Айзък Азимов
Дейвид Стар — космически скитник (9)

9. В пукнатината

— Сериозно ли говориш? — попита Бигман. — Искаш да кажеш, че наистина има марсианци ли?

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че има?

— Не — внезапно реши той. — Но това няма значение. Казах, че искам да участвувам в тази работа и няма да се откажа.

Колата потегли отново. Когато стигнаха пукнатината, вече се зазоряваше. Дейвид се измъкна от колата и се приближи до нея. Насочи фенерчето си надолу и лъчът му изчезна в нищото.

— Сигурен ли си, че това е мястото? — попита приближилият се Бигман.

— Според картите тази е най-близо до пещерата.

— Все пак, как възнамеряваш да се спуснеш в нея? — попита Бигман.

Дейвид взе от колата кутията, която Бигман бе донесъл от Уинград-сити, и извади съдържанието й.

— Да си виждал някога подобно нещо? — попита той.

— Прилича на въжена стълба — отвърна Бигман.

— Да — кимна Дейвид, — но не от въже, а от усукан силикон, който е по-лек от магнезия и по-як от стоманата.

— И какво ще помогне тя? — попита Бигман, като прекара цялата стълба през ръцете си, докато стигна до металното удебеление в края й.

— Внимавай — предупреди го Дейвид, — ако не е включено обезопасяващото устройство, можеш да се нараниш.

Взе внимателно стълбата от ръцете на Бигман, хвана металните удебеления в двата й края и ги завъртя в противоположни посоки. Чу се остро щракане, но удебеленията не се промениха видимо.

— Сега гледай.

Дейвид се наведе и леко натисна удебелението в скалата на ръба на пукнатината. После дръпна ръката си, а то остана там, балансирано под странен ъгъл.

— Повдигни го — рече той.

Бигман се наведе и се опита да го повдигне, но то не се помръдна. Дръпна го с всичка сила, но отново без успех.

— Какво направи? — попита ядосано той.

— Когато обезопасяващото устройство е изключено, всеки натиск върху края на удебелението освобождава ивица силово поле с дължина двадесет инча, което се врязва в скалата.

— А после как го измъкваш?

— Ако задействуваш удебелението в единия край на стълбата — обясни той, — другото автоматично се дезактивира. Или ако на задействуващото удебеление нагласиш обезопасяващото устройство — той се наведе и го направи, — то също се дезактивира.

Бигман клекна. В местата, където допреди малко бяха двете удебеления, сега имаше тесни улеи с дължина около четири инча.

— Ще ме чакаш една седмица — каза Дейвид, — въпреки че кислородът ще ми стигне за не повече от два дни. Храна съм взел достатъчно. Ако дотогава не се върна, ще предадеш това писмо в щаба на Съвета.

— Почакай! Искаш да кажеш, че тези приказни марсианци…

— Имам предвид много неща. Може да се подхлъзна или стълбата да не е в изправност. Всичко се случва. И така, мога ли да разчитам на теб?

— Хубава работа! — Бигман изглеждаше разочарован. — Предлагаш ми да стоя тук горе, докато ти поемаш целия риск.

— Така работи един екип, Бигман. Ти знаеш.

Той хвърли стълбата в пукнатината. После провери дали е закрепена добре и като се хвана за най-горната й пречка, премина на нея. Главата му се подаваше над повърхността.

Бигман го гледаше с широко отворени очи.

— Сега си отивай — каза Дейвид — вземи колата със себе си. Филмите и проекторите върни на Съвета. Остави тук само скутера.

— Дадено — отвърна Бигман.

Всички коли имаха аварийни платформи на четири колела, които можеха да пътуват петдесет мили със собствена тяга. Те бяха неудобни и не защищаваха от студа и прашните бури. Все пак, когато пясъкоходът се повреди далеч от дома, да пътуваш със скутер бе по-добре, отколкото да чакаш да те намерят.

Дейвид погледна надолу. Беше твърде тъмно, за да види края на стълбата. Заслиза надолу с лице към скалата. На осемдесетото стъпало спря, мушна лявата си ръка над едно от стъпалата, облегна се на него така, че и двете му ръце да останат свободни и изтегли долния край на стълбата.

Когато удебелението се озова в ръката му, мушна го в скалата. После провери дали е добре закрепено и бързо премина върху стълбата, провесена от новата точка на закрепване.

Така Дейвид заслиза надолу и на всеки осемдесет стъпала сменяше точката на закрепване ту отляво, ту отдясно на предишната, поддържайки общо взето права линия на спускане.

Изминаха шест часа. Спря, за да хапне малко концентрирана храна и пийне глътка вода. Никъде нямаше достатъчно голяма издатина, на която да стъпи и си отдъхне. По часовника му минаваше единадесет часа земно време, а то имаше правдиво значение на Марс, защото неговото денонощие бе само с половин час по-дълго от земното. Слънцето скоро щеше да бъде в своя зенит.

Дейвид сви изтръпналите си пръсти. Марсианският студ щипеше въпреки ръкавиците. Бе почти решил да поднови слизането, когато долови първото слабо осветяване. Погледна нагоре. Слънцето вече надничаше зад ръба на пукнатината. На горещото кълбо бяха необходими десет минути, за да стане видимо и светлината да достигне своя максимум. Дейвид знаеше, че светлина щеше да има най-много половин час и че след това за двадесет и четири часа мракът отново щеше да се върне. Огледа се бързо. Стената на пукнатината съвсем не беше равна. Сякаш срезът в марсианската почва бе направен с вълнообразен нож. Насрещната стена беше значително по-близо, отколкото на повърхността.

И тогава видя тъмното петно. Правоъгълно и приличаше на врата, поставена в скалата.

Хвана удебелението в долния край на стълбата и го постави възможно най-далеч, в посока на петното. После направи същото и с другото удебеление. Сменяше ги бързо, колкото можеше, надявайки се, че слънцето ще се задържи и че петното не е илюзия.

Когато го достигна, вече се здрачаваше. Пръстите на Дейвид се вкопчиха в ръба на нишата в стената. Той бе гладък и вероятно дело на разум.

Дейвид залюля стълбата към правоъгълната сянка и чу как металното удебеление звънна остро върху скалата под нея. Хоризонтална издатина! Само след няколко минути той стъпи върху нея.

Нишата беше около десет фута висока и шест широка. Пристъпи навътре, осветявайки пътя си с фенерчето, и се озова пред гладка каменна плоча, която препречваше пътя му. Тя също бе дело на разум. Внезапно почувствува силна болка в ушите си. Налягането на въздуха около него се повишаваше. Дръпна се назад, но с изненада забеляза, че отворът, през който беше влязъл, е препречен със скала, която преди липсваше. Сърцето му бързо заби. Очевидно се намираше във въздушен шлюз. Дейвид внимателно махна филтъра и пробва новия въздух. Оказа се топъл и подействува добре на дробовете му. После се приближи до вътрешната скална плоча и доверчиво зачака.

Внезапно почувствува ръцете си стегнати до тялото като със стоманено ласо. После по същия начин бяха стегнати и краката му. Когато вътрешната врата се отвори и пътят за влизане в пещерата беше открит, той не можеше да помръдне нито ръка, нито крак.

След няколко минути бе повдигнат от пода, бавно наклонен назад до хоризонтално положение и плавно придвижен навътре. Когато главата му напусна въздушния шлюз, заспа без да сънува.