Кир Буличов
Горният град

Пролог

Залата на Съвета на директорите не бе ремонтирана от години. Свещените фрески, с които таванът беше изрисуван, бяха избелели, влажни петна с най-причудливи форми ги покриваха и придаваха загадъчност на баталните сцени.

Господин директорът Спел разглеждаше тавана и се мъчеше да отгатне смисъла на рисунките. Той не искаше да покаже, че се интересува от онова, което ставаше в залата.

Господин директорът Мекил, началник на полицията, вече завършваше речта си и до слуха на Спел стигаха откъслечни изрази: „… Престъпно нарушавайки Реда, инженер Лемен… Опорочавайки честното име на едно от най-уважаваните семейства, инженер Лемен…“

Мекил, по прякор Мокрицата, имаше предвид семейство Спел: инженер Лемен се канеше да се жени за дъщерята на Спел.

Шестнадесетте директори, които седяха в твърдите дървени кресла около масивната, лъсната от лактите им маса, слушаха внимателно и се мъчеха да разберат каква заплаха за всеки от тях крие гневната реч на Мокрицата. Слаб, мрачен, приличен на прилеп, Първият директор Калгар замислено въртеше с пръсти камбанката. За него не бе изгодно властта на началника на полицията да бъде разширена, а престъплението на Лемен, това бе ясно за всеки, беше наполовина измислено от Мекил.

Калгар погледна към Спел. Той разглеждаше фреските на тавана. Спел не беше посмял да се опълчи срещу Мокрицата и сега даваше вид, че това, което става, не го засяга.

Мокрицата свърши. Директорите се размърдаха. Някой се закашли. Калгар стана. Той беше Първи директор и той трябва да проведе гласуването.

— Господин Спел — каза Калгар, — съгласен ли сте, че нарушителят на Реда инженер Лемен заслужава смърт в Огнената Бездна?

Спел наведе глава.

— Господин директорът на шахтите?

Директорът на шахтите дълго дъвка устните си, давайки вид, че мисли. Калгар се досети, че Мокрицата му е платил, но недостатъчно.

— Предполагам, че постъпките на инженер Лемен излизат, така да се каже, извън рамките… А неговата идея за съществуването на Горния Град…

— Ние съдим Лемен не за идеи, а за нарушаване на Реда — прекъсна го Мекил.

— Да — каза Директорът на шахтите бързо. — Да, да…

— Господин директорът на комуникациите?

Директорът на комуникациите има болен черен дроб. Той се мръщи, вслушва се в болката, изважда шишенце с лекарство и махва със свободната си ръка — разбира се, какво има да се обсъжда…

Когато и последният от директорите гласува за смъртта на Лемен, Калгар се надигна тежко.

— Тогава — каза той, — съгласно с Традициите и Реда трябва да направим всеобщо Уведомяване. Господин Директор Спел!

Пазителят на ключа, директорът Спел бавно се изправи. Мокрицата го гледаше. Настъпил бе часът на неговото тържество.

На вратата Спел се обърна. До черната завеса, която закриваше входа на залата за заседания, сред чиновниците, жреците, лакеите и охраната стоеше и неговият син във формата на офицер от тайната полиция. Спел-старши срещна погледа му. Спел-младши незабелязано кимна.

Тъмните коридори

Крони се събуди по-рано от обичайното. Зад вратата се чуваха стъпки и гласове, въздишки и тежка кашлица: нощната смяна от азбестовата фабрика си отиваше. Обикновено се събуждаше, когато крачките затихваха. Събуждаше се от тишината.

Като отметна скъсаното одеало, Крони стъпи на пода. Кандилото пред евтината статуйка на бог Ред бе изгаснало. Свивайки пръстите на краката си, Крони се приближи до масата, напипа кутията със земно масло и доля в кандилото. Стана по-светло и като че ли по-топло.

Крони погледна в парченцето огледало, опряно на статуйката. Лицето му не се побра в него. Виждаше само едно светло око, сноп рано посивели твърди коси, тънък нос, сянката на който скриваше хлътналата буза, и дълбока бръчка, която се спущаше към ъгъла на бледите устни. От вчера по лицето му бяха останали ивици от сажди.

Приготви се, взе сандъчето с инструментите, зави в парцал и пъхна в джоба си студените остатъци от вчерашната храна. Обувките му стояха до вратата. Крони духна кандилото.

До поточето, което пълнеше басейна, вече се бяха събрали жени. Някои перяха, други пълнеха вода.

— Махай се от тук — разшумяха се те, когато видяха, че Крони се съблича. — Ще ни развалиш цялата вода, вонящ тръбар!

Крони не им отговори. Седна на края на басейна и спусна краката си в студената сапунена вода.

— Ей сега ще извикам мъжа си — заплаши го Ратни, жената на кварталния пазач.

— Извикай го — подкрепиха я жените. — Нека да се мие в локвата.

Крони извади от сандъчето парче сапун.

— Защо ти е толкова много сапун? — попита го старицата, която живееше над Крони. — Дай ми го.

Но Крони не чуваше жените. Наведе се и сапуниса главата си.

Една жена, не видя коя е, за да се подмаже пред Ратни, се промъкна отзад и изля върху него ведро със сапунена вода. От изненада Крони падна в басейна. Жените започнаха да му се присмиват. Друга поиска да хвърли сандъчето му в басейна, но старицата седна върху него.

Крони излезе от водата и отиде до нишата, за да изцеди панталоните си. Когато се върна при басейна, старицата стана от сандъчето и без да каже нищо, протегна жилестата си ръка. Крони й даде парчето сапун, което не бе изпуснал и в басейна. Взе сандъчето и тръгна нататък, приглаждайки мокрите си коси.

Ако беше някой друг ден, Крони би побеснял от всичко това, но днес беше друго. Той стигна до асансьора и се поклони на пазача. Пазачът се обърна.

Крони беше тръгнал по-рано и затова в асансьора не срещна постоянните си спътници. Внезапно си помисли, че през целия си живот е срещал твърде малко хора. И все едни и същи. С които работи, с които пътува и някои от съседите си. А има и хора, които мъчно могат да се приемат за такива, защото са като наводнението или като срутването. Това са бирникът и онези, които идват при месечните обиски.

Асансьорът спря. Влязоха нови хора. Беше вече препълнен и Крони чуваше как старите въжета скърцат. Но пазачът не искаше да го пуща още веднъж.

— Някой ден ще паднем — тихо каза побелял техник.

През главите на съседите си Крони гледаше блестящите разноцветни петна по стените на шахтата. Над всички се точеше тясна червена ивица. „В бояджийската работилница се е спукала тръба“ — помисли си тръбарят.

 

 

— Какво така си подранил? — запита го майсторът. Седеше до масата и зачертаваше с късче графит върху плана на някакъв сектор.

— Исках да се измия, а жените не ми дадоха.

Майсторът беше добър, можеше да поговори с него.

— На стената на шахтата видях червено петно — каза Крони. — Сигурно в бояджийската работилница тече тръба.

— Знам — потвърди съмнението му майсторът. — Вече изпратих хора. Днес мини малко след участъка и виж не може ли да се изключи осма линия. Тя почти не тегли.

Влязоха надзорниците от нощната смяна, целите потънали в кал и зли като дяволи.

— Запоихте ли? — попита майсторът.

— Утре отново ще се скъса — измърмори старшият надзорник. Всички клекнаха край стената и старшият веднага задряма.

— Е, аз да тръгвам — каза Крони и взе от ъгъла едно руло тел.

— Да си беше закърпил обувките — посъветва го майсторът.

— Още са здрави — отвърна Крони.

 

 

Всички хора работят заедно. Във фабриките или в канцелариите, в казармата или в топлоцентралата. Само тръбарите и мишеловците прекарват дните си, без да видят един човек. Можеш да презираш тръбарите и да не ги пущаш до общия басейн, но без тях целият свят отдавна би загинал. Ако се изчисли колко тръби е закърпил, колко дупки е намерил, колко изолация е намотал и колко запушвания е прочистил, ще излезе, че Крони е по-нужен от самия директор Калгар.

Миналата година и през ум не би му минало, че може да сравни тръбаря с някой от чистите. Светът, в който той живееше, беше разумно и строго устроен от бог Ред, излязъл от червения мрак, за да научи хората да се обличат и да осветяват пътя си. Бог предал своето вълшебно кандило на чистите и те, подбуждани от добри мисли, си разделили светлината със своите по-малки братя. Те хранеха и обличаха мръсните, даваха им работа и ги наказваха строго, но с обич.

Спря до ръждясалата желязна ограда, зад която можеха да отиват само тръбарите. Сложи сандъчето на пода, сне от рамо телта и клекна до статуята на бог Ред. Колената на бога блестяха от масло — тръбарите, които тръгваха на дежурство, молеха бога за благосклонност.

Крони отключи решетката и навлезе в дългия служебен тунел. На всеки сто крачки по тавана висеха мъждиви лампи. По стените се точеха кабели и тръби. По-дебелите тръби вървяха по пода. Крони стоеше и се вслушваше в гласовете им. Беше свикнал по слух да определя състоянието им. Като че ли всичко беше наред. Само тръбата, по която течеше гореща вода към гъбарниците, въздишаше.

Крони спря при отвесната шахта и внимателно огледа местата, където кабелите и тръбите отиваха нагоре и надолу. Най-често утечки възникваха при извивките. Крони трябваше да върви нататък, до третия завой, където свършваше неговият участък, и там да се спусне надолу. Но Крони мина стълбата и извървя още триста крачки извън границите на служебния участък. Това вече беше нарушение. На тръбарите бе забранено да се движат по далечните коридори.

По-рано в шахтата имало подемник. Сега той висеше между етажите, бяха го забравили и някой много отдавна бе пробил в тавана и пода му дупки, за да може да се минава в долния етаж.

В шахтата бе тъмно. Крони запали фенера и го закрепи на челото си, за да освободи ръцете си. Промъквайки се през ръждясалия скелет на подемника, Крони скъса якето си и се ядоса, защото ново щеше да получи едва след осемдесет дена.

Наведе се над дупката и хвърли сандъчето долу, после увисна на ръце и скочи след него. Стоеше върху широк корниз, образуван от бетонната плоча, отчупена от стената на шахтата, и заседнала там. Ослуша се. Някъде далеч от тавана се откъсна водна капка и тупна на мокрия под. Този сектор беше отдавна напуснат и там живееха само привидения.

Надзирателите, които идваха на тези етажи, казваха още, че плъховете тук се движат на групи и да не ти дава бог да налетиш на тях.

Но инженер Рази каза, че освен тръбар, никой друг не може да намери библиотеката. Крони е тръбар и той има ключ за желязната решетка.

Крони закрепи края на телта към плочата. Помисли си дали да не остави и сандъчето си, но не посмя да се раздели с него. После дръпна телта. Беше здрава. Започна да се спуща, закрепил сандъчето си през рамо и навел глава, така че през цялото време лъчът светлина да бъде насочен надолу.

Подметките на обувките му звънливо тупнаха на пода. По дъното на тунела течеше ручей и десният му крак веднага се намокри. Крони отстъпи крачка назад, притисна се до стената и мръдна глава. Светлият лъч се плъзна по стените и се изгуби в дъното на тунела. Трябваше да върви наляво, до голямата зала.

Водата под краката му бе студена, от нея се носеха разни миризми и по тях тръбарят откриваше от къде води началото си ручеят. Миришеше на сапун от кварталните басейни, на киселина, на отработено масло, на помия. Крони си представи как ручеят се събира от капките, които се стичаха по пукнатините на тръбите, и, спущайки се от етаж на етаж, намираха пътя към Бездната.

Отзад се чу шум, сякаш капка вода се бе изтъркулила по стената. Слухът на Крони го отдели от другите шумове на града и той се обърна рязко, стараейки се в същото време да се притисне до стената.

Зад него вървеше едър плъх. Той не бързаше и когато лъчът на фенера го освети, приклекна и зачака, докато Крони се отдалечи. В движенията на плъха имаше някаква неприятна разумност.

Тръгна по-бързо, трябваше да стигне до къщите на Прадедите. Крони не знаеше какво представляват къщите на Прадедите, а инженер Рази му каза само, че някога центърът на Града е бил точно там.

Дребният, откъснат от света човек, бързаше по тунела, светлината на фенера сочеше на обитателите на мрака къде отива той, но да се откаже от светлината го беше страх. Плъховете, мокриците, червеите и привиденията можеха да виждат без очи. Крони, макар че беше много по-приспособен към това пътешествие, отколкото останалите хора, в тъмнината оставаше беззащитен.

Плъхът ситнеше зад него. Спираше се и изчакваше, когато Крони се обърнеше. Замери го с камък. Камъкът не го достигна и плъхът само наведе глава, сякаш се досещаше, че няма да го стигне. Така вървяха може би час, може би по-малко.

И изведнъж напред проблясна светлина. Зелена, мътна, сякаш отражение в дълбока вода. Крони тръгна по-бавно. В тези места не би трябвало да има светлина. Внезапно си помисли колко уютен е неговият дом и вече не изпитваше неприязън към госпожа Ратни, която само защищаваше Реда и не му желаеше злото. Крони разбра, че не бива да върви по-нататък. Обърна се, обмисляйки как да се върне назад, така че плъхът да не го захапе.

Но плъхът не беше сам. Вече бяха три. Държаха се като преследвачи в хайка. Само че не се суетяха, не викаха и не удряха по ламарини. Те чакаха. И когато Крони направи няколко крачки насреща им, не трепнаха, а приклекнаха на задните си лапи.

Крони не посмя да тръгне към плъховете. Обърна се и като наведе глава, за да освети с фенера под краката си, побягна към зелената светлина. Това беше неразумно, но той не можеше да преодолее страха си от плъховете.

Тунелът свърши внезапно. Струваше му се, че трябва още дълго да бяга към зелената светлина, но се излъга. Таванът на огромна пещера, надупчена от милиони ходове, просветваше бледо. Зелени гъсеници-светулки пълзяха из тях и създаваха общото светене, толкова силно, че в светлината му се виждаха къщите.

Крони се успокои. Плъховете изчезнаха някъде, сигурно бяха останали в тунела.

Значи инженер Рази бе прав. Крони стигна до къщите на Прадедите. Потънали в скалата, те се издаваха навън с порутените си фасади. По някои от прозорците се бяха запазили парченца стъкла. В Града стъклото се ценеше високо и Крони реши, че на обратния път ще вземе няколко къса: от тях правеха огледала.

Крони приближи до вратата на най-близката къща и погледна вътре. Някога подът на къщата е бил покрит със синтетична материя, но, отивайки си, стопаните я бяха свалили и бе останала само ръждясалата метална решетка. Първата стая бе голяма. Крони никога не беше влизал в такава голяма стая.

Като стъпваше внимателно по решетката, за да не падне, и си светваше от време на време надолу, Крони премина през стаята и влезе в следващата, издълбана в скалата. В ъгъла нещо блесна и Крони се наведе. От пода му се зъбеше череп. Ритна го встрани и вдигна една желязна каска. Почти не беше ръждясала. По средата имаше гребен със зъбци, а отпред — права козирка.

Разрови с крак костите и парцалите. И не напразно. Там лежеше голям широк нож. Такъв нож сигурно струваше луди пари.

Почувствува, че някой го гледа в гърба. Обърна се. На вратата стоеше едно привидение. Високо, синьо, светещо безлико привидение. Крони изохка, загуби равновесие и падна, като удари с лакът черепа. Тръбарят знаеше, че ще умре, защото го бе намерил бившият стопанин на празната къща, злият дух, който никой не трябва да вижда.

Но не стана нищо. Само фенерът угасна. Добре че не се счупи. Без фенер не би се измъкнал… После го заболя кракът. Накуцвайки, Крони пресече предната стая и погледна през отвора на вратата. Привидението не се виждаше, но напреки на улицата, отрязвайки връщането му назад към тунела, в редица бяха наклякали плъхове. Заплаши ги с ножа. Плъховете не мръднаха. Те чакаха. Крони щракна запалката на фенера и той светна. Без желание плъховете се дръпнаха в зеления полумрак.

Но щом пристъпи отново напред, веднага три плъха се насочиха към него. Не се приближаваха до тръбаря, а се зъбеха, скачаха край него, изплъзваха се от замахванията на ножа и най-сетне постигнаха своето — Крони се втурна да бяга. Сандъчето го удряше по хълбока, каската му дотежа и се изкриви… Един от плъховете захапа крака му и веднага отскочи.

И сега Крони разбра къде го насочваха плъховете. Напред, напречно на тесния проход, в който той изтича, в редица стояха други плъхове. Преследвачите бяха постигнали своето…

Тръбарят се огледа. Зад него беше входът на една къща. Изкачи се по двете каменни стъпала и спря в отвора. Ако не го нападнат отзад, ще може да се отбранява.

И тогава плъховете се нахвърлиха върху Крони. Скачаха като паяци-ловци, а той ги съсичаше, без да обръща внимание, че го хапят. Всеки нов натиск на ордата заставяше Крони да отстъпи по крачка, за да не могат да го заобиколят изотзад.

Гърбът на тръбаря се опря в нещо твърдо. Със свободната си ръка той напипа някаква стена, която бе изградена от неравни камъни, и се издигаше нагоре. Започна да търси пролука в нея. Чукаше камъните, блъскаше ги и изведнъж усети, че един от тях се размърда. Като се бранеше от плъховете, Крони стегна мускули, избута го и падна в следващото помещение, почти без да усети удара в каменния под. Сякаш в полусън Крони стана, напипа с ръка парчето, което бе паднало от натрупаните камъни, вдигна го и закри черния отвор.

А после се отпусна на пода, опъна крака и се унесе.

 

 

Отвори очи. Над главата си видя златен кръг и не можа да разбере защо над него има толкова много злато. Опита се да обърне глава, лъчът на фенера се отплесна встрани, плъзна се, проточвайки се по стената, и Крони си спомни всичко.

Ослуша се. Чу шумолене и слаб писък — шумоленето бе ясно и утешително. Плъховете не искаха да се откажат от жертвата си и стържеха по каменната преграда. После чу въздишка. Съвсем наблизо. Крони замря. Какво чудовище го дебне сега в тъмното? Прекара ръка по студения под. Пръстите му напипаха дръжката на ножа. Така беше по-сигурно. После освети насрещната стена. В ъгъла лежаха куп парцали. Купът се размърда, замря и отново се чу дълга въздишка. Крони се отпусна на ръцете си и запълзя, като държеше ножа пред себе си.

Между парцалите се виждаше част от лице — бели коси, остър, сякаш източен от креда, нос. Трепна син клепач и се видя блестящо безумно око. Слаба трепереща ръка се вдигна в отбранителен жест, дълги нокти се целеха в лицето на Крони, но ръката беше безсилна и падна, сякаш се стопи в купчината дрипи.

Отвори се беззъба и черна уста. Човекът искаше да каже нещо, но се чу само хриптене. И Крони не отведнъж разбра думите:

— Иди си… войнико…

— Аз не съм войник — каза Крони. — Аз съм тръбар.

— Тръбар… — изхриптя човекът. — Вода…

Изведнъж Крони осъзна, че и той самият е страшно жаден.

— Къде има вода? — попита той.

— По-нататък, ето там…

Човекът показа с очи навътре в стаята. Като се държеше за стената, Крони тръгна и чу ромоленето на тънка струя вода, която течеше в една пукнатина. Подложи каската и чака дълго, докато на дъното й се събере малко вода. Изпи я наведнъж. После отново подложи каската под струйката и се замисли. Тук живееше човек, а човек в тези места не би могъл да живее.

Непознатият чакаше. Светлината на фенера се отрази в зениците му.

— Ето, донесох — каза Крони, за да разпръсне тишината.

Наведе се и вдигна леката гореща глава на човека. Той пи дълго и сякаш неумело, после затвори очи. Главата му вяло се отметна и Крони се изплаши, че човекът умря.

— Почакай — каза Крони, сякаш искаше да го спре да не потъва в мрака, от който никой не се връща.

— Тук съм — каза човекът неочаквано с ясен и твърд глас. — Отдавна не съм пил вода. Не си спомням откога не съм пил.

Из под склопените клепачи се процедиха малки сълзи и мокри браздулици се проточиха по хлътналите му бузи.

— Ти сигурно си гладен — каза Крони. — Имам храна.

— Благодаря — каза човекът, без да отваря очи. — Не ми е нужно нищо вече. Уморен съм. Аз съм мъртъв.

— Жив си, жив — каза Крони и веднага разбра: разбира се, човекът беше вече прекрачил границата, зад която няма живот.

— Щастлив съм — повтори човекът. — Напих се с вода. И се напих от ръката на човек. Колко е страшно да умреш сам и да знаеш, че плъховете непременно ще стигнат до теб…

— Знаеш ли пътя към библиотеката? — попита Крони. Искаше да попита за обратния път, към хората, по който можеше да мине, без да срещне плъховете. Но попита за библиотеката.

— Дай ми още вода — каза човекът.

Крони допря каската до устните му. Човекът пи дълго.

— Библиотеката — това е мястото, където има много стари книги — каза Крони. — В книгите е разказано за Града, за Горния град.

— Кому са нужни книги? — каза човекът и замълча. Тишината беше дълга и Крони чу как зад стената плъховете драскат. После човекът запита: — Защо са ти книги? Та ти си тръбар.

Наистина Крони не бе учил. Една година беше работил като калфа и умееше малко да чете, ориентираше се в схемите на подземните коридори и знаеше достатъчно, за да стане добър тръбар. После с годините се беше научил да разбира тръбите.

— А аз учих — каза човекът и отново млъкна. С всяка минута той говореше все по-трудно. — Книгите… тях ги четат плъховете.

Човекът се засмя, загъргори, дишането му секна и веднага, сякаш се страхуваше, че няма да успее, заговори бързо и настойчиво:

— Аз бях инженер. Наруших Реда. Обичах дъщерята на господин Спел. Мокрицата ни проследи. Трябваше да ме хвърлят в Бездната… Но семейство Спел ми помогна да избягам. Да избягам, за да умра тук…

Крони разбра, че човекът ще умре.

— Как да стигна до библиотеката? — наведе се той над него.

Устните на човека мръднаха:

— Върви към привиденията… върви нататък, зад вратата…

Плъховете драскаха по купчината камъни. Крони разбута парцалите и върху гърдите на човека напипа желязна пластинка — опознавателният знак с името и номера. Когато човек умира, вземат знака. Така е прието. Тръбарят пъхна знака в джоба си.

До ручейчето, от което бе взел водата, намери вратата. Отначало дори не разбра, че е желязна. Сигурно е станало някакво чудо, щом никой от напущащите не е взел със себе си вратата от истинска стомана.

Зад вратата нямаше нищо. В лицето му едва полъхна свеж въздух и Крони разбра, че пред него има голямо открито пространство.

 

 

… Беше странна зала. Такава Крони не бе виждал. Висока, трите й стени бяха гладки, сякаш полирани. Четвъртата се заемаше от блестящо, непомръкнало от времето командно табло. В него имаше много отвори, там някога са се намирали уреди и механизми. Всичко бе изтръгнато, измъкнато и изрязано, отвсякъде стърчаха краищата на проводници и огънати оси: когато са напущали, не са се грижили за реда — грабили и отнасяли.

Богатството изуми Крони. Всяка метална кутийка струва повече, отколкото Крони припечелва за един месец. Започна да събира и слага в сандъчето, като се стараеше нещата да бъдат малки, нови и блестящи. Сандъчето вече не можеше да се затвори. Крони започна да пъха в джобовете. Трудно му беше да си тръгне. Забрави за библиотеката, забрави как ще се върне горе.

Крони въздъхна. Провървя му. Вече е богат за цял живот, може да забрави за другия Град и за библиотеката, защото богатият човек не трябва да мечтае за онова, което не съществува.

… Синият прозрачен стълб стоеше до него и гледаше как новоизпеченият богаташ пъха плячката по джобовете си. Привидението не го заплашваше, но изведнъж направи нещо, което съвсем не можеше да се очаква. То се наведе и вдигна изхвърленото от джоба парче храна, която приготвяха от плесени и лишеи, като добавяха за вкус и дребни орехчета, които растяха по стените. Привидението въртеше парчето и го миришеше. То имаше ръце, които не приличаха на ръцете на хората, глава без очи и уста. Устата се отвори по-надолу, някъде на гърдите. Крони остана изумен. Привидението ядеше неговата храна. То можеше да яде и това означаваше, че светлият стълб не беше дух.

Тръбарят си спомни за последните думи на умиращия човек, които беше приел за бълнуване: „Върви при привиденията“.

— Ще ти дам още храна — каза Крони, като искаше да предразположи привидението. Може би то е оставено при тези вещи, за да ги пази. — Можеш ли да ми покажеш пътя до библиотеката?

Привидението заплува напред, а Крони взе сандъчето и тръгна след него.

Отново вървяха по коридор, на тавана на който се точеха проводници, а под краката им се виждаха секции от тръби. Сандъчето тежеше. Крони се намръщи. Току-що мислеше как по-скоро да се върне в къщи, да стане богат, а ето че отново върви към библиотеката, макар че с всяка крачка, с всяка минута връщането става по-опасно. Много му е притрябвала тази библиотека! Крони се ругаеше и придумваше, а сам послушно вървеше след стълба син дим, спущайки се все по-дълбоко и все по-близо до Огнената Бездна.

