Айзък Азимов
Дейвид Стар — космически скитник (14)

14. „Аз съм Космически скитник!“

Хенес влезе в стаята си, замаян от умора и гняв. Беше почти три часа сутринта, а той не бе почивал през последните две нощи. Все пак чувствуваше, че е било необходимо да присъствува на срещата, която този д-р Силвърс от Съвета бе имал с Бенсън. Помисли си за таблетка приспивателно. Тази нощ се нуждаеше от почивка, така необходима му за неговата проницателност на следващия ден, а гневът можеше да задържи съня далеч от очите му. Но не можеше и да рискува, в случай на някакъв решителен обрат на събитията през нощта. Задоволи се само да заключи вратата. После седна с въздишка на леглото, свали ботушите и потърка уморено стъпалата си. Изведнъж се вцепени. Не, това не можеше да бъде! Значи глупавата история на Уилямс беше истина! Не, по-лесно би било да повярва, че съзнанието му си е направило шега.

Мракът в стаята бе нарушен от студена синьобяла светлина. Благодарение на нея той можеше да види човекоподобното същество, което я излъчваше от мястото, където би трябвало да се намира главата му. Тялото му имаше неясни очертания или по-скоро изглеждаше като обвито в дим.

Обектът заговори. Думите му звучаха глухо.

— Аз съм Космически скитник.

Хенес се изправи. Първоначалната му изненада премина и с усилие на волята остана спокоен.

— Какво искате? — попита той.

Космическият скитник не отговори.

Дали това не беше само робот, настроен да произнася някои фрази, се питаше Хенес. Той стоеше близо до бюрото си. Ръката му бавно започна да се движи. Движението й не бе незабележимо, но съществото не му обърна внимание. Хенес постави леко ръка върху бюрото си, имитирайки невинен жест. Робот, марсианец или човек, разсъждаваше Хенес, обектът не можеше да знае тайната на това бюро. Той се бе скрил в стаята и го е очаквал, но не я беше претърсвал. Пръстите на Хенес докоснаха една малка резка в плота. Тя се помръдна леко под нокътя му и един панел се отмести встрани. Хенес бе готов за това и ръката бавно се запромъква към бластера, който движещият се панел бе открил.

Сега, когато държеше оръжието насочено право в сърцето на съществото, Хенес установи, че увереността му се връща. Робот, марсианец или човек, обектът не можеше да противостои на един бластер.

— Кой сте вие? Какво искате? — попита със заплашителен тон Хенес.

— Аз съм Космически скитник! — отвърна бавно обектът.

Устните на Хенес се свиха, когато стреля.

Лъчът се отправи директно към обекта от дим, достигна го и спря на четвърт инч от тялото му. Защитното силово поле абсорбира цялата енергия на лъча и я преобразува в ослепителна светлина. С див вик Хенес закри очите си, но беше твърде късно. След няколко минути, когато посмя да вдигне клепачите си, наранените му очи не можаха нищо да му покажат. Не можа да види как Космическият скитник се размърда пак, претърси джобовете на ботушите му, отключи вратата и се измъкна от стаята, секунди преди тълпата да започне да се събира. Ръцете на Хенес още закриваха очите му, когато ги чу.

— Хванете съществото! То е в стаята! — извика той.

— В стаята няма никой — му отвърнаха половин дузина гласове, а някой добави:

— Все пак мирише като след стрелба с бластер.

— Какво се е случило, Хенес? — попита един твърд и авторитетен глас. Това бе д-р Силвърс.

— Натрапници! — извика Хенес, тресейки се от разочарование и гняв. — Никой ли не го вижда? Какво става с вас? Да не сте… — той не можа да произнесе думата „слепи“.

— Кой беше натрапникът? Можете ли да го опишете?

Хенес безпомощно поклати глава. Как би могъл да обясни? Можеше ли да им разкаже за кошмара от дим, който говореше и срещу който един заряд от бластера можеше да експлодира преждевременно и да нарани само човекът, който го е изстрелял?

