Айзък Азимов
Дейвид Стар — космически скитник

Въведение

Тази книга е публикувана за пръв път в 1952 година и описанието на повърхността на Марс и неговата атмосфера е в съответствие с познанията на астрономите през този период. От 1952 година насам познанията им в рамките на Слънчевата система нараснаха неимоверно много.

На 28 ноември 1964 година космическата сонда „Маринър IV“ бе изпратена в посока на Марс. На 15 юли 1965 година тя мина край планетата на разстояние малко повече от 6000 мили, записа наблюдения и направи снимки, които бяха изпратени обратно на Земята. Оказа се, че плътността на марсианската атмосфера е десет пъти по-малка, отколкото мислеха астрономите по-рано. А снимките показаха, че повърхността на Марс е осеяна с кратери, наподобяващи малко кратерите на Луната. От друга страна, не бяха видени ясни следи от канали.

По-късните сонди в посока на Марс показаха, че на планетата има по-малко вода, отколкото се мислеше по-рано и че наблюдаваните от Земята ледени шапки на Марс са замръзнал въглероден двуокис, а не замръзнала вода.

Всичко това означава, че съществуването на каквито и да е форми на живот на Марс е далеч по-малко вероятно, отколкото астрономите мислеха през 1952 година.

Надявам се, че тази история ще се хареса на читателите, но все пак, не бих желал те да бъдат заблудени, приемайки като факт някои от материалите които са били „точни“ в 1952 година, но сега са остарели.

1. Марсианската слива

Дейвид Стар чакаше търпеливо д-р Хенри и междувременно се наслаждаваше на атмосферата в най-новия ресторант в Международния град. Това сега трябваше да бъде първото му истинско чествуване по случай получаването на новите степен и квалификация като пълноправен член на Научния съвет.

Кафе „Сюприм“ още блестеше от прясно положените хромсиликонови бои. Меката светлина, разстилаща се равномерно из цялото помещение, не идваше от видим източник. Върху края на масата на Дейвид откъм стената имаше малък самосветещ куб, който съдържаше обемно копие на лента, а музиката, излъчвана от нея, допълваше нежния фон. Плотът на самата маса беше, разбира се, от типа „Санито“ — последна новост в приложението на силовото поле и като изключим бавното мигане, той бе съвсем невидим.

Спокойните кафяви очи на Дейвид огледаха бързо и не без досада другите, полускрити в нишите маси, защото хората го интересуваха повече, от каквито и да са научни заврънгачки в кафе „Сюприм“. Обемната телевизия и силовите полета бяха чудо преди десет години, но днес всички ги бяха приели. Хората, от друга страна, не се бяха променили дори сега, десет хиляди години след построяване на пирамидите и пет хиляди години след експлозията на първата атомна бомба. Те продължаваха да бъдат неразгадана мистерия и неотслабващо чудо.

Погледът на Дейвид попадна върху двама бизнесмени, които разговаряха оживено над десерта си. Единият от тях, с налято от кръв лице, мръдна конвулсивно и се опита да стане. Другият извика, протегна ръка да му помогне, но първият бе започнал вече да се свлича под масата.

Дейвид стана и с три крачки взе разстоянието между масите. Влезе в нишата и докосна с пръст електронния контакт до куба за обемна телевизия, при което една виолетова завеса с флуоресциращи шарки се плъзна и закри откритата й страна. Така нямаше да бъде привлечено вниманието на околните.

— Манинг е болен — едва сега успя да проговори другарят на падналия. — Навярно е получил удар. Вие доктор ли сте?

— Седете спокойно и не вдигайте шум — отвърна тихо Дейвид. Гласът му вдъхваше сигурност. — Ще повикам управителя и каквото може, ще бъде направено.

Дейвид вдигна болния и го постави на стола. После разхлаби яката на ризата и започна да му прави изкуствено дишане. Той не се заблуждаваше, че ще успее да го върне към живота, познаваше симптомите: внезапно зачервяване, загубване на гласа, спиране на дишането, няколкоминутна борба за живот и после — краят.

Завесата отскочи настрана. Управителят се беше озовал с възхитителна бързина на подадения от Дейвид алармен сигнал. Той беше нисък закръглен мъж в черни, плътно прилепнали до тялото му дрехи Изглеждаше смутен.

— В това крило ли някой… — започна той и млъкна.

— Вечеряхме, когато приятелят ми получи тази атака — заговори с истерична бързина другарят на пострадалия. — Другия мъж не го познавам.

Дейвид изостави напразните си опити за съживяване.

— Вие ли сте управителят? — попита той.

— Аз съм Оливър Гаспер, управител на кафе „Сюприм“ — отвърна пълничкият мъж. — Чух алармения сигнал и веднага дойдох. Ще отида за лекаря на заведението.

