Айзък Азимов
Дейвид Стар — космически скитник (10)

10. Раждането на Космическия скитник

Дейвид Стар отвори очите си без да знае колко време бе изминало, но усети близостта на живот. Ограждаше го слаба червена светлина, едва достатъчна, за да може да вижда. Опита се да помръдне едната си ръка и тя свободно се вдигна. После седна учуден и откри, че се намира върху повърхност, която се огъваше при натиск, но в здрача не можеше да определи естеството й.

— Съществото чувствува заобикалящата го среда… — появи се внезапно някакъв глас, който идваше отвсякъде и отникъде.

— Добре ли си, Създание? — прозвуча втори глас, който беше по-нежен от първия и някак по-женски.

— Не мога да ви видя — отвърна Дейвид.

— Така е, както ти казах… — прозвуча отново първият глас, който Дейвид оприличи на мъжки. — Вие не сте екипиран, за да виждате съзнание.

— Аз мога да виждам материя — каза той, — но тук светлината е много слаба.

Последва мълчание, сякаш двамата се съвещаваха и после в ръката му нежно беше мушнат един предмет — неговото фенерче.

— Има ли този предмет — стигна до ушите му мъжкият глас — някакво значение за вас, отнасящо се до светлината?

— Да, разбира се. Не виждате ли? — Дейвид запали фенерчето и плисна светлинния лъч около себе си. В помещението нямаше живот. Повърхността, върху която се намираше, пропускаше светлината и бе на разстояние четири фута от пода.

— Както предположих аз — каза развълнувано женският глас. — Светлиният сенсор на съществото се активизира при късовълново излъчване.

— Но по-голямата част от излъчваната от уреда светлина е в инфрачервената област, както прецених аз — възрази другият.

— Мисля, че общувате директно със съзнанието ми — помисли Дейвид. — И навярно поради това ви чувам да говорите международен английски.

— Последната фраза е безсмислица — каза мъжкият глас, — но ние наистина общуваме с вас. Нима има и друг начин?

— В ранната история на нашата раса — каза женският глас — съществуват легенди, че съзнанията ни са били затворени едно за друго и че сме общували посредством символи за очите и ушите. Питам се, дали не е такъв случая и с вашите хора, Създание?

— Точно така — отвърна Дейвид. — Колко време е минало, откакто съм в пещерата?

— Едно непълно завъртане на планетата около оста й — отвърна мъжкият глас. — Извиняваме се за всяко неудобство, което сме ви причинили, но това бе първата ни възможност да изучим на живо едно от новите същества на повърхността. Досега бяхме изследвали няколко, едно от които съвсем наскоро, но никое от тях не функционираше и получената информация бе оскъдна.

Дейвид се питаше, дали неотдавна изследваното тяло не беше на Грисуълд.

— Завърши ли изследването ви върху мен? — запита предпазливо той.

— Вие се страхувате — отвърна бързо женският глас. — В съзнанието ви има ясно изразено опасение, че може да се намесим в жизнените ви функции, за да научим нещо за вас. Колко ужасно!

— Извинявайте, ако съм ви обидил. Това е само защото не познавам методите ви.

— Научихме всичко, което ни бе нужно — рече мъжкият глас. — Можем да изследваме тялото ви молекула по молекула без изобщо да е необходим физически контакт. Показанието на психомеханизмите ни е съвсем достатъчно.

— Какви са тези психомеханизми?

— Запознати ли сте с превръщанията материя-съзнание?

— Съжалявам, не.

— Ние току-що изследвахме съзнанието ви — каза след малка пауза мъжкият глас. — Страхувам се, че знанията ви са недостатъчни, за да разберете обясненията ми.

— Моите извинения — каза Дейвид, който се почувствува поставен на мястото си.

— Аз бих ви задал няколко въпроса — продължи мъжкият глас. — Вие, Създание, излъчвате огромно количество топлина. Болно ли сте или това е нормално?

— Съвсем нормален съм. Мъртвите тела, които сте изследвали, са били с температурата на околната среда. Когато функционират, телата ни поддържат постоянна температура.

— Тогава, вие не сте родом от тази планета, нали?

— Преди да отговоря — каза Дейвид, — мога ли да ви попитам какво би било отношението ви към създания като мен, ако произхождахме от друга планета?

— Уверявам ви, че вие и вашите другари-създания сте безразлични за нас, освен когато възбудите любопитството ни. От съзнанието ви разбирам, че сте разтревожен от нашите мотиви и се страхувате от враждебността им. Отхвърлете тези мисли!

— Не можете ли да прочетете в съзнанието ми отговорите на вашите въпроси, та ме разпитвате?

— При отсъствие на прецизна връзка мога само да чета емоции и общи становища. За точна информация връзката трябва да включва усилие на волята. Ако то помогне за отваряне на съзнанието ви, мога да ви съобщя, че имаме всички основания да ви считаме за член на раса, която не е родом от тази планета. Това показват съставките на вашата тъкан, които са коренно различни от тези на всяко живо същество, живяло някога на повърхността й. Телесната ви топлина също показва, че вие идвате от друг, по-топъл свят.

