Айзък Азимов
Дейвид Стар — космически скитник (13)

13. Съветът се намесва

Бенсън стоя още десетина минути. Нищо от това, което му каза Дейвид, не подкрепи теорията му, свързваща отравянето с марсианците, и той си отиде много разтревожен.

Дейвид седна в леглото. Дрехите му бяха захвърлени върху един стол в другия край на стаята, а ботушите стояха изправени до него. Опипа вътрешните им джобове, но те бяха празни. Несъмнено дрехите му също бяха претърсвани. Очакваше това, но очевидно ботушите му не бяха претърсени добре. Със затаен дъх пъхна ръката си до дъното на единия и вълна от радост го изпълни, когато почувствува меката, подобна на газова лента марсианска маска. Беше чист късмет, че не я бяха намерили. В бъдеще трябваше да бъде по-внимателен. Дейвид пъхна маската в един от джобовете на ботушите и го закопча. Бяха ги лъснали, докато беше спал. Дрехите му също бяха минали през освежителен душ. Съдържанието на всички джобове се намираше на небрежна купчина под стола. Изглежда нищо не липсваше. Той се съблече и тъкмо притягаше колана на горната си дреха, когато в стаята влезе брадат земеделски работник.

Дейвид вдигна поглед.

— Какво искаш, Зъкис? — попита студено той.

— Къде мислиш, че отиваш, Земни? — вместо отговор на свой ред попита Зъкис. В очите му гореше злоба.

— Никъде, за където да искам разрешение от теб — отвърна Дейвид.

— Имаш грешка, Мистър. Никакво мърдане оттук. Нареждане на Хенес. — При тези думи Зъкис блокира вратата с тялото си. Почака известно време така, след което мазната му физиономия се разцепи в усмивка.

— Ти май промени намерението си, Земни? — попита той.

— Може би — отвърна Дейвид, — но точно сега чакам посетител. Как ще влезе? Ти не си ли стоял на пост?

Зъкис изруга сърдито и излезе, като заключи вратата след себе си. След малко се върна. Носеше поднос с храна.

Дейвид отскочи встрани със свити крака и стъпи върху матрака на леглото. Изненаданият Зъкис изпадна в паника, а Дейвид отскочи от матрака и тежко се сблъска с него. Зикис падна по очи и подносът издрънча на пода. Дейвид стъпи върху ръката му, която бе скрита под подноса. Зъкис нададе агонизиращ вик. Смазаните му пръсти се разтвориха и освободиха бластера, който държаха. Дейвид улови здравата му ръка, която посягаше към втория бластер, и я изви грубо.

— Стой спокойно — предупреди го Дейвид, — иначе ще ти измъкна ръката от рамото.

Зъкис притихна, продължавайки да диша тежко.

— Какво целиш? — попита Дейвид. — Защо бе скрил бластера под подноса?

— За да се защищавам в случай, че ме нападнеш, докато са ми заети ръцете.

— Защо тогава не изпрати някой друг, а ти да го прикриваш?

— Не се сетих — изхленчи Зъкис.

Дейвид увеличи малко натиска върху ръката му и лицето на Зъкис се изкриви от болка.

— Предлагам да ми кажеш истината, Зъкис.

— Аз… аз възнамерявах да те убия.

— А какво щеше да кажеш на Макиан?

— Че си… се опитал да избягаш.

— Идеята твоя ли беше?

— Не, на Хенес. Оправяй се с него. Аз само изпълнявам заповеди.

Дейвид отхлаби хватката и взе двата бластера.

— Ставай!

Зъкис изрева от болка, когато се опита да се повдигне на смазаната лява ръка и почти измъкнатата от рамото дясна.

— Какво мислиш да правиш? Ти няма да убиеш невъоръжен човек, нали?

— А ти не би ли убил?

— Хвърли оръжието, Уилямс — намеси се един нов глас.

В рамката на вратата стоеше Хенес с насочени бластери. Зад него беше Макиан.

Дейвид пусна току-що издърпаните от Зъкис бластери.

— Кажи сега какво се случи.

— Ти знаеш какво — отвърна Дейвид. — Зъкис се опита да ме убие по твое нареждане, а аз не стоях мирно.

— Не, сър… мистър Хенес, не е вярно — ломотеше Зъкис. — Аз му носех обяда, а той скочи върху мен. Ръцете ми бяха заети с подноса и не можах да се защитя.

— Млъкни — рече презрително Хенес. — За това ще поговорим по-късно. А сега донеси малко връзки за превръзване на ръцете към тялото.

Зъкис побърза да излезе.

— Защо връзки, Хенес? — запита тихо Макиан.

— Защото този човек е опасен мошеник. Вие си спомняте, че го доведох, защото изглежда знаеше нещо за отравянето с храна.

— Да, да, разбира се.

— Той ни разказа как по-малката му сестра се била отровила с марсиански конфитюр, спомняте ли си? Аз проверих. Смъртните случаи на отравяне по този начин са по-малко от двеста и петдесет и при нито един от тях не се съобщава за отравяне с марсиански конфитюр на дванадесетгодишно момиче с брат на годините на Уилямс.

— Откога знаеш това, Хенес? — попита Макиан.