Стигнаха до задънено място в края на коридора. Подът беше изграден от квадратни плочи.

— Къде ме доведе? — изплаши се Крони.

Над един от квадратите привидението се сви на кълбо.

Крони приближи. Привидението се отмести. Плочата ясно изтропа под него.

— Разбрах — каза Крони. Опита се да пъхне пръсти в процепа между плочите, но той беше твърде тесен. — Да имах сега една пръчка.

Спомни си, че някакви пръти се търкаляха в коридора, по който вървяха.

— Ей сега ще се върна — каза той.

Пъхна донесения прът в цепнатината и плочата поддаде почти веднага. Крони ловко я подхвана и отмести.

— Дълбоко ли е тук? — попита той.

Не чакаше отговор. Легна на ръба. Лъчът на фенера стигна дъното. Лъхна го суха топлина, за която толкова мечтаеш, когато се върнеш от работа. Подът беше наблизо. Обикновен етаж, около десетина лакти. Привидението се мушна до него, потъна долу и се дръпна от отвора. Само по синия отблясък Крони можеше да се досети, че го чака.

Скочи долу. Подът беше топъл.

Привидението беше тръгнало по коридора и сега Крони направи още едно удивително откритие. По стените имаше следи от огън, сякаш някой бе бягал по него с димящ факел в ръка. Всичко друго беше така, сякаш хората си бяха отишли вчера. И пластмасовите тапети по стените, и синтетичният килим на пода, и вратите, и лампите по тавана, затворени със стъклени абажури — всичко се беше запазило. Сандъчето, което току-що беше цяло съкровище за Крони, изведнъж загуби ценността си.

Тръбарят не поглеждаше в стаите и в страничните коридори. Бързаше след синия стълб. А той се движеше уверено край отворените и открехнати врати, край завесите, изтъкани от блестящи нишки, край купчини винтовки и дълги сандъци с патрони…

Привидението спря пред затворена врата. Изчакваше Крони.

— Тук ли е? — попита Крони.

Привидението стоеше неподвижно.

Крони бутна вратата и се намери в библиотеката.

Тук беше толкова горещо, че устните му пресъхнаха веднага. Книги имаше навсякъде — по лавиците и на купища по пода. Крони знаеше как изглеждат книгите, защото бе виждал книгата на Реда, а когато постъпваше на работа, се бе клел пред книгата на Закона.

Взе една книга от лавицата и видя, че е обгоряла. Беше горд, защото бе минал там, където никой друг не бе минавал, и бе намерил библиотеката.

Отвори книгата и страниците й се разсипаха на пепел. Черен облак от прах падна на пода. Другата книга се разпадна още преди да я снеме от лавицата. Превърна се в купчинка сива пепел, в която чернееха обгорели парченца хартия.

Някога в библиотеката станало много горещо. Кой знае защо огън не избухнал, но всичко се овъглило, разрушили се връзките в предметите и хартията загубила здравината си.

Тръбарят извади от купчината пепел три страници, обгорели по краищата. Нека има доказателство, че е бил тук.

Крони бродеше безцелно по горещия коридор, отдалечавайки се от библиотеката, и не забелязваше разхвърляните наоколо богатства. Привидението го изпревари, като едва го докосна. Той напипа в джоба си парче храна, малко, последното, и го протегна на синия стълб.

— Поне ти да можеше да говориш — каза Крони. — А може би има и друга библиотека?

Но сам знаеше, че едва ли е имало втора.

Когато всичко свърши, възбудата не напусна веднага Крони. Той се връщаше към действителността на тласъци, сякаш разкъсваше една след друга хартиени прегради.

След всяка крачка сандъчето ставаше все по-тежко.

Привидението отново заплува напред, но след няколко минути замря до стената и започна да се губи в нея, като вода в пукнатина.

Когато Крони стигна до това място, той наистина видя пукнатина. Дълбоко в нея синееше следата на привидението.

— Хей! — извика Крони и прилепи каската до пукнатината. — Къде отиваш? Аз не мога да мина от тук!

Но синята светлина се беше разтворила в тъмнината. Отслабналият лъч на фенера се губеше в затрупания с непотребни неща коридор.

Гърбът го заболя, краката му отмаляха. Реши да почине, но не искаше да спира в коридора — всеки миг можеше да дотърчи някой случаен плъх. Трябва да намери някоя стая. С врата.

Намери я след сто крачки. Провери добре ли се затваря вратата, после огледа дали някой не се крие вътре. В стаята имаше маса и няколко стола. Под масата нещо блесна. Крони не разбра веднага, че това е пистолет.

Седна. Столът изскърца, но го издържа. Беше удобен, да можеше да си го занесе в къщи. Но щом се намести по-удобно, горещината и жаждата започнаха да го измъчват.

„Кой ли е бил тук последен? — мислеше си Крони. — И кой е седял до масата и отивайки си, е хвърлил пистолета под нея?“ Никога не бе държал в ръцете си оръжие, но знаеше как действува то. Кварталният пазач има пистолет. Веднъж го видя как застреля един крадец.

Крони протегна ръката си, която държеше пистолета, прицели се в ъгъла на стаята и натисна спусъка. Не очакваше, че пистолетът ще работи, та нали се търкаляше тук от толкова години. Оръжието подскочи в ръката му, стаята се освети от ярък пламък, нещо бухна и в ноздрите му нахлу острият мирис на огън и прах. Първата му мисъл бе да се отърве от пистолета, да го изхвърли, но пръстите му не поискаха да се разделят с оръжието.

После Крони огледа наоколо дали няма патрони. Обиколи масата и отмести столовете. Два пълнителя с патрони намери в средното чекмедже на масата. В долното имаше книжа и една книга с планове — Крони си помисли, че ако това са старите планове на Града, те ще са много нужни, и ги взе. Странно нещо е късметът. В библиотеката имаше хиляди книги и всички бяха унищожени. Тук — само една, но цяла.

На излизане обходи още веднъж с лъча на фенерчето стените и видя Картината. Беше малка и цветна. Приближи и насочи светлината към нея.

На Картината беше изобразен Градът.

Градът, за който разказваше инженер Рази, в съществуването на който тръбарят Крони бе така повярвал, че бе тръгнал да търси библиотеката му.

Вчера Крони бе само тръбар. Наистина, ходил бе на Четенията и бе слушал за Забраненото. Но днес той вече знаеше как е изглеждал Градът. И ще го покаже на другите. Сне Картината от стената. Тръгна бързо по коридора, сякаш знаеше накъде да върви.

Намери скоро асансьорната шахта. Тя отиваше като черен кладенец надолу и нагоре. Тръбарят се огледа. Близо до шахтата винаги има аварийна стълба.

И стълбата се намери. Беше изсечена в скалата. След няколко стъпала откри, че е затрупана на равнището на етажа, където беше тайната плоча. Намери прът и разклати бетонните парчета. Едва успя да отскочи встрани. Върху стълбата се посипаха бетон и камъни. Когато прахът се разсея, Крони тръгна нагоре. Всичко беше наред, гърбът не го болеше, краката не го въртяха.

Изкачи още два етажа и забеляза мътна светлина.

Трябваше дълго да върви към нея. Светлината проникваше през кръгъл отвор в края на тунела, преграден от обгоряла решетка. Там, сякаш в отворена врата на пещ, бушуваше пламък.

Като прикри лице с ръкава на дрехата си, Крони погледна в отвора и успя да разгледа огромната кухина, на дъното на която се издуваха, вълнуваха и източваха огнени езици. Отблясъците на огъня се полюшваха по стените, които се съединяваха някъде много високо горе. Натам се издигаха кълба сив дим. Тук-там по стените се виждаха отвори — входове на тунели и коридори. Някога и тук е било град, но езиците на Огнената Бездна бяха стигнали до него. Мащабите на катастрофата преизпълниха Крони с благоговение и ужас пред мощта на Бездната.

Не биваше повече да стои тук. Страхуваше се, че дрехите му ще се запалят.

Върна се обратно и скоро намери стълбата. След няколко извивки тя свърши и Крони попадна в безкраен лабиринт от празни ходове, зали и напуснати стаи. Мерна му се сянката на плъх. Крони стреля след нея, отмъщавайки си за страха, който го беше накарала да изпита ордата плъхове. Не погледна дали беше улучил, а забърза нататък, движим само от една цел — да се измъкне горе. След един час се натъкна на локва застояла вода и се напи от нея. Скоро попадна на кабел, който отиваше нагоре по тясна шахта. Кабелът беше електрически — значи горе са покрайнините на града, а долу — етажите на топлоцентралата…

Знакът на инженер Лемен

Когато излезе от асансьора, Крони застана в нерешителност: дали да си отиде в къщи и скрие нещата, или да се обади на майстора. А после разбра — все едно, ще го помъкнат в участъка, ще го разпитват и ще го бият. Трябва да отиде направо на Четенето. Там той ще даде намереното на инженера, ще разкаже всичко и заедно ще решат какво да прави.

Крони вървеше по едва осветените улици към къщата, където ставаше Четенето. Стигна до нея и почука три пъти на вратата. Почака и почука още два пъти.

Слабичко момиче с рошави коси открехна вратата и попита:

— Кого търсите?

— Майстора на асансьори — каза Крони. — Болят ме зъбите.

— Днес идваш късно, чичко — каза момичето.

Крони мина край него и влезе в нисък тесен коридор. Отдясно се виждаше врата.

Четенето беше в разгара си. Инженер Рази видя тръбаря, но не прекъсна разказа си. Другите започнаха да се обръщат. Крони седна тихо до чистичко момче от рудничното училище.

— Казват ни… — продължаваше Рази и Крони се помъчи да се заслуша в думите му, макар да знаеше, че новините, които носи, са много по-важни от думите на инженера. Приятно му бе да съзнава това, но не бързаше.

— Уверяват ни — сякаш гласът на инженера идваше отдалеч, — че този ред е установен открай време. Уверяват ни, че не някой друг, а сам бог Ред е наредил едни хора да живеят във вечен полумрак, в кал, в страх да не загубят къшея хляб, да умират от болести и да гледат как умират децата им. Пък и колко ли са децата в нашите катакомби? С всяка година по-малко.

В стаята имаше около петнадесет души. Крони познаваше всички или ги бе виждал и по-рано. Лампата висеше право над тясната глава на Рази и лицето му изглеждаше сякаш изсечено от камък.

Когато Крони за първи път заговори с Рази, той се мъчеше да не го гледа. Страшно му бе да си помисли, че един истински инженер, който живее на горния етаж и се облича така чисто, може да седи редом с един тръбар. Този инженер бе Враг на Реда и всеки от петнадесетте, събрали се тук, можеше да отиде в участъка, да каже това и да получи нова стая или дори да се изкачи с един етаж нагоре. Но това не ставаше и Крони знаеше, че ще бъде първият, който ще се хвърли да защищава своя инженер.

— Говорят ни, че хората са създадени за живот в мрака. Защо тогава са им очите? — попита инженерът.

— За да виждат — отвърна някой в тъмното.

— А на тъмно нашите очи не виждат — каза инженерът. — Плъховете нямат нужда от очи.

— Привиденията също — тихо каза Крони.

— Няма защо да намесваме привиденията, Крони. Това са измислици, за да не си пъхат хората носовете в празните коридори.

— Привидения има — каза Крони. — Аз нахраних едно.

Всички се разсмяха. Дори инженер Рази се усмихна. Момичето пъхна рошавата си глава в стаята и попита сърдито:

— Искате да ви чуят на улицата ли?

— С какво го нахрани? — попита един миньор.

— С какво ли? С ядене, разбира се — отвърна Крони.

— С ядене! — закикоти се малкият ученик. А Крони си помисли, че коридорите, в които той прекара деня, са съвсем близо. Всеки може да попадне там. Просто никой не се интересува.

— Успокойте се — каза Рази. — Защо някои хора имат по-тъмна кожа, а други по-светла, защо на едни очите са черни, а на други сини? Защо моите коси са светли, а на Крони — тъмни? Кому са нужни в мрака тези цветове и оттенъци? Или може би бог е измислил и лампата? И веднага я дал на хората?

— Огънят е дошъл от Бездната — отвърна бръснарят Веги, който умееше да чете и трябвало да стане чиновник, но кой знае защо не станал.

— А преди това? — попита инженерът. — Преди това хората бродели по коридорите и се блъскали един друг! Не, хората са живели на друго място. Толкова отдавна, че всички са забравили за това. Но къде са живели хората преди?

Крони вече бе чувал това. През дългите години скитания из служебните тунели самият той се бе досетил за много от това, което инженерът разказваше.

— Вижте само колко лошо работят системите за снабдяване в нашия град. Тръбарят ще ви каже, че постоянно се налага да подменя тръби и кабели. И все по-трудно става да се намират материали за подмяната. Ние изпращаме отряди в изоставените нива, за да дирят оборудване и вещи. А какво означава това? Първо, някога градът е бил по-голям от днес. Второ, вещите, които не ни достигат и които ние не можем да си направим, например кабелите и изолацията, не са били направени в града или пък тайната за приготвянето им е загубена.

— Точно така — каза миньорът. — Миналия месец излязохме в сектор, за който никой нищо не знаеше. Инженерът веднага повика агентите и те ни изгониха. Чудехме се откъде се взе улица зад шахтата.

— Аз твърдя, че по-рано хората са живели на друго място. Преди много години те построили града. Били повече от днес и живеели по-добре. Но човек не може да живее винаги в такова място, както нашия град. Хората трябва да се върнат в домовете си. И къде са те?

— В Горния Град — каза Крони.

— Да. И аз вярвам, че по-рано е съществувал Горен Град. Там, където е светло, където от земята до покрива са хиляди лакти…

— Охо — възторжено каза момичето, което подслушваше.

— Днес при нас доведох уважаемия Рал-Роди. Той е изчислил времето, когато сме попаднали тук, и знае къде е бил нашият град по-рано.

Крони не беше забелязал стареца. Той седеше в тъмното зад гърба на Рази, прегърбен, а лицето му бе толкова сиво, че се сливаше със стената.

Старецът излезе напред, наведе се над масата, за да опре широките си китки на нея. Очите му бяха скрити дълбоко под веждите и изглеждаха като две тъмни дупки.

— Отдавна не съм разговарял с хора — каза старецът.

Всички, които бяха в стаята, затаиха дъх. С инженер Рази бяха свикнали, той беше почти свой човек. С него можеха и да поспорят. А в стареца се чувствуваше нещо завършено. Каквото каже той, ще бъде истината. В нея трябва да повярват всички.

— Благодарен съм на съдбата, че преди смъртта си мога да кажа истината.

Думите му бяха тежки.

— Човекът е бил роден там.

Старецът отдели едната си ръка от масата и посочи нагоре. Всички проследиха с очи движението на ръката му.

— Лъжат ви, че светът е създаден от бог Ред и че винаги е бил такъв. Светът е бил друг. Ако се изкачим горе и пробием земята, ще излезем в люлката на човечеството. Ние живеем, както плъховете, в мазетата на света. Истинският свят е хиляди пъти по-голям от нашия. За да стигнеш тавана му, трябва да се изкачваш цял ден по стълба. В горния свят няма тъмнина. На тавана има нажежен огън, той е безплътен и ярък и затова таванът свети като златен.

Старецът отпусна ръка и се закашли. Всички мълчаха.

— Но защо този прекрасен свят е бил напуснат от хората? Защото хората се оказали недостойни за него. Те убивали децата и жените, грабели слабите. И слабите избягали от властта на силните. Тогава силните разбрали, че трябва да натикат хората в клетка. И тогава слабите ще станат послушни. Силните се скрили под земята и отвели със себе си всички. И хората забравили, че има и друг свят, където растат дървета и текат реки, златни от горната светлина.

Старецът се отпусна на стола и сякаш потъна в сянката. Само дълбокото му дишане запълни стаята.

— А какво представляват дърветата — тихо попита младият ученик.

— Грамадни лишеи — каза старецът. — Те израстват много лакти на височина и пазят хората от ярката светлина.

— Това съвсем не са лишеи — тихо каза Крони, в сандъчето на когото лежеше Картината. — Те са като стълб и се разширяват нагоре.

— Мълчи — прекъсна го инженерът. — Ти отново фантазираш!

— Не фантазирам — каза Крони. — И таванът там не е златен. Той има син цвят с бели петна.

Старецът мълчеше. Беше свикнал да не му вярват.

Крони не бързаше да показва Картината. Ще я покаже само на инженера. Има общи дела, които засягат всички. Но има и свои, които е опасно да споделяш с другите.

Стана кльощав, с изсъхнала ръка човек с жълти очи, кипящи от ярост. Той кърпеше паници и чаши на тринадесетия етаж.

— Напразно губим време! — извика той. — Винаги губим време. Дърдорим, дърдорим. Дайте ми бомба и аз ще взривя този затвор.

— Почакай — опита се да го спре Рази.

Крони извади от джоба си пистолета.

— Знам къде има оръжие, знам къде са сандъците с патрони! Свикнали сте да смятате, че тръбарят е неграмотен човек: тръбарят е глупак, от него могат да се очакват само бабини деветини! Тогава чуйте моите измислици…

И изведнъж се видя отстрани. Мръсен, замахва с пистолет в полутъмната стая. Хората се отдръпваха от него, може би не бяха дори разбрали какво държи в ръката си, но се бяха изплашили от вика му.

Инженер Рази беше вече до него. Протегна ръка и каза:

— Дай го. Това не е играчка.

— Нека каже къде е оръжието — каза Кльощавия. — Това е военен пистолет. Знам.

Рази помисли, после вдигна ръка.

— Почакайте — каза той. — Оръжието е сериозна работа. Складът с оръжие може да измени съдбата на целия град. Нека тръбарят разкаже само на мен.

Рази хвана Крони за лакътя и го поведе зад леката преграда. Включи лампата. Седна върху един сандък и посочи другия на Крони.

— Беше ли днес долу? — попита той.

— Да. Не исках да говоря пред всички, но така се получи.

— Късно е да се съжалява — отряза Рази.

При тях надникна старецът.

— Аз мога да присъствувам — каза той. — Всички смятат, че отдавна вече не съм жив. А пък мога да дотрябвам.

— Разбира се — каза инженерът. — Разказвай, Крони. Само че накратко.

Крони отвори сандъчето. Отгоре лежеше Картината. Извади я и я сложи на масата.

Старецът се наведе над Картината. Белите му коси докосваха високите къщи и зелените дървета.

— Може да е нещо условно — каза той. — На художника му се е сторило, че синият цвят се съчетава по-добре с белите къщи.

— Нима това е нарисувано? — попита инженерът. — Изглежда на изкопирано от натура по механичен способ.

— Това е Горният Град — каза старецът. — В него хората са живели по-рано.

Старецът галеше Картината с трепереща длан, а на Крони се прииска да го спре, защото дланта му беше мръсна, почти черна и Картината можеше да се изцапа.

— Намери ли библиотеката? — попита инженер Рази.

— Библиотеката намерих, но там е много горещо. Книгите се разпадат. Донесох обаче една…

Рази запрелиства страниците.

— Стара книга — каза старецът. — Истинска стара книга. Напечатана е горе…

— Много интересно — каза Рази. — Тук има планове на секторите. Трябва да прегледаме. Разказвай по-нататък.

— Бях в града на Прадедите и в изоставени сектори…

Крони се опита да обясни, но всичко излезе много объркано, без смисъл. Рази го слуша около две минути и каза:

— Много е сложно. И плъховете. И мъртвеца, и Огнената Бездна…

Зад преградата нещо изтрополя, сякаш цяла редица столове се бяха обърнали.

— О-о-о! — извика някой.

Викът секна и вместо него се чу шум от борба и един глас каза.

— Никой да не мърда! Ще стреляме!

Някой се втурна зад преградата и попита:

— Кой е тук?

Рази вече дърпаше Крони за ръката навътре, преобръщайки сандъците. Зад тях се чуваше тропот и трясък.

Инженерът вмъкна Крони в някаква цепнатина, сандъчето му засядаше по нея и му се струваше, че някой го дърпа. Бягаха по тесен каменен тунел, спуснаха се по тъмна хлъзгава стълба и излязоха на една малка задънена уличка.

— Бягай в къщи — прошепна Рази. — Утре ще се видим край лавката на Мосил — инженерът потъна между къщите. Крони остана сам. Разбираше, че трябва да бяга, че тук е опасно, че всяка секунда преследвачите му могат да намерят прохода, в който се скриха. Но той не знаеше накъде да бяга. Не беше успял да каже на Рази, че беше закъснял да се върне от смяна и че не може да иде в къщи, защото там вече е кварталният.

 

 

За броени часове съдбата преобръщаше живота на Крони. Той беше преживял ужаса, когато се бореше с бандата плъхове, беше опознал общуването с привидението, в съществуването на което не вярва нито един човек, беше се върнал сред хората и почувствувал своята значимост сред другите и изведнъж отново беше останал сам.

На улицата бе тихо. Гражданите бяха притихнали, децата спяха и домакините бяха спрели кавгите. Скоро горните лампи ще угаснат и тогава само крадците и пазачите ще бродят по уличките.

Крони взе сандъчето и излезе на улицата. Фенерите, които винаги бяха толкова мъждиви, сега блестяха ярко. Стараеше се да върви бавно, като уморен тръбар, който се връща от смяна.

— Стой — каза някой зад гърба му.

Каза го тихо, с увереността, че няма да избяга. И Крони успя да преодолее стремежа да отскочи встрани и да затича по тесните улички, да се скрие в тъмния ъгъл…

— Обърни се към стената — каза същият глас. — Опри се с ръце!

Крони не искаше да пусне сандъчето и го вдигна нагоре.

— Остави сандъка на земята!

Крони се подчини. Стоеше в неудобна поза, разкрачил крака до стената и опрял длани на нея. Видя как към сандъчето се протегна ръка. На ръкава се виждаха нашивките на полицая.

Заведоха го в участъка. Като го видя, кварталният Ратни, дебела свиня с малка муцуна, поклати укорно глава, правейки се на мърморещ, но справедлив баща на квартала.

— Ой-ой — каза той. — Тръбарят Крони! Какво си правил в тази лоша компания? Не, не напразно жена ми още сутринта искаше да те накажа. Ако те бях наказал, щях да те спася от тежко престъпление.

— Къде да го карам? — попита полицаят.

— Нека постои в камерата — каза Ратни.

Полицаят блъсна Крони в гърба и той се строполи върху каменния под на камерата, пълна със стонове, въздишки и приглушени гласове. Някакъв познат глас, който съвсем не можеше да познае чий е, крещеше:

— Това е грешка! Пуснете ме незабавно! Ще се оплача!

Желязната решетка изскърца и се върна на мястото си. Крачките на полицаите затихнаха зад яркия четириъгълник на вратата на дежурната.

— Кой е тук? — попита Крони още докато беше на колене.

— А ти кой си?

— Аз съм тръбарят — прошепна Крони.

— Не познавам никакъв тръбар — прошепна гласът на Кльощавия.

И срещу тях се чу глух глас, сякаш идваше от пещера:

— Правилно, тук никой никого не познава. Странно, че не са ви научили на това по-рано.

Говореше старецът. Крони го позна. Значи старецът е хванат. Думите му бяха разумни.

— Аз не познавам никого — каза Крони.

Никой не отвърна, но Крони почувствува, че останалите разбраха думите на стареца.

— И аз нищо не зная — чу се глас. Крони позна ученика. — Отивах при едно познато момиче и изгубих пътя. В къщи ме чакат. Баща ми е началник на шахта.

— Той идваше при мен — отвърна чорлавото момиче, което отваряше вратата. — Той ме обича.

Внезапно вратата се отвори, ярка светлина огря лицата на затворените и се появи черният силует на полицай.

— Да излезе тръбарят Крони!

Фенерът започна да шари по лицата.

— Ей, кварталния, покажи ни твоя тръбар. Нещо се стеснява да излезе.

Ратни изсумтя и тлъстото му тяло запуши отвора на вратата.

Тогава Крони стана и каза:

— Аз съм тръбарят. Бях заспал. Извинете, господин квартален.

— Той не е обикновен тръбар, господин Спел — каза Ратни. — Ако погледнете само колко черни точки има срещу името му в регистъра, ще разберете всичките ми подозрения.

Крони си помисли, че докато е дрямал тук, кварталният беше изсипал в регистъра целия си запас от черни точки.

— Ясно — каза полицаят Спел. Отстъпи встрани, за да даде път на Крони, и се оказа, че е висок колкото тръбаря, наистина малко по-тесен в раменете, но пък имаше добре измита синкава кожа и дълго тясно лице с малка мека уста.

— Е, тръбарю, падна ли ни — каза полицаят весело и показа хубавите си зъби.

— Не разбирам — каза Крони — вървях по улицата, отивах си в къщи…

— Ще се наложи двамата да се поразходим — каза полицаят. — Със сандъчето. Там в него има такива чудесии, които дори кварталният не е виждал никога. Чудеса, просто чудеса.