— Имате право. Ние сме дошли от съседната ви планета в посока към слънцето.

— Така значи! Това е интересно. Когато нашата раса се оттегли в пещерите, преди около половин милион пълни завъртания, знаехме, че на вашата планета има живот. Била ли е вашата раса разумна тогава.

— Едва — отвърна Дейвид.

— Това наистина е интересно. Трябва веднага да съобщя на Централното Съзнание. Ела ----.

— Нека остана ----. Бих желала да продължа общуването с това създание.

— Както обичаш.

 

 

— Разкажете ми за своя свят — помоли женският глас.

Дейвид говореше непринудено. Подозрението му беше отпаднало. Тези създания бяха любезни и приятелски настроени.

Тогава тя освободи съзнанието му от своето влияние и той спря.

— Какво стана? — попита ядосано Дейвид.

— Нищо особено — увери го женският глас. — Аз само бях потиснала задръжките на съзнанието ви. Това не е законно и не бих посмяла да го сторя, ако ---- беше тук. Зная, че подозренията са твърде дълбоки, за да ви оставя да говорите без малка помощ от мен, а освен това те са погрешно насочени. Ние никога не бихме ви причинили зло, ако не ни се натрапите.

— Но ние вече го направихме, не е ли така? — попита Дейвид. — Окупирали сме вашата планета открай докрай.

— Повърхността на планетата не ни интересува. Тук сме у дома си. Все пак — женският глас бе почти тъжен, — трябва да е вълнуващо да се пътува от свят на свят. Ние усещаме, че в Космоса има много планети и много слънца. Това е толкова интересно! Хиляди пъти съм благодарна, че навреме усетихме несръчното ви слизане надолу, за да направим отвор за вас.

— Вие ли направихте този отвор?

— Не сама, ---- ми помогна. Така получихме възможност да ви изследваме.

— Как го направихте?

— Като го пожелахме.

— Не разбирам.

— Когато се оттеглихме в пещерите, бяхме принудени да унищожим хиляди кубически метра материя, за да направим под повърхността място за себе си. Материята нямаше къде да складираме и затова я преобразувахме в енергия и ---- ---- ---- ----.

— Не, не ми е ясно.

— В такъв случай, всичко което мога да кажа е, че енергията бе складирана по такъв начин, че да може да бъде ползувана чрез мисловно усилие.

— Ако цялата тази материя е била преобразувана в енергия…

— Разбира се, това е велико дело. Досега сме живели от нея половин милион завъртания, а е изчислено, че ще имаме достатъчно за повече от двадесет милиона. Зависимостта между съзнанието и материята бяхме изучили още преди да напуснем повърхността, а откакто дойдохме в пещерите така се усъвършенствувахме, че изцяло напуснахме материята. Ние сме същества от чисто съзнание и енергия.

— Но навярно хора като вас могат да завладеят цялата Вселена.

— Страхувате се, че ще спорим за Вселената с бедни материални създания като вас. Това е глупаво. Цялата Вселена е тук, с нас.

Дейвид мълчеше. Имаше чувството, че много фини пипала нежно докосват съзнанието му.

— Извинявайте отново — продължи женският глас. — От съзнанието ви разбирам, че вашите другари създания са в голяма опасност. Вие подозирате, че причината сме може би ние, но уверявам ви, Създание, че това не е така. — Каза го така простичко, че Дейвид не можеше да не повярва.

— Вашият другар — рече той — каза, че химическият състав на моята тъкан е съвсем различен от този на всяко марсианско същество. Мога ли да попитам в какво се състои разликата?

— Вашата тъкан е съставена от един азотен материал.

— Протеин — поясни Дейвид.

— Не разбирам тази дума.

— А вашата тъкан от какво е съставена?

— От ---- ---- ----. На практика в нея изобщо липсва азот.

— Тогава вие не можете да ми предложите храна.

— Страхувам се, че не. ---- казва, че всяка органична материя на нашата планета би била силно отровна за вас. Гладно ли сте, Създание?

— Засега имам своя собствена храна — отвърна Дейвид.

— Неприятно ми е да мисля за вас просто като за едно създание. Как се казвате?

— Наричат ме Дейвид Стар^[1].

— Не разбирам нищо друго освен това, че се споменава за слънцата във Вселената. Не ви ли наричат така, защото сте пътешественик в Космоса?

— Не. Много хора от моята раса пътуват в Космоса. Стар в случая няма никакво значение. Това е просто звук, по който ме отличават.

— Колко жалко. Вие би трябвало да имате име, което да отразява странствуванията ви в Космоса. Струва ми се, че най би ви подхождало да ви наричат „Космически скитник“.

И стана така, че от устата на съществото, което не виждаше и никога нямаше да види, Дейвид Стар за пръв път чу името, под което щеше да стане известен в цялата Галактика.