Айзък Азимов
Дейвид Стар — космически скитник (2)

1. Марсианската слива

Дейвид Стар чакаше търпеливо д-р Хенри и междувременно се наслаждаваше на атмосферата в най-новия ресторант в Международния град. Това сега трябваше да бъде първото му истинско чествуване по случай получаването на новите степен и квалификация като пълноправен член на Научния съвет.

Кафе „Сюприм“ още блестеше от прясно положените хромсиликонови бои. Меката светлина, разстилаща се равномерно из цялото помещение, не идваше от видим източник. Върху края на масата на Дейвид откъм стената имаше малък самосветещ куб, който съдържаше обемно копие на лента, а музиката, излъчвана от нея, допълваше нежния фон. Плотът на самата маса беше, разбира се, от типа „Санито“ — последна новост в приложението на силовото поле и като изключим бавното мигане, той бе съвсем невидим.

Спокойните кафяви очи на Дейвид огледаха бързо и не без досада другите, полускрити в нишите маси, защото хората го интересуваха повече, от каквито и да са научни заврънгачки в кафе „Сюприм“. Обемната телевизия и силовите полета бяха чудо преди десет години, но днес всички ги бяха приели. Хората, от друга страна, не се бяха променили дори сега, десет хиляди години след построяване на пирамидите и пет хиляди години след експлозията на първата атомна бомба. Те продължаваха да бъдат неразгадана мистерия и неотслабващо чудо.

Погледът на Дейвид попадна върху двама бизнесмени, които разговаряха оживено над десерта си. Единият от тях, с налято от кръв лице, мръдна конвулсивно и се опита да стане. Другият извика, протегна ръка да му помогне, но първият бе започнал вече да се свлича под масата.

Дейвид стана и с три крачки взе разстоянието между масите. Влезе в нишата и докосна с пръст електронния контакт до куба за обемна телевизия, при което една виолетова завеса с флуоресциращи шарки се плъзна и закри откритата й страна. Така нямаше да бъде привлечено вниманието на околните.

— Манинг е болен — едва сега успя да проговори другарят на падналия. — Навярно е получил удар. Вие доктор ли сте?

— Седете спокойно и не вдигайте шум — отвърна тихо Дейвид. Гласът му вдъхваше сигурност. — Ще повикам управителя и каквото може, ще бъде направено.

Дейвид вдигна болния и го постави на стола. После разхлаби яката на ризата и започна да му прави изкуствено дишане. Той не се заблуждаваше, че ще успее да го върне към живота, познаваше симптомите: внезапно зачервяване, загубване на гласа, спиране на дишането, няколкоминутна борба за живот и после — краят.

Завесата отскочи настрана. Управителят се беше озовал с възхитителна бързина на подадения от Дейвид алармен сигнал. Той беше нисък закръглен мъж в черни, плътно прилепнали до тялото му дрехи Изглеждаше смутен.

— В това крило ли някой… — започна той и млъкна.

— Вечеряхме, когато приятелят ми получи тази атака — заговори с истерична бързина другарят на пострадалия. — Другия мъж не го познавам.

Дейвид изостави напразните си опити за съживяване.

— Вие ли сте управителят? — попита той.

— Аз съм Оливър Гаспер, управител на кафе „Сюприм“ — отвърна пълничкият мъж. — Чух алармения сигнал и веднага дойдох. Ще отида за лекаря на заведението.

— Един момент — намеси се Дейвид. — Няма смисъл. Човекът е мъртъв.

— Какво? — попита изненадан другият посетител и се хвърли напред, но Дейвид го дръпна.

— Спокойно, човече. Не можете да му помогнете, а сега не е време за шум.

— Да, не е… — бързо се съгласи Гаспер. — Но, сър, все пак бедният човек трябва да бъде прегледан от доктор, който да изясни причината за смъртта му.

— Съжалявам, мистър Гаспер, но не мога да ви позволя това.

— Какво говорите? Ами ако е умрял от сърдечен удар…

— Моля ви, нека си сътрудничим, вместо да водим безполезни разговори. Как ви е името, сър?

— Юджин Форестър — отвърна мрачно другарят на починалия.

— В такъв случай, мистър Форестър, искам да знам какво сте вечеряли вие и вашият другар.

— Сър! — възкликна учудено дребният управител. — Храната ли мислите, че е причина?

— Аз не правя предположения, а задавам въпроси.

— Нямате право! Кой сте вие? Никой! Настоявам бедният човек да бъде прегледан от лекар!

— Мистър Гаспер, това е работа на Научния съвет.

Дейвид заголи китката на ръката си. За момент там са виждаше само гола кожа, но след малко се появи едно тъмно овално петно и в него, в познатите очертания на Голямата мечка и Орион, започнаха да проблясват и танцуват малки жълти точки.

Устните на управителя затрепериха. Научният съвет не беше официална правителствена служба, но членовете й бяха близо до правителството.

— Извинете, сър.

