Айзък Азимов
Дейвид Стар — космически скитник (6)

5. Време за вечеря

— Поради каква причина? — попита Дейвид.

— Никаква, с която да мога да убедя Научния Съвет или мистър Макиан — отвърна той, — но вярвам, че съм прав. Впрочем, вие очевидно сте завършили колеж. Какво сте изучавали в него?

— История — отвърна бързо Дейвид.

— О! — Бенсън изглеждаше разочарован. — И никакви научни курсове ли?

— Имах няколко по химия и един по зоология.

— Разбирам. Ще се опитам да убедя мистър Макиан да ви остави да ми помагате в лабораторията.

— Благодаря ви, мистър Бенсън. А относно марсианците?

— О, да. Това е достатъчно просто. На дълбочина няколко мили под марсианската повърхност има огромни пещери. Отначало се смятало, че те са резултат от ерозията на водата в дните, когато на Марс все още е имало океани. По-късно обаче било уловено излъчване с неземен произход, осъществено вероятно от разумно същество. Идващите изпод земята сигнали са твърде подредени, за да са нещо друго. В младостта си планетата вероятно е притежавала достатъчно вода и кислород за поддържане на живот, но поради слабата й гравитация, двете субстанции бавно са изтекли в космоса. Ако е имало разумни марсианци, те трябва да са предвидили това и да са издълбали на известна дълбочина под повърхността огромни пещери, в които да са се оттеглили с достатъчно въздух и вода, за да продължат съществуването си. Сега, предполагам, те са открили, че на повърхността на тяхната планета се е заселил разумен живот от друга планета и са се уплашили от евентуално спречкване с него. Отравянето с храна може да е бактериологична война.

— Да, разбирам вашата гледна точка — рече замислено Дейвид.

— Но биха ли я разбрали синдикатите? Или Научният Съвет? Вие скоро ще работите за мен и може би с общи усилия ще успеем да ги убедим. Мисля, че сега ще ви пуснат — рече накрая той.

Пуснаха го и за пръв път Дейвид имаше възможността да наблюдава как работи сърцето на една марсианска ферма. То, разбира се, също както града, бе покрито с купол, чиято най-голяма височина беше около сто фута, а защитената от него площ — около половин квадратна миля.

Куполът на фермата бе пълен с хора, които трябваше да бъдат хранени три пъти дневно. Дейвид стоеше зад масата за раздаване на храна и флегматично пълнеше пластмасовите чинии на минаващите край него земеделски работници. Те почти не му обръщаха внимание. За тях беше само един землянин с черпак в едната ръка и вилица с големи зъби в другата. Не бе дори личност, само черпак и вилица.

— Хей, Уилямс! Размърдай се и занеси малко храна в специалната столова! — извика готвачът, който бе мушнал главата си през вратата.

Макиан, Бенсън, Хенес и някои други, които се смятаха за особено важни от гледна точка на положението си, вечеряха в отделна стая. Те седяха на маси, а храната им се сервираше. Дейвид приготви специалните порции и ги занесе в стаята върху масичка за сервиране. Минаваше спокойно между масите и раздаваше храна. На масата на Бенсън се забави. Бенсън пое чинията и започна да се храни с охота, а Дейвид се наведе, за да изчетка невидимите трохи от масата, при което доближи устата си до ухото му и съвсем тихо го попита:

— Някой във фермата да се е отравял?

Бенсън трепна от внезапния звук, но се опита да остане равнодушен. Той поклати отрицателно глава.

— По дяволите, земно магаре, мърдай по-живо! — прозвуча гласът на Грисуълд от другия край на стаята. Той бе кипнал от гняв.

Дейвид не бързаше, а Грисуълд удряше бързо с вилицата по масата. Дейвид се придвижи по-бързо и вилицата звънна остро върху твърдата пластмаса на подноса. Балансирайки с едната ръка, с другата Дейвид улови юмрука на Грисуълд и здраво го стисна. Другите трима бутнаха столовете си назад и станаха.

— Пусни вилицата и поискай порцията си прилично, за да не я получиш всичката наведнъж — каза с нисък леден глас Дейвид. Грисуълд се сгърчи, но Дейвид не отхлабваше хватката. Вилицата падна от изтръпналите му пръсти.

— Помоли любезно — каза Дейвид, усмихвайки се с измамно благородство. — Като възпитан човек.

— Остави ме да взема подноса — изръмжа той.

— Това ли е всичко?

— Моля — изсъска Грисуълд.

