Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лъки Стар
Оригинално заглавие
David Starr: Space Ranger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, броеве 6-8/1986 г.

Преводът е със съкращения.

История

  1. — Добавяне

2. Кошница хляб на небето

Председателят на Научния съвет Хектор Конуей стоеше до прозореца в апартамента си на най-горния етаж от кулата на Съвета, издигаща се в северните предградия на Международния град.

Светлините на града блещукаха в утринния полумрак. Почти в средата на прозореца се виждаха куполите на конгресните зали със сгушената между тях резиденция на правителството.

Конуей се чувствуваше подтиснат. Дейвид Стар беше тръгнал по своя път, внезапно пораснал и готов да получи първата си задача като член на Съвета. Той имаше чувството, че ще го посети собственият му син. В известен смисъл това беше така. Дейвид бе негов син, негов и на Аугустус Хенри.

Отначало бяха трима: той, Гус Хенри и Лоуренс Стар. Тримата бяха учили заедно, заедно бяха станали членове на Съвета и заедно бяха направили първите си изследвания. После Лоуренс беше повишен. Той бе получил назначение на една станция на Венера и за пръв път тримата нямаше да работят заедно. Беше заминал заедно със семейството си. Жена му беше хубавата Барбара Стар! Нито той, нито Хенри се бяха женили и за двамата нямаше момиче, което да може да се сравнява по ум с нея. Когато Дейвид се роди, те бяха за него чичо Гус и чичо Хектор.

По пътя за Венера обаче ги бяха нападнали пирати и преди да изминат и два часа, повече от сто човешки същества бяха мъртви. Сред тях бяха Лоуренс и Барбара.

Конуей си спомняше деня, дори минутата, когато новината достигна кулата на Научния Съвет. За преследване на пиратите в космоса бяха изстреляни патрулни кораби. Те бяха атакували астероидните им леговища с безпрецедентна ярост. Дали бяха заловили точно подлеците, унищожили кораба за Венера, никой не можеше да каже, но от тази година мощта на пиратите беше сломена. Патрулните кораби бяха открили и една малка спасителна ракета, колебаеща се в случайна орбита между Венера и Марс. В нея имаше само едно уплашено четиригодишно дете, което часове наред не говореше нищо друго освен: „Мама каза, че не трябва да плача“. Това дете беше Дейвид Стар.

Конуей и Аугустус Хенри осиновиха Дейвид, като се опитваха по този начин да изтрият от паметта му ужасните космически спомени. Те лично следяха за обучението му с единствената мисъл в главата си — да направят от него втори Лоуренс Стар.

Дейвид беше надминал очакванията им. Строен, суров и хладнокръвен като баща си, той притежаваше бързите мускули на атлет и острия ум на първокласен учен. На всичко отгоре кафявите му очи и очертаната гънка в брадичката много напомняха на Барбара. Дейвид бе завършил колежа с най-високия регистриран успех и бе най-младия човек, предложен някога за пълноправен член на Научния Съвет.

Преди четири години Конуей бе избран за председател на Съвета — чест, за която би дал живота си. Все пак, той знаеше, че ако Лоуренс Стар беше жив, изборът щеше да падне на него.

Последните четири години Конуей бе говорил с Дейвид Стар само четири пъти. Затова, когато чу да се отваря вратата, сърцето му силно заби.

— Добре дошли, Гус, старче, и ти, момчето ми — поздрави ги той.

 

 

Мина цял час, преди да спрат да говорят за себе си и да обърнат разговора за Вселената.

— Днес видях първото си отравяне, чичо Хектор — започна Дейвид. — Знаех достатъчно, за да предотвратя паниката, но бих желал да знам достатъчно, за да предотвратя и отравянето.

— Никой не знае толкова много — рече тъжно Конуей. — Предполагам, Гус, че причина отново е бил марсиански продукт.

— Няма начин да се разбере, Хектор, но един сорт марсианска слива е замесен.

— Предполагам, че ще ми кажете всичко, което е позволено да знам по този въпрос — каза Дейвид.

— То е забележително просто — започна Конуей. — В последните четири месеца са умрели около двеста души след консумиране на някои отглеждани на Марс продукти. Отровата е неизвестна, а симптомите са на непозната болест. Настъпва бърза и пълна парализа на нервите, контролиращи диафрагмата и гръдните мускули, което води до парализа на дробовете и след пет минути до фатален край… Аутопсиите не показаха нищо освен бърза дегенерация на нервите.