— Не са нужни извинения. А сега, мистър Форестър, ще отговорите ли на първия ми въпрос?

— Бяхме поръчали специална вечеря №3.

— И двамата ли?

— Да. Само гдето Манинг си бе поръчал за десерт задушени марсиански сливи — отвърна Форестър.

Кафе „Сюприм“ се отличаваше с извънземните си деликатеси, но специалната вечеря №3 бе от обикновени ястия със земен произход. Тя се състоеше от зеленчукова супа, телешка пържола, печени картофи, грах, сладолед и кафе.

— А вие?

— Аз, не.

— А сега къде са те? — попита Дейвид, който също ги беше опитвал.

Тези сливи се отглеждаха в обширните марсиански оранжерии. Те бяха сочни, със слаб вкус на канела, и, разбира се, безобидни.

— Той ги изяде.

— Колко време преди да припадне?

— Около пет минути. Дори не бяхме си допили кафето — отвърна той и изведнъж прибледня. — Отровни ли са били?

Дейвид не отговори.

— Какво ще кажете за марсианските сливи? — обърна се той към управителя.

— Те са прясна доставка от Марс, проверена и одобрена от управлението — отвърна Гаспер. — Само през последните три вечери сме сервирали стотици порции. Нищо подобно не се бе случвало досега.

— По-добре дайте нареждане да ги задраскат от списъка с десерти, докато не ги проверим отново. Сега донесете някаква кутия, за да сложим в нея остатъка от вечерята за изследване, и, разбира се, никому нито дума за това.

След малко управителят се върна, бършейки челото си с носната кърпичка.

Дейвид прибра чиниите с остатъците от вечерята и добави към тях парченцето от препечената франзела. Гаспер престана да трие отчаяно ръце и протегна пръст към бутона в края на масата.

Ръката на Дейвид се придвижи бързо и улови изненадания управител за китката.

— Но, сър, трохите?

— Ще взема и тях.

Едва след като завърши вземането на проби от храната, Дейвид позволи на Гаспер да почисти масата. С натискане на специалния бутон мигновено се появи една абсолютно чиста повърхност.

— Само още един момент — каза Дейвид и погледна часовника си. После повдигна едно ъгълче на завесата. — Д-р Хенри — каза тихо той.

Високият слаб мъж на средна възраст, който седеше вече петнадесет минути на масата на Дейвид, изненадано се огледа.

— Аз съм тук — усмихна се Дейвид и сложи пръст на устните си.

Д-р Хенри стана. Дрехите му стояха добре, а оредялата му коса бе грижливо вчесана над плешивото място.

— Мили мой, Дейвид, тук ли си вече? — попита той. — Мислех, че си закъснял. Нещо нередно ли има?

— Още един случай — отвърна Дейвид и усмивката изчезна от лицето му.

Д-р Хенри пристъпи зад завесата и погледна мъртвеца.

— Боже мой — промърмори той, — изглежда, че ще трябва да затворим ресторанта.

Гаспер отвори и затвори беззвучно устата си.

— Да затворя ресторанта! — накрая каза приглушено той. — Това е гибел, абсолютна гибел!

— О, само за около час. Докато се махне тялото и се направи проверка на кухнята ви.

— Добре, но ще ви помоля за един час отсрочка, за да могат присъствуващите да завършат вечерята си. Надявам се, че на случката няма да бъде дадена гласност.

— Уверявам ви. — Покритото с бръчки лице на д-р Хенри изразяваше безпокойство. — Дейвид, би ли повикал Залата на Съвета и помолил да ме свържат с Конуей? Ние имаме определена процедура в такива случаи. Трябва да знае какво да прави.

 

 

Ресторантът беше студен и отблъскващ в своята празнота. Кухнята бе прегледана атом по атом и сега в нишата бяха останали само д-р Хенри и Дейвид Стар. Нямаше осветление и обемните телевизори на всяка маса бяха просто мъртви стъклени кубове.

— Нищо няма да научим — поклати глава д-р Хенри. — От опит го знам. Не така планирахме да протече чествуването ти.

— Има достатъчно време за него по-късно. В писмата си ти беше споменал за тези случаи на отравяния с храна, така че бях подготвен, но може би трябваше да бъда по-дискретен.

— Не е нужно. Не можем да скрием завинаги тази неприятност. Е, утре, когато докладвам на Конуей, ще говорим повече по този въпрос.

— Чакай! — извика Дейвид и погледна дълбоко в очите на стария мъж. — Има нещо, което те безпокои повече от смъртта на хиляда души. Кое е то?

— Страхувам се, Дейвид — въздъхна д-р Хенри, — че Земята е в голяма опасност. По-голямата част от Съвета не вярва, а Конуей е само полуубеден, но аз съм сигурен, че отравянето с храна е брутален опит за установяване на контрол над земната икономика. Досега обаче нямаме абсолютно никаква информация как точно се извършва отравянето и кой стои зад заплахата. Научният съвет е напълно безпомощен.