— О, ако става дума за сандъчето, всичко намерих в тунела…

— Побързай! — отсече полицаят.

 

 

Не вървяха дълго. Почти срещу кварталния участък в скалата бе маркирана желязна врата. Тръбарят знаеше за нея и дори веднъж беше излизал при шахтата на специалния асансьор, когато там се беше случила авария. Но обикновено не пущаха тръбари като него. Тайната полиция си имаше свои ремонтни работници. Спел отвори асансьора с ключа, който висеше на гърдите му.

„Макар и не по своя воля, но ще отида и там“ — помисли си Крони и сякаш отгадал мислите му, Спел каза:

— Иначе никога не би попаднал горе, вонящ тръбар. Благодари на тайната полиция.

Крони отвърна:

— Най-покорно благодаря.

И веднага получи удар по врата.

Асансьорът се носеше нагоре бързо, без скърцане и вратата му се отвори леко и плавно.

На изхода ги чакаше още един полицай. В чиста униформа и лъснати обувки. Поклони се на господин Спел. Тръгнаха бързо по пуста улица, постлана с квадратни плочки — бели и сини. Улицата бе изметена и вратите на къщите тъмнееха на фона на боядисаните със светла боя гладки фасади, които се издаваха напред от скалите.

Заведоха Крони в третата къща, където имаше много светлина и лампите бяха закрити с матови абажури.

Спел тикна Крони в приемната и се спря пред голяма висока двукрила врата.

— Може ли? — попита той, като погледна вътре.

— Въведи го — отвърна нисък глас.

Зад огромно, колкото стаята на Крони, бюро, седеше дребен, но много пълен човек. Главната черта на лицето му беше изпъкналото чело, което сякаш беше избутало очите навън, и те, сини и много светли, съвсем без мигли, сякаш бяха залепени отвън. Рядката коса беше сресана на път и от човека лъхаше Ред. Носеше черен мундир, прост като тогата на жрец.

— Ето ни и нас — добродушно каза човекът в черно. — Тръбарят Крони? Радвам се. Много се радвам. Казвам се Мекил, а прякорът ми е Мокрицата. Съвсем не ми подхожда, нали? И обиден, и не ми подхожда.

— Не съм аз този, който ще го преценява — вдигна рамене Крони.

— Виждам, че си наивен и поради това нахален — каза Мекил. — Знаеш ли кой съм аз?

— Господин Мекил, по прякор Мокрицата — каза Крони.

Спел го перна по врата.

— Винаги ме бият — оплака се Крони.

— Кои? — гласът стана съвсем ласкав.

— Господин полицаят Спел.

— А защо се оплакваш от него? Нима никога не са ти казвали, че господин Мокрицата няма жалост към никого?

— Не съм се срещал с вас, господин Мекил.

— Съобразителен си. Ако ме беше нарекъл Мокрица, щях да заповядам на Спел да те простре мъртъв.

— Точно така, господин Мокрица. — Сякаш някакъв дявол накара Крони да каже това.

Спел го налагаше с палката и с ръка. Беше побеснял. Крони се сви, прикривайки главата си.

— Стига — каза Мекил. — Ела насам.

Едва се изправи на крака. Пред очите му се виеха кръгове.

— Не трябваше толкова да се престараваш, Спел. Вярвам, че си добро момче и ще се издигнеш. А този Крони ми харесва.

— И на мен, господин Мекил — каза Спел. — Трябва да го научим.

— Съвсем прав си. Та нали поради незнание той е попаднал в лапите на нечестивците, които не вярват във всемогъщия бог Ред, и на които е носил оръжие.

— Какво оръжие? — учуди се Крони.

— Което си намерил днес сутринта и за което си забравил да съобщиш на майстора. Измамил си го. Той е наивен, предполагал е, че постъпва добре, като скрил от нас, че не си се върнал от смяната. Сам изпратил тръбари да те търсят, а на нас не ни съобщи. Наложи се да го накажем. Сега седи в затвора, а децата му гладуват.

Мокрицата беше искрено разстроен. Направо до сълзи.

— Пуснете го — помоли Крони.

— Всеки, който знае някаква тайна, е виновен. Всеки, който проявява непослушание, е виновен. От къде е това?

— От книгата на Закона — каза Крони.

— Значи майсторът е виновен. И ние с теб не можем да направим нищо. Ясно ли е?

Крони мълчеше. Как би могъл да помогне на майстора?

— А сега, миличък, ни разкажи кой те изпрати да търсиш библиотеката и какво намери в нея?

Значи на Четенето е имало човек на Мекил. Но засега не питат за инженер Рази. Може би не са го хванали?

— Бях в подземието — каза Крони. Какво да крие. За това беше казал пред всички. — Заблудих се и ме нападнаха плъхове. Цял ден се мотах и едва вечерта успях да изляза навън. И както си вървях към къщи…

— Стига — каза Мокрицата уморено. — Колко само си скучен. Без капчица въображение. На твое място щях да измисля някоя история, която ние дълго бихме разплитали.

Присегна се през бюрото и натисна копчето на сивия пулт.

Настана кратка пауза. Крони се огледа.

Кабинетът беше почти празен. Стените му бяха гладки, светлокафяви, но по ъглите Крони забеляза влажни петна. Стената зад бюрото беше закрита със завеса и Крони реши, че там има още една врата.

С рязко движение Мокрицата дръпна завесата. Крони се бе излъгал. Врата нямаше. Имаше голям прозорец, а зад него — пещера с нисък таван. В пещерата гореше огън. Към железен стол бе завързан Кльощавият. По-точно онова, което беше останало от него. Огънят гореше под стола и на Крони се стори, че усеща миризмата на изгоряло месо.

Мокрицата пусна завесата.

— Там ще отидеш и ти — каза той. — А засега искам да поговорим мирно и тихо.

Втората врата се оказа съвсем не там, където Крони очакваше да я види. Мокрицата натисна някакво копче и част от стената се отмести.

— Не се страхувай — каза Мокрицата. — Да вървим. А ти, Спел… Впрочем, тръгвай и ти, защото кой знае какво ще му хрумне на този тръбар.

Следващата стая беше малка, но също ярко осветена. В средата й имаше ниска маса, а върху нея бяха сложени сандъчето на Крони, намерените в него вещи и онова, което беше в джобовете му.

Крони дори се учуди на цялото това богатство. Много неща просто беше забравил.

Мокрицата пипна с пръст картината.

— От къде го взе? — попита той. — И какво е това?

— Намерих го случайно, когато бягах от плъховете.

— Отново лъжа, отново измама. Е, и какво е нарисувано тук?

— По-рано хората живеели горе — каза Крони. — Където е светло и таванът е по-висок, отколкото този тук.

— А после? — Мекил сякаш се беше заинтересувал.

— После чистите, като ваша милост, отвлекли хората долу, за да ги накарат да работят за тях.

— Нима? — учуди се Мекил. — За първи път чувам такова нещо. А сега, тръбарю, ми разкажи за ей това.

Мокрицата побутна с пръст пълнителя на пистолета. Запасният пълнител, който беше останал в джоба на Крони.

— И понятие си нямам — каза Крони. — Никога не съм го виждал.

Мекил започна да разсъждава на глас, сякаш Крони не беше до него:

— Това е пълнител от военен пистолет. Тръбарят е глупак, но не последен. Защо оръжието го няма? Когато са евакуирали сектора, бързали и много неща са забравили. Но дори и глупакът тръбар първо ще вземе пистолета, а после запасния пълнител. А къде е скрил пистолета?

Мокрицата погледна Крони в очите и той за всеки случай замижа. Мокрицата се засмя.

Крони отвори очи. Никой не го биеше. Мокрицата се беше замислил. Но стана нещо неочаквано. Полицаят Спел протегна ръка зад гърба на Мекил и взе някакъв предмет от масата. Що ли можеше да бъде?

Полицаят удари с палката Крони по рамото, но ударът беше слаб. Слаб, сякаш Спел не искаше да бие тръбаря.

— Не го жали — каза Мокрицата.

И тогава Крони разбра какво бе взел от масата полицаят. Опознавателният знак на оня човек, който умря в подземието.

Крони извика.

— Да не го пребиеш — каза Мокрицата. — Тук трябваше да има още нещо. Забравих… — Мокрицата разглеждаше вехториите, събрани от Крони в подземието.

Крони не повярва на Мокрицата. Да забрави за такова нещо!

Тръбарят усети как Спел се напрегна и замря.

— Е, добре, — каза Мокрицата — ако обещаеш да се държиш добре, днес няма да те мъчим. Време е да спим. Нали?

— Да — с облекчение въздъхна Крони.

— Ти си шегобиец — учуди се Мокрицата. — И наистина ли си мислиш, че ще те пуснем да почиваш, без да те попитаме кой те вербува за Четенията и кой те изпрати да търсиш оръжие?

— Честна дума, не съм търсил оръжие.

— Вярвам, че не си го търсил. И толкова по-зле — ще се наложи да узнаем какво си търсил. Впрочем, когато започнеш да разказваш, не забравяй да си спомниш на кого си дал пистолета. Аз отговарям за безопасността на града и не мога да допусна лоши хора да притежават пистолети. Отведи го, Спел. Всичко да е, както обикновено. Само че не до смърт. После ще слезе долу и ще ни покаже къде е оръжието. Да, и още нещо. Няма ли да ме подсетиш, Спел, какво липсва от предметите, конфискувани от държавния престъпник тръбаря Крони?

— Не зная, директоре Мекил — отговори Спел безгрижно. — Аз не съм изпразвал джобовете му.

— Разбира се, разбира се, извинявай, момчето ми.

За да стигнат до камерата за мъчения, трябваше да минат през дълъг коридор. Крони се мъчеше да не мисли за нищо и да не извиква във въображението си стаята и тялото на Кльощавия.

Спел вървеше съвсем близо до него.

— Не се обръщай — заговори полицаят бързо. — Прави това, което ти кажа, но нито дума на Мокрицата. Мен ще погубиш и себе си няма да спасиш. Щом влезеш в стаята, падни на колене и започни да викаш, че всичко ще кажеш.

— Но аз няма да кажа нищо.

— Не е и нужно. Това вече е моя работа. Само изиграй номера, че си ужасѐн. Той ще те наблюдава. Няма да ти е трудно да се изплашиш…

Спел отвори вратата и от камерата лъхна на изгоряло. Полицаят ръгна Крони в гърба с нещо остро. Крони се строполи в камерата. Кльощавият не беше вече там. Вместо стъкло между камерата и кабинета на Мокрицата имаше тъмно дълбоко огледало.

Нямаше защо да се прави на ужасѐн.

Палачите идваха от двете страни и дългите мокри въжета се влачеха след тях по петнистия под.

— Не! — закрещя Крони.

Палачите приближаваха без да бързат, те наистина не бързаха за никъде.

Крони падна на колене. Краката му не го държаха.

— Всичко ще кажа! — мънкаше той, макар да му се струваше, че вика.

Стана тъмно, Крони полетя в някаква пропаст, към Огнената Бездна…

— Трябва да отида при него — каза познат глас. — По заповед на негова милост. Ти ме познаваш.

— Как да не те познавам — отвърна друг глас, някъде отдалеч.

Нещо студено се опря до носа на Крони. Усети остра отвратителна миризма.

Искат да го задушат!

Тръбарят се дръпна, но го държаха.

— Спокойно — каза Спел и Крони позна гласа му. — Сега ще дойдеш на себе си.

Отвори очи. Спел махна влажната кърпа.

— Какво ста… — опита се да запита тръбарят, но се закашли.

— Мълчи! — прошепна полицаят. И веднага каза високо: — Бълнуваш гълъбче. Но ние бързо ще те оправим.

Полицаят приближи до очите на Крони опознавателния знак.

— Къде го намери? — прошепна той. — Уби ли го?

Крони отрицателно поклати глава.

— Излизам — прошепна Спел. — Не си отваряй очите. Никой не трябва да знае, че си дошъл в съзнание. Щом Мекил си отиде, ще се върна.

… Крони заспа незабелязано и толкова дълбоко, че Спел трябваше дълго да го бута и мушка.

— Ставай и тръгвай след мен — каза полицаят.

— Ще ме пуснеш ли?

— Още не знам.

— Тогава ще остана тук.

— Ами остани… Аз тръгвам.

— А на Мокрицата ще кажа, че ти взе знака.

Крони не успя да премигне, когато Спел изви ръката му зад гърба и го блъсна към вратата.

— Мислиш, че ще се церемоня с тебе ли? Всеки момент могат да влязат. И за мен ще бъде лошо, но тебе сигурно ще те пречукат.

— Сам ще вървя — каза Крони. — Добре, пусни ме.

— Не. Номерът ти няма да мине. Ти не ми вярваш, а аз още по-малко. Ако срещнем някого — водя те на разпит.

Край вратата се търкаляше мъртъв пазачът. Беше задушен — лицето му бе синьо, главата — извита встрани.

— Ти ли го подреди? — попита Крони изтръпнал.

— Не — каза Спел. — Ти си го задушил и си избягал.

— А после ти мен ще ме подредиш като него, така ли?

— Всичко може да стане. Хайде, по-живо!

Излязоха на голяма улица. Срещу тях, навел глава, за да не види нещо излишно, вървеше някакъв метач.

Спел набута Крони в тесен проход между две къщи, където имаше стълба в скалата. Толкова тясна, че двама души не биха могли да се разминат. Горе имаше врата. Минаха през нея и Спел спусна резето.

— Смятай, че се спаси — каза той.

— В твоята къща ли съм? — попита Крони.

— Не. При мен той може да дойде.

— Може — съгласи се Крони. — Той знае, че ти взе опознавателния знак.

— Голям глупак излязох — каза Спел. — Видях името и не се въздържах.

Светна лампата. Стаята беше малка, но такава Крони още не бе виждал. Стените й бяха покрити с плат, по който имаше рисунки. Ако се нарежеше за рокли, би стигнал за целия квартал. Подът беше постлан с дебела мъхеста материя.

— Сядай — каза Спел.

Крони не посмя да седне. Седалките на столовете също бяха тапицирани с плат.

Спел излезе. Беше много тихо. Завесата, зад която се скри младият офицер, едва се поклащаше. После от там се дочуха тихи гласове.

„Ако някога успея да се измъкна и разкажа за всичко — помисли си Крони — никой няма да ми повярва.“

Завесата се дръпна и в стаята заедно със Спел влезе високо младо момиче.

Момичето беше красиво. Крони нямаше с кого да го сравни. Жените долу не са нито млади, нито красиви. Границата, която отделя пискливото и гладно детство от старостта, от загрубелите ръце с повехнала кожа, тази граница долу не се забелязва.

Мимоходом Крони беше виждал дъщери и жени на търговци и майстори. Но сред тях нямаше нито една, която той би искал да види още веднъж.

Момичето носеше рокля под коленете. Долу жените носеха къси рокли — така отива по-малко плат. Момичето имаше дълги коси. Долу всички се стрижеха късо — дългите коси не могат да се измият добре и да се изчистят от насекомите.

Момичето носеше бели сандали — жените долу ходеха боси и краката им се подуваха от влагата.

Крони стоеше вцепенен. Чудно нещо, но първо беше видял дрехите, а после лицето. А то беше необикновено лице, добро и прекрасно.

Момичето беше тъжно и не забеляза веднага тръбаря. Гледаше през него, очите й, пълни със сълзи, блестяха.

— Така си и знаех — каза то, сякаш на себе си. — Знаех си, че е умрял. Странно е, че аз живея и ти живееш…

— Гера — високо каза Спел — ето тръбаря.

— Как успя да го доведеш тук? — Момичето сякаш се пробуди.

— Припадна, когато видя оръдията за изтезания. Дори Мокрицата му повярва.

— Повярва ли? Мокрицата не вярва на никого.

— Направих всичко много ловко.

Гера седна в креслото. Крони остана прав.

— Разкажи ми за Лемен. За онзи, от когото си взел знака.

И тогава Крони си спомни.

— Вие Гера Спел ли сте? — попита той.

Гера се закашли, извади от широкия си ръкав бяла кърпичка и я допря до устните си.

— Той разправи ли ти нещо за сестра ми?

— Да.

— Щом е говорил, значи е бил жив — каза Спел.

— Умря след това — каза Крони. — Умираше и аз му донесох вода. Разказа ми. После умря.

— Къде?

Гера стана от креслото и се приближи до тръбаря. От нея се излъчваше приятна миризма. Очите й бяха сини, а на кърпичката, която тя все още държеше до устните си, имаше кърваво петно.

— Близо до Огнената Бездна. В града на Прадедите.

— Ти бил ли си там? — учуди се Спел. — Да не лъжеш?

— Мокрицата ми повярва.

— И вчера беше жив? — попита Гера, сякаш не можеше да повярва. — А защо умря?

— Беше слаб и болен. В долните етажи един ден не може да се издържи.

— А ти знаеш ли, че той ни напусна преди тридесет дни? — каза Гера.

— Защо не го спасихте?

— Директорите решиха, че трябва да умре, защото е нарушил закона — каза Спел, кривейки малката си красива уста.

— Той беше инженер — каза Гера. — Никой не би го закачил, ако не беше Мокрицата. Мокрицата се страхуваше от Лемен. Ти не можеш да го разбереш.

— Не мога да го разбера ли, ваша милост? — учуди се Крони. — Та мен ме смятат едва ли не за главния заговорник.

— Не се хвали, тръбарю — каза Спел. — Ти си едно животно.

— Ние сме животни — разсърди се Крони, — защото ни държат под ключ. Ние сме мръсни и въшливи и ако ни пуснат във вашата стая, госпожо, ние бихме свалили целия плат от стените и бихме го разкъсали за рокли на нашите жени, които бием. Но виновни за това са вашите бащи и дядовци. Те са ни отнели Горния Град, където е светло и можеш да се миеш всеки ден. Там ние с нищо не бихме се отличавали от вас.

— Глупости — каза прекрасната Гера Спел. — Ние имаме различни предци. Вашите са се ровили в мръсотията като червеи.

— Чакай! — внезапно каза Спел. — Я ми кажи как се нарича инженерът, който ти е натъпкал тези мисли в главата?

— Инженер… Защо ти е да го знаеш? Ти не си го хванал.

— Рази — подсказа Гера. — Разбира се, чудакът Рази. Помниш ли го? Идваше с Лемен. Познаваш ли Рази, тръбарю?

Крони не отвърна.

— Ето на кого е дал пистолета! — възкликна Спел. — За тази вест Мокрицата би платил скъпо.

— Забрави за своята Мокрица — прекъсна го Гера. — Ти си като махало на часовник. Винаги си бил такъв.

— А кой измъкна Лемен и му помогна да избяга?

— Помогна му, защото Лемен знаеше някои неща за теб.

— Спасих и тръбаря — малката уста на Спел трепкаше като че ли от болка.

— Ваша милост — намеси се в спора Крони. — Ако стане така, както ние искаме, няма да има мръсни и уродливи хора. Щом само намерим пътя нагоре, всичко ще се промени.

— Какъв ти път нагоре?

— Там, където е винаги светло. Където таванът е високо, високо и растат дървета — каза Крони.

— Къде си се наслушал на тези глупости? — тихо попита Гера.

— Намерил някаква картина, когато търсел оръжието — намеси се Спел.

— Не съм търсил оръжие — прекъсна го Крони. — Трябваше ми библиотеката, за да намеря в нея книги за Горния Град. Аз вярвам в Горния Град.

— Наивен си като дете — усмихна се Гера.

Крони се натъжи. Разбра, че Гера не знае името му за нея той е безлик тръбар.

— Дори ако убият мен и инженер Рази, както убиха вашия Лемен, госпожо, ще се намерят други хора. Главното е да успеем да излезем от тук, докато не сме умрели всички. На вас, госпожо, също ви е зле под земята.

— Какво каза? — трепна Гера, сякаш Крони я беше пипнал с мръсната си ръка.

— Госпожо, вие кашлите, както кашлят жените долу. И вие сте направена от същата плът, както те. Макар и да сте много красива, най-красивата от всички жени в града, ако не отидете горе, ще умрете.

— И ще бъде по-добре — каза Гера и се усмихна, гледайки тръбаря в очите, сякаш го виждаше едва сега. — Как се казваш, тръбарю?

— Крони — каза той. — Баща ми също беше тръбар.

— Крони — тихо каза Гера. — Ти научи нещо, което твоите съседи и другите тръбари не знаят. И няма да научат никога, защото не всички трябва да получават знания. От знанията се ражда безпокойствието, а от него — враждата и незадоволеността. Ти се смяташ за всезнаещ. Инженер Рази не е спирал, а напротив, подтиквал е твоето безпокойство и тук е неговото голямо престъпление пред Реда.

— Рази каза, че Горният Град съществува. И той наистина съществува. Ние с инженер…

Крони забеляза как братът и сестрата се спогледаха.

— Ние с инженера — повтори той упорито — не вярваме, че Редът е законен, защото той е направен само за вас.

Като изчака тръбарят да каже всичко, Спел се обади:

— Вече търсят Крони. Трябва да се отървем от него.

— Не — каза Гера. — Той още не е разказал всичко за Лемен.

— А вие не ми разказахте за Горния Град — каза Крони. — Вие знаете за него. Всички чисти знаят за него и крият.

— Разкажи за Лемен. За мен това е много важно. А аз ще ти разкажа всичко за Горния Град.

Крони се помъчи да си припомни всяка дума от разговора си с Лемен.

— И това ли е всичко? — попита Гера малко разочарована. — Той нищо ли не те помоли да ми предадеш?

— Само каза: „Ако видиш Гера Спел…“ И умря.

— А ти можеш ли да се закълнеш в Бездната, че си му дал вода?

— Кълна се в Огнената Бездна и в бог Ред. Дадох му вода. Исках да го нахраня, но той не прие храната.

В стаята беше тихо. Спел погледна часовника.

— Чуй сега за Горния Град — каза Гера. — Онова, което ще ти кажа, е страшна тайна. Могат да я знаят само директорите, главният жрец и децата на директорите. Дори инженерите не я знаят.

Спел опъна обутите си в лъскави ботуши крака и спря погледа си в тавана.

— Имало е такъв град, Крони — каза Гера. — Някога горе имало два града. И те враждували помежду си. В нашия град хората имали достатъчно храна и спазвали Реда. А жителите на втория град не признавали Реда и имали малко храна. Те нападнали нашия град. Било дълга и страшна война. От дима и отровите въздухът в града станал лош. И директорите решили да спасят хората. Те слезли Долу. А жителите на втория град умрели.

— И няма Горен Град? — тъпо запита Крони.

— Няма. Не те лъжа. Ще ти кажа и още нещо.

Спел клатеше крака си и разглеждаше ботуша си. Беше му скучно, сякаш слушаше омръзнал му урок.

— Имало е смелчаци, които се изкачвали горе. За това също се знае. Отначало директорите изпращали разузнавачи да проверят как е горе. Но те не се връщали или умирали от болест, която няма име. А после пътят за нагоре бил забравен. Сега ясно ли ти е защо Редът е така устроен? Ако директорите не се грижеха за хората, не ги хранеха, не им даваха работа и топлина, всички отдавна биха били мъртви. Нашият свят не на всички се струва добър. Но той е по-добър от горния свят. Всеки си има стая, работа и храна.

— И от Горния Град не е останало нищо ли? — повтори Крони и въпросът му не беше към момичето.

— Градът го няма — каза Гера. — И колкото по-малко хора знаят за него, толкова по-добре. Докато ти не си знаел за града, си бил спокоен. Когато си научил, си загубил щастието и си обречен на смърт.

— Лемен се опитваше да се измъкне — намеси се Спел. — Защо мислиш Мокрицата се заинтересува от него? Той говореше, че трябва да търсим града.

— Знаеше ли къде да го търси? — попита Крони.

Отговор не последва.

— Защо не искате да ми отговорите?

— Защото не е за твоята уста лъжица — каза Спел.

Беше тихо. Някъде зад стената течеше вода.

— Е, какво ще правим? — попита Спел Гера.

— Ти по-добре знаеш — каза момичето. — Ти си полицай.

— Ще го изведа и ще го застрелям. Ще кажа, че се е крил на улицата.

— А може ли да не го убиваш? — попита момичето.

Крони слушаше разговора им, сякаш думите не се отнасяха за него. Пък и те разговаряха, като че ли той не присъствуваше в стаята.

— Знам какво да направя — каза най-сетне Крони. — Щом ще гина, покажи ми как да изляза горе.

— Не — възрази Спел. — Лемен не успя, та ти ли.

— Може и да съм по-глупав от Лемен — каза Крони, — но съм тръбар и мога да мина там, където няма да мине никой от вас. Целия си живот съм прекарал в тунелите. Ако изляза горе, обещавам ви да не се връщам долу. Вие знаете пътя за горе, нали?

— Знаем го — каза Гера. — Но пътя го няма.

— Ще ми дадете нож — каза Крони. — И ако ме хванат, ще се промуша.

— Рискуваме — каза Спел.

— Не повече, отколкото, ако го убием.

Палатките на хълма

— Чу ли как през нощта някой стържеше? — попита Наташа.