Дейвид свали ниско подноса и освободи юмрука си. Грисуълд го масажира известно време с другата ръка и после посегна за вилицата. Той гневно се огледа, но в очите на останалите срещна само равнодушие.

— Уилямс! — извика Макиан, който беше станал.

— Да, сър — приближи се Дейвид.

— Би ли желал да участвуват утре в проверката? — попита го той.

— Проверка ли, сър? Какво е това? — попита Дейвид наблюдавайки скришом масата.

Бифтекът от чинията на Макиан бе изчезнал, но грахът и картофеното пюре бяха почти недокоснати. Той очевидно нямаше куража на Хенес, който бе омел своята.

— По стар фермерски обичай се предприема ежемесечно пътуване из цялата ферма, за да се открият случайни счупвания на стъклото и за проверка на състоянието на напоителната система. При тази проверка се нуждаем от колкото се може повече добри мъже.

— Желая да дойда, сър.

— Добре! Така и предполагах. — После се обърна към Хенес, който слушаше внимателно. — Харесва ми стила на това момче, Хенес. Може би ще успеем да направим от него земеделски работник.

Междувременно, Дейвид се беше вече отдалечил.

 

 

Дейвид долови шум от стъпки в стаята си и бързо се плъзна под леглото. Притаи се и зачака. Нечии ръце опипваха леглото му.

— Землянино! Къде си, по дяволите… — шепнеше един глас.

Дейвид пипна един от босите крака, които се белееха до леглото. Краката внезапно се дръпнаха. После една глава се доближи до него.

— Землянино, тук ли спиш?

— Че къде другаде, Бигман? Под леглото ми харесва.

— Можеше да ме принудиш да извикам и тогава щях да си имам големи неприятности. Трябва да говоря с теб.

— Сега е твоят шанс — засмя се тихо Дейвид и изпълзя изпод леглото.

— Ти си твърде подозрителен за един землянин.

— Разбира се — отвърна Дейвид, — защото искам да живея.

— Ако не внимаваш, няма да можеш. Ако ме заловят тук, никога няма да получа документите си. Ти ми помогна, когато бях в нужда, и сега е моментът да ти се отплатя. Какво си направил на този отвратителен Грисуълд?

— Дадох му малък урок.

— Той беше побеснял. Хенес направи всичко възможно, за да го успокои. Бях зад гаража точно след изключване на светлините. Не подозираха, че съм наблизо. Грисуълд изгъргори нещо относно това как би могъл да се добере до твоята гуша. Когато свърши да говори, Хенес му напомни, че утре ще бъдеш на проверката и това ще бъде удобен момент. Тогава помислих, че трябва да дойда и те предупредя. Землянино, по-добре не ходи на тази проверка.

— Каза ли Хенес за какво ще бъде проверката?

— Не чух. Те отминаха, а аз не можех да ги последвам, защото щях да се окажа на открито. Предполагам, че не е трудно за досещане.

— Може би, но представи си, че се опитаме да открием точно каква цел преследват.

— Как мислиш да го направиш?

— Като бъда на проверката и дам възможност на момчетата да ми покажат.

— Не можеш да се мериш с тях на една проверка. Ти, бедни Землянино, не знаеш нищо за Марс.

— Нека почакаме и ще видим — рече флегматично Дейвид.

Той потупа Бигман по рамото, обърна се на другата страна и се приготви да спи.

 

 

Вълнението под купола на фермата по повод на проверката бе голямо. Всички бързаха. Макиан беше навсякъде. Хенес определяше групите и уточняваше пътищата през огромната площ на фермата. Той вдигна поглед, когато минаваше край Дейвид и спря.

— Още ли имаш намерение да участвуваш в проверката, Уилямс?

— Не бих я пропуснал.

— Тогава ще ти зачисля една кола от общия склад. Всеки ремонт или повреда, които счетем, че са по твоя вина, ще бъдат за сметка на заплатата ти. Разбра ли?

— Съвсем честно.

— Ще те сложа в групата на Грисъулд. Можеш ли да управляваш пясъкоход?

— Мисля, че ще мога.

Хенес се готвеше да отмине, когато забеляза Бигман. Беше с нова екипировка, а ботушите му лъщяха като огледало.

— Къде мислиш, че отиваш, а? — излая Хенес.

— На проверката, Хенес… мистър Хенес — отвърна провлечено Бигман. — Не съм под арест и все още притежавам своята квалификация на земеделски работник.