— Какво се знае за храната, която ги е отровила? — попита Дейвид.

— В задънена улица сме — отвърна Конуей. — Отровената порция е винаги изцяло консумирана, а продукти от същия вид на масата или в кухнята няма.

— Тогава откъде знаете, че храната е била отровена?

— Многократните случаи на смърт след консумация на марсиански продукт е повече от съвпадение. Двеста случая за четири месеца. А броят им може да се увеличи. Ако хората на Земята усетят това, последствията биха били ужасни.

— Да — съгласи се Дейвид — и тогава пазарът на хранителните продукти от Марс ще се провали. Това би се отразило зле на марсианските земеделски синдикати.

— Туй то! — сви рамене Конуей. — Не виждаш ли нищо друго?

— Мисля, че собственото земеделие на Земята не може да изхрани пет милиарда души.

— Точно така. Не можем да минем без храна от другите планети. Само след шест седмици хората ще започнат да умират от глад.

— Сигурен съм, Дейвид — започна д-р Хенри, който се бе облегнал назад и тъпчеше грижливо лулата си с тютюн, — че тази епидемия с хранително отравяне не е естествен феномен. Твърде е разпръсната. Мисля, че зад нея се крие разум. Ако някоя групировка търси начин да установи контрол над Земята, тя, естествено, ще се опита да ни удари в най-слабата точка — снабдяването с храна. Земята е най-населената планета в цялата Галактика, но този факт я прави и най-слабия свят, защото не може да се самоизхранва. Нашата кошница с хляб е на небето — на Марс, Ганимед и Европа. Ако доставките се прекъснат, ставаме безпомощни.

— Ако се касаеше само до ултиматум — намеси се Дейвид, — не би ли се свързала тази групировка направо с правителството?

— Вероятно да, но може би чакат подходящо време. Възможно е и да са се свързали направо с фермите на Марс. Засега, обаче, не мога никого да обвиня.

— А моята задача? — попита Дейвид. — Какво ще трябва да направя?

— Дейвид, искаме да заминеш за Централната лаборатория на Луната — отвърна Конуей. — Ще бъдеш част от екипа, занимаващ се с този проблем. В момента те получават мостри за изследване от всяка пратка, напуснала Марс.

— Разбирам. И ако чичо Гус е прав, предполагам, че имате и друг екип на Марс, нали?

— Много опитни хора. Ще бъдеш ли готов да заминеш за Луната утре вечер?

— Без съмнение. Ако това е всичко, мога ли да отида да се приготвям?

— Разбира се.

— А ще имате ли някакви възражения, ако ползувам собствения си кораб?

— Не.

 

 

Останали сами, двамата учени дълго съзерцаваха приказните светлини на града, преди да заговорят.

— Колко прилича на Лоуренс — рече накрая Конуей. — Ще бъде опасно, а той е толкова млад.

— Мислиш ли наистина, че планът ти ще успее?

— Разбира се — засмя се Конуей. — Ти чу последния му въпрос, относно Марс. Той няма намерение да отива на Луната. Познавам го добре. Това е най-добрият начин да бъде защитен. Официално ще бъде съобщено, че заминава за Луната, а хората от Централната лаборатория са инструктирани да потвърдят пристигането му там. Така твоите заговорници, ако съществуват, няма да се усъмнят, че е член на Съвета, а и той ще поддържа инкогнитото, защото ще мисли, че така ще ни заблуди. Умен е и може би ще направи нещо, което не се е удало на нас. Още е млад и може да бъде управляван, но след няколко години ще бъдем прозрачни за него.

Апаратът за свръзка на Конуей тихо звънна.

— Какво има? — попита той.

— Лично съобщение за вас, сър.

— За мен ли? Предайте го!

Конуей гледа известно време втренчено написаното. После се засмя и подаде листа на Хенри.

Съобщението се състоеше само от два разкривени реда:

„Работете по своя начин! Аз съм на Марс!“ и отдолу подпис „Дейвид“.

— Много добре го управляваш — избухна в смях Хенри.

На Конуей не оставаше нищо друго освен да се присъедини към него.