фрънт Стрийт.

— Откъде знаеш?

Тарънс се усмихна.

— Знаем, защото пръскаме милиони долари за борбата с организираната престъпност. Защото сме по дирите на клана Моролто от двадесет години. Защото имаме източници и вътре в клана. Защото Ходж и Козински казаха много, преди да бъдат очистени. Не ни подценявай, Мич.

— И според теб ще успея да изнеса информацията?

— Да, господин адвокат. В състояние си да организираш нещата отвътре, така че от фирмата да не остане нищо и да се разпадне един от най-мощните престъпни кланове в САЩ. Трябва да ни разкриеш всичко за кантората. В кой кабинет работи всеки сътрудник и служител. Имената на всички секретарки, чиновници, помощник-адвокати. Кой кои преписки движи. С кои клиенти работи. Кой дърпа конците на петия етаж. Какво има там. Къде се пазят документите. Има ли централно хранилище за архивите. Каква част от тях е компютъризирана. Каква част е на микрофилми. И най-важното, трябва да изнесеш тези неща и да ни ги дадеш. Ако имаме достатъчно улики, ще нахлуем във фирмата и ще я разгромим. Но това е крайна стъпка. Трябва да имаме много точни и сигурни улики, преди да влезем със заповед за арести.

— Това ли е всичко, което искате?

— Не. На процесите ще трябва да свидетелстваш срещу всичките си колеги. А гледането им може да се проточи с години.

Мич си пое дълбоко дъх и затвори очи. Автобусът намали скорост, отпред имаше двоен керван от подвижни къщички. Свечеряваше се и една по една колите на отсрещното платно запалиха фаровете. Да свидетелства на процесите! Не му бе минавало през ума. Обвиняемите бяха в състояние да позлатят адвокатите си, да купят най-добрите специалисти по наказателно право и процесите можеха да продължат безкрайно.

Тарънс наистина се зачете в книгата с мека подвързия, беше от Луис Ламур. Нагласи лампичката над седалката, сякаш бе най-обикновен пътник. След петдесетина километра, през които пътуваха, без да разговарят, Мич свали слънчевите очила и погледна агента.

— А какво ще стане с мен?

— Ще получиш много пари за това, което ще свършиш. Ако си човек с морал, всяка вечер ще заспиваш с чиста съвест. Сам ще избереш къде да живееш, разбира се, с нова самоличност. Ще ти намерим работа, ще променим формата на носа ти, всъщност ще направим всичко, каквото поискаш.

Мич безуспешно се мъчеше да гледа шосето. Обърна се към агента.

— Морал ли? Не ми споменавай тази дума втори път, Тарънс. Аз съм невинна жертва и ти го знаеш много добре.

Агентът изръмжа и се усмихна хитро.

Изминаха още няколко километра в мълчание.

— А жена ми?

— Да, можеш да останеш с нея.

— Колко остроумно!

— Извинявай. Тя ще получи каквото поиска. Какво знае?

— Всичко. — Мич се сети за момичето на плажа. — Е, почти всичко.

— Ще й намерим добре платена работа в Службата за социално осигуряване. Не се плаши, Мич.

— Ще бъде страхотно. До мига, когато някой от вашите хора се раздърдори. Тогава ще прочетеш във вестника за мен или за жена ми. Мафията никога не забравя, Тарънс. По-злопаметни са и от слоновете. И пазят тайна по-добре от вашите. Някои твои колеги са погубвали хора, не отричай това.

— Не го отричам. И ще ти призная, че мафиотите са много изобретателни, наумят ли си да очистят някого.

— Благодаря за информацията. И какво да правя аз?

— Трябва да решиш сам. Имаме около двеста хиляди свидетели, които живеят из цялата страна с нови имена, нов дом и нова работа. Всичко е на твоя страна.

— И аз трябва да си опитам шанса?

— Да. Или си слагаш главата в торбата, или ще се правиш на велик адвокат и ще се молиш никога да не нахлуем във фирмата.

— Чудесен избор, Тарънс, няма що.