— Почти откакто е тук, но исках да разбера намеренията му. Наредих на Грисуълд да го следи…

— Да се опита да ме убие, искаш да кажеш — прекъсна го Дейвид.

— Така ще кажеш, защото си го убил, щом е бил достатъчно глупав да се остави да го заподозреш. — Той се обърна към Макиан. — После успял да се вмъкне под кожата на този слабоумен глупак Бенсън и така да следи нашия прогрес в разследването на отравянията. Като капак на всичко преди три нощи се измъкна от купола, без да каже къде отива. И знаете ли защо? За да докладва на хората, които са го наели и които са зад цялата тази работа. Още повече, че ултиматумът дойде в негово отсъствие.

— А вие къде бяхте? — внезапно попита Дейвид. — Престанахте ли да вървите по петите ми след смъртта на Грисуълд? Ако подозирахте, че съм излязъл с такава цел, защо не изпратихте някой да ме следи? Аз мисля, мистър Макиан, че Хенес не е бил в купола в нощта, когато излязох, и дори едно денонощие след това. Къде бяхте, Хенес?

— Предлагам да го предадем на Съвета — намеси се Макиан и сложи нервно ръка на рамото на Дейвид.

— Какъв е този Съвет? — попита бързо Дейвид.

— Не е твоя работа — изръмжа Хенес.

Междувременно Зъкис се бе върнал с връзките. Те представляваха гъвкави пластмасови въжета, които можеха да бъдат прегънати по произволен начин и замразени в това положение.

Бяха много по-здрави от стоманени белезници.

— Протегни си ръцете! — заповяда Хенес.

Дейвид безмълвно ги протегна. Зъкис уви връзките два пъти около китките му и ги стегна ужасно силно. После изтегли иглата, с което предизвика автоматично пререждане на молекулите, втвърдяващо пластмасата. Друга връзка стегна глезените му.

Дейвид седеше спокойно в леглото. Споменаването на Съвета от Макиан бе за него достатъчно доказателство, че няма да остане дълго вързан.

— Какво представлява този Съвет? — попита отново той.

Не бе необходимо да пита. Отвън се чу вик „Къде е Уилямс?“ и една фигура профуча като снаряд през вратата.

Това бе самият Бигман. Той не обърна внимание на никой друг освен на седящата фигура на Дейвид и заговори:

— Чух, че си минал през прашна буря, едва когато влязох в купола. Горещи Серес! Как стана това? — В този момент забеляза положението на Дейвид. — Кой го е вързал така?

Хенес улови грубо Бигман за яката и го вдигна от пода.

— Аз казах какво ще ти се случи, ако те видя отново тук.

— Пусни ме, невротик такъв! Имам право да съм тук. Ако до секунда и половина не ме пуснеш, ще отговаряш пред Научния Съвет.

— В името на Марс, Хенес, пусни го — рече Макиан.

Хенес го пусна на пода.

— Махай се оттук! — изсъска той.

— За нищо на света! Аз съм акредитиран служител на Съвета и дойдох тук с д-р Силвърс.

Бигман кимна към високия слаб мъж на прага.

— Извинете — рече д-р Силвърс, — но правителството в Международния град на Земята е обявило извънредно положение и отсега нататък всички ферми ще бъдат под контрола на Научния Съвет. Упълномощен съм да поема фермата на Макиан.

След три часа д-р Силвърс се срещна отново с Макиан и Хенес в квартирата на Макиан.

— Искам да прегледам всички документи за продукцията на фермата през последните шест месеца — каза той. — Трябва да видя и вашия д-р Бенсън и се запозная с прогреса му по решаването на проблема с отравянето. Разполагаме с шест седмици.

— Шест седмици! — избухна Хенес. — Искате да кажете един ден!

— Не, сър. Ако не решим този проблем до изтичане на срока на ултиматума, ще бъде спрян целият износ на храна от Марс. При определена дажба обаче запасите ще стигнат за шест седмици — поясни д-р Силвърс.

— Това ще предизвика паника и бунт — възрази Хенес.

— Вярно — съгласи се д-р Силвърс. — Ще бъде много неприятно.

— Вие ще разорите земеделските синдикати! — изрева Макиан.

— Те във всички случаи ще бъдат разорени. Тази вечер възнамерявам да видя д-р Бенсън, а утре на обяд ще имаме конференция. Ако до утре в полунощ нищо не бъде постигнато, забраната ще влезе в сила.

— Защо? — попита Хенес.

— Защото се предполага, че който и да стои зад това безумно криминално престъпление, трябва да е тясно свързан с фермите — отвърна д-р Силвърс.

— А какво стана с Уилямс?

— Разпитах го. Държи на своята история, която признавам, е доста странна. Изпратих го в града, за да продължи разпитът му.

 

 

На една миля от купола на фермата пясъкоходът спря и Дейвид слезе от него с поставен филтър.

— Запомнете! Шлюз №7! — му каза шофьорът. — Там ще има един от нашите хора, който ще ви пусне.

Дейвид се усмихна и кимна. Той видя как пясъкоходът продължи към града. После се обърна и закрачи към купола.

Хората от Съвета, разбира се, си сътрудничаха. Те му помогнаха да напусне открито и се върне тайно, но никой от тях, дори д-р Силвърс, не знаеше причината. Дейвид имаше вече отговора на загадката. Сега му бе нужно доказателството.