— Ти четеш много правилници — сви рамене Хенес — и сигурно така пише в тях, но само още една седмица, Бигман. Носа си само да покажеш след това на макианска територия, ще те стъпча.

Бигман направи заканителен жест по посока на отдалечаващия се гръб на Хенес и се обърна към Дейвид.

— Използувал ли си някога филтър за нос, Земянино?

— Никога. Но, разбира се, съм чувал за него.

— Да си чувал не е като да си го използувал. Намерих един и за теб и ще ти покажа как се поставя. Гледай как държа ръцете си. Дишаш ли трудно?

Дейвид се мъчеше и бореше за глътка въздух. Той махна филтъра.

— Как го пускаш в действие? Филтърът няма дозатор.

— Не е необходим дозатор. Бутилките подават автоматично кислород при контакт на филтъра с лицето ти и автоматично го спират, когато го махнеш.

— Тогава нещо в него не е в ред. Аз…

— Няма нищо нередно. Бутилките подават кислород при газово налягане една пета от нормалното, колкото е налягането на марсианската атмосфера, затова не можеш да го всмучеш тук, където то е една нормална атмосфера. В пустинята той ще действува отлично. Само помни, че трябва да вдишваш през носа и издишваш през устата, иначе ще замъглиш очилата.

— Ще се справя — рече Дейвид.

— Внимавай за смяната на гравитацията. Трудно се понася, ако не си свикнал. И си отваряй очите на четири. Знаеш какво имам предвид.

— Благодаря. Ще внимавам.

Дейвид се покатери в колата. Прозорците й бяха леко замъглени, което бе доказателство за срещнати и издържани прашни бури. Контролното табло му се стори познато. Манипулациите с малкото непознати бутони бяха обяснени. Грисуълд мина край него, жестикулирайки му яростно.

— Свали предните си стъкла, глупако! Не потегляме в буря!

Дейвид намери подходящия бутон на оста на кормилото. Стъклата, които изглеждаха споени с метала, потънаха в отворите за тях и видимостта се подобри.

— Хей, Земянино! — го повика един друг глас.

Той вдигна поглед. Бигман, който също беше в групата на Грисуълд, му махна за поздрав. Дейвид му отвърна.

Междувременно част от купола се повдигна и първите девет коли бавно влязоха във въздушния шлюз. Куполът се затвори. След няколко минути шлюзът се отвори отново празен и пое още девет коли.

Групата на Грисуълд влезе в шлюза. Дейвид усети съскането на изпомпвания от шлюза обратно в купола въздух и сърцето му силно затупа. След пет минути обаче откри, че се задъхва от недостиг на кислород. Другите бяха поставили филтрите си и Дейвид стори същото.

В този момент вратата на шлюза се отвори и пред тях заблестяха червените пясъци на Марс.

— Пясък, махай се! — изреваха в един глас осемте земеделски работници и първите коли от групата потеглиха. Това бе традиционният вик на земеделските работници на Марс.

Дейвид натисна педала на потенциометъра и пясъкоходът запълзя през линията, маркираща границата между метала на купола и марсианската почва.

Изведнъж пясъкоходът му рязко смени посоката си.

— Номер седем, назад в линия! — се чу гласът на Грисуълд.

Дейвид се бореше с кормилото. Той видя как Бигман погледна обезпокоен към него и му махна с ръка за поздрав. После се съсредоточи върху пътя.

Марсианската пустиня беше равна и гола. Нямаше дори стрък трева. Това място е било мъртво и пустинно от кой знае колко милиона години. Внезапно му хрумна, че може би греши. Може би наистина пустинните пясъци са били покрити със синьозелени микроорганизми, преди земяните да дойдат и ги изгорят, за да освободят място за своите ферми.

Колата на Дейвид вървеше лошо. Той увеличи скоростта и откри, че става нещо нередно. Колите пред него се придържаха към земята, а неговата подскачаше при всяка неравност.

— Колите с номер едно, четири и седем — наляво! — прозвуча отново гласът на Грисуълд. — Колите с номера две, пет и осем — към центъра! Колите с номера три, шест и девет — надясно! Колите с номера едно, две и три при своите подучастъци.

Колата на Грисуълд с номер едно започна да завива наляво и Дейвид, следвайки я с очи, забеляза черната линия на хоризонта в тази посока. Номер четири последва номер едно, а Дейвид зави рязко наляво, за да запази ъгъла на променяне на посоката. Това, което последва, го изненада. Колата му поднесе. Той се вкопчи в кормилото и го завъртя в посока на плъзгането.

— Настъпи аварийната спирачка. Педалът е точно в дясно от този на потенциометъра — чу той тънкия глас на Бигман в слушалката.

Дейвид отчаяно се опита да намери педала, но болящите го стъпала не откриха нищо. Тъмната линия на хоризонта се появи пред него и изчезна. Сега тя беше много по-ясно очертана. Това бе една от пукнатините на планетата при изсъхването й през милионите години. Бяха по-широки от сто фута и никой не бе измервал дълбочината им.

— Стъпвай навсякъде и ще го откриеш! — извика Бигман.

Дейвид го послуша и внезапно почувствува слабо хлътване. Бързото въртене на пясъкохода премина в ужасно стържене. Вдигнаха се облаци прах, но колата забави хода си и накрая спря. Дейвид се облегна назад и известно време диша спокойно. После свали филтъра, избърса вътрешната му повърхност и го постави отново. Другите две коли от подгрупата спряха до него. От едната се измъкна Грисуълд. Филтърът правеше брадясалото му лице ужасно грозно.

— Земянино — изръмжа той, — ремонтът на този пясъкоход ще бъде финансиран от твоята заплата. Ти чу предупреждението на Хенес.

Дейвид слезе от колата, която отвън приличаше на смачкан варел.

— Нито цент няма да бъде удържан от заплатата ми, Грисуълд — отвърна той. — В колата нещо не е било в изправност.

— Сигурно. И това е шофьорът.

Една друга кола пристигна със скърцане и Грисуълд се обърна към нея.

— Махай се оттук, бръмбар такъв! Гледай си твоята работа!

— Но не преди да огледам пясъкохода на земянина.

Бигман слезе от колата си и с един скок се озова при Дейвид. Погледна под колата му и се изправи.

— Къде са балансните тежести, Грисуълд? — попита той.

— За какво служат те, Бигман? — на свой ред попита Дейвид.

— Когато излизаш на слаба гравитация с един от тези пясъкоходи — заговори бързо малкият човек, — на всяка от осите му поставяш греда с дебелина един фут. Съжалявам, приятелю, но…

Дейвид го прекъсна. Затова значи колата му подскачаше при всяка неравност из терена.

— Знаеше ли, че ги няма? — се обърна той ядосано към Грисуълд.

— Всеки отговаря за колата си. Ако не си забелязал, че липсват, грешката е твоя — изруга Грисуълд.

Другите коли също се бяха приближили и около тримата бе образуван кръг от космати мъже.

— Проклет кварцов къс, човекът е новак. Той не би могъл да знае…

— Спокойно, Бигман — намеси се Дейвид. — Това е моя работа. Питам те отново, Грисуълд, знаеше ли предварително, че липсват?

— Аз ти казах, Земни. В пустинята всеки трябва да се грижи за себе си.

— Много добре — отвърна Дейвид и се огледа. Бяха почти на ръба на пукнатината. Още десет фута и той щеше да бъде мъртъв. — В такъв случай ти също ще трябва да се погрижиш за себе си, защото аз взимам твоята кола. Можеш да се върнеш с моята или да стоиш тук. Не ме е грижа.

— Велики Марс! — извика Грисуълд и се хвана за оръжието, но изведнъж от кръга мъже, наблюдаващи сцената се раздаде вик:

— Честна борба! Честна борба!

Законите на Марс бяха сурови, но не позволяваха използуването на предимства, считани за нечестни.

— Ще се разберем, като се върнем — каза Грисуълд, като огледа суровите лица около себе си. — А сега на работа.

— Нямам нищо против — отвърна Дейвид, — но сега отстъпи настрана.

— Глупав наивник! Не можем да се бием с юмруци, когато сме с филтри на лицата. Имаш ли нещо друго освен кости в черепа си?

— Тогава го свали — отвърна Дейвид. — И аз ще сваля моя. Спри ме в честна борба, ако можеш.

— Приеми или отстъпи, Грисуълд! — извика Бигман. После подскочи напред и измъкна бластера му.

— Готов ли си? — попита Дейвид и постави ръка на своя филтър.

— Ще броя до три — извика Бигман.

Всички бяха в напрегнато очакване.

При произнасянето на „три“ Дейвид спокойно махна филтъра си и го хвърли настрана заедно с прикачените към него кислородни бутилки. Стоеше незащитен и задържаше дъха си, за да не поеме въздух от негодната за дишане атмосфера на Марс.