Д-р Силвърс се върна в стаята си навъсен и мрачен. Той нямаше вяра в победата. Нямаше вяра в ефикасността на всякакво ембарго. Този млад Дейвид Стар вдъхваше доверие, но историята с Космическия скитник бе лошо разчетена. Само засилваше подозрението на хора като Хенес. Щастие за младока беше, че той, Силвърс, бе пристигнал навреме.

Д-р Силвърс спря. Странно, през вратата на стаята, която в бързината беше оставил леко открехната, не се процеждаше никаква светлина. А си спомняше добре, че преди да излезе, не беше загасил лампата.

В стаята не се чуваше шум. Извади бластера, бутна вратата и пристъпи към мястото, където знаеше, че се намира ключът.

Една ръка запуши устата му, а гласът в ухото му беше познат.

— Д-р Силвърс, всичко е наред. Исках само да ви предпазя, да не извикате от изненада и да ме издадете.

Ръката се отдръпна.

— Стар, ти ли си?

— Да. Затворете вратата. Мисля, че докато трае търсенето, вашата стая ще бъде най-доброто скривалище. Впрочем, каза ли Хенес какво се е случило?

— Не, нищо реално. Вие замесен ли сте в тази работа?

— В известен смисъл, да — отвърна Дейвид, като се усмихна в тъмнината. — Хенес бе посетен от Космическия скитник.

— Какво говориш? — въпреки волята си повиши тон старият учен. — Не ми е до шеги.

— Не се шегувам. Космическият скитник съществува.

— Няма полза от това. Историята е впечатлила Хенес, а аз заслужавам истината.

— Сигурен съм, че го е впечатлила, а вие ще имате истината утре, когато излезе наяве. Космическият скитник наистина съществува и в него е голямата ни надежда. Играта, която играем, е деликатна и макар да зная кой стои зад отравянето, всичко може да се окаже безполезно. Тук не става дума за един-двама престъпници, опитващи се да спечелят няколко милиона чрез изнудване, а по-скоро за добре организирана група, имаща намерение да установи контрол над цялата Слънчева система. Дори да заловим шефа им, отравянето може да продължи, ако не научим подробности за заговора, за да можем да го предотвратим.

— Какъв тогава е твоя план?

— На теория — отвърна Дейвид — аз зная кой е отровителят и как е било извършено отравянето, но за да не срещна категоричния му отказ, се нуждая от някои веществени доказателства. Трябва да ги имам, преди да е преминала вечерта. Но дори тогава, за да получим необходимата информация, трябва да сломим духа му. Трябва да използуваме Космическия скитник.

— Отново Космическият скитник. Той ви е омагьосал. Ако това не е ваш трик, на който аз трябва да съм жертва, кажете ми кой е той и откъде знаете, че не ви мами.

— Не мога да ви кажа нищо, освен че му вярвам като на себе си, и ще поема пълната отговорност за него. Вие, д-р Силвърс, трябва да направите, както ви казвам. В противен случай ще трябва да продължим без вас. Играта е толкова важна, че дори вие не можете да ми попречите.

— Какво искате да направя? — попита д-р Силвърс.

— Утре на обяд ще се срещнете с Макиан, Хенес и Бенсън. Вземете Бигман с вас като лична охрана. Той е дребен, но е бърз и безстрашен. Наредете централната сграда да се охранява от хора на Съвета и ги въоръжете с многократно действуващи бластери. Сега запомнете следното: между дванадесет и петнадесет и дванадесет и тридесет оставете задния вход без охрана и наблюдение. Аз ще гарантирам безопасността му. Каквото и да се случи после, не показвайте, че сте изненадан.

— Вие ще бъдете ли на срещата?

— Не. Присъствието ми няма да е необходимо.

— Тогава?

— Ще ви посети Космическият скитник. Той знае всичко, което знам и аз, и от него обвинението ще бъде по-потресаващо за престъпника.

— Мислите ли, че ще успеем?

— Откъде да знам? Мога само да се надявам.

Отново настъпи дълго мълчание. Д-р Силвърс почувствува слабо течение, също като че ли някой бе отворил вратата. Той щракна електрическия ключ. Стаята плувна в светлина и той откри, че е сам.