В палатката бе топло, сухо и миришеше на озон. Стендът с прикрепената към него бронзова фигурка се обръщаше бавно и фигурката сякаш мърдаше под променящата се светлина на лампата.

— Готово — каза Такаси, натисна копчето и спря бавното движение на стенда. Снимките с шумолене изпълзяха от автомата и със звук, подобен на звука, който издава пукащ се сапунен мехур, готовите вече отпечатъци започнаха да падат на купчинка.

— Добър е — каза Такаси, като взе горния отпечатък и го подаде на Наташа. — Дори по-хубав от естествения.

Наташа разсеяно погледна снимката.

— Не беше някой — продължи Такаси, като започна нова серия сложни манипулации с осветяването. — Беше тигър.

— Ти си луд — каза Наташа. — Отново ли ще ме разигравате?

— Видях следите — отвърна Такаси. — И Круминш ги е видял.

— Няма да ида на разкопките — каза Наташа. — И това ми било мъже, не могат да надвият един шугав тигър.

— Щом е шугав, няма от какво да се страхуваш — каза Такаси.

Наташа се любуваше на точността и привидното спокойствие в движенията на Такаси.

— Когато ме изяде, ще ми бъде все едно. Кира Ткаченко пък видяла привидение.

— Че защо да ги няма? — засмя се Такаси. — Обстановката е много подходяща за тях.

— Било синьо и вървяло бързо.

— Мисля — каза Такаси, като сне от стенда фигурката и закрепи на мястото й стъклен съд с пет къси крачета, — че тук някога са се натрупали толкова много болка и смърт, та всяка нечиста сила се къпе в полето на страданията като в топъл басейн.

— Не мога да разбера кога говориш сериозно — каза Наташа.

— Аз винаги говоря сериозно с дълбокоуважаваната аспирантка.

— Ще ме разочароваш — каза Наташа.

— По-добре сега, отколкото после, когато прекараме заедно сто години и народим десет дечица.

— За теб няма нищо свято — възмути се Наташа. — Е, аз тръгвам.

Когато свърши работата си, Такаси погледна към ципата, която покриваше вратата на палатката. Беше матова, но цветът й сочеше, че от планината отново бе налетял есенният вятър и бе докарал сивите буреносни облаци.

Облече якето си, скъса ципата и излезе навън. След него ципата отново покри вратата.

От палатките започваше изровен от всъдеходите път, който изчезваше в храсталака, после отново се появяваше като тясна светла ивица в пущинака и съвсем се губеше сред хълмовете, от които като игли на морски таралеж се издигаха ръждясали железни пръти и греди — останки от къщи.

— На разкопките ли? — попита го Станчо Киров, който седеше върху пясъка пред всъдехода си, заобиколен от запасни части и инструменти, и оплетен в проводници, сякаш беше попаднал в паяжина. Киров беше докарал нови модели всъдеходи и сега ги изпитваше. Машините бяха много красиви, но често се повреждаха.

— Да — отвърна Такаси.

— Почакай ме половин час, ще те закарам.

— Благодаря, искам да се разходя пеш до там.

Надолу по хълма Такаси започна да бяга, като вдигаше високо коленете си, за да натовари мускулите. Долу той погледна към веригата защитни генератори, които като пирамидки се подаваха от земята. Когато пресичаше защитната линия, усети как по лицето му се плъзна нещо леко, сякаш го бе докоснала коприна. На защитния пулт мигна зелено огънче, което регистрираше излизане от зоната.

Пътят го доведе до центъра на града. Такаси вървеше бавно и разглеждаше развалините, сякаш ги виждаше за първи път. Съвсем не можеше да свикне с тях. В изкривените железа и купищата бетон, обрасли с трева и изравнени за тези двеста години от праха, се криеше първобитният ужас от безжалостната и всеобща смърт. За двеста години стърчащите някога из развалините стени на къщите с прозоречните дупки по тях се бяха срутили, ямите се бяха запълнили със земя, смъртоносната радиация се беше разсеяла и сякаш планетата бе излекувала сама най-дълбоките си рани. В океана бяха се спасили някои риби, бяха се скрили, приспособили или изменили отделни насекоми и други животни. Живият свят на планетата беше много по-беден, отколкото би трябвало да е, но той съществуваше и постепенно екологичните ниши се запълваха. Животът, смазан от атомната война, и в остатъците си подложен на избухналата радиация, бе тръгнал да се развива. На планетата липсваха само примати.

Хората тук бяха загинали от продължителна война, която бе погубила и онези, които не са участвували в нея, защото не са могли да дишат въздуха, да пият водата и да събират плодовете от дърветата.

Археолозите са хора оптимисти. Те копаят древните могили и изследват следите от пожарищата. Те присъствуват при края на живота — на племето, на града, на човека. Но те винаги могат да намерят нишката, която не се е скъсала, и води към бъдещето. Тук продължение нямаше.

Такаси прекрачи оградата, която предпазваше разкопките от прах и от нашествията на дребни животни, и седна върху празен контейнер до транспортьора. Погледът му намери Наташа. Нейната площадка беше по-дълбока от съседните — тя търсеше началото на града, но културният слой беше силно размесен и нарушен от подземните ходове, в които са се крили и загинали хилядите жители на града. Вързала беше косата си с бяла забрадка и стоеше до автомата, който вадеше пръстта, без да му се доверява и всеки миг готова да го отстрани. Работата тук беше пълна с изненади. На Земята откритията са винаги в рамките на вероятното. А тук — какво може да бъде вероятно в една чуждопланетна цивилизация?

Такаси тръгна по тесните пътечки, оставени между изкопите.

Над него увисна малък всъделет, от който надникна Кира Ткаченко.

— Такаси — каза Кира, — Станчо ми даде тази машинка, защото ти още вчера обеща на Круминш да отлетиш до следотърсачите за визира.

Всъделетчето се спусна на пътечката и Кира протегна ръка, за да помогне на Такаси да се качи при нея.

Полетяха над огромното езеро, на другия бряг на което следотърсачите се готвеха да огледат скривалището.

Гюнтер Янц, тежък, червенобрад човек, стоеше на брега на езерото и наблюдаваше как всъделетът се спуща над палатката.

— Гюнтер — каза Такаси, — видях ято риби. Ако са тръгнали да хвърлят хайвера си, ще си направим хубав риболов.

— Ще направим — съгласи се Гюнтер. — Ако екологът разреши…

— Не позволявам никакво масово убийство — обади се от палатката Макс Бели. — Тук трябва да организираме резервати, а не риболов.

— В умерени дози — каза Такаси. — Ще играем ролята на естествен отбор, защото Макс се е затъжил за прясна риба.

— За визира ли дойде? — попита Макс. — Но той ни е нужен.

— Затова Круминш изпрати точно мен — скромно отвърна Такаси.

— Не — каза Макс. — Няма да го бъде.

— Добре. — Такаси въздъхна като човек, принуден да прибягва до крайни мерки. — А кой през тази седмица седеше по цяла нощ, без да мисли, че е уморен, защото на следотърсачите им беше нужно срочно да се размножават някакви си скучни снимки? Кой консервираше стари хартийки, задушавайки се от химикалите? За съжаление, от днес сами ще се занимавате с тази скучна работа.

— Стига — каза Макс. — Ненавиждаме шантажистите, но нищо не можем да направим с тях, защото са хитри и безжалостни. Да вървим.

— А пък следотърсачите не обичат да си признават слабостите, които са свойствени на обикновените хора — позволи си да поехидничи Такаси.

Когато Такаси се върна при Круминш и му даде визира, беше станало вече време за обяд.

За лагера Такаси тръгна по друг път — край пущинака, в средата на който имаше огромна яма. По време на дъжд тя се пълнеше с вода и се превръщаше в кръгло езеро. През лятото езерото изсъхваше, запазваше се само слой кал, в който се зариваха рибите и мекотелите животни. Като минаваше край изсъхналото езеро, Такаси хвърли поглед натам и се учуди: по засъхналата кал имаше следи, които идваха от края на езерото и се губеха в тъмното петно на тресавището. Върху кората беше разпръсната кал, засъхнала на буци. Някой глупак сигурно беше потънал до кръста в калта. След десетина крачки Такаси откри човешки следи, които идваха от ямата и се насочваха към града.

— Ама че щуротия — каза на глас Такаси и тръгна нататък.

Следите бяха малки, по-малки от стъпките на Такаси и може би принадлежаха на някое от момичетата. Не бяха в права линия, а в зигзаг, сякаш притежателят им е бил смъртно уморен.

Такаси усети тревожно бодване в гърдите. Нещо не беше наред. Започна да се движи бавно, внимателно и беззвучно, прислушвайки се на всяка крачка. В поведението на човека, който се беше къпал в калта, явно имаше нещо ненормално.

Скоро изгуби следите. Очевидно, докато човекът се е лутал безцелно из развалините, калта беше изсъхнала.

Внезапно пред себе си Такаси видя червеникаво петно.

Замря. Петното беше неподвижно. Преброи до десет. Не носеше оръжие, а по цвят петното приличаше на тигър.

Сне от рамо фотокамерата и я стисна здраво.

Беше прав. Върху площадката, заградена от куп натрошени тухли, лежеше тигър, мъртъв тигър — неприятен на вид звяр, малко по-голям от вълк, с дълги кучешки зъби и червеникава козина на неравни ивици. Макс предполагаше, че тези тигри са мутанти от някакви подивели домашни животни.

Тигърът лежеше в локва спечена кръв и над него се виеха мухи. До него се търкаляше нож.

Такаси се огледа.

До порутената каменна стена се бе свил дребен слаб човек със синьо-бяло издрано и кално лице, с остри тъмни, тук-там посивели коси, в скъсано яке и кафяви, изцапани от изсъхналата глина панталони.

Такаси приближи, наведе се и откри лицето на непознатия от падналите върху него коси. Човекът дишаше.

 

 

Капна от умора, докато влачеше непознатия до пътя. На всичко отгоре спасеният дойде на себе си. Такаси не забеляза веднага, защото го носеше, преметнат през рамо. Свестил се, човекът впи зъбите си във врата на Такаси.

От изненада Такаси го изпусна. Човекът се строполи върху камъните, но веднага скочи и накуцвайки, хукна да бяга. Такаси прекара ръка по врата си: целият бе в кръв.

— Ей! — извика той след бягащия. — Почакай!

Човекът сигурно го чу. Бягаше бавно, спъваше се, веднъж падна и с мъка се вдигна. Най-сетне видя някаква дупка в бетонната стена и се опита да се скрие в нея, но дупката бе много тясна.

Такаси приближи. Човекът лежеше, забил лице в земята. Отново бе загубил съзнание. Този път, помнейки за злобния му нрав, Такаси го взе под мишница и го помъкна към пътя.

Откри ги Станчо Киров с всъдехода си.

— Този пък кой е? — попита той. — Не е наш.

Такаси внимателно сложи човека на земята и каза:

— Сигурно е местен жител. Ще ни откараш, а после ще се върнеш до онези развалини и ще докараш мъртвия тигър. Кира молеше да й намерим кожа от тигър.

— Ти ли го уби? — учуди се Станчо.

Сложиха човека на седалката на всъдехода.

— Не — каза Такаси. — Убил го е този юнак.

— Не може да бъде — отвърна Станчо. — Не бих излязъл с голи ръце срещу тигър.

— Имал е нож.

Станчо включи двигателя и всъдеходът се издигна над камънаците.

Останалите още обядваха и никой не излезе да ги посрещне.

— Не бързай — каза Такаси, като разбра, че Станчо иска да вдигне на крак целия лагер. — Нека по-добре го занесем в болницата при Соломко.

Сложиха човека на легло в болницата, която за щастие не бе потрябвала още на никого. Станчо хукна към столовата, а Такаси свали якето и ризата си.

— Надявам се, че не сте отровен — каза той, обръщайки се към човека.

Онзи дишаше слабо, но равномерно.

В палатката се втурна Соломко. Тя беше едра жена, с широко неизразително лице, зад което като зад гръцка маска бушуваха страстите. Цял живот Анита Соломко беше мечтала да стане археолог, но прецени, че повече полза на човечеството може да донесе, ако стане лекар. От тогава дълги години се разкъсваше между любовта и дълга.

По пътя Станчо й беше обяснил всичко и разбира се, не бе схванала нищо, защото и самият Станчо не бе на ясно.

— Къде е болният? — попита Соломко от прага на вратата. Лицето й беше осветено от радостна вътрешна светлина. Дългото й принудително бездействие като лекар беше свършило.

— Одраскан съм, Анита — избърза с отговора си Такаси.

— Те са убили тигър — намеси се Станчо. — И според мен с голи ръце.

— Какво! — възкликна Анита и се втурна към шкафа с лекарствата, но погледът й падна върху човека на леглото.

— Тъй, значи — каза тя осъдително.

Дотичаха Круминш с Наташа и Кира.

В това време човекът дойде на себе си. Отвори очи и веднага ги затвори.

— Намалете светлината — каза Соломко.

Човекът отново отвори очи и тихо каза нещо.

Страхуваха се, че ще изпадне в истерика, че ще се опита да избяга и бяха нащрек, а човекът заговори и изведнъж млъкна, като видя Наташа.

 

 

Пътешествието, толкова дълго и трудно, завърши по чудесен начин. Той намери Горните хора.

Видя Гера Спел. Наистина, променена, загоряла, смугла и развълнувана.

Гера Спел каза нещо на непознат език на Горните хора и погледна към черноокия юнак със силните ръце.

Крони се натъжи.

Не истинската Гера Спел, а другата, Горната, беше дошла тук заради този мъж, който донесе Крони, и се безпокоеше за раната му.

И тъй като никой от присъствуващите не познаваше Гера Спел и не можеше да разбере мислите на Крони, всички решиха, че е уморен.

Соломко остави само Станчо Киров, за да й помогне да съблекат, измият и нагласят в леглото пациента, а другите изгони. И те послушно си отидоха, защото след първия шок настъпи времето да се мисли. На пустата планета, където преди двеста години беше умрял последният човек, откриха мъж, изнемощял, но напълно реален. Според всички правила това беше невъзможно. И толкова по-важно беше да разберат защо се беше случило.

Крони заспа облепен от пластири и измит. Заспа между два бели чаршафа, толкова тънки и нежни, че всеки Директор би дал половината от богатствата си за късче от този плат, а в столовата отчаяно спореха археолозите и прилетелите следотърсачи.

Беше вече тъмно, облаци покриха върховете на планините, когато изградиха работна хипотеза: на планетата още се крият хора. Те са малко, крият се някъде из пещерите или в планините. Нямат нито градове, нито селища — иначе биха ги забелязали. Хипотезата не обясняваше ботушите и якето на човека от груба, но явно тъкана на стан материя. Хипотезата не обясняваше още много неща, но не можеха да намерят по-добра.

А през нощта Гюнтер Янц трябваше да бъде подложен на сложна и неприятна операция, която направи Анита Соломко. Направиха пункция на главния мозък на Гюнтер. Анита не беше правила такава операция при полеви условия; след половин година отчетът за нея в „Известия по хирургия“ щеше да съвпадне с публикуваната статия на археолога А. Соломко във „Въпроси на космоархеологията“, която щеше да се нарича „Някои закономерности в еволюцията на гледжосаната керамика в 5–8-ия пласт на Горния град“. Това щеше да бъде щастлив ден за Анита.

Обработеният екстракт от мозъчното вещество на Гюнтер още същата нощ Анита инжектира в Крони: действието му щеше да се прояви на третия ден.

 

 

На третия ден Крони се събуди със странното чувство за Знанието. Той знаеше нещо на пръв поглед неуловимо, но реално и значително. Излежавайки се под чистите завивки, първо си помисли, че се е наспал добре. Чукането на капките вода по оранжевия покрив означаваше, че вали дъжд, а не се е спукала ръждясала тръба.

В болничната палатка надникна Анита Соломко и каза:

— Добро утро, Крони.

— Здравейте, Анита — отвърна Крони. — Да ставам ли?

— Можете да полежите още, Крони — усмихна се Анита. — Но ще закусите в столовата.

И Анита забърза навън, където, измъчван от главоболие, се разхождаше Гюнтер, предварително решил, че всичките му мъки са били напразни.

— Гюнтер, той се събуди. Попита ме да става ли.

— Нима? — възкликна Гюнтер. — Тогава отивам на закуска.

— Първо изпий това. Против главоболие.

Гюнтер протегна ръка, трогнат от досетливостта на Соломко.

Крони скочи от леглото и вдигна ръце, за да поеме по-дълбоко въздух. Харесваше му как мирише въздухът тук.

Отмести завеската пред умивалника и пусна студената вода. Изми зъбите си и се среса. После се върна в стаята и преди да се облече, оправи леглото. Приближи до масичката и намери бележка: „За Крони. По една таблетка три пъти на ден.“ Глътна таблетката без вода. Изведнъж краката му се подкосиха и той се отпусна на леглото, стискайки бележката в ръка.

Беше се появил тук преди три дни. И всички опити за общуване през изминалите дни се бяха ограничили с най-примитивните действия. Удряше се по гърдите и казваше „Крони“. Такаси се удряше в гърдите и казваше „Такаси“. И двамата се смееха, защото имената вече обещаваха някакво придвижване в бъдещето.

„Гера“? — питаше Крони и сочеше към Наташа.

„Наташа“ — отговаряше Такаси.

Информацията, която по-рано принадлежеше на Гюнтер, преминала в Крони, не потискаше знанията и жизнения му опит. Тя се прибави към тях и убедеността, че новите знания и езикът, които той владее, са му свойствени по начало, попречиха на Крони веднага да осъзнае своето прераждане. Приказваше с Анита, без да усеща, че говори на чужд език. Прочете бележката, без отначало да улови, че не разбира знаците, с които бе написана.

Трябва да отиде да закуси. Облече ушития още вчера от Кира комбинезон и пъхна бележката в джоба му. Не му се разделяше със свидетелството за причастността му към света, пред когото са безсилни Мокрицата и кварталният Ратни.

Влезе в столовата и веднага се досети, че всички вече знаят за онова, което се случи с него.

— Добро утро — каза той. — Къде да седна?

— На своето място — отвърна Круминш, без да вдига очи от чинията, защото му се искаше да се засмее.

— Ще ядеш ли макарони? — попита го Петерсън, който притежаваше удивителната способност да преминава на „ти“ още на втория ден от запознанството.

— Ще ям — отвърна Крони.

— Как спа? — попита Такаси.

— Благодаря, добре.

Петерсън му подаде чиния с макарони, мляко и сок.

— Сякаш имам имен ден — каза Крони. Дръпна рязко към себе си чашата със сока и той се разля.

— Донерветер!^[1] — изтръгна се от Крони.

Бурен смях като наводнение изпълни столовата.

А когато стана тихо, Анита каза дълбокомислено:

— Гюнтер е прекалил с речниковия запас.

— Защо ме гледахте така? — обърна се Наташа към Крони, когато всички закусиха. — Сякаш ме познавате.

— Познавам едно момиче Долу. Много прилича на вас.

— Харесвате ли го?

— Тя не може да ми харесва. Тя е чиста, аз съм вонящ тръбар.

— Какъв?

— Тръбар, който поправя тръбите в тунелите.

— Крони — каза Круминш, — ако сте готови, ние чакаме.

— Готов съм.

„Пресконференцията“ изглеждаше съвсем обикновена, като че ли не се срещаха представители на две толкова далечни цивилизации. Крони не знаеше как да започне. И затова каза:

— Ще ви разкажа за вонящия тръбар, за Четенията и за пътешествието към Огнената Бездна, за онова, което научих от младите Спел и как тръгнах да търся Горния Град. А после вие ще ми разкажете за онова, което на мен самият още не е ясно…

 

 

Крони намери Круминш в лабораторията при Такаси.

— Уили — каза Крони — трябва да се върна в града. Ще кажа на хората, че горе може да се живее. Че техният проклет свят не се ограничава от каменните стени и от мокрите тунели. Ще изведа хората горе, каквото и да ми струва.

Круминш не му отговори веднага.

— И при кого ще отидете, Крони?

— При хората. Ще кажа…

— Крони, ние мислихме как трябва да действувате по-нататък — каза Круминш. — Разбира се, вие сте прав. Трябва да се намери някакъв по възможност безболезнен път планетата да се върне на вашите хора. Но разбирате ли, че ще се натъкнете на опозиция? За повечето вие ще изпаднете в положението на луд, а за онези, които искат да запазят властта си, вие ще сте опасен. Директорите ще направят всичко възможно, за да изтрият и спомена за появата ви. След време те ще проверят дали всичко е така, както сте казали. Ще изпратят разузнаване горе и след двадесет-тридесет години в подземния град ще бъде всичко така, както преди, а на повърхността ще се появят скришом къщи за чистите, градини, в които те ще отглеждат децата си, защото подземният климат е вреден за здравето. Другите ще останат в неизвестност и бунтовете им ще се потушават жестоко. Мъчно е да се организира въстание в свят, разделен на етажи.

— Но така вечно не може да продължава — каза Крони. — И не бива. Ще дойде друг Крони…

— Но кога?

— Все едно, аз ще ида.

Опита се да се усмихне, но от усмивката му не излезе нищо.

— Разбираме те, Крони — отвърна му Круминш. — И моля те, не си въобразявай, че ще тръгнеш за там сам. Не се обиждай, но сам няма да се справиш.

— Аз ще тръгна с него — каза Такаси.

 

 

Всички се събраха край отвора в основата на скалата.

Засуетиха се, сякаш Крони се готвеше да поставя рекорд, заобиколен от запалянковци, треньори, секунданти и съдии.

Круминш проверяваше снаряжението му. Макс Бели проверяваше Круминш.

Външно Крони не изглеждаше зле. Наистина дрехите на тръбаря трябваше да се изхвърлят — от тях бяха останали само парцали. Момичетата прекроиха един работен костюм на археолог и така отдалеч той можеше да бъде взет за подземен инженер. Отпред комбинезонът се затваряше с цип и бяха достатъчни две секунди, за да се извади прикаченият под мишницата парализиращ бластер — плосък и лек. В яката пришиха микрофона, така че всяка дума, казана от Крони, или произнесена в негово присъствие, можеше да се чуе горе. Телевизионното око на предавателя беше монтирано над левия горен джоб на комбинезона, а второ, резервно — на колана, който сам по себе си бе чудо на изобретателността на следотърсачите. В него бяха сложили лекарства и дезинфектиращи пластири, неприкосновен запас от храна, пресована в таблетки и достатъчна да изхрани група от десет лакоми мъже в продължение на две седмици. Там имаше и сгъваем нож, и набор от инструменти. В ухото на Крони монтираха радиопредавател, голям колкото грахово зърно, а джобовете на комбинезона бяха пълни с всякакви дреболии, между които имаше очила за гледане при пълен мрак, фенерче и други. Крони беше чудесно екипиран.

Той беше поласкан от вниманието, което му бе оказано. Хубаво е, когато знаеш, че другарите ти чуват всяка твоя дума, а ако ти е зле, ще можеш да ги повикаш на помощ.

— Е, тръбарю — каза Такаси, — да тръгваме ли?

Той щеше да се спусне с Крони два етажа надолу, където организираха междинна база. Такаси беше в скафандър и в ръката си държеше шлема като някаква запасна глава.

— Ще ви целуна — каза Наташа.

Първо целуна Крони. Беше висока колкото него и целувката й попадна в ъгъла на устните му. Последните думи на Крони, преди да прекрачи долу, бяха:

— Още никой в живота ми не ме е целувал.

Завръщането на тръбаря

Госпожа Гера Спел, по милостта на бог Ред дъщеря на директора Спел, горчиво плачеше. Плачеше, защото животът й свършваше безсмислено и мъчително.

Лежеше в леглото, мръзнеше и не можеше да се реши да хвърли одеалото, ушито от кожички на плъхове. То миришеше лошо, но когато го каза на баща си, той се намръщи, сякаш дъщеря му спомена за нещо неприлично, и й отвърна:

— Глупости. Това е от болестта ти.

Господин директорът Спел се примири с неизбежната скорошна смърт на дъщеря си. Нейната майка също храчеше кръв и умря от същото. Тогава докторът каза, че медицината не познава средства против болестта, която се е загнездила в гърдите, и е недостъпна за мехлеми и компреси.

Гера не можеше да се примири със смъртта и в кошмарите, които сънуваше всяка нощ, тя виждаше как се катери по тунелите, защото там, далеч напред трябваше да съществува Горният Град със своя чист въздух. Виновен беше онзи тръбар. Тръбарят Крони. Кой знае защо бе запомнила името му, макар че никой не помни имената на тръбарите. Странен човек беше този Крони и на нея й беше мъчно, че е умрял в тунелите.

Трябваше да стане и започне новия ден. Гера се разкъсваше между страха, че настъпващият ден може да бъде последния за нея и страха от безкрайността на този ден, който трябва да изживее.

Понякога се опитваше да извика на помощ образа на умния и язвителен Лемен, когото не би забелязала, ако беше някой от знатните, и не би обикнала, ако не го заплашваше смърт. Но появяването на тръбаря, който донесе железния знак, сложи край на съществуването на инженер Лемен. Лемен изчезна в миналото и макар че Гера можеше да си припомни чертите на лицето му или маниера на говоренето му, тя вече не можеше да извика в съзнанието си целия Лемен.

Стана. Беше й студено, главата й бе замаяна и тя едва успя да направи крачка към ледената стена и да се опре на нея. Извади от стенния гардероб — каменна ниша, облицована с парчета извехтяла пластмаса, — дълга рокля. Избра светла, за да не бие на очи собствената й бледност.

В умивалнята беше топло, приятно й беше да докосва с ръка горещите тръби. Някога Гера имаше прислужница, една стара жена, която се беше грижила и за майка й. Но прислужницата умря точно когато ставаха историите с Лемен. А нова баща й не искаше да вземе: нали дъщеря му щеше скоро да умре. Гера, която беше свикнала да се съгласява с неумолимата логика на баща си, го разбра и не се обиди, макар че понякога й беше трудно и й се искаше да има някой до нея… Някой жив човек. Оставаше брат й. Той я обичаше. Но можеше да забрави за Гера и да не се вести по цял месец, особено сега, когато обстановката, според думите му, беше много напрегната и офицерите често оставаха в казармите.

Чу се почукване. Някой чукаше на задната врата, която излизаше на малка уличка. Тази врата използуваше само брат й, но той си имаше ключ. Може би го е загубил? Гера посегна да отвори, но внезапно се изплаши. Може да са бандити. Макар баща й да каза, че те не могат да стигнат до горните равнища, страхът от тях не я напущаше.

Гера стана нерешително. Можеше да отиде до устройството за разговори и да извика баща си или брата си. Но каква глупачка ще излезе, ако се окаже, че там няма никого?

Седна в креслото и реши да изчака. Решението да не прави нищо я успокои. Все пак беше някакво решение.

Чукането престана. Гера чакаше. Изведнъж разбра, че иска някой да дойде при нея. Който и да е, дори и бандит. Три дни вече не беше виждала никого. И като се изплаши, че оня, който е зад вратата, ще си отиде, скочи и се втурна да отвори. Но не успя.

Току-що беше пристъпила прага на малката гостна, завесите към антрето се дръпнаха и в гостната влезе някакъв човек. Познат й беше.

— Добър ден, милостива госпожо — каза човекът.

— Как попаднахте тук?

— През вратата — каза човекът и тогава Гера позна, че това е тръбарят Крони.

— Ти ли си, тръбарю? — попита тя, защото промяната, станала с него, беше толкова смайваща, че разрушаваше целия ред на нещата, при които тръбарят винаги си остава тръбар.

Не беше само това, че Крони бе подстриган, богато облечен и че лицето му, в бръчките на което, колкото и да се миеше, оставаха попилите в кожата мръсотия и сажди, бе станало гладко и чисто. Крони бе друг човек и се държеше като друг човек.

— Аз съм — каза Крони. — Мога ли да седна?

— Седни — отвърна Гера. — Но нали си мъртъв?

— Защо? — учуди се Крони, намествайки се в креслото, след като и Гера седна. — Жив съм.

— Но Спел каза…

— Спел не вярваше, че ще стигна. А аз стигнах и се върнах.

— Защо?

— За да помогна на другите и на теб.

Истината беше невероятна и Гера се защищаваше от нея. После, като не издържа срещата с невероятното, тя потъна в отвратителния облак на припадъка.

От момента, в който Крони, изгубил търпение, отвори вратата с шперц и срещна Гера, той беше поразен от вида й. Вина за това имаше не само болестта, която за изминалите дни беше успяла да направи много. Образът на Гера се беше откъснал от самото момиче, споменът се беше смесил с усмивката на Наташа и се бе родил нов, по-скоро идеален образ, на който Гера не отговаряше. Тя се оказа и по-ниска, и по-слаба, и по-бледа, отколкото той си я представяше. Реалната Гера не го разочарова, а предизвика жалост и желание да я успокои.

Когато главата на момичето клюмна, Крони се втурна към него, приклекна и ръката му замръзна във въздуха, защото не знаеше какво да прави.

— Крони — записка нещо в ухото му и трябваше да мине време, докато разбере, че това е гласът на Круминш. — Не се страхувай, ние чуваме и виждаме всичко! Предавам микрофона на Анита.

— Крони, миличък — каза Анита и Крони си представи нейното кръгло и добро лице, на което като колелца са нарисувани черните зеници. — Щом я вдигнем горе, ще я излекуваме. Обещавам ти.

— Благодаря — каза Крони. Той беше благодарен на Анита не толкова за думите, колкото за тона, с който бяха казани.

— А сега — продължи Анита, — направи следното. Вдясно на колана ти има джоб. Извади три червени хапчета и ги разтвори във вода.

За да може Гера да изпие лекарството, трябваше да вдигне главата й. Тя стискаше зъби, а Крони я молеше шепнешком:

— Пий, моля те, пий. Не е горчиво. Ще ти помогне.

Гера балансираше на неустойчивата летвичка между реалността и полусъзнанието. Гласът на Крони, ръката, която поддържаше главата й, и вкуса на напитката се сливаха в умиротворяваща картина, прилична на хубав сън. А когато отвори очи и видя очите на Крони до своите, не се изплаши, защото те бяха добри.

И двамата замряха, сякаш се страхуваха да не изплашат този миг.

— Какво беше това? — попита Гера.

— Лекарство — отвърна Крони.

Гера кимна мълчаливо. За първи път от много дни насам й беше топло.

— Горе няма град — каза Крони. — Градът е разрушен.

— Знаех. Разказа ни учителят. И баща ми.

— Но всичко друго е лъжа.

— Какво е лъжа?

— Лъжа е, че горе има същата пещера, както тази тук, само че по-голяма. В същност там няма никаква пещера. Там е повърхността.

— Повърхността?

— Как да ти го обясня. Просто няма таван.

Гера не се опита да спори.

— Градът е разрушен — каза тя. — И ако отидеш там, ще се разболееш от смъртоносна болест.

— По-скоро ще се разболееш тук — възрази Крони. — Там има гора, слънце, вятър, езера.

— А кой ти даде дрехите?

— Чуждите хора. Те са долетели от своята земя, защото мислели, че тук никой не живее.

Гера сякаш слушаше увлекателна приказка. В нея се говореше за хора, прилетели бог знае от къде. Сигурно на криле, като прилепите. Крони е поживял в приказката и се връща като приказния герой, преродил се в Огнената Бездна.

— На хората горе не им трябва нашия град — каза Крони. — Те си имат свой. Те искат да научат какво се е случило с нас.

— Съжаляват ли ни?

— Готови са да ни помогнат да излезем навън, за да живеем като хора. Както сме живели някога.

Понякога е много трудно да разтълкуваш очевидното. Онова, което в самия теб не предизвиква никакви съмнения.

— А какво искат срещу това?

— Нищо — каза Крони.

— Защо те самите не дойдоха? — попита Гера.

— Защото нашите могат да се изплашат, когато ги видят.

— Страшни ли са?

— Не, те са като нас. Там има едно момиче, което прилича на теб.

— И как се казва?

— Наташа.

— Наташа — със запъване каза Гера. — Грозно име.

— Не — възрази Крони, — името е много красиво.

Това чу Такаси, който седеше в тъмния тунел на горния етаж край съборения асансьорен кладенец. Усмихна се, защото и на него името се харесваше.

— Не вярваш ли на всичко това? — попита Крони.

— Бих искала да вярвам. Може и да си прав. Ето устройството за разговори, повикай баща ми.

— А ти сигурна ли си, че той ще се съгласи хората да излязат горе?

— И онези, които са долу ли? И миньорите, и тъкачите, и тръбарите? Всички ли?

— Разбира се, те са по-зле от останалите.

— А кой ще работи?

— Ние всички ще работим. Горе.

— Не знам — каза Гера. — Сигурно баща ми няма да се съгласи.

— И аз мисля така. И ще заповяда да ме убият.

— Ще повикам брат си — каза Гера. — Тайната полиция ли е? Господин Спел младши.

Докато чакаше да я свържат, Гера усети погледа на Крони и се помъчи да си представи повърхността, на която бушува силен вятър и клати гората, която прилича на сталактити.

Като закри слушалката с ръка, Гера попита Крони:

— Да му кажа ли, че имаме гост?

— Не — отвърна Крони. — Хората на Мокрицата може би подслушват.

— Ти ли си, Гера? — чу се гласът на Спел. — Какво има?

— Трябваш ми. Ела веднага.

— Гера, тръгвам по много важна задача. Когато довечера се върна, ще си поговорим, съгласна ли си? — Спел се мъчеше да не се кара със сестра си.

— Братко — каза Гера, — кога за последен път те молих да дойдеш? Спомни си.

— Е, когато заловиха твоя Лемен. Какво, да не е оживял?

— Спел, ела незабавно. Незабавно.

Гера хвърли слушалката и затвори съобщителната ниша.

— Сега ще дойде — каза тя. По страните й се появиха червени петна и тя се закашли, сякаш се бе задавила.

Спел почука три пъти и Крони чу как ключалката щракна.

Гера тръгна да посрещне брат си.

— Какво става с теб? — Спел беше сърдит. — Мокрицата ще ми откъсне главата. И без това откакто откраднахме тръбаря ме гледа като плъх.

— Влизай — каза Гера. — Има по-важни работи от твоята Мокрица. Искам да се видиш с наш общ познат.

Спел не я чуваше. Той продължи да говори, влизайки в стаята:

— Разбери ме, тръгваме веднага. Намерихме инженер Рази. Помниш ли, оня, който беше с Лемен. Там имаше наш човек…

И в този миг Спел зърна Крони.

— Ти! — каза той и ръката му се протегна към колана.

— Не ставай луд! — каза Гера. — Ти сам го изведе от тук. Какво се чудиш? Това е привидение.

— Привидение — Спел се опита да се усмихне.

— Красавец — каза осъдително Анита, гледайки лицето на Спел, което беше заело целия екран на телевизора.

Спел приближи до Крони.

— Ти къде беше? — попита той злобно, сякаш Крони не го беше послушал за нещо.

„Какво е станало?“ — мъчеше се да разбере Спел. Ами ако целия този маскарад е дело на Мокрицата, който е решил да погуби Спел? Но дрехите бяха чужди — явно тръбарят е бил горе. Значи горе живеят хора и всичко, на което бяха учили Спел, е лъжа. Ами какво ли ще е, ако тези хора са старите врагове на Града и са изпратили Крони да отмъсти за миналото? При всички случаи Крони беше опасен. Щом е така, по-добре е да му бъде приятел. Ако е дошъл да отмъщава, първо ще отмъсти на Мокрицата. Иначе защо би се доверил на Гера? И като премисли всички тези варианти, Спел се усмихна с открита момчешка усмивка.

— Разказвай, тръбарю, къде си бил, какво си видял.

— Сега не съм тръбар — отвърна Крони. — Не ме наричай така.

Беше му все едно как ще го наричат. Но Спел трябваше да бъде турен на място. Той никога няма да се довери на Крони, но ще тръгне с него, ако усети силата му. За това бяха говорили още вчера, на съвещанието в палатката.

— Не се сърди — приятелски се усмихна Спел.

— Тогава слушай — каза Крони.

Беше кратък. Помагат му Онези, които са Горе. Той ще изведе хората горе, на слънце, но те не бива да се гонят като изплашено стадо. Трябва да им се обясни, трябва да се обезвредят Мокрицата и онези, които искат да задържат хората под своята власт.

— Никой няма да ти повярва. Аз също не ти вярвам — каза Спел.

— Ще ми повярваш — отвърна Крони. — Къде е инженер Рази?

— Ще го заловим днес — каза Спел.

— А старецът? — попита Крони.

— Умря. Мокрицата го изтезава до смърт.

— Той беше добър старец — каза Крони. — Имаше убеждения. И не се отрече от тях.

— Мокрицата те търси. Мислеше, че съм откраднал опознавателния знак на инженер Лемен. Но аз стоварих всичко върху теб. Нали не ми се сърдиш?

— Защо да ти се сърдя? Ако ти не беше видял знака, нямаше да се измъкна от Мокрицата.

Спел си помисли, че това е справедливо и изгодно за него.

— Ти ми дължиш живота си — каза той. — Аз съм твоя спасител.

— Тогава ти съвсем не мислеше за мен. Мислеше за себе си и за сестра си. Какво знаете за Рази?

— Твоят Рази избяга и май че се е добрал до оръжието. Едноокият ни каза.

— Кой?

— Мокрицата има навсякъде свои хора.

— Как се нарича едноокият?

— От къде да го знам?

Спел се намираше в странно положение, макар сам да не съзнаваше това. Борбата с бунтовниците според него беше справедлива. Той не изпитваше милост към тях. Но Спел ненавиждаше човека, който ръководеше тази борба. А разказваше за това на Крони, който беше враг на Порядъка, следователно и на Спел.

— Разправяй по-нататък — каза Крони като човек, който има право да разпитва.

— Мокрицата се досети, че ти си успял да предадеш на инженер Рази плана на града на Прадедите. И инженерът с хората си се е скрил там. Днес ще тръгнем към тях.

— Ти искаш ли — каза Гера, като застана пред брат си и го погледна право в очите — и по-нататък да бъдеш момче за всичко при Мокрицата, докато той не реши да се отърве от теб?

— Няма да ме пипне той — изсумтя Спел.

— Как е организирана хайката? — попита Крони.

— От две страни. Един отряд ще се спусне през служебните тунели. Втори ще тръгне към рудниците. Над топлоцентралата ще има засада, в която ще попаднат, когато започнат да бягат. Повече нищо не зная.

— И затова съм ти благодарен — каза Крони.

— Трябва да тръгвам — каза Спел. — Нали не искате Мокрицата да подуши нещо? Крони, не те съветвам да тръгваш надолу. Няма да ги спасиш, а сам ще попаднеш в капана.

— Кога е началото на акцията?

— След три часа… сега вече и по-рано.

Спел погали сестра си по рамото и й каза: „Не боледувай“.

Този жест предизвика у Крони чувство на симпатия към полицая.

— Какво си решил? — попита Гера, когато вратата се затвори след Спел. — Ще идеш ли долу? Дори ако те помоля да останеш?

— Да — каза Крони.

Имаше навик да гледа хората в очите, сякаш можеше да прочете какво е написано в тях.

— Ти не искаш ли да отида? — попита той.

— Не е в теб работата, Крони — отвърна тя сериозно, — ти си жив човек. А наоколо всички са мъртви. И Лемен беше жив. Мъртвите остават, а живите умират и не се връщат. Когато те нямаше, свикнах с това, че и мен скоро няма да ме има. Но ти се върна и промени моя живот. Не ми се иска да умирам.

— Аз ще се върна — каза Крони.

Внезапно се чуха стъпки. Твърди, уверени стъпки, които се приближаваха към спалнята.

Гера замря и прошепна: „Баща ми.“

Крони се втурна към вратата, мушна се зад завесата и се притисна към стената на антрето.

— Имало ли е някой тук, Гера? — чу той ниския уверен в себе си глас на Директора.

— Добро утро, татко. Брат ми беше тук.

— Странно, че брат ти е идвал днес при теб — каза Спел.

— Повиках го.

— Изглеждаш по-добре.

В гласа му нямаше топлина. Той просто отбелязваше факта, както би забелязал изгорялата лампа или повредения асансьор.

— Татко, защо си дойде?

— Каквито и разногласия да сме имали в миналото, ти си ми дъщеря и аз съм твой баща. Надявам се, че мога да ти се доверя.

— Аз също ти се доверявах, но ти ме предаде.

— Не можех да спася Лемен и щях да погубя себе си. Моето положение е застрашено. Могат да настъпят промени.

— И аз мисля така — каза Гера.

— Ти ли? Брат ти ли ти каза нещо?

— Имам предчувствие.

— Понякога болните имат оправдани предчувствия — сериозно каза господин Спел. — Това сочи, че те са по-близо до бог Ред, отколкото ние, здравите.

— Но моето предчувствие говори за Горния Град.

— Какво? — бащата не разбра.

— То ми говори, че е дошло време да си отидем от тук и излезем горе.

— Започваш да бълнуваш. Нали знаеш, че горе не може да се живее. Опасенията ми са много по-реални. Днес рано сутринта имаше Съвет на Директорите. Свика го Мекил. Каза, че долу е възникнала опасност за Града. Бунтовниците са намерили склад с оръжие и той поиска да му предоставим пълната власт. Не си ли учудена?

— Не, та аз познавам Мокрицата.

— Аз също го познавам — каза Спел. — И знам, че с приказките си за бунтовниците иска да изплаши старците, които са болшинство в Съвета, и да изолира енергичните и влиятелните хора — мен, Калгар и някои други. Ако получи пълна власт, бъдещето ми е застрашено.

— И ти дойде, за да ми кажеш всичко това ли?

— И да те помоля за помощ. Има още едно нещо, до което Мокрицата иска да се добере. Не му дават спокойствие нашите фамилни скъпоценности. Но той не знае за нишата зад твоето легло. Нощес, докато ти спеше, аз скрих там ковчежето. Не исках да ти казвам. Но после си помислих, че хрътките на Мокрицата могат да дойдат и да те попитат дали няма някое скрито място в твоите стаи. И ти, като смяташ, че нишата е празна, ще им я покажеш.

— Не бих им казала нищо. Там има снопче коси от мама. И писмо от Лемен.

— Тъй ли, не ги забелязах.

Крони пристъпи от единия на другия крак и докосна завесата. И чу ръмжене, сякаш някой див звяр се бе насочил към него. Крони се дръпна и притисна до стената.

Завесите се разтвориха сякаш под порива на буря. Нисичък и дебел човек застана пред Крони.

— Не стреляй! — Гера се хвърли към тръбаря и го прикри.

Отговорът беше куршум.

Но Гера спаси Крони. В момента, когато се раздаде изстрелът, тя удари баща си по ръката и куршумът се заби в тавана. Посипа се мазилка. Бяла мъгла обви стаята.

Крони се хвърли към Директора.

— Помощ! — извика Спел и се закашля от праха. Биеше се като огромно, добре охранено дете.

— Удари го! — извика внезапно Гера с висок, чужд глас. — Удари го! Нека млъкне! Той иска да дойде Мокрицата.

Но Крони не можеше да застави ръката си да удари тлъстото и хлъзгаво кълбо, което кой знае защо беше баща на тази девойка. Не можеше да разбере и откъде дойде у Гера тази яростна ненавист към господин Спел.

Изведнъж Спел се отпусна. Увисна като чувал в ръцете на Крони.

— Лошо ми е… — изстена той. — Боли ме. Сърцето ме боли…

— Не му вярвай, Крони — каза Гера.

Крони замъкна Спел към дивана в гостната. Той се строполи на него и главата му глухо удари в стената.

— Вода, дай ми вода — простена той. — Ще умра… Непременно ще умра…

Страхуваше се от смъртта — най-богатият човек в гнездото на плъховете.

— Лежете спокойно — каза Крони и внезапно видя, че Гера беше взела пистолета. — Да не си посмяла да стреляш!

— Той уби майка ми, уби Лемен, искаше да убие и теб — гласът на Гера беше равен и глух.

— Върни пистолета — каза Крони.

И Гера се подчини.

— Благодаря, господине — каза Спел. — Благодаря.

Може би появата на Спел беше за добро. Удаваше му се възможност да поговори с един от господарите на подземието, наплашени от Мокрицата.

Крони седна в креслото и сложи пистолета на коленете си.

— Няма да ви причиня зло — каза той. — Но трябва да ви кажа, че не ви вярвам.

И внезапно Спел се усмихна. Като разбра, че няма да го убият, той се оживи.

— Не е за чудене — каза Спел. — Благодарете се, че отдавна не съм стрелял. Какво можете да ми предложите?

— Новини — каза Крони.

— Те са най-ценните в нашия свят. Не съм ви виждал по-рано. Странно. Вие любовник на дъщеря ми ли сте?

— Това няма отношение към работата.

— Извинете, има. От вашето отношение към дъщеря ми и към семейство Спел зависи много. Например съдбата на моите скъпо…

Спел спря по средата на думата, очаквайки реакцията на събеседника си. После погледна Гера, която се обърна.

— Дойдох от горе — каза Крони. — Достатъчно е да ме погледнете по-внимателно, за да се убедите в това.

Очите на Спел извършиха пътешествие по Крони и това пътешествие внесе смут в мислите на господин Директора.

— Но горе не може да се живее!

— Кога за последен път някой се е изкачвал горе?

— Нима това е важно?

— Да. От тогава са изминали много години. И горе може да се живее.

Значи Спел все пак допуща, че има Горен град.

— По-рано аз живеех тук. Иначе как бих могъл да срещна Гера?

— Може би. Дъщеря ми винаги се е стремила към познанства извън своя кръг. Сигурно е наследствено. Майка й беше от долу. Беше дъщеря на прост инженер… — Спел добродушно разтвори ръце и добави:

— Това, разбира се, не се отнася за вас.

— Отнася се в пълна степен — възрази Крони. — По-рано аз бях тръбар.

— Какво пък — усмихна се Спел, — прав бях по отношение на Гера. Но трябва да ви кажа с цялата си искреност, че и сред тръбарите сигурно се срещат прилични хора…

Думите на Спел течаха като ручейче по гладък под. Лееха се свободно, а зад тях нямаше мисли. Мозъкът му беше зает с друго. Спел трескаво обмисляше какви изгоди ще извлече от това, което научи.

— Нашето бъдеще е горе — прекъсна го Крони. — И се надявам, че вие, господин Спел, сте готов да застанете на моя страна.

— Разбира се — съгласи се господин Спел. — Ако животът горе е възможен и вие наистина сте онзи, за когото се представяте, в бъдеще ще можем да обсъдим въпроса за постепенното прехвърляне на част от населението при другите условия. Но това не е проста работа. Случвало ли ви се е да се срещнете с господин Мекил?

— Та вие сами сте предали властта на Мокрицата, за да ви защити от бунтовниците. А сега ви е страх.

— Аз съм внимателен. Това не веднъж ми е помагало.

— Надявате се да надхитрите вашия приятел ли?

— Щом само измислицата му със заговора излезе наяве, и той ще загуби. Ако ви е изпратил, можете да му кажете това.

— Тогава съм длъжен да ви огорча. Заговор съществува.

— Бунтовниците нямат оръжие.

— Те имат оръжие. Сега ние с вас, господин Спел, ще се разделим. Дойдох тук, за да посоча на хората пътя нагоре…

— Никой няма да ви повярва.

— Вашата дъщеря вече ми вярва. И вие ми вярвате. И долу имам приятели, които ще ми повярват по-бързо, отколкото вие. Защото на вас не ви се иска да вярвате. А те и преди вярваха.

— Трябва да си помисля — каза Спел. — Няма да предприемам, нищо, докато не помисля. Запомнете личния ми номер: 888. Ако го кажете по съобщителната система, ще ви свържат с мен. Но имайте предвид, че разговорът може да се подслушва от Мокрицата.

Спел стана и с известна боязън погледна към пистолета, който лежеше върху коленете на Крони.

— Няма ли да ми го върнете… — попита той неуверено.

— Не — отвърна Крони.

— Не съм и очаквал. Е, довиждане, тръбарю — Спел намигна на Крони, показвайки му, че поддържа играта му.

Мина в спалнята на дъщеря си и там крачките му затихнаха. Крони стана, но Гера притисна пръст до устните си: „Слушай“.

Чу се тихо пъхтене и шумолене. След минута нещо щракна и Спел въздъхна облекчено. Крачките се чуха отново. Те бяха леки и нарядко, сякаш Спел първо стъпваше на пръсти и всеки път замираше, преди да пренесе тежестта на тялото си върху петите.

— Той взе ковчежето си — прошепна Гера, като приближи устни до ухото на Крони.

Въстанието в мрака

Крони стоеше в тъмния ъгъл на уличката, която водеше към задната врата на къщата на семейство Спел. Главната улица бе добре осветена — това беше районът на знатните. Мокрицата беше оставил охрана. Плещест субект със сивкаво лице, посивели коси и сини устни лениво крачеше на отсрещната страна. Може би Мокрицата го беше поставил специално пред къщата на Спел?

Щом субектът се скри от очите му, появи се амбулантен търговец, който влачеше на гърба си бидон с чиста вода. Като хвърли поглед назад, за да се убеди, че никой не го следи, Крони тръгна след търговеца. Нагоди крачките си с неговите. Водата плискаше през ръба на съда и мокри петна тъмнееха по камъните на тротоара.

Ето го и малкият асансьор за горните равнища. Използуваха го за домашни нужди. Спираше долу, в складовете на директора Калгар.

Кабината изпълзя отдолу и спря. Крони небрежно дръпна решетката и влезе, но не успя да затвори вратата.

— Ей, почакай! — извика някой достатъчно високо, за да няма съмнение, че човекът в асансьора ще го чуе.

Крони се дръпна към задната стена на кабината.

— Страхувах се, че няма да ме чуеш — каза, нахълтвайки в кабината полицай в износен мундир. — Ти за къде си?

Полицаят гледаше таблото с копчетата за етажите. Имаше маниери на човек, свикнал да командва.

— Долу — отвърна Крони. — В магазина.

— И аз съм за там — каза сякаш зарадван полицаят. Натисна копчето и асансьорът тръгна надолу.

— Къде служиш? — попита полицаят, обръщайки се. Той още не подозираше нищо лошо. Попита ей така, за да е наясно.

— При господин Калгар — каза Крони.

Зад решетката на следващото равнище белееше някакво лице.

— Ще почака — каза полицаят весело. — Обичам, когато мазниците чакат.

— Но ако този господин има бърза работа?

— Господин ли? — тази мисъл развесели полицаят. — Скоро тези господа няма да имат бърза работа. Ние тях…

И показа с жест какво ще се случи с господата. Очите му бяха без ресници, бели и безумни.

„Дори обикновените полицаи вече знаят“ — отбеляза за себе си Крони.

— А кой ще властвува тогава?

— Това не те засяга. — Внезапно полицаят бе обхванат от подозрение. В асансьора бе полутъмно, осветяваше го слаба лампичка на тавана. Той се вгледа в лицето на Крони.

— Покажи ми номера си — каза полицаят, като опря кривия си пръст в гърдите на Крони.

— Защо ви е, господин полицай? — попита Крони учудено. — Аз не върша нищо лошо.

Ръката на полицая се насочи към колана.

— Стреляй! — веднага се намеси Круминш.

Зад решетката се белееше каменната стена. Крони пъхна ръка под ципа на якето и извади бластера. Полицаят тутакси се свлече. Без да губи време, Крони натисна копчето и асансьорът изскърца, спирайки.

— Няма ли да умре? — попита той.

— Не, временно е парализиран. Не се страхувай. Ще се събуди след половин час.

Неочакваната беда му помогна.

Крони сне шапката на полицая. По-трудно съблече мундира. Бялата лампичка за повикване в асансьора мигаше вече на три различни равнища. Едва успя да навлече мундира.

— По-бързо — подтикваше го Круминш.

— Не ме притеснявай — озъби се Крони.

Асансьорът тръгна отново.

Крони застана пред решетката и намръщено гледаше желаещите да влязат.

— После! — повтаряше той високо. — Ще почакате.

Асансьорът спря в склада на магазина. Крони рязко дръпна решетката встрани и каза на един от чакащите:

— Помогни да го измъкнем.

Хората изплашени се отдръпнаха.

Възрастен техник услужливо влезе в кабината и подхвана безчувствения полицай. Тежко беше да го влачи сам, но повече желаещи в тълпата не се намериха, а Крони не искаше да му помага. Наоколо си шепнеха.

— Тук — посочи Крони и техникът подпря полицая на стената до дълга редица от бъчви. — А сега — Крони вдигна ръка и посочи отворената врата на асансьора, в който никой не смееше да влезе, — омитайте се и никого да не съм видял.

След секунда беше вече сам.

Бъчвите бяха празни. Надникна в най-близката. Беше черна, неизмита и миришеше на лошо. Понапъна се — полицаят беше тежък — и го прехвърли в бъчвата. После опъна мундира и с широки крачки се отправи към най-близкия изход. Местният полицай му отдаде чест и Крони едва кимна, отвръщайки на поздрава.

Като отмести решетката на служебния тунел, Крони се намери в познатия полутъмен свят на коридорите, и тръбите, наистина не на своето равнище, а няколко етажа по-горе.

 

 

Ловецът на плъхове беше дребничък, блед, полупрозрачен и приличаше на привидение. Появи се пред Крони внезапно, сякаш беше минал през стената. През рамото му висяха два убити плъха, а в ръката си държеше късо копие с широко острие. Поклони се отдалеч на полицая, който бързаше навътре в тунела, и Крони си помисли, че ловецът на плъхове не е опасен за него. Ако го попитат, не е ли видял нещо подозрително, ще им отговори, че е срещнал полицай.

— Добро утро, господине — каза ловецът, когато Крони се изравни с него. Ловците на плъхове бяха малка затворена каста, запазила се от стари времена. Добре биха печелили, ако ловът на плъхове не беше монопол на господин Штури, Директора на отдиха и развлеченията. Предаваха му кожичките и той им отпущаше процент.

— Не си ли видял тук бунтовници?

— Съвсем не, господине — учуди се ловецът на плъхове и Крони не му повярва. — Какви хора може да има тук? Тук никой не идва. Дори тръбарите.

— Лъжеш — каза Крони. — И плачеш за бой.

— Не, нима бих посмял? Нито един тръбар не идва тук. И храбрият и сръчен тръбар Крони дори.

Ловецът на плъхове гледаше Крони предано и невинно.

— Ти познаваш ли го? — попита Крони.

— Виждал съм го — отвърна ловецът. — Както вас, господин полицай.

— Любопитно — каза Крони, защото нищо по-добро не можа да измисли.

— Ще се осмеля да ви кажа — продължаваше ловецът, — че в шахтата зад ъгъла стоят в засада трима агенти. А вие сигурно ще се зарадвате да ги срещнете.

— А ако не им се зарадвам?

— Ако не, тогава по-добре вървете след мен, господине.

След пет минути ловецът на плъхове спря до стената, размести кабелите и зад тях се откри отвор. Той водеше във вентилационния кладенец, към стената на който бяха прикрепени скоби.

— Шестият етаж от тук, господине — каза ловецът. — Бих ви посъветвал да си снемете фуражката, защото бунтовниците могат да стрелят без предупреждение.

— Благодаря ти — каза Крони, като сложи крак на първата скоба. Сне фуражката и я подаде на ловеца. — Вземи я, може да ти потрябва.

Шест етажа по-долу Крони откри в стената същия отвор, но плътно затворен, очевидно с резе. Крони реши да почука по капака.

— Кой е там? — гласът прозвуча внезапно и глухо.

— Нужен ми е инженер Рази — каза Крони.

— А ти кой си?

— Тръбарят Крони.

— Почакай, ще попитам.

Скоро от другата страна на отвора се чуха гласове. Крони не можеше да различи думите. После капакът се вдигна и се появи слабата светлина на фенер. Крони изключи своя.

— Влизай — каза същият глас.

Крони се хвана за края на капака, повдигна се и скочи в коридора. Подвижен фенер беше закачен за кука към тавана и тъй като светлината падаше отгоре, лицата на хората, които го посрещнаха, изглеждаха зловещи.

— Добър ден — каза Крони. — Не е лесно човек да се добере до вас.

— Но ти се добра. Помогна ли ти някой?

Разпитваше го нисичък гърбав човек с черно лице на миньор.

— Помогнаха ми. Е, води ме при инженер Рази.

Вместо отговор гърбавият с два пръста опипа плата на мундира и каза укорително:

— Защо не си се преоблякъл?

— Повече няма да ми трябва — каза Крони и започна да съблича мундира. — Вземи го за себе си. Облякох го, за да стигна до тук.

— Много си чистичък и гладичък — гърбавият сякаш съжаляваше Крони.

— Къде е инженер Рази? Нямам време.

— Охо, той бърза — гърбавият се обърна към другаря си, слаб и висок юноша.

— Сигурно наистина бърза — каза юношата със звънлив глас. — Нали викаше?

— А ти, другарю, не бързай — посъветва миньорът Крони. — Хванал си се, мълчи си. Такива като теб хич не ги обичам. Заблудил си се, казваш, откъснал си се от своите ли?

В дълбочината на тунела светна огънче. То се поклащаше и приближаваше.

— Какво става? — попита новодошлият. Гласът му беше леко прегракнал и висок.

— Хванахме един — каза гърбавият.

— Нося важни сведения за инженер Рази — прекъсна го Крони.

— Инженер Рази не е при нас — вдигна рамене човекът с фенера.

— Не е истина — каза Крони. — Ако не ми вярвате, предайте му, че е дошъл тръбарят Крони.

— Той е толкова тръбар, колкото аз съм Мокрицата — отново се намеси, гърбавият. — Не му вярвай, Джин. Беше забравил да си свали мундира.

— Чакай — спря го човекът с фенера. — Казваш, че се наричаш Крони? А от къде познаваш инженер Рази?

— Ходех на неговите Четения.

— Тъй — каза човекът с фенера, без да отклонява лъча му от очите на Крони. — А знаеш ли, че групата на инженера бе заловена?

— Зная — каза Крони. — И мен ме хванаха. Но после избягах.

— Избягал си от Мокрицата?

— Защо го слушаш? — възмути се гърбавият. — Той сега ще ни каже, че умее да минава през стените.

— Инженерът няма време да се занимава с разузнавачи — отряза техникът.

Лъчът на фенера се отклони от Крони и пред очите му се завъртяха цветни кръгове. Техникът си тръгна обратно.

— Чакайте! — завика след него Крони. — Ще стане късно! След един час започва обща хайка.

— Какво? — лъчът на фенера се върна и намери отново лицето на Крони. — Какво? От къде знаеш това?

— Сведенията ми са верни. Извикайте Рази!

— И ни заплашва! — разсърди се техникът. — Хвърлете го в шахтата.

Лицето на техника се приближи, единственото око, заобиколено от кичури прави черни коси, гневно гореше.

Крони се вцепени: „Едноокият“!

Опита се да извади бластера, но гърбавият се оказа по-сръчен. Той увисна на лактите на Крони, а юношата измъкна оръжието от хванатите като в менгеме ръце.

— На всичко отгоре и въоръжен! — каза юношата.

Тогава Крони напълни дробовете си с въздух и отчаяно закрещя:

— Раа-зи! Раа-зи!

— Запуши му устата! — Едноокият се хвърли към Крони.

Ехото се търкаляше по подземните тунели: „Раа-зи…“

И тримата се нахвърлиха върху Крони. Започнаха да го налагат и в злобата си пречеха един на друг. Това даде възможност на Крони не само успешно да се пази, но дори да извика още веднъж.

Не чу крачките, но възгласа „Престанете!“ — чуха всички.

Купчината от тела се разпадна и Крони стана последен, придържайки откъснатия си ръкав.

В ухото на Крони се чу въздишка на облекчение. Опита се да отгатне кой горе си бе поел дъх. Но само се усмихна.

— И се усмихва на всичко отгоре — укорително каза слабият юноша, от носа на когото течеше кръв.

— Какво става тук? — попита инженер Рази. Зад гърба му стояха няколко души, мръсни и разчорлени. Виждаше се, че току-що бяха мъкнали камъни.

— Хванахме разузнавач. Техникът Джин нареди да го хвърлим в шахтата, но той се съпротивляваше — доложи гърбавият.

Едноокият се държеше за гърдите и се опитваше да поеме въздух.

— Къде е разузнавачът? — Рази се огледа наоколо с присвити очи и едва сега забеляза Крони.

— Ти ли си? — попита той.

— Аз съм. Не искаха да ме пуснат при теб, инженере.

— Радвам се, че си жив — каза Рази.

— Инженере, трябва веднага да говоря с теб.

— Да вървим — каза Рази. Взе от юношата бластера и го предаде на тръбаря.

Инженер Рази заемаше една от стаите в коридора, където някога Крони беше намерил книгата с плановете на подземията. Рази влезе пръв и седна до масата.

— Първо трябва да ти благодаря за книгата с плановете и за пистолета. Да не говорим за останалото.

В стаята влязоха около двадесет души.

— Отдавна ли си дошъл от там? — попита го един.

— Почнах да се спущам преди час и половина.

— А ние вече четвърти ден сме тук — каза един с толкова тясно лице, че на него имаше съвсем малко място за двете очи.

— Моят заместник — представи го инженерът, — обущарят Лоди.

— Много се радвам — каза Лоди. — Рази ми разказа за теб. Преграждахме тунелите, за да се отбраняваме, когато полицията дойде.

— Предлагам всички да продължат работата си — каза Рази. — Ще останем Лоди, Джин и аз.

— Сега можеш да говориш — започна инженерът, когато останалите с нежелание напуснаха стаята.

— В тоя отряд има чужди уши — отвърна Крони. — Затова ще говоря само с теб. А ти приказвай с когото искаш после.

— Няма да те оставя сам с него — каза едноокият, — та той е въоръжен.

Крони извади бластера и го сложи на масата.

— Крони е прав — внезапно каза Лоди. — После ти ще ни разкажеш, Рази. Ние си имаме работа. — Прегърна едноокия през рамо и се запъти към вратата.

— Ето че сме само двамата, Крони — каза инженерът. — Много си се изменил. Къде беше?

— Ще ти разкажа всичко, но нека първо кажа за главното. Зная със сигурност от младия Спел, че след около един час Мокрицата ще започне хайка. Имаш ли карта на това равнище?

Без да каже нищо, Рази извади плана.

— Ще извикам Джин. Той е бил бомбаджия в шахтата.

— Не трябва.

— Защо? — инженерът вдигна глава.

— Във вашия отряд има агент на Мокрицата. Спел каза, че е едноок.

Рази надникна в коридора и извика Лоди. После с две думи му предаде разговора си с тръбаря.

Лоди с нищо не показа какво мисли по въпроса.

— Ще кажа на едно от моите момчета да следи неотлъчно Джин. А колкото до хайката, трябва да вдигнем част от хората на едно равнище по-високо и да ги нападнем в гръб. Засега ще се държим тук.

Лоди излезе.

— Трябва да отида там — каза Рази.

— Почакай, това, което ще ти кажа е по-важно. Нужни ми са десет минути.

Свърши за осем.

Рази не го прекъсна нито веднъж, само почукваше с молива си по масата. От време на време зад вратата се чуваха бързи стъпки, после помъкнаха нещо тежко. Някъде далеч избухнаха викове, раздаде се изстрел и всичко отново утихна.

— Ти си щастлив човек, Крони — каза Рази, когато тръбарят свърши своя разказ. — Бих искал да съм на твоето място…

Лоди отвори широко вратата и спря на прага.

— Джин избягал. Зашеметил с удар моето момче и избягал. Нашите хукнаха след него по коридора, но се страхувам, че е късно.

— Късно е — съгласи се Рази. — Той знае много.

— Но затова пък ние сега имаме къде да се изтеглим — каза Крони.

— Лоди — обърна се инженерът към обущаря, — Крони е бил в Горния град. Там може да се живее. Там има свеж въздух, вода и светлина.

— Бях там — потвърди Крони. — И там останаха моите приятели. Те ще ни помогнат, ако се изкачим горе.

— А защо те не се спуснат долу? Защо не убият полицаите и не ни освободят?

— Тук те са чужденци — каза Крони. — И не познават нашия град. Ако нямаше хайка, можеше и да не бързаме. Но сега нямаме време да обясняваме.

— Ще кажа на хората си — каза Лоди. — Ще им бъде по-леко да се бият, ако знаят всичко. Тук стоим от четири дни и чакаме, кога ще ни задушат. Защото нямаше къде да идем.

— Повикай всички старши на групите тук, Лоди. Ще се посъветваме.

Но не успяха да направят това.

Връхлитайки от тъмнината на далечните коридори, запълвайки тесните тръби на тунелите, разпръсквайки се по пещерите, загърмяха изстрели. Полицията тръгна на щурм срещу Града на Прадедите.

 

 

Крони се скри зад ниската барикада и се мъчеше да стреля по огънчетата на изстрелите.

Зад ъгъла се чуваха викове. От там се подаваха светли езичета като от отворена врата на печка. Полицията беше монтирала прожектор. Познатото на Крони разчорлено момиче дотича при него, като се навеждаше, за да не стърчи над барикадата.

— Здравей — позна я Крони, — и ти ли избяга?

— Решиха, че съм смахната — каза гордо момичето.

Още в първите минути на боя пролича превъзходството на полицаите — те бяха обучени да владеят оръжието и знаеха как да постъпват при хайки. Въстаниците стреляха лошо и лесно изпадаха в паника.

Не успяха да завършат барикадата в страничния проход — купчината от каменни блокове не стигаше и до кръста и в нея зееха дупки. Прожекторът пъплеше по камъните и осветяваше защитниците. Лоди седеше сгърчен в нишата и придържаше окървавената си дясна ръка.

— Трябва да те превържат — каза Крони.

— Няма време, пък и няма с какво. Не може ли да унищожиш прожектора?

— Бластерът ми няма да помогне — каза Крони. — Имате ли някаква по-голяма пушка?

— Виж там.

Лоди посочи отворената врата на една стая.

Крони надникна в стаята. Там беше натрупано намереното оръжие. Върху купа оръжия се беше изкачил гърбавият и си подбираше войнишки нож.

— А, тръбарят… — усмихна се той, като видя Крони.

— Чакай — каза Крони. — По-добре ми помогни да намеря нужното. Снеми лампата от полицата.

Гърбавият се подчини. Той вече знаеше за бягството на едноокия.

Крони намери заредена пушка голям калибър.

Прожекторът светеше в очите като слънце. Но тук никой освен него не бе виждал слънцето.

Крони стреля в самия център на слънцето и то избухна още по-ярко, разпръсквайки се на парчета по стените на тунела и центърът му още няколко мига продължи да свети с червена потъмняваща светлина, сякаш там умираше късичък огнен червей.

Крони остави тежката пушка до барикадата и сам запълзя към Лоди.

— Ти ли си? — попита Лоди. — Боли ме ръката. Чудна работа, отначало беше само горещо, а сега ме боли. Моите хора отдавна вече трябваше да се изкачат и да минат в гръб на полицията. Ако с тях е станало нещо, няма да се измъкнем оттук. Ние все още се държим, но от Рази дотича човек и каза, че им се налага да отстъпят.

— Тогава ще замъкна пушката там — каза Крони.

— Почакай малко. Инженерът има повече хора. Те са миньори и по-добре се справят с оръжието. Къде са нашите?

В тунела беше тихо. От пушека и праха се дишаше мъчно.

— Не ми харесва тази тишина — изведнъж в ушите му се чу гласа на Круминш. — Крони, виж.

Крони разбра, че неприятното чувство, което го бе налегнало, безпокоеше и Круминш.

Наведе се над барикадата, сложи фенера недалеч от себе си и го запали. Лъчът му беше ярък и почти не се разсейваше.

Круминш беше прав. Съвсем близо до тях — можеха да се видят стиснатите от напрежение зъби — лъчът се натъкна на лицето на един полицай.

— Стреляйте! — закрещя Крони. — Стреляйте!

Опита се да намери оставената на земята тежка пушка, но не успя. А докато измъкваше бластера, полицаите вече стигнаха барикадата.

И в този миг зад барикадата се раздадоха изстрели и се чу вик:

— Обкръжени сме!

Чудна работа: тъкачите, техниците и писарите, които току-що бяха готови да отстъпят, вече преследваха полицаите на неравната светлина на фенерите.

… Трима полицаи взеха в плен. Завързаха ги и ги сложиха до стената, където лежеше тялото на Лоди. Главата на обущаря беше разсечена от войнишки нож. Почти всички бяха ранени. Крони изпрати гърбавия при Рази, за да разбере как вървят нещата там, а на останалите нареди да заредят оръжието.

Живо беше и чорлавото момиче.

След около десет минути гърбавият се върна. Той дишаше тежко.

— Всичко е наред — каза, мигайки под лъчите на фенерите. — Рази вика тръбаря Крони.

Този път гърбавият се усмихна, показвайки редките си черни зъби.

— Ще останеш вместо мен — каза му Крони. — Не забравяй да сложиш петима души до барикадата.

С Крони тръгна и момичето, тътрейки крака по пода.

Рази посрещна Крони до вратата на щаба си.

— Как мислиш, дали ще тръгнат отново към твоята страна?

— Сега не. Мокрицата може и да не знае какво е станало. Нали никой от този отряд не успя да избяга? Нужно ли ви е оръжие?

— Не, оръжие имаме. Загражденията при нас са здрави, не са както от другата страна.

— А отгоре? Отдолу?

— Опитаха се. Взривяваха. Но прикритието е пет метра камък.

Ловецът на плъхове излезе от стената до тях. Той беше толкова дребен и тих, че отначало Рази и Крони не го забелязаха.

— Ще ви заведем там — каза той, — където е Мокрицата.

— Как попадна тук?

— Нашите пътища са стара тайна — отвърна ловецът на плъхове. — Крони, радвам се, че пристигна благополучно.

— Благодаря за доброто пожелание — каза Крони. — Колко хора да взема?

— Вземи онези, които защитаваха преграждението — каза Рази.

Сбогуваха се сърдечно.

— Ако не успеем — каза Рази, — изведи хората горе.

Крони се върна при барикадата си. След него вървеше малкият ловец на плъхове. Момичето тропаше след тях.

— Ще ме вземеш ли със себе си? — попита то Крони.

— Не — отвърна той. — Обувките ти много тропат.

Крони избра шестима, към тях се присъедини и гърбавият.

Ловецът на плъхове ги поведе край черните ниши и през бялата сталактитова гора. После попаднаха на осветен служебен тунел, където беше щабът на полицията.

 

 

Макар Мокрицата да беше малко неспокоен от това, че бунтовниците имаха оръжие, той не допущаше, и мисъл за поражение. Обратно, всичко се нареждаше много успешно. Мекил отдавна смяташе, че е време да се справи със старците в Съвета на Директорите. А за това отначало трябваше да ги поизплаши, така че те самите да го помолят да вземе властта. И ето че се изплашиха.

Мокрицата притежаваше страхотен усет, подобен на усета на плъх, който предварително знае, че в тунела ще проникне вода или лава. Току-що седеше спокойно, затворил очи и отметнал глава, набелязвайки следващите си стъпки, и ето го на крака… Нещо не е наред.

Нещо не е наред… Макар че нищо не предвещаваше бедата. Отдалеч се носеха глухи удари — бомбаджиите ровеха ниши за зарядите, за да разрушат тавана над Града на Прадедите. В предната стая Спел спореше с дежурния офицер.

Мокрицата бързо приближи до вратата и погледна през пролуката. Всичко беше тихо.

Но му се искаше да бяга. Отвори вратата и в отговор на погледите на офицерите каза:

— Ще отида при бомбаджиите. Нещо много се бавят.

В коридора беше едноокият Джин.

— Джин — каза Мокрицата, — спусни се при резервния отряд. Отдавна няма вести от тях.

Не остана да чака, докато Джин изчезне в коридора. Побърза в страничния вход, който водеше към бомбаджиите.

И Крони с неговия отряд закъсня с около пет минути.

— Тук е — каза ловецът на плъхове.

С жест Крони спря другите. Отвори широко вратата и влезе в щаба на Мекил.

Полицаят в ъгъла, който говореше по съобщителната система, само го погледна и се обърна. Спел и другият офицер, които се бяха навели над плана на подземията, не забелязаха веднага Крони.

— Къде е Мокрицата? — попита Крони.

— Излезе — отвърна Спел, преди да съобрази, че никой не смее да нарече Директора с обидния прякор. — Крони?

Вторият офицер се мъчеше да измъкне пистолета си.

— Не бива да правите това — каза Крони. — Ние сме повече. Вземете им оръжието.

Гърбавият приближи до офицерите и те безропотно предадоха пистолетите си. Спел се обърна към Крони.

— Слушай, тръбарю… — каза той.

— Той е толкова тръбар, колкото си ти, красавецо — каза гърбавият.

— Господин Крони — каза Спел. Беше му тежко да понесе това унижение. — Крони, моля те, в името на сестра ми те моля. Не прибирай пистолета ми. Това е пистолета на дядо.

— Не мога да не го направя — каза Крони и се смути, защото гласът му прозвуча виновно. — Ти си полицай.

Гърбавият надникна в другата стая.

— Избягал е — каза той.

— Къде тръгна Мокрицата? — запита Крони офицера.

— Каза, че отива при бомбаджиите.

— Кой ще ни заведе до там?

— Аз — неочаквано каза полицаят, който стоеше до съобщителната система.

— Остави ми двама души и бягай при бомбаджиите — каза Крони. — Много ли са?

— Не — полицаят беше радостен, че няма да го убият. — Там има само трима полицаи, а останалите са техници от шахтите.

— Крони, моля те, само две думи — каза Спел.

Вторият офицер безропотно мина в задната стая.

— Крони, искам да поговорим само двамата. Ти знаеш колко много направихме за теб с Гера. Аз не съм ти враг.

И Крони не го смяташе за враг. Спел беше по-малкият брат на Гера…

— Бих се радвал — каза Крони. Той беше искрен. — Но не мога да ти оставя оръжието. Не ти вярвам.

— Ти се отказваш от приятел — каза Спел. — И от победата. И обричаш на смърт и двама ни.

Спел рязко се обърна и отсечено, като на парад, вдигайки колене, се насочи към задната стая.

„Момченце — помисли си Крони. — Играе си на война.“

 

 

Мокрицата постоя при бомбаджиите най-много три-четири минути. Старши техникът му каза, че ще взривят след двадесет минути. Тук беше мирно и тихо и Мокрицата нареди на техниците да бързат.

Предчувствието го гонеше, той забърза обратно, но не към щаба, а се задържа при разклонението на тунела, мислейки къде да отиде. И това забавяне го спаси — чу крачки и тихи гласове и успя да се прилепи към стената на нишата — хората на гърбавия минаха край него без да го забележат. Мекил разбра, че ако сега не вдигне тревога, бомбаджиите ще бъдат изненадани и заловени. Извади пистолета, прицели се в последния от бунтовниците, но не стреля. Ако почнеше преследване, нямаше да може да избяга. Трябва да постъпи по друг начин — нужно е да отиде бързо при резервния отряд. И като се мъчеше да не вдига шум с високите си токове, Мекил сви наляво, там където беше изпратил Джин.

Отрядът на гърбавия се появи така внезапно в мрака, че полицаите веднага хвърлиха оръжието. Гърбавият нареди да вържат ръцете на пленените и поведе хората към барикадата на Рази, за да нападне полицаите в гръб.

А Мокрицата се луташе из тунела, без да смее да запали фенера, и усещаше как опасността го дебне. Когато видя светлинка пред себе си, приклекна до стената и насочи пистолета.

Светлинката приближаваше бавно, лъчът шареше по стените, сякаш собственикът на фенера беше изплашен и неуверен.

— Кой е? — попита Мокрицата. — Ако не отговориш, ще стрелям!

— Господин Мекил! — чу се глас. — Вие ли сте, господин Мекил?

Мокрицата излезе в средата на тунела и позна Джин.

— Казвай какво става там — Мокрицата не очакваше добри новини.

— Не мислех, че ще срещна точно вас — Джин бе разстроен и уплашен. — Страхувах се, че вас вече ви няма.

— Обясни човешки — прекъсна го Мекил.

— На барикадата е поставен прожектор, който осветява далеч напред тунела. Никой не може да се приближи. Отначало помислих, че там са нашите. Тръгнах по тунела, а те започнаха да стрелят по мен. Извиках, че вие ме пращате. А те избухнаха в смях и ми хвърлиха ето това.

Джин извади от джоба си торбичка и я подаде на Мокрицата. Ръката му трепереше. Торбичката беше тежка. Мокрицата я развърза и върху дланта му се изсипаха опознавателните знаци на загиналите полицаи. Мекил запрати знаците встрани.

— Всичко е ясно — каза той. — Ще ги накажа жестоко.

— Метежниците са идиоти — продължи той, упътвайки се към щаба. — Проникнали са с помощта на измяна сред нас и са успели да примамят в клопка един от отрядите ни. Но вместо да настъпват, седят зад барикадите.

Джин послушно кимаше.

— Те не познават правилата на войната — продължи Мокрицата. — Никой не ги е учил на това. Сега главното е бързината и ние ще ги изпреварим.

Важно беше да предупредят засадата, която не вземаше участие в боя, и чакаше бягащите бунтовници да паднат в капана. Ако Мокрицата успее да изведе полицаите, не всичко е загубено. Мекил не вярваше, че може да претърпи поражение, но когато то наистина настъпи, той мислено благодари на съдбата, която го беше спасила, и започна отново да крои планове. Той беше човек на действието.

— Джин — обърна се Мокрицата към техника, — ако направиш това, което ще те помоля, ще живееш на главното равнище и ще станеш по-богат от самия директор Спел.

— Слушам, господин Мекил.

— Вземи този ключ. При долния асансьор стои предан мой човек. Когато види ключа и чуе от теб думите „Пратеник на бог Ред“, той ще ти помогне да се изкачиш на Главното равнище. Там при входа на асансьора чака един инженер. Той също знае за ключа. Ще му предадеш, че Мекил е казал: „Време е.“. Ясно ли ти е?

— Всичко ми е ясно, господин Мекил. Ще кажа на патрула „Пратеник на бог Ред“, а на инженера от Главното равнище „Време е.“

— Хайде, бягай. И помни, че наказвам измамниците със смърт. А преданите ми хора награждавам по-щедро, отколкото съвета на Директорите.

Джин се обърна и затича по коридора.

Мокрицата мислеше за Спел младши. Той знаеше за плана и беше жив. Замесен е в делото с Крони, избягалият тръбар. Сега Мокрицата ще се върне в щаба и ще премахне Спел.

Изключи фенера, за да не го забележат — бунтовниците могат да проникнат и тук. Но Крони с един от тъкачите излезе иззад ъгъла така неочаквано, че Мекил бе заслепен от фенерите им.

— Я, та това е господин главния полицай! — с възторг каза тъкачът. — Самият Мокрица.

Този път инстинктът излъга Мокрицата. Три пъти беше предизвиквал съдбата и бе изчерпал щастието си.

 

 

Затвориха Мокрицата заедно с офицерите. Като оставиха ловеца пред вратата, Крони и тъкачът затичаха към Рази, за да съобщят за залавянето на щаба.

Когато дотърчаха до издигнатата преграда, Крони видя, че там всичко бе свършено. Полицаите, които бяха попаднали в клопката, се бяха предали и сега стояха скупчени в средата на залата.

— Крони! — извика инженер Рази. — Ние победихме и пътят нагоре е отворен за всички.

— А аз имам още по-голяма новина — каза Крони. — Хванахме Мокрицата.

— Хванали са Мокрицата! — чу някой и го повтори високо.

— Да идем там — каза Рази. — Искам с очите си да се убедя. Работи ли съобщителното устройство?

— Да.

— Тогава ще съобщим в електроцентралата нашите да чакат.

— Чичко, аз ще дойда с вас — каза чорлавото момиче, което кой знае как се оказа тук.

— А обувките? — Крони погледна към краката й. Обувките бяха завързани към тях с тел.

Вратата на щаба бе отворена.

— Ей, ловецо — извика Крони.

Влезе във външната стая. Беше празна. Вратата към вътрешната стая зееше отворена. На прага й лежеше мъртъв ловецът.

Спел седеше, опрял глава на масата, разпилял с разперените си ръце книжата и плановете.

Крони дотича при него. Застрелян бе в гърба. Почти от упор, там където куршумът бе влязъл, мундирът бе почернял. Крони докосна тила на Спел. Стори му се, че младежът помръдна. Внимателно го сложи на пода.

— Мокрицата е избягал — отчаяно каза гърбавият. — Как ли е успял да примами ловеца на плъхове вътре?

— Аз съм виновен — мрачно каза Крони, като пусна Спел на земята и сложи главата му на коленете си. — Не го обискирах.

— Ех и ти, тръбарю — рече гърбавият, — все ще направиш някоя глупост!

Крони се страхуваше, че там, горе, археолозите му се сърдят. Но те мълчаха.

Спел отвори очи. С мъка, като човек, събуден посред нощ.

Видя Крони, но не го позна веднага. После каза:

— Нали те молих…

Говореше трудно. Захърка. Гърбавият каза:

— Ей сега ще донеса вода. В другата стая има.

— Аз ще я донеса по-бързо — каза чорлавото момиче. — Страхувам се да стоя тук.

— Крони — промълви Спел, — той стреля в гърба ми. Ти не си взел пистолета му. А от мен го взе… Крони…

Момичето донесе вода, но Спел не пожела да пие.

— Трябва веднага да бъде изнесен горе — чу Крони гласа на Анита по предавателя.

— Ще умра… — каза Спел. — Но ти, Крони, нали няма да изоставиш Гера?

— Ние ще те изнесем горе — каза Крони. — Там има лекар.

Спел се мъчеше нещо да си спомни. Намръщи челото си, но не от болка, някаква мисъл го безпокоеше, не можеше да си спомни каква, знаеше само, че е важна.

— По-бързо нагоре… Мокрицата стреля в мен, защото аз зная за Плана. Той ще взриви стената на шестото равнище. Ще взриви…

Спел отпусна глава и сякаш заспа. Само една тънка жилка туптеше на шията му и Крони разбра, че Спел бе все още съвсем момче. Глупаво момче, което никога не бе виждало слънцето.

— Какво е станало? Избягал ли е?

На вратата стоеше Рази.

— Спел ми каза, че Мокрицата имал някакъв план. Той щял да взриви стената на шестото равнище. Какво означава това?

— На шестото? Казваш на шестото равнище?

— Там има ли рудници? — попита Крони гърбавия.

— Никога не сме копали на шестото равнище.

— Спел, — мъчеше се да върне съзнанието му Крони. — Какъв е планът на Мокрицата?

Спел се опита да отговори.

— Водата… — промълви той най-сетне. — Водата…

— Аз съм един голям глупак — извика Крони. — Та нали бях тръбар! На шестото равнище има старо водохващане. Някога от там идвала водата в града. Спел, има ли там езеро?

Но Спел беше мъртъв.

— Какво да правим? — безпомощно попита инженер Рази.

— Какво да правим? — повтори Крони на езика на Земята, като внимателно пусна главата на Спел.

— Можеш ли да се свържеш със Спел старши? — попита Круминш.

— Знам номера му.

— Кажи му за взрива. И също, че Мокрицата е победен.

— Добре — отвърна Крони и излезе в предната стая, където беше устройството за разговори.

— 888 — каза той на оператора. — Нужен ми е Директорът Спел…

Инженер Рази го докосна по лакътя.

— Ще се опитам да се изкача до шестото равнище — каза той.

 

 

През цялото време на Мокрицата се струваше, че бягството му е открито и че по следите му вече бързат преследвачите. Собствените му крачки отекваха в главата му като чужди. Трябва да стигне до засадата, преди там да са дошли слуховете за поражението му. Армията на Мекил, която никога преди това не беше срещала съпротива, се оказа негодна да води война. И самият той беше твърде самоуверен. През целия ден мислеше не за бунтовниците, а какво ще каже, когато влезе в Заседателната зала.

Мокрицата спря. Стана по-горещо. Помъчи се да си припомни плана на това равнище. Зад Зелената зала е засадата. Там са монтирани прожектори, които трябва да заслепят бягащите бунтовници. Но бунтовниците няма да побягнат насам. Насам бяга само диктаторът на подземния град.

Уверен в победата си, той все пак беше предвидил и евентуално поражение. В това беше величието на Мокрицата. Ако Джин стигне да горните равнища, след половин час стената, която отделяше шестото равнище от подземното езеро, ще бъде взривена. Огромната маса вода ще се стовари върху долните равнища. Бунтовниците ще загинат. Или като мокри плъхове ще запълзят нагоре, където Мокрицата, събрал кварталните и охраната на жреците, ще ги унищожи. Ще ги унищожи. Мярката беше крайна. Ще унищожи топлоцентралата, ще загинат хората от долните, бедните равнища. Но половината от града ще остане. И това бе достатъчно за Мекил. А сега по-бързо към засадата, да изведе полицаите нагоре и да ги постави край шахтите и асансьорите…

Зад ъгъла изплува синьо сияние. Отначало Мокрицата не различаваше формата му, но внезапно осъзна, че вижда привидение.

Всеки знае, че привидението предвещава смърт. Но Мекил не вярваше на приказки.

От всички жители на града само ловците на плъхове и Крони знаеха, че привиденията са гладни и просят храна от хората. Мокрицата виждаше само, че призракът на смъртта му е преградил пътя и затова стреля в него. Пронизаният от куршума син стълб потрепера, но не падна.

Мокрицата пращаше куршум след куршум в привидението, докато патроните не свършиха и после, заобикаляйки треперещото привидение, затича нататък. Бягаше бавно, защото беше уморен. Не беше свикнал да бяга и с отвращение усещаше как коремът му се клатушка и бузите му треперят.

Струваше му се, че е намерил тунела, който ще го отведе в зелената зала. Но внезапно пред него се появиха едновременно няколко привидения. Те се сливаха в светещи топки, а после отново се превръщаха в стълбове… Привиденията преградиха тунела и се насочиха към Мокрицата, не искаха да го пуснат нататък.

Предсмъртният стон на привидението, който човешкото ухо не можеше да чуе, стигна до неговите побратими. Те никога не нападаха хора, защото бяха срещали само ловци на плъхове, които не обиждаха жителите на мрака. Но Мокрицата донесе смърт.

Мекил се върна назад. Бягаше по тунела и се оглеждаше, дали не го настигат привиденията. Внезапно видя как те се отдръпнаха и направиха пътека по средата на тунела. На пътеката се появи нещо бяло.

Бялото същество се втурна да догони Мокрицата. Той извади ножа си. И тутакси въздъхна с облекчение. Та това беше само един плъх!

— Махай се! — извика Мокрицата и плъхът спря.

По-нататък шествието се движеше като процесия, която върви към Бездната, за да накаже престъпника. Отпред се влачеше осъденият. Той нямаше повече сили да бяга. След него вървеше палачът. Съдиите бяха най-подир…

Над главата му се появи отвор. Черен четириъгълник.

Мокрицата замря. Ако се изкатери горе, преследвачите му ще останат долу.

Плъхът дотича по-близо, сякаш го плашеше. Озъби му се. Мокрицата никога не беше срещал такъв нахален плъх. Замахна с ножа, но не успя да го стигне.

Привиденията приближаваха…

Мокрицата подскочи, хвана се за ръждясалата халка, на която някога са били закачвани кабели. Халката го издържа. Опря крака в стената, за да се хване за другата халка, която беше по-близо до тавана. Плъхът подскочи, като се мъчеше да го захапе за крака, но не успя, приклекна, вдигнал острата си муцуна, и спокойно започна да го наблюдава.

Почти обезумял, Мокрицата се прехвърли през края на отвора и се озова на следващото равнище.

Остана да лежи на пода като дишаше често и задъхано. Нямаше никакво време. Едноокият е вече горе. Всеки момент може да се чуе взривът. Тогава той не само няма да изведе полицаите, но и сам няма да стигне до асансьора.

А над ръба на отвора внезапно се показа синята глава на привидението.

— О, Бездна! — изтръгна се от устата на Мокрицата.

Последните минути на града

Когато Едноокият Джин се изкачи до Главното равнище на града и предаде ключа на сънливия инженер, като му каза „Време е“, той не знаеше за каква цел е предназначен този ключ. Инженерът имаше заповед да иде в тунела, придружен от носителя на ключа. А какво щеше да стане, когато Джин отвореше нишата на шестото равнище и инженерът дръпнеше лоста, знаеше само Мекил.

Докато Джин се влачеше след инженера по дългия, широк като улица тунел край разкъсани и ръждясали тръби, той разбра, че иска само едно — да избяга и се скрие. Вярата в могъществото на Мокрицата се топеше пред очите му.

— Още дълго ли ще вървим? — попита Джин дрезгаво.

— Сега ще стигнем — отвърна бомбаджията без да се обръща. — Скоро.

— И какво ще правим? — полюбопитствува Джин.

— Ти ще отключиш нишата, а аз ще натисна дръжката — каза инженерът.

— Защо?

Бомбаджията не отговори.

„Сигурно там се намира тайната архива на Мокрицата, която не трябва да попадне в ръцете на враговете. Или има затвор с тайни престъпници. И те трябва да го взривят. Ами ако взривът погребе и изпълнителите?“ — помисли си Джин.

— Стигнахме — каза бомбаджията и посочи една квадратна желязна плоча.

Джин превъртя ключа и отвори плочата. Видяха малка ниша със сиво сандъче в средата й. От сандъчето стърчеше висока дръжка, а в стената отиваха най-различни жици.

Върху сандъчето имаше и един ред копчета.

Джин погледна в тунела. Беше празен. Не се знаеше къде е скрит затворът или архивата. И Джин започна да отстъпва назад.

Бомбаджията провери жиците, свърза към тях малко приборче с циферблат и загледа внимателно как стрелката му трепка. После натисна с всичка сила дръжката.

Чу се гръм. Стените на тунела се залюляха, лампите угаснаха и отново се запалиха. Подът под краката им се заклати. Грохотът не замлъкваше и Джин, притиснат до стената, усещаше с цялото си тяло нейното страшно треперене. Чакаше само едно — всичко това да престане.

Шумът не спря, но стените вече не се тресяха. Смъртта, погледнала в единственото око на Джин, отстъпи в мрака.

— Сега — каза бомбаджията, ставайки от пода, сякаш нищо не бе се случило, — още веднъж — и край.

— Какво? Още веднъж ли?

Джин се възмути. Беше убеден, че взривът ще бъде само един.

— Разбира се — отвърна бомбаджията. — Така е според инструкцията.

— Ти луд ли си? — изкрещя Джин, като се мъчеше да надвика надигащият се грохот. — Ще ни погубиш. Нима не виждаш какво става?

Бомбаджията гледаше учудено Джин.

Техникът разбра, че не бива да допусне втори взрив и дръпна инженера към себе си. Паднаха върху бучащия под и Джин, който бе отгоре, удари своята жертва. Онзи затихна.

Джин стана, клатушкайки се, и се втурна да бяга по тунела.

Първият взрив причини дълбока пукнатина във водозащитната преграда. Вторият трябваше да я довърши. Тогава водата от подземното езеро щеше да се устреми навътре като през огромна тръба. Но втори взрив не последва. И затова в първите минути водата само се просмукваше през пукнатината. Но напорът й беше толкова силен, че с всяка секунда пукнатината се разширяваше и от нея започна да струи фонтан студена вода.

 

 

Избраните, които управляваха подземния град, се събраха в Залата на Съвета на Директорите за трети път през този ден: наистина, нещо невиждано до тогава. Отначало ги заплашваше Мокрицата, после Спел съобщи за Горния град. Но те отхвърлиха тази вест. Страхът от Мокрицата беше много по-реален. Убеждаваха се един друг, че Мекил няма да посмее да направи нищо лошо, че той е свой човек, че и баща му е бил Директор, седял е ето тук… не, тук…

Мястото на Мокрицата беше празно.

Спел старши застана на председателското място и каза високо, за да наруши дълбокото безразличие на събралите се.

— Положението е критично — заяви той.

Директорите сложиха настрани моливите и личните звънчета — знаци на властта. Погледите им се събраха върху бузестото лице на Спел.

— Началникът на полицията е загубил сражението. Съобщиха ми, че се е скрил. Властта в долните равнища е взета от бунтовниците, начело с инженер Рази и тръбаря Крони.

Спел виждаше, как разбирането прониква бавно през дебелите черепи.

— А ние? — попита Директорът на шахтите. — Какво ще стане с нас?

— Но това не е още всичко. — Спел се наведе напред, за да се доближи до питащите очи на Директорите.

— Получих съобщение, че Мокрицата е решил да взриви водозащитната преграда между шестото равнище и подземното езеро.

— Какво — скочи Калгар. — Та той ще залее долните равнища на града!

— Точно така — каза Спел.

— Идиот! — не се сдържа Калгар. — Ще погуби хиляди хора! Иска да удави всички, които са долу. А кой ще добива руда и ще тъче? Кой ще чисти, храни и осигурява светлина за града? Кой ще купува в магазините и ще чисти тръбите… Та това е безумие!

— Говорих с водача на метежа — каза Спел. — Всяка минута бунтовниците ще пристигнат.

— Тук ли?!

— Вие се страхувате от тях повече, отколкото от Мокрицата — каза Спел. — А за нас сега те са много по-малко опасни. Ако успеем да се споразумеем с тях, ще запазим живота си, състоянието си, може би и властта.

— Те ще се вразумят — каза Калгар, — щом ние проявим гъвкавост в действията си.

— Вождовете на метежа смятат, че трябва да убедим населението от долните равнища да се качи горе…

— А ако Мокрицата не взриви нищо? — попита Калгар.

В този миг подът под краката им се люшна, светлината премига и грохотът, който идваше отдолу, беше толкова дълбок и силен, че ушите им заглъхнаха.

— Закъсняхме — каза Калгар. — До последната минута се надявах, че няма да посмее… Трябва незабавно да включим Уведомяването. И после да се спасяваме.

— Не мога да бягам никъде! — извика Директорът на шахтите. — Всичките ми ценности са долу.

Спел изсумтя, изправи се бавно и се насочи към вътрешната стая. В протегнатите си ръце носеше ключа, както изискваше церемонията.

Другите Директори станаха. Само Директорът на шахтите, обхванат от ужас, че не е успял да прибере ценностите от сейфа в кабинета си, се хвърли към изхода. Но Спел го задържа.

 

 

Мекил с мъка се изправи на крака.

Бродеше из коридорите, надничаше в нишите, като се надяваше да срещне някого, дори бунтовник, но човек, а преследвачите му отново тръгваха след него и не се опитваха да го настигнат. Те не бързаха.

Видя тесен проход в стената и хукна към него. Рискуваше: можеше да е без изход. Но всеки от тунелите можеше да свърши без изход. Оказа се стая, преградена от каменна стена.

В този миг той чу как земята потрепера и забучаха стените, как дълбоко въздъхна каменната грамада на подземието.

И разбра какво означава това.

Дръпна яката на мундира си и кристалните копчета се посипаха като камъчета по пода. После хвана сигнализатора, който висеше на верижка на шията му, натисна червения бутон и той изщрака. Мокрицата хвърли настрана ненужния му вече апарат. Знаеше, че горе, където стояха в очакване на заповеди четирима агенти, червеният сигнал е светнал.

— Край — каза си Мокрицата и се огледа. Кое е неговото последно убежище? В ъгъла се чернееха купчина парцали. Мокрицата пристъпи и насочи фенера си към тях.

Под парцалите лежеше мъртвец. Не се знаеше кога е умрял, но в сухия въздух на подземието се беше запазил напълно. Лежеше спокойно и приличаше на статуя. Мокрицата трескаво мислеше откъде познава този човек. Стана му страшно. Съдбата и смъртта на човека бяха свързани с неговата съдба.

— Инженер Лемен! — прошепна Мокрицата. — Ти ли си, Лемен?

 

 

Калгар включи апаратурата.

Директорите стояха зад гърба му и наблюдаваха как червените жички на лампите се нагряват.

Калгар отстъпи встрани и Спел сложи ключа в отвора над редицата от копчета. Оттам извади микрофон.

Директорът на шахтите незабелязано се измъкна от стаята и на пръсти забърза към вратата. И загина първи. Четиримата агенти на Мокрицата, които бяха получили последната заповед на началника си, го посрещнаха на вратата. Другите Директори те разстреляха от упор в малката стая край предавателя. Всеки куршум стигаше до целта си, защото Директорите нямаше къде да се скрият.

И затова първите звуци, които се чуха от оживелите високоговорители, поставени на всички кръстопътища, бяха късите и чести изстрели, стоновете и виковете на умиращите…

Като изпълниха заповедта, агентите си отидоха.

— Трябва да тръгваш — посъветва го Круминш.

— Налага се да остана. — Крони висеше под тавана на машинното отделение на топлоцентралата и заедно с двама работници затваряше плътно вентилационните отвори.

— Нужен си горе.

— Рази обеща да осигури непрекъснатата работа на асансьорите.

— При него се спуска Станчо. Той ще включи към подемниците автономно захранване от нашата централа. Има ли вода при вас?

— Засега навсякъде е сухо. Научихте ли нещо за Мокрицата?

— Не.

— Надявам се, че е загинал — въздъхна Крони, спускайки се по въжената стълба след работника. Последните отвори бяха плътно затворени. На водата ще й бъде нужно доста време, докато залее машинното отделение.

— Да изключим ли светлината в жилищните равнища? — Дежурният инженер погледна Крони. Решението му очакваха десетките хора, които час по-скоро искаха да стигнат до асансьорите и да се измъкнат от този зловещ капан — машинното отделение на потъващия кораб. Но докато Крони не кажеше, щяха да останат на местата си. Работниците от топлоцентралата бяха свикнали с постоянната опасност, те живееха като върху вулкан и ги свързваше чувството за другарство, твърде рядко за другите служби в изолирания подземен град.

— Помоли го да почака — като разбра за какво става дума, предупреди Круминш. — Страшно е дори да си помислим какво може да се случи, ако жителите започнат да напускат кварталите в пълен мрак.

— Сега нашите хора пренасят към асансьорите прожекторите — каза Крони на инженера. — Ще почакаме още петнадесетина минути.

Над главите им зашумя високоговорителят.

— Това е Спел — въздъхна с облекчение Крони. — Все пак се решиха да се обърнат към хората.

Крони усещаше с цялото си тяло отлитащите мигове и си представи как в града, който не подозираше за събитията през последните часове, хората оставят работата си и обръщат глави към високоговорителите.

И изведнъж шумът беше прекъснат от изстрели… Викове, стонове и отново изстрели.

Няколко секунди всички останаха неподвижни. Целият град замря и дори най-неосведомените свързваха изстрелите с далечния грохот на взрива, който току-що бяха чули. Споменът за земетресението, което бе разрушило преди няколко години част от града, се събуждаше в подсъзнанието като първобитен страх и стремеж да се измъкнат навън, но думата „навън“ означаваше само друго равнище.

— Какво стана? — запита Крони Круминш, но и той нищо не знаеше.

Шумът във високоговорителите бе прекъснат от тихия пресекващ глас на инженер Рази.

— Съграждани — започна той.

Нямаше време да обяснява какво е станало. Както полицаите продължаваха да изпълняват заповедите на изчезналия Мекил, така и Рази от името на мъртвите директори се обръщаше към хората и се мъчеше да посочи най-късите пътища за спасяването им.

— Хората от кварталите от всяко жилищно равнище да се изкачват нагоре по стълбите и със служебните асансьори от лявата страна. От останалите сектори да се насочват към главните асансьори. Първи да се качват хората от по-ниските равнища. Спазването на реда да се осигури от кварталната полиция. Никой да не взема нищо със себе си. Всеки, който се опита да бяга и да измести другите, ще бъде наказан. Кварталните ще напуснат последни, когато равнището бъде освободено от хората. Всеки да вземе със себе си запален светилник и да го сложи на улицата пред дома си. Съобщението ще бъде повторено.

 

 

Рази остави микрофона. На вратата стоеше възрастен инженер със свитък в ръка.

— Плановете? На масата…

Инженерът започна да развива листовете.

— Нямам време да повтарям уведомяването — безпомощно промълви Рази. — И като напук, няма никого.

— Ще говоря аз — решително каза бледото момиче. Рази не беше видял кога и как беше влязло в стаята при микрофона. Момичето някак странно погледна тялото на Спел.

Рази й подаде микрофона. Не знаеше коя е, затова при първите й думи трепна.

— Тук е Гера Спел. Говоря по поръчение на баща ми. Съветът на Директорите заповядва…

 

 

Мокрицата искаше да живее. Той се втурна към стената. Изградена бе от неравни каменни блокове. Явно беше я строил самият Лемен. Мокрицата се защищаваше край стената, от другата страна на която съвсем скоро се отбраняваше и Крони.

Извади тежък блок и с мъка го запрати по посока на настъпващите привидения. Те се отдръпнаха.

Водата ще запълва безкрайните коридори дълго — един, два дена — и той ще успее да се изкачи горе и отново да излъже всички. Ще живее, няма да умре. Умират слабите, умират такива като Лемен и Спел.

Пропълзя по корем през процепа между камъните и падна на пода в следващото помещение. Удари лактите си, но фенерът като по чудо оцеля. С облекчение усети движението на въздуха и разбра, че се намира в Града на Прадедите.

И в лъча на фенера той внезапно видя муцуните на плъховете. Десетки хищници се бяха разположили в полукръг, сякаш се бяха събрали от всички краища на подземието, за да поздравят идването му. Ако Крони можеше да види тази сцена, последната от живота на Мокрицата, би помислил, че през тази седмица плъховете, които го бяха придружавали до същата стена, не са мръднали от местата си. Но плъховете бяха дошли тук скоро, защото знаеха — човекът ще свърши бягството си точно тук…

 

 

Такаси търсеше Мокрицата, за да го арестува.

Влезе в празната сграда на полицията, надникна в кабинета на Мокрицата, видя камерите за изтезания, влезе в архивата, където се пазеха картоните на всички жители на града, и дори погледна в спалнята. Нямаше го никъде.

— Разширихме изхода от подземието — съобщи му Круминш. — Сега отворът е около десет метра широк. Скоро ще бъдем готови да приемем хората.

— Каква е обстановката?

— Обстановката ли? — Наташа се мъчеше да говори весело и безгрижно, за да скрие страха си за Такаси. — Анита организира лазарета.

— А ти защо не си при нея?

— Ние с Кира останахме тук. Ще приемаме бегълците и ще ги откарваме на безопасно място.

— Добре — каза Такаси. Не посмя да й каже, че му се иска да стои по-далеч от подземието.

— Гюнтер се спусна до шестото равнище, при пробива — продължи Наташа. — И Станчо тръгна. Всички просто потъвате под земята и аз се страхувам за вас.

— Ще се спусна при тях.

— С нищо не можеш да им помогнеш. Попитай Круминш.

— Крони — прекъсна гласа на Наташа Круминш, — има ли при вас вода?

— По стените на асансьорната шахта текат ручейчета. Но това се случва, когато се спука някоя тръба — чу отговора Такаси.

По това време Крони и енергетиците се качваха с асансьора.

— Спряхме — неочаквано каза Крони. — Тук има много деца и жени. Не успяват да ги извозят. Ще се наложи да излезем.

— Ех, Крони — изтръгна се от устата на Круминш, — ти си толкова нужен горе!

Пред него на екрана се виждаше сцената, запечатана от телепредавателя на Крони: площадката и женските ръце, които драскаха по решетката, за да спрат асансьора — единственото звено между живота и смъртта. Решетката се дръпна и се видя бъркотията от тела и гората от вдигнати ръце — картина от ада, осветена от ярките лъчи на прожектора. Под натиска на тълпата прожекторът се поклащаше и двама здравеняци електротехници едва успяваха да отблъснат хората от единствения източник на светлина. После Крони се обърна, предавателят на гърдите му погледна назад, към бавно отдалечаващото се нагоре светло петно на асансьора, нашарено от ивиците на решетката.

Круминш разбираше, че Крони бе попаднал в клопка на най-долното, най-бедното и най-многолюдното равнище на подземния град.

 

 

Крони изпрати двама от работниците да проверят дали могат да се изкачат по служебната стълба. Не се знаеше дали асансьорът ще може да се спусне още веднъж толкова ниско, нали по пътя му са другите равнища и на всяко от тях тълпи изплашени хора чакат спасение. Той знаеше, че до шестото равнище е много далеч и стълбите, които се използуваха рядко, на много места бяха съборени. На улицата беше тъмно като в рог, само тук-там мракът бе разкъсан от светилниците, изнесени от къщите.

 

 

Гюнтер Янц вървеше по тунелите на шестото равнище и тикаше пред себе си количката, в която бе сложил бидон с втвърдяваща се течност и пулверизатора. Сместа запълваше с пяна всякакви отвори и се втвърдяваше почти мигновено. На гърба си носеше раницата с взрива. След пет минути Гюнтер спря на разклонението на тунела.

Горе Макс се бе навел над локатора и се мъчеше да се ориентира в бледата мрежа на зелените линии — тунелите.

— Вървиш във вярната посока — каза той.

— Виждам човек — отвърна Гюнтер.

Човекът изскочи от широкия тунел. Удари се в количката, присви от болка единственото си око, хвърли се към стената и като я опипваше с ръка, затича нататък.

След сто крачки Гюнтер видя как по вдлъбнатината по средата на пода зашуртя водно ручейче, което набъбваше пред очите му.

Следотърсачът вече бе разбрал, че взривът не е разрушил изцяло преградата, но най-вероятно това щеше да стане само след няколко минути. Макар и за малко, имаше шанс да отсрочи катастрофата.

Водата се увеличаваше и подметките на обувките му се хлъзгаха по мокрите камъни.

Неочаквано тунелът се разшири и се сля със залата на старото водохващане. Отсрещната стена бе пресечена от пукнатина, от която водните струи биеха с огромна сила, прелитаха през цялата зала и се разбиваха в противоположната стена. Водата под краката му се въртеше и пенеше. Гюнтер мрачно погледна към пукнатината и промърмори:

— Страхувам се, че няма да успея.

Количката се заклати и гигантът с мъка я задържа. Водата стигаше вече до коленете му.

Гюнтер включи пулверизатора. Пяната се срещаше с водните струи и се разлиташе, втвърдявайки се във въздуха.

Най-сетне първите късчета се залепиха към стената, издувайки се като мехури под силата на водата.

 

 

Асансьорът заседна на горните равнища. Станчо увисна над него, опитвайки се да превключи захранването и управлението му към станцията на повърхността, като рискуваше да получи смъртоносен удар от електрически ток. В асансьора децата пищяха и полицаят, който управляваше клетката, ругаеше Станчо, като го вземаше за някой от електротехниците. Макс Бели помагаше на роботите да разчистят камъните, останали след взрива на горния проход, и да павират полегатия изход. Круминш дежуреше при екраните, поддържаше връзка с онези, които бяха долу, и проклинаше съдбата, която не му даваше право да се хвърли към тъмната дупка. Върна се един от работниците, изпратени от Крони да прегледат стълбата.

— Може да се разчисти — доложи той. — Само че не зная до къде.

 

 

Пяната постепенно запълваше залата. Внезапно пулверизаторът в ръцете на Гюнтер свирна и потръпна. Сместа бе свършила.

— Край — каза той.

Половината от залата беше запълнена от втвърдената пяна и водата сякаш беше загубила част от настървението си.

— Малка почивка. Лепенка на потъващия кораб — мрачно се пошегува Гюнтер. — Трябва да се взриви.

Следотърсачът остави количката и затича назад. На мястото, където таванът беше надвиснал много ниско, той извади зарядите и методично започна да ги лепи в кръг по стените на тунела.

Круминш отчаяно гледаше часовника, но не каза нищо на глас: не трябваше да се намесва. Само си помисли: добре, че Макс Бели проправя с всъдехода път към болницата и нищо не чува. С Гюнтер те бяха работили един до друг цели двадесет години.

Внезапно се чу грохот — втвърдената пяна се отлепи от стената и се разкъса на много парчета. Гюнтер се хвърли върху земята и в същия миг приведе в действие всички заряди.

В мрака успя да види стената на нахлуващата вода, която носеше пред себе си парчетата от втвърдения слой. Успя да види как, преграждайки пътя на водата, таванът и стените на тунела се затварят…

 

 

— Първите тръгнаха — предаде Круминш на Крони, а после включи болницата и попита Анита: — Готова ли си да приемаш?

— Ти луд ли си? — извика Анита. — Почакай малко.

— Не мога да спра хората и да ги накарам да останат под земята, защото още не си готова.

— Не ме разбра правилно — смути се Анита. — Просто се обърках. Как вървят нещата при другите?

— Всичко е наред — сухо отвърна Круминш, тя питаше за Гюнтер, а той не можеше да й каже истината.

Наташа гледаше в широкия отвор. Ръмеше ситен дъжд и момичето си помисли че няма слънце и че то няма да заслепи хората, които никога не го бяха виждали.

Отдолу се появиха човешки лица.

Беше странно и ужасно зрелище.

Наташа и Кира стояха в горния край на полегатия изход, който се спускаше десет метра надолу към площадката, където Станчо бе довел първата група бежанци. Тези хора, главно жени и деца, се спряха, струпаха се на купчина, изплашени от непознатия, студен и твърде бял свят.

Минута или повече никой не мърдаше. Хората отдолу гледаха към двете фигурки, облечени в плътно прилепнали гладки комбинезони, чиито силуети се очертаваха на фона на светлото петно.

Тогава, за да наруши вцепенението, Кира затича, приближи до групата и протегна ръка на едно разчорлено и страшно мръсно момиче, обуто в огромни, привързани с жица обувки.

Момичето гледаше внимателно и сериозно. Внезапно неговата тънка ръчица се протегна към Кира и уютно се намести в топлата й длан.

— Да вървим — каза Кира и леко го дръпна за ръката.

Момичето се огледа нерешително. Всички други гледаха към него, сякаш от следващата му крачка зависеше животът им.

Момичето тръгна след Кира. Останалите като един направиха също крачка напред. Не смееха да изпреварят Кира и момичето. И се страхуваха да не изостанат. С всяка стъпка ставаше все по-светло, хората започнаха да се оглеждат един друг и да се учудват, защото никога не бяха виждали съседите си на дневна светлина…

Наташа стоеше смутена. Когато край нея мина последната жена, която мъкнеше за ръката момченце, тя се втурна към нея, за да й помогне, но жената се дръпна. Наташа замря и в същия миг чу познат глас, който идваше от дъното на изхода:

— Ти ли си, Наташа? Не бягай, не ме оставяй на произвола на съдбата в това подземно царство.

— Ох — извика Наташа с облекчение, — отново се халосваш, Такаси.

Такаси водеше следващата група. Хората вървяха в дълга редица, като се държаха за ръце, сякаш бяха слепи. Пръв в редицата беше Такаси. Наложило им се бе да преминат през няколко от горните равнища, празни и тъмни, и само фенерът на Такаси им бе служил за ориентиране.

— Наташа, как е Гюнтер? — попита Такаси.

— Че какво му е на Гюнтер? — учуди се тя.

— Гюнтер трябваше да взриви тунела — напомни й Такаси.

— О, о! — изплаши се Наташа.

С два скока Такаси изпревари групата, изскочи на повърхността и затича към навеса, където до пулта за връзка седеше Круминш.

— Как е Гюнтер? — извика той.

Круминш сложи длан върху слушалката:

— Дойде ли си, Такаси, добре, много добре.

— Изведох тридесет човека. Не са много, но трябваше да разчистваме срутване. Как е Гюнтер?

— Гюнтер загина. Но засега преградната стена задържа водата. Колко ще продължи, не знам.

Такаси не можеше да си представи, че Гюнтер е мъртъв.

— Слушай — каза Круминш, — първо, за това не знаят нито Анита, нито Макс. Второ, имаме много малко време и ти трябва да се върнеш към изхода. Нека момичетата отведат бежанците в болницата и после да останат на помощ на Анита.

Такаси затича обратно към изхода. Хората от подземието вече бяха горе, примижаваха и закриваха с ръце очите си от светлината, макар че денят бе мрачен и се свечеряваше.

— Момичета! — извика, тичайки, Такаси. — Аз оставам тук вместо вас. Водете ги при Анита.

И момичетата послушно поведоха групата по новия път към лазарета.

Такаси включи връзката. В слушалките нахлуха най-различни звуци.

Гласът на Гера:

— Уважаеми съграждани! Не забравяйте, че запаленият светилник на улицата ще помогне и на вас, и на съседите ви по-бързо да намерите пътя към асансьора и стълбите…

Гласът на Крони:

— Уили, знам, че Станчо е тръгнал надолу. Но се боя, че асансьорът му няма да стигне до нас. Тръгваме по стълбите.

Гласът на Круминш:

— А как е водата?

Гласът на Крони:

— Отново стана повече. Добре, че станцията е изолирана, иначе котлите щяха да се взривят.

Такаси:

— Круминш, аз тръгвам към шестото равнище.

— Не — възрази Круминш. — Дотам се стига за половин час. И ако Гюнтер беше жив, щеше да се обади.

— А ако е ранен?

— Ще загубим и теб.

— Тук остава Макс.

При Круминш дойде Макс.

— Зле ли е Гюнтер? — попита той.

— Да — отвърна Круминш.

— И никаква надежда?

— Никаква. Но не можах да задържа Такаси. Той затича към него.

— А какво става с водата?

Макс говореше много спокойно, но гласът му бе глух.

— Отново се засилва. Не се знае колко ще издържи преградата.

— Жалко, че не успях — каза Макс. — Щях да тръгна вместо Такаси. Аз имам повече шансове.

— Никой не трябваше да отива…

— Знам — прекъсна го Макс. — Знам, че е така, но някой трябваше да отиде. Сега се налага да остана тук.

— Да — съгласи се Круминш. — Ще трябва да останеш.

 

 

Когато Такаси стигна до разрушения тунел, изпод който като под езика на ледник извираше поток вода, той разбра, че всичко е напразно. Но ако не беше дошъл, цял живот би останала болката от съзнанието, че не са направили онова, което би направил за всеки от тях следотърсачът Гюнтер Янц.

— Преградата държи — каза Такаси.

— Няма ли го Гюнтер? — попита Круминш.

— Не. Много хора ли се изкачиха?

— Много. Но никой не знае още колко са останали.

— А как е при Крони?

— Изкачи се само на едно равнище. А там и без друго е пълно с хора.

За последен път Такаси огледа срутването. Потокът ставаше все по-пълноводен.

— Имаме малко време — промърмори си Такаси. Каза го на себе си, но Круминш го чу.

— Махай се оттам! — извика той.

Такаси намери стълбата и стигна до града. Тук беше почти празно. По улиците край къщите, само фасадите на които се издаваха от скалите, имаше оставени светилници. Някакви фигури, които влачеха чували, се метнаха в тъмнината, когато видяха Такаси. Оказа се, че дори в такива моменти се намират хора и за грабежи.

Такаси си представи разположението на улиците.

Забърза към стълбата. Край нея настигна изплашена група, която, ако не беше Такаси, скоро би се озовала в задънена улица. И той си представи как стотици хора в ужас се мятат по улиците на града.

В този миг земята отново потрепера. Преградата на Гюнтер се бе пробила.

Такаси успя да заведе групата до стълбата. Вървеше отзад, след всички. Успяваха. Отначало по асансьорните шахти и вентилационните отвори водата се насочи надолу, към топлоцентралата, а когато запълни равнището й и шахтите, започна да се вдига. Скоро щеше да достигне тунела, който водеше към Огнената Бездна.

По другата стълба, няколко равнища по-долу, се изкачваше Крони. Тълпата, която го заобикаляше, беше много по-голяма и се движеше много по-бавно, отколкото групата на Такаси. Те почти нямаха шансове да се доберат до повърхността, макар това да разбираха само Крони и онези, които следяха за придвижването на хората горе. Не можеха да им помогнат с нищо. Станчо бе принуден да се връща три пъти, защото на всяка площадка имаше още хора и те не по-малко от другите желаеха да бъдат спасени.

Такаси изведе поредната група бежанци на равнището, откъдето направеният вече тунел водеше към повърхността.

Той се спря, вслушвайки се в звуците на умиращия град.

Гласът на Анита:

— Уили, принудена съм да слагам хората по земята.

Гласът на Макс:

— Къде е Станчо?

Гласът на Круминш:

— Станчо тръгна надолу. Нищо не съм чул от него повече от пет минути.

Мълчание. Всички очакваха да се чуе гласът на Станчо. И ето че той отговори:

— Изкачвам се.

Гласът на Гера:

— Моля ви, побързайте. Имаме много малко време…

Гласът на Круминш:

— Защо се бавиш, Крони?

Гласът на Крони:

— При мен има болни. И старци. Карам ги да бързат, но изостанахме.

Вниманието на Такаси беше привлечено от странно зрелище. В отвора на тунела се показаха двама души, полуголи и с факли в ръце. След тях, изчаквайки докато факлоносците се спрат от двете страни на изхода, излезе, като ситнеше, обръснат до голо старец с дълга огненочервена дреха. Той носеше, притиснал към гърдите си, тежко сандъче. След него вървяха още няколко старци. Един от тях бе приведен под тежестта на позлатена статуя, висока един метър, друг влачеше торба с някакви ръбести предмети — чувалът подскачаше по земята и в него нещо дрънчеше. В дъното на тунела се виждаха лицата на следващата група от хора, но никой не помръдваше — чакаха, докато старците минат напред. „Жреците“ — досети се Такаси.

— Отивам долу — каза Такаси. — Трябва да спасим Гера Спел.

— Такаси… — чу се гласът на Круминш.

Досети се, че Круминш искаше да го спре. Но не посмя.

Под краката му земята леко потрепера. Изведнъж жреците побягнаха по-далеч от изхода. Такаси ги проследи с поглед и се втурна надолу, там, откъдето все по-слабо и по-рядко идваше гласът на Гера Спел.

Пътят му беше познат, стълбата почти празна. Само нарядко се срещаха закъснели хора, те се притискаха към стените, когато чуеха тропота от обувките на Такаси. Такаси си представи колко равнища на подземието го отделят от Крони, който сега подтикваше старците и болните в самия край на опашката.

Изтича на главното равнище. Тук не би трябвало да има вода, но вече имаше, защото не успяваше да се оттече надолу. Водата течеше бавно и носеше всякакви боклуци. Под лъчите на фенера изглеждаше черна и гъста и се виждаше как струите се завиват над люковете и със съскане се просмукват в пукнатините.

На това равнище Такаси не срещна никого.

В Съвета на Директорите беше светло. Автономният блок работеше още.

Залата за Заседания беше много дълга и масата изглеждаше ниска — краката й наполовина бяха във водата.

— Гера — извика Такаси.

От далечната стая, вратата на която бе полуотворена, се дочу кашлица. Такаси стигна до вратата. Гера стискаше в ръката си кръглия микрофон, но не можеше да говори.

— Крони — каза Такаси. — Крони.

И посочи с пръст нагоре.

Гера го гледаше, без да разбира нищо.

— Крони, чуваш ли ме? — попита Такаси.

— Чувам те — отговори Крони след продължително мълчание.

— Сега ще дам слушалките на Гера. Кажи й да тръгне с мен.

Такаси протегна слушалките на момичето. То се дръпна.

Слушалките тихо пращяха. Такаси разбра, че няма време за излишно бавене. Дръпна рязко тънката ръка на Гера и прилепи слушалката към ухото й. Момичето замря като изплашено зверче. После разбра. Беше познала гласа на Крони. Кимна с глава. Бавно, с мъка стана и направи крачка към Такаси. Той взе от ръката й микрофона.

— Внимание — каза Такаси. — Говори Накаяма Такаси. Станцията завършва предаването си. Тя ще започне работа отново утре, в Горния град.

Гера вървеше бавно, тогава Такаси я вдигна на ръце: беше лека.

Гласът на Круминш:

— Такаси, защо не отговаряш?

— Идвам горе. Не се безпокойте. Има ли нещо ново?

Гласът на Круминш:

— Налягането на водата отслабна, но е рано да се радваме.

 

 

Крони ненавиждаше тези старци. Как са могли да живеят в града? И защо трябва да умре заради тези изроди? Ругаеше ги и ги гонеше, а те му се зъбеха, сякаш само на него беше нужно да излязат на повърхността. На два пъти камъните започваха да треперят и тогава вместо да бърза за горе, слабосилната команда на Крони замираше. По-късно към тях се присъедини слаб гърбав жрец отшелник. Облечен беше в скъсана хламида, а на шията си носеше огърлица от тежки камъни. Огърлицата теглеше главата му надолу, той вървеше прегънат на две и през цялото време викаше, че е настанал краят на света.

Крони знаеше, че Такаси извежда Гера нагоре. И това беше чудесно. На следващата стълбищна площадка старците като по команда седнаха на каменния под. На Крони му се искаше да ги набие, за да ги накара да станат, но не го направи. Може би преди би го направил, но сега не можеше.

След стълбата започваше широк жилищен тунел, който водеше към асансьорната шахта. По стълбата се лееше вода и се разливаше на пода. Старците гизнеха във водата, която се увеличаваше. Ако беше сам, можеше да премине, но със старците не би могъл. Старците се молеха.

Крони включи връзката.

— Круминш — каза той. — Сигурно няма да можем да излезем. Водата залива всичко.

— Налягането отслабва — каза Круминш. — Почакайте малко. Макс Бели отиде до лагера за скафандъра с висока защита. Той ще тръгне към теб.

— Късно е — отвърна Крони. — Не бива.

Тръгна по коридора към асансьорната шахта, за да види какво става там. Надникна в шахтата. Водата шуртеше по стените й. Наведе се. Лъчът на фенера опря във водата, която се пенеше на десетина метра по-долу. Значи долните равнища са вече наводнени и водата е тръгнала към Огнената Бездна.

Вдигна глава и видя, че над него е надвиснало мръсното, оплетено в кабели дъно на асансьора. Водата излизаше от пукнатините и шуртеше. Мокрият и изморен Станчо въртеше ръждясалата ръчка на колелото — асансьорите в Долния град бяха снабдени с такива ръчки, за да могат да се доберат до другото равнище, ако електричеството спре или има повреда. Но никой още не беше изкарвал асансьора ръчно няколко равнища нагоре.

Когато асансьорът се изравни с етажа, Станчо видя светлината на фенера.

— Крони? Ти ли си? — попита той. — Дявол да го вземе! Добре, че си тук.

— Добре е — каза Крони.

Натика старците и жреца в асансьора. Станчо буквално залиташе от умора. Но Крони можа да го смени само за пет минути — за едно равнище. После Станчо отново хвана ръчката. Помогна им и един куц тъкач.

Изкачиха се на горното равнище последни. Далеч не всички жители бяха стигнали повърхността. Някои не бяха поискали. Мислеха, че в града е по-безопасно. Или вярваха, че в света няма нищо освен града.

Излязоха от тунела и тук старците окончателно капнаха.

Дотърчаха Кира и Такаси. С общи усилия започнаха да вдигат изнемощелите бежанци и това съвсем не беше лека работа. Помогна им неочакваността. Внезапно една бременна жена извика, изохка, пое детето и затича далеч от изхода. След нея започнаха да стават, да пълзят и бягат старците…

След петдесет и шест минути Градът избухна.

На мястото, където беше изходът от тунела, земята започна да се издува, сякаш навън напираше огромен звяр. А после към небето се издигна страшен стълб от камъни, прах и пара. Дребните камъчета още не бяха успели да стигнат до ниско надвесените облаци, когато земята се продъни, унищожавайки подредения и нерушим свят на града… На следващото утро на това място се образува дълбоко, почти кръгло езеро. От време на време на повърхността му се издуваше някой газов мехур или се завиваше водовъртеж.

Макс гледаше там, където завинаги остана Гюнтер Янц. Крони не намери веднага Гера, която лежеше в лазарета при Анита. Той я търсеше трескаво и объркано сред изплашената тълпа от хора.

На Такаси му се искаше да остане за малко сам. Да не чува нищо и да не мисли за нищо. Спусна се по хълма и легна на тревата. Шумът от лагера стигаше до него като далечно жужене на пчели. Там имаше хиляди хора, които трябваше да се нахранят, да се успокоят и да се настанят, а никой от тях не подозираше за съществуването на Гюнтер Янц, който бе задържал водната стихия с половин час. И много малко бяха онези, които знаеха, че и инженер Рази не бе успял да се изкачи на повърхността.

Такаси лежеше на тревата и гледаше вечерното небе.

Тук го намери Наташа. Тя седна до него и сложи ръката си върху издрасканото му чело.