— Наистина е чудесен и се радвам, че можеш да избираш.

Жената, която пътуваше със стария негър с бастуна, стана бавно от мястото си и тръгна, клатушкайки се, към тях. Подпираше се на облегалките. Тарънс се наклони към Мич, когато тя мина край тях. Не смееше да говори, когато наблизо имаше непознат. Жената бе най-малко на деветдесет години, едвам ходеше, по всяка вероятност бе неграмотна и ни най-малко не се интересуваше от Тарънс. Но той тутакси замълча.

След петнадесет минути вратата на тоалетната се отвори и се чу шумът на пуснатата вода. Старицата се затътри към предните седалки и се намести на мястото си.

— Кой е Джак Олдрич? — попита Мич.

Допускаше, че го използуват за прикритие, и с крайчеца на окото внимателно наблюдаваше реакцията на Тарънс. Той вдигна очи от книгата и се загледа в седалката отпред.

— Името ми е познато. Но не се сещам кой е този човек.

Мич отново се загледа през прозореца. Тарънс знаеше — преди да отговори, бе трепнал и очите му бързо се бяха присвили. Мич наблюдаваше движението на запад.

— Та кой е? — попита Тарънс накрая.

— Не го ли познаваш?

— Ако го познавах, нямаше да питам.

— Работи във фирмата. Би трябвало да го знаеш, Тарънс.

— В града има колкото искаш адвокати. Вероятно ги познаваш всичките.

— Познавам тези, които работят в „Бендини, Ламбърт и Лок“, тихата фирмичка, която проучвате от десет години. Олдрич е в нея от шест години, по непотвърдени данни преди два месеца ФБР се е опитало да установи контакт с него. Вярно ли е?

— Опашата лъжа. Кой ти го каза?

— Няма значение. Носи се такъв слух.

— Това е лъжа. От август насам не сме говорили с никого, освен с теб. Честна дума. И не смятаме да говорим с никого, освен ако, разбира се, не откажеш и не сме принудени да се насочим към друг.

— Никога ли не си говорил е Олдрич?

— Нали ти казах.

Мич кимна и взе едно списание. Половин час пътуваха, без да продумат. Тарънс остави романа и най-после рече:

— Слушай, Мич, след около час ще бъдем в Ноксвил. Трябва да се разберем. Утре сутринта Войлс ще има да ме разпитва.

— Колко ще получа?

— Половин милион.

Всеки уважаващ себе си адвокат знае, че първото предложение трябва да се отклони. Във всички случаи. Бе виждал как Ейвъри зяпва от изненада и яростно клати глава с истинско отвращение и недоумение при първите предложения, колкото и разумни да са те. Щяха да последват нови предложения и контра-предложения, щяха да се попазарят, ала първото предложение винаги биваше отклонявано.

Затова Мич поклати глава, усмихна се към прозореца, сякаш го бе очаквал, и отказа петстотинте хиляди долара.

— Нещо смешно ли казах? — попита Тарънс, който не бе адвокат, нито пък го биваше да се пазари.

— Това е смехотворно, Тарънс. То оставаше да напусна една златна мина срещу някакъв си половин милион. Като се приспаднат данъците, в най-добрия случай ще останат чисти триста хиляди.

— Ами ако закрием златната мина и пратим всички вас, изтънчените преуспяващи адвокатчета зад решетките?

— Ако. Ако. Ако знаехте толкова много, защо досега не сте направили нищо? Войлс подметна, че чакате от десет години. Добре пипате, няма що. Винаги ли сте толкова чевръсти?

— Ще поемеш ли риска, Макдиър? Ще ни трябват още най-много пет години, после правим на нищо фирмата и те пращаме на топло. И тогава ще е все едно колко време ни е било нужно, нали? Резултатът ще е същият, Мич.

— Извинявай. Мислех, че преговаряме, а не се заплашваме.

— Направих ти предложение.

— Сумата е твърде ниска. Очаквате от мен нещо, с чиято помощ ще възбудите съдебно дирене срещу едни от най-неуловимите престъпници в Щатите, нещо, което може да ми коства живота. И ми предлагате някакво жалко подаяние. Най-малко три милиона.

Тарънс не трепна, не се смръщи. Прие контра-предложението със спокойно, ведро лице и Мич си даде сметка, че сумата не надхвърля определените граници.

— Това са много пари — рече агентът почти на себе си. — Едва ли някога сме плащали такава баснословна цена.

— Но можете да си го позволите, нали?

— Съмнявам се. Трябва да говоря с директора.

— С директора ли? Смятах, че ти е дал всички пълномощия за този случай. Налага ли се непрекъснато да тичаме при директора, докато се споразумеем?

— Какво още искаш?

— Имам предвид още някои неща, но ще ги обсъждаме едва след като уточним парите.

Старецът с бастуна очевидно не бе добре с бъбреците. Пак се изправи и закрета към задната част на автобуса. Тарънс отново се зачете в книгата. Мич запрелиства стар брой на списание.

 

 

В осем без две минути автобусът свърна от магистралата. Тарънс се наведе към Мич и прошепна:

— Излез през предния изход на автогарата. Ще видиш младеж с оранжева тениска на университета на Тенеси, ще е застанал до стара бяла кола модел „Бронко“. Ще те познае и ще се обърне към теб с името Джефри. Ръкувайте се като стари приятели и се качете в колата. Той ще те закара при твоята.

— Къде е? — прошепна Мич.

— Зад едно общежитие в университетското градче.

— Проверили ли са дали има подслушвателно устройство?

— Сигурно. Питай момчето. Ако са те следили, когато си напускал Мемфис, може вече да подозират нещо. Иди с колата в Хендерсън. На около шестдесет километра от Нашвил е. Там има мотел от веригата „Холидей Ин“. Ние също ще внимаваме и ако има нещо съмнително, ще те потърся в понеделник сутринта.

— Кога ще се качим пак на автобус?

— Във вторник жена ти има рожден ден. Запази маса в „Гризанти“, италианския ресторант при летището. Точно в девет часа иди при автомата за цигари, пусни шест монети по двадесет и пет цента и си купи някакви цигари. Заедно с пакета ще падне една касета. Купи си уокмен и чуй записа в колата, не вкъщи и в никакъв случай в кабинета. Използвай слушалките. Нека и жена ти го чуе. Ще ти съобщя най-голямата сума, която сме в състояние да дадем. Ще ти обясня и някои неща. Прослушай касетата няколко пъти и я унищожи.

— Не е ли доста сложно?

— Сложно е, но половин месец не бива да разговаряме. Наблюдават те и те подслушват, Мич. И са много опитни. Не го забравяй.

— Не се тревожи.

— С какъв номер играеше в гимназията?

— Четиринадесети.

— А в колежа?

— Четиринадесети.

— Значи кодовият ти номер ще бъде 1-4-1-4. В четвъртък вечер се обади от уличен автомат на номер 757–6000. Ще чуеш глас, който ще ти каже нещо, включващо кодовия номер. След това ще чуеш записан моя глас, ще ти задам няколко въпроса. Ще започнем оттам.

— Защо и занапред не работя адвокатска работа?

Автобусът стигна на автогарата и спря.

— Продължавам за Атланта — обясни агентът. — Няма да се видим две седмици. Ако се случи нещо непредвидено, обади се на някой от телефоните, които ти дадох.

Мич застана на пътеката в автобуса и погледна Тарънс.

— Три милиона. Нито цент по-малко. Щом пилеете милиарди за борбата с организираната престъпност, все ще намерите три милиона и за мен. Освен това, Тарънс, имам и трета възможност. Мога да изчезна някоя нощ, и толкоз. Сторя ли го, вие с клана Моролто можете да си се гоните до второ пришествие, а през това време аз ще играя домино някъде на Карибите.

— Е, да, Мич, сигурно ще изиграеш една-две игри, но след седмица те ще те спипат. А ние няма да сме там, за да те охраняваме. Довиждане, моето момче.

Мич скочи от автобуса и излезе тичешком от автогарата.