— Един момент — намеси се Дейвид. — Няма смисъл. Човекът е мъртъв.

— Какво? — попита изненадан другият посетител и се хвърли напред, но Дейвид го дръпна.

— Спокойно, човече. Не можете да му помогнете, а сега не е време за шум.

— Да, не е… — бързо се съгласи Гаспер. — Но, сър, все пак бедният човек трябва да бъде прегледан от доктор, който да изясни причината за смъртта му.

— Съжалявам, мистър Гаспер, но не мога да ви позволя това.

— Какво говорите? Ами ако е умрял от сърдечен удар…

— Моля ви, нека си сътрудничим, вместо да водим безполезни разговори. Как ви е името, сър?

— Юджин Форестър — отвърна мрачно другарят на починалия.

— В такъв случай, мистър Форестър, искам да знам какво сте вечеряли вие и вашият другар.

— Сър! — възкликна учудено дребният управител. — Храната ли мислите, че е причина?

— Аз не правя предположения, а задавам въпроси.

— Нямате право! Кой сте вие? Никой! Настоявам бедният човек да бъде прегледан от лекар!

— Мистър Гаспер, това е работа на Научния съвет.

Дейвид заголи китката на ръката си. За момент там са виждаше само гола кожа, но след малко се появи едно тъмно овално петно и в него, в познатите очертания на Голямата мечка и Орион, започнаха да проблясват и танцуват малки жълти точки.

Устните на управителя затрепериха. Научният съвет не беше официална правителствена служба, но членовете й бяха близо до правителството.

— Извинете, сър.

— Не са нужни извинения. А сега, мистър Форестър, ще отговорите ли на първия ми въпрос?

— Бяхме поръчали специална вечеря №3.

— И двамата ли?

— Да. Само гдето Манинг си бе поръчал за десерт задушени марсиански сливи — отвърна Форестър.

Кафе „Сюприм“ се отличаваше с извънземните си деликатеси, но специалната вечеря №3 бе от обикновени ястия със земен произход. Тя се състоеше от зеленчукова супа, телешка пържола, печени картофи, грах, сладолед и кафе.

— А вие?

— Аз, не.

— А сега къде са те? — попита Дейвид, който също ги беше опитвал.

Тези сливи се отглеждаха в обширните марсиански оранжерии. Те бяха сочни, със слаб вкус на канела, и, разбира се, безобидни.

— Той ги изяде.

— Колко време преди да припадне?

— Около пет минути. Дори не бяхме си допили кафето — отвърна той и изведнъж прибледня. — Отровни ли са били?

Дейвид не отговори.

— Какво ще кажете за марсианските сливи? — обърна се той към управителя.

— Те са прясна доставка от Марс, проверена и одобрена от управлението — отвърна Гаспер. — Само през последните три вечери сме сервирали стотици порции. Нищо подобно не се бе случвало досега.

— По-добре дайте нареждане да ги задраскат от списъка с десерти, докато не ги проверим отново. Сега донесете някаква кутия, за да сложим в нея остатъка от вечерята за изследване, и, разбира се, никому нито дума за това.

След малко управителят се върна, бършейки челото си с носната кърпичка.

Дейвид прибра чиниите с остатъците от вечерята и добави към тях парченцето от препечената франзела. Гаспер престана да трие отчаяно ръце и протегна пръст към бутона в края на масата.

Ръката на Дейвид се придвижи бързо и улови изненадания управител за китката.

— Но, сър, трохите?

— Ще взема и тях.

Едва след като завърши вземането на проби от храната, Дейвид позволи на Гаспер да почисти масата. С натискане на специалния бутон мигновено се появи една абсолютно чиста повърхност.

— Само още един момент — каза Дейвид и погледна часовника си. После повдигна едно ъгълче на завесата. — Д-р Хенри — каза тихо той.

Високият слаб мъж на средна възраст, който седеше вече петнадесет минути на масата на Дейвид, изненадано се огледа.

— Аз съм тук — усмихна се Дейвид и сложи пръст на устните си.

Д-р Хенри стана. Дрехите му стояха добре, а оредялата му коса бе грижливо вчесана над плешивото място.

— Мили мой, Дейвид, тук ли си вече? — попита той. — Мислех, че си закъснял. Нещо нередно ли има?

— Още един случай — отвърна Дейвид и усмивката изчезна от лицето му.

Д-р Хенри пристъпи зад завесата и погледна мъртвеца.

— Боже мой — промърмори той, — изглежда, че ще трябва да затворим ресторанта.

Гаспер отвори и затвори беззвучно устата си.

— Да затворя ресторанта! — накрая каза приглушено той. — Това е гибел, абсолютна гибел!

— О, само за около час. Докато се махне тялото и се направи проверка на кухнята ви.

— Добре, но ще ви помоля за един час отсрочка, за да могат присъствуващите да завършат вечерята си. Надявам се, че на случката няма да бъде дадена гласност.

— Уверявам ви. — Покритото с бръчки лице на д-р Хенри изразяваше безпокойство. — Дейвид, би ли повикал Залата на Съвета и помолил да ме свържат с Конуей? Ние имаме определена процедура в такива случаи. Трябва да знае какво да прави.

 

 

Ресторантът беше студен и отблъскващ в своята празнота. Кухнята бе прегледана атом по атом и сега в нишата бяха останали само д-р Хенри и Дейвид Стар. Нямаше осветление и обемните телевизори на всяка маса бяха просто мъртви стъклени кубове.

— Нищо няма да научим — поклати глава д-р Хенри. — От опит го знам. Не така планирахме да протече чествуването ти.

— Има достатъчно време за него по-късно. В писмата си ти беше споменал за тези случаи на отравяния с храна, така че бях подготвен, но може би трябваше да бъда по-дискретен.

— Не е нужно. Не можем да скрием завинаги тази неприятност. Е, утре, когато докладвам на Конуей, ще говорим повече по този въпрос.

— Чакай! — извика Дейвид и погледна дълбоко в очите на стария мъж. — Има нещо, което те безпокои повече от смъртта на хиляда души. Кое е то?

— Страхувам се, Дейвид — въздъхна д-р Хенри, — че Земята е в голяма опасност. По-голямата част от Съвета не вярва, а Конуей е само полуубеден, но аз съм сигурен, че отравянето с храна е брутален опит за установяване на контрол над земната икономика. Досега обаче нямаме абсолютно никаква информация как точно се извършва отравянето и кой стои зад заплахата. Научният съвет е напълно безпомощен.

2. Кошница хляб на небето

Председателят на Научния съвет Хектор Конуей стоеше до прозореца в апартамента си на най-горния етаж от кулата на Съвета, издигаща се в северните предградия на Международния град.

Светлините на града блещукаха в утринния полумрак. Почти в средата на прозореца се виждаха куполите на конгресните зали със сгушената между тях резиденция на правителството.

Конуей се чувствуваше подтиснат. Дейвид Стар беше тръгнал по своя път, внезапно пораснал и готов да получи първата си задача като член на Съвета. Той имаше чувството, че ще го посети собственият му син. В известен смисъл това беше така. Дейвид бе негов син, негов и на Аугустус Хенри.

Отначало бяха трима: той, Гус Хенри и Лоуренс Стар. Тримата бяха учили заедно, заедно бяха станали членове на Съвета и заедно бяха направили първите си изследвания. После Лоуренс беше повишен. Той бе получил назначение на една станция на Венера и за пръв път тримата нямаше да работят заедно. Беше заминал заедно със семейството си. Жена му беше хубавата Барбара Стар! Нито той, нито Хенри се бяха женили и за двамата нямаше момиче, което да може да се сравнява по ум с нея. Когато Дейвид се роди, те бяха за него чичо Гус и чичо Хектор.

По пътя за Венера обаче ги бяха нападнали пирати и преди да изминат и два часа, повече от сто човешки същества бяха мъртви. Сред тях бяха Лоуренс и Барбара.

Конуей си спомняше деня, дори минутата, когато новината достигна кулата на Научния Съвет. За преследване на пиратите в космоса бяха изстреляни патрулни кораби. Те бяха атакували астероидните им леговища с безпрецедентна ярост. Дали бяха заловили точно подлеците, унищожили кораба за Венера, никой не можеше да каже, но от тази година мощта на пиратите беше сломена. Патрулните кораби бяха открили и една малка спасителна ракета, колебаеща се в случайна орбита между Венера и Марс. В нея имаше само едно уплашено четиригодишно дете, което часове наред не говореше нищо друго освен: „Мама каза, че не трябва да плача“. Това дете беше Дейвид Стар.

Конуей и Аугустус Хенри осиновиха Дейвид, като се опитваха по този начин да изтрият от паметта му ужасните космически спомени. Те лично следяха за обучението му с единствената мисъл в главата си — да направят от него втори Лоуренс Стар.

Дейвид беше надминал очакванията им. Строен, суров и хладнокръвен като баща си, той притежаваше бързите мускули на атлет и острия ум на първокласен учен. На всичко отгоре кафявите му очи и очертаната гънка в брадичката много напомняха на Барбара. Дейвид бе завършил колежа с най-високия регистриран успех и бе най-младия човек, предложен някога за пълноправен член на Научния Съвет.

Преди четири години Конуей бе избран за председател на Съвета — чест, за която би дал живота си. Все пак, той знаеше, че ако Лоуренс Стар беше жив, изборът щеше да падне на него.

Последните четири години Конуей бе говорил с Дейвид Стар само четири пъти. Затова, когато чу да се отваря вратата, сърцето му силно заби.

— Добре дошли, Гус, старче, и ти, момчето ми — поздрави ги той.

 

 

Мина цял час, преди да спрат да говорят за себе си и да обърнат разговора за Вселената.

— Днес видях първото си отравяне, чичо Хектор — започна Дейвид. — Знаех достатъчно, за да предотвратя паниката, но бих желал да знам достатъчно, за да предотвратя и отравянето.

— Никой не знае толкова много — рече тъжно Конуей. — Предполагам, Гус, че причина отново е бил марсиански продукт.

— Няма начин да се разбере, Хектор, но един сорт марсианска слива е замесен.

— Предполагам, че ще ми кажете всичко, което е позволено да знам по този въпрос — каза Дейвид.

— То е забележително просто — започна Конуей. — В последните четири месеца са умрели около двеста души след консумиране на някои отглеждани на Марс продукти. Отровата е неизвестна, а симптомите са на непозната болест. Настъпва бърза и пълна парализа на нервите, контролиращи диафрагмата и гръдните мускули, което води до парализа на дробовете и след пет минути до фатален край… Аутопсиите не показаха нищо освен бърза дегенерация на нервите.

— Какво се знае за храната, която ги е отровила? — попита Дейвид.

— В задънена улица сме — отвърна Конуей. — Отровената порция е винаги изцяло консумирана, а продукти от същия вид на масата или в кухнята няма.

— Тогава откъде знаете, че храната е била отровена?

— Многократните случаи на смърт след консумация на марсиански продукт е повече от съвпадение. Двеста случая за четири месеца. А броят им може да се увеличи. Ако хората на Земята усетят това, последствията биха били ужасни.

— Да — съгласи се Дейвид — и тогава пазарът на хранителните продукти от Марс ще се провали. Това би се отразило зле на марсианските земеделски синдикати.

— Туй то! — сви рамене Конуей. — Не виждаш ли нищо друго?

— Мисля, че собственото земеделие на Земята не може да изхрани пет милиарда души.

— Точно така. Не можем да минем без храна от другите планети. Само след шест седмици хората ще започнат да умират от глад.

— Сигурен съм, Дейвид — започна д-р Хенри, който се бе облегнал назад и тъпчеше грижливо лулата си с тютюн, — че тази епидемия с хранително отравяне не е естествен феномен. Твърде е разпръсната. Мисля, че зад нея се крие разум. Ако някоя групировка търси начин да установи контрол над Земята, тя, естествено, ще се опита да ни удари в най-слабата точка — снабдяването с храна. Земята е най-населената планета в цялата Галактика, но този факт я прави и най-слабия свят, защото не може да се самоизхранва. Нашата кошница с хляб е на небето — на Марс, Ганимед и Европа. Ако доставките се прекъснат, ставаме безпомощни.

— Ако се касаеше само до ултиматум — намеси се Дейвид, — не би ли се свързала тази групировка направо с правителството?

— Вероятно да, но може би чакат подходящо време. Възможно е и да са се свързали направо с фермите на Марс. Засега, обаче, не мога никого да обвиня.

— А моята задача? — попита Дейвид. — Какво ще трябва да направя?

— Дейвид, искаме да заминеш за Централната лаборатория на Луната — отвърна Конуей. — Ще бъдеш част от екипа, занимаващ се с този проблем. В момента те получават мостри за изследване от всяка пратка, напуснала Марс.

— Разбирам. И ако чичо Гус е прав, предполагам, че имате и друг екип на Марс, нали?

— Много опитни хора. Ще бъдеш ли готов да заминеш за Луната утре вечер?

— Без съмнение. Ако това е всичко, мога ли да отида да се приготвям?

— Разбира се.

— А ще имате ли някакви възражения, ако ползувам собствения си кораб?

— Не.

 

 

Останали сами, двамата учени дълго съзерцаваха приказните светлини на града, преди да заговорят.

— Колко прилича на Лоуренс — рече накрая Конуей. — Ще бъде опасно, а той е толкова млад.

— Мислиш ли наистина, че планът ти ще успее?

— Разбира се — засмя се Конуей. — Ти чу последния му въпрос, относно Марс. Той няма намерение да отива на Луната. Познавам го добре. Това е най-добрият начин да бъде защитен. Официално ще бъде съобщено, че заминава за Луната, а хората от Централната лаборатория са инструктирани да потвърдят пристигането му там. Така твоите заговорници, ако съществуват, няма да се усъмнят, че е член на Съвета, а и той ще поддържа инкогнитото, защото ще мисли, че така ще ни заблуди. Умен е и може би ще направи нещо, което не се е удало на нас. Още е млад и може да бъде управляван, но след няколко години ще бъдем прозрачни за него.

Апаратът за свръзка на Конуей тихо звънна.

— Какво има? — попита той.

— Лично съобщение за вас, сър.

— За мен ли? Предайте го!

Конуей гледа известно време втренчено написаното. После се засмя и подаде листа на Хенри.

Съобщението се състоеше само от два разкривени реда:

„Работете по своя начин! Аз съм на Марс!“ и отдолу подпис „Дейвид“.

— Много добре го управляваш — избухна в смях Хенри.

На Конуей не оставаше нищо друго освен да се присъедини към него.

3. Хора за фермите на Марс

За родения на Земята, Земя означаваше планетата Земя. В официалната география обаче това понятие включваше всички тела от Слънчевата система. Жителите на Марс бяха толкова земляни, колкото, ако живееха на Земята. Те гласуваха наравно с всички за представителите във Всеземния конгрес и за Президента на планетата, но въпреки това се считаха за отделен и по-добър род. Новодошлият трябваше да измине дълъг път, за да бъде приет от марсианския земеделец като нещо повече от обикновен турист. Дейвид Стар разбра това почти веднага щом влезе в сградата за наемане на земеделски работници. Един дребен мъж, на ръст около пет фута и два инча, се въртеше около него. Той имаше бледочервена коса, сресана право назад и голяма уста. Носеше типичните за земеделски работник горна дреха с отворена яка и високи до бедрата яркооцветени ботуши.

Дейвид се отправи към гишето с надпис: „Наемане на земеделски работници“.

— Стой! Забави ход, приятелю! — извика с писклив, глас дребният мъж, който бе препречил пътя му.

— Какво мога да направя за вас? — го попита Дейвид.

— Землянин, при това твърде обемист — отвърна дребният мъж, след като внимателно го огледа.

— Да, аз съм от Земята.

— В такъв случай — рече той, като плясна с ръце по ботушите си, — предполагам, че ще заемете чакаща позиция и ще оставите един тукашен жител да се погрижи за своята работа.

— Както обичате — отвърна Дейвид.

— Ако имате някакви възражения относно реда си, можем да ги разгледаме, когато излезем оттук или по всяко време след това. Казвам се Джон Бигман Джонс, но можете навсякъде да ме намерите под името Бигман^[1]. Някакви възражения?

— Никакви — отвърна сериозно Дейвид.

— Отлично! — рече Бигман и отиде към гишето, а Дейвид седна да чака.

Дейвид беше на Марс от двадесет и четири часа и за това време бе успял да регистрира кораба си под чуждо име в обширния подземен гараж извън града и да наеме стая за през нощта в един от хотелите му.

На Марс имаше само три такива града. Този, Уинград-сити, кръстен на името на първия човек, достигнал Марс — Робърт Кларк Уинград, бе най-големият. Той почти по нищо не се отличаваше от един град на Земята. В центъра му, където височината на елипсовидния купол достигаше четвърт миля, имаше дори двадесететажни сгради. Липсваха само две неща: слънце и синьо небе. Куполът беше прозрачен. Денем той разпръскваше слънчевата светлина равномерно върху цялата площ на града от десет квадратни мили. Поради слабата интензивност на светлината обаче небето беше бледожълто. С настъпването на нощта куполът избледняваше и изчезваше в беззвездната чернота. Тогава светваха уличните светлини. В сградите изкуственото осветление се използуваше през цялото денонощие.

Внезапен шум от високи гласове накара Дейвид да вдигне поглед.

— Вие сте ме вписали в черния списък! — викаше Бигман.

Мъжът зад гишето изглеждаше объркан.

— Нямаме черни списъци, Бигман. Сега не се търси работна ръка за фермите.

— Какво говорите? Онзи ден Тим Дженкинс бе назначен само за две минути.

— Дженкинс има опит с ракетите.

— Аз мога да управлявам ракета не по-лошо от Тим.

— Но вие тук сте записан като сеяч.

— И то добър. Нямате ли нужда от сеячи?

— Всичко, каквото мога да направя, Бигман, е да ви впиша в списъка за резерви и да ви обадя, ако нещо се промени — рече мъжът зад гишето.

— Добре, но аз ще стоя тук, докато получите следващото работно място — отвърна Бигман, отдалечавайки се от гишето. — Ако не съм желан, искам да го чуя лично.

Мъжът зад бюрото не отговори и Бигман седна да чака.

Дейвид стана и отиде към гишето. Никой друг не оспори реда му.

— Бих желал да получа работа — каза той.

— Какъв вид? — попита мъжът зад гишето и взе една бланка за наемане на работа.

— Всякаква земеделска работа, с каквато разполагате.

— На Марс ли сте израснал?

— Не, сър, от Земята съм.

— Съжалявам, но няма нищо свободно. В града има много работни места. Идете на съседното гише.

— Не ми е нужна работа в града.

Мъжът зад гишето го погледна несигурно. Хората пътуваха за Марс по много причини. Една от тях бе, когато Земята ставаше неудобна за тях. При съобщение за беглец, градовете на Марс биваха грижливо претърсвани, но никога досега търсен човек не бе намерен във фермите му. За Земеделските синдикати най-добрият работник бе този, който не смееше да отиде на друго място.

— Име? — попита чиновникът и забоде очи във формуляра.

— Дик Уилямс — отвърна Дейвид, давайки името, под което бе гарирал кораба.

— Къде мога да се свържа с вас? — го попита чиновникът, без да му поиска документите.

— Хотел „Лендис“, стая 212.

Разпитването продължи още дълго. Накрая чиновникът въздъхна и постави бланката в един прорез. Тя бе автоматично микрофилмирана и добавена към постоянните регистрации на офиса.

— Ще ви уведомя, ако има нещо — рече той, но думите му не вдъхваха надежда.

Дейвид си тръгна. Не очакваше да го потърсят, но все пак се беше регистрирал като сеяч, търсещ работа. Следващата стъпка…

В този момент в службата за наемане на работници влязоха трима души, при което Бигман скочи гневно.

— Май и друг път сме срещали тук Бигман — могъщия дребосък — рече единият от вървящите отзад. — Може би той търси работа, шефе.

Говорещият беше широкоплещест и с разплескан върху лицето нос. В устата си имаше полусдъвкана незапалена цигара и силно се нуждаеше от бръснене.

— Тихо, Грисуълд — смъмра го мъжът отпред.

Той бе възнисък и закръглен, а нежната кожа на бузите и врата му бе лъскава и гладка. Носеше типична за Марс горна дреха и високи до бедрата ботуши на тъмно- и светлорозови спирали.

— Искам си документите от теб, Хенес — каза Бигман с изкривено от гняв лице. — Имам право на тях.

— Не заслужаваш никакви документи, Бигман — отвърна възниският.

— Работих две години при вас и свърших своята част от работата.

— Ти направи много повече от това. Махай се от пътя ми! — После се приближи до гишето и каза: — Нуждая се от опитен сеяч. Той трябва да замени едно малко момче, от което искам да се освободя.

— Ей богу! — извика Бигман. — Аз наистина направих много повече. Бях на служба достатъчно дълго, за да те видя да пътуваш по пясъка на пустинята посреднощ.

Хенес го погледна през рамо.

— Грисуълд, изхвърли този глупак — нареди той.

Бигман не отсъпи, въпреки че Грисуълд можеше да го сплеска.

В този момент обаче се намеси Дейвид, който застана между тях.

— Вие сте на пътя ми, приятел — каза Грисуълд. — Трябва да изхвърля малко смет.

— Това е обществено място, приятел, и ние всички имаме право да стоим тук — отвърна Дейвид.

— Нека не спорим, приятел — продължи Грисуълд и сложи грубо ръка на рамото му.

Дейвид улови светкавично китката на Грисуълд, изви я зад гърба му и го блъсна по рамото. Той се завъртя, политна назад и се удари силно в пластмасовата преграда, разделяща стаята на две.

— Аз предпочитам да споря, приятел — рече Дейвид.

Чиновникът се бе изправил. Струпаха се и работещите по другите гишета, но никой не посмя да се намеси.

— Много добре за човек от Земята — каза Бигман, който се смееше и тупаше одобрително Дейвид по гърба.

Грисуълд бавно възстанови дишането си. Ритна настрана цигарата, която бе паднала на пода и пристъпи към Дейвид. В ръката му проблесна стоманено острие.

Дейвид отстъпи встрани и вдигна ръка. Малкият крив цилиндър, който обикновено почиваше уютно под мишницата му, се спусна по ръкава в готовата да го улови длан.

— Внимавай, Грисуълд! — извика Хенес. — Той има бластер!

— Хвърли оръжието! — заповяда Дейвид.

Грисуълд диво изруга, но металът звънна на пода. Дейвид го взе и го разгледа. Това бе най-ужасното оръжие в Галактиката. На вид представляваше къса дръжка от неръждаема стомана, малко по-дебела от дръжката на нож. В нея беше вграден малък мотор, който можеше да генерира невидимо, девет инча дълго и остро като бръснач, силово поле. То бе в състояние да проникне през всякаква материя и пронизването с него бе почти винаги фатално.

Хенсес пристъпи между тях.

— Къде е позволителното ви за носене на бластер, Земни? — попита той. — Приберете го и ще бъдем квит.

— Почакайте! — извика Дейвид. — Вие търсехте човек, нали?

— Да, търся — потвърди Хенес.

— Отлично. Аз пък търся работа.

— Трябва ми опитен сеяч. Имате ли квалификацията на такъв?

— Не.

— Жънали ли сте някога? Можете ли да управлявате пясъкоход? Доколкото мога да съдя по дрехите ви, вие сте един землянин, който случайно може да си служи умело с бластер. Не мога да ви наема.

— Нито дори — гласът на Дейвид спадна до шепот — ако ви кажа, че се интересувам от отравяния с храна ли?

— Не разбирам за какво говорите — отвърна Хенес.

— Тогава помислете по-добре — усмихна се Дейвид.

— Да се работи в марсианска ферма не е лесно — рече Хенес.

— Не съм от тези, които търсят лесното — отвърна Дейвид.

— Добре, ще ви дадем подслон, храна и като начало три ката дрехи и чифт ботуши. В края на първата година ще получите петдесет долара. Ако не изкарате годината, парите пропадат.

— Достатъчно почтено. Каква ще бъде работата?

— Единствената, която можете да вършите — общ помощник при склада с храна.

— Дадено. А за Бигман?

— Не, сър! — изкряка Бигман, който поглеждаше ту единия, ту другия. — Няма да работя за този пясъчен бръмбар и вас не съветвам.

— Какво ще кажете за един къс срок срещу документите ви? — подхвърли Дейвид.

— Добре — съгласи се Бигман. — Само за един месец.

— Той приятел ли ви е? — попита Хенес.

— Не бих дошъл без него — кимна Дейвид.

— Тогава наемам и него. Ще работи един месец само срещу документите си, но ще трябва да си държи езика зад зъбите. Сега да вървим. Пясъкоходът е отвън.

Петимата излязоха. Дейвид и Бигман вървяха най-отзад.

— Ние ще седнем отпред — каза Хенес, — а вие и вашият приятел, Землянино — отзад.

Докато говореше, той се качи на мястото на шофьора. Грисуълд седна от дясната му страна.

Бигман се отправи към задната част на колата и Дейвид го последва. Зад него имаше някой.

— Внимавай! — внезапно извика Бигман.

Вторият от хората на Хенес се беше свил зад вратата на колата. Дейвид бързо се дръпна, но беше вече твърде късно. Последното, което видя, беше бляскавата цев на оръжието в ръката му. Той осъзна мекия мъркаш звук, но едва ли усети нещо. Един далечен глас каза: „Добре, Зъкис. Влез отзад и ги наблюдавай.“ Дейвид почувствува как потеглиха напред и после изпадна в безсъзнание.

4. Извънземен живот

Преди още да дойде в съзнание, Дейвид усети далечното ужилване на отсечени плесници по бузите си. Отвори очи. Над него се бе навел Бигман.

— Ей богу, помислих, че са те довършили! — възкликна той.

— Като че ли почти го направиха — каза Дейвид. — Къде се намираме?

— В земеделския затвор — отвърна Бигман.

Дейвид се опипа под мишницата. Бяха му взели бластерите. Естествено! Това трябваше да се очаква.

— Бигман, тебе също ли те зашеметиха?

— Зъкис ме повали с приклада на револвера си — отвърна Бигман и посочи черепа си.

Пред вратата се чуха стъпки. Дейвид седна и зачака. Влязоха Хенес и един по-възрастен мъж с продълговато лице, украсено с бледо сини очи и сиви рунтави вежди. Облечен бе в градски костюм.

— Отивай в склада за храна — обърна се Хенес към Бигман, — и първия път, когато кихнеш без разрешение, ще бъдеш счупен на две.

— Този е, мистър Макиан. Нарича себе си Уилямс — представи го Хенес на мъжа със сивите вежди.

— Ей ти там — строго се обърна към Дейвид Макиан. — Тази ферма е моя. Тук аз казвам кой да бъде освободен или затворен, кой да работи или гладува и дори кой да живее или умре. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да — отвърна Дейвид.

— Тогава бъди откровен и няма от какво да се страхуваш. Ако се опиташ да скриеш нещо, ние рано или късно ще го разберем и може би ще трябва да те убием. Разбираш ли ме все още?

— Отлично.

— Уилямс ли ти е името?

— Това е единственото име, под което съм на Марс.

— Достатъчно откровено. Какво знаеш за отравянето с храна?

— Сестра ми умря след една следобедна закуска с хляб и конфитюр — каза Дейвид. — Тя бе дванадесетгодишна. Повикахме доктор. Той каза, че е отровена от храна и ни предупреди да не ядем нищо в къщи, докато не се върне с подходяща екипировка за анализ. Не се върна. Вместо него дойде друг, който водеше със себе си цивилно облечени мъже за охрана. „Починала е от сърдечен удар“, каза лекарят и ни предупреди, че ако разпространяваме смешни истории относно отравяния с храна, ще си имаме неприятности. После взеха буркана с конфитюр и си отидоха.

Свързах се с нашия доктор, но той ми каза, че е поставил погрешна диагноза. Изглежда се страхуваше. Отидох в полицията, но те не пожелаха да ме изслушат. Бурканът с конфитюр, от който беше яла единствено сестра ми, бе доставка от Марс. Това бе единственият продукт от Марс в къщи. Опитах се да открия чрез вестниците дали е имало и други подобни отравяния. Дори отидох в Международния град. Напуснах работа и реших на всяка цена да разбера какво е убило сестра ми, но навсякъде претърпях неуспех. И тогава дойде полиция със заповед за арест. Аз почти я очаквах и успях да избягам. На Марс дойдох по две причини. Първо, за да избегна затвора и второ, защото открих, че в ресторантите на Международния град, чиято отличителна черта е марсианската кухня, е имало два или три подозрителни смъртни случаи.

— Историята изглежда логически свързана, Хенес — каза Макиан. — Какво мислиш?

— Бих предложил да вземем имената и датите и я проверим.

— Ти знаеш, че това е невъзможно — прозвуча почти раздразнително гласът на Макиан. — Разпространяването на тази бъркотия би могло да навреди на синдикатите. Ще изпратя нашия агроном Бенсън да поговори с него, а ти стой тук, докато дойде.

След малко вратата се отвори и един благ колеблив глас каза:

— Аз съм Бенсън, а предполагам, че вие сте Уилямс, нали?

— Точно така — отвърна Дейвид.

Бенсън беше на около четиридесет години с кръгло лице и рядка коса. Носеше очила без рамки. Той изгледа внимателно младия землянин.

— Предразположен ли сте към насилие?

— Аз съм обезоръжен — изтъкна Дейвид — и се намирам във ферма, пълна с хора, готови да ме убият, ако прекрача прага на позволеното.

— Съвсем вярно. Ще ни оставиш ли сами, Хенес?

— Това не е безопасно, Бенсън — запротестира Хенес.

— Моля те — благите очи на Бенсън го погледнаха над очилата.

Хенес изръмжа недоволно и излезе. Бенсън заключи вратата след него.

— Кажете ми, Уилямс, наистина ли сте били свидетел на смъртен случай от това странно отравяне с храна? — попита той.

— Да, на сестра ми.

— О! — Бенсън се изчерви. — Ужасно съжалявам. Зная, че тази тема на разговор е болезнена за вас, но може ли да науча подробностите. Много е важно.

Дейвид повтори историята, която бе разказал на Макиан.

— И смъртта настъпи толкова бързо?

— Пет-десет минути, след като беше яла.

— Това е ужасно! Във всеки случай, Уилямс, аз също се чувствувам отговорен за смъртта на вашата сестра. Ние всички тук, на Марс, сме отговорни, докато не разгадаем тази мистерия. Проследихме по обратен път отровените храни и сме сигурни, че не идват от нито една ферма. Случайно бе открито, че всички идват от Уинград-сити. Другите два града засега са извън подозрение. На база на това Хенес бе предприел по своя инициатива едно среднощно пътуване до града, но нищо не бе открил.

— Сега разбирам забележката на Бигман — рече Дейвид.

— Да, той видял Хенес да напуска фермата през нощта и последният го изхвърли. Твърде импулсивен човек е. Сега дори мистър Макиан вярва в преднамереното разпространяване на заразата от някоя агенция. Той и някои други от синдикатите са получили писмени предложения да продадат фермите си на нищожно ниски цени. За отравянето не се споменава нищо и няма никакви доказателства за каквато и да е връзка между предложението за покупка и тази ужасна история.

Дейвид слушаше внимателно.

— И кой е направил това предложение? — попита той.

— Откъде да знаем? Аз съм виждал писмата, но в тях само се казва, че ако предложението се приеме, синдикатите трябва да изпратят кодирано радиосъобщение по една частна субетерна вълна. В писмата се споменава още, че предложената цена се намалява всеки месец с десет процента.

— Не можеше ли да бъде проследен пътят на писмата?

— Страхувам се, че не. Те минават през обикновената поща с пощенски знак „астероид“. Кой би се наел да претърсва астероидите? Предложих тази информация да бъде предоставена на Научния Съвет, но мистър Макиан не се съгласи. Той каза, че Съветът се е занимавал безуспешно с отравянето и че той би се справил и без тези проклети глупаци.

— Вие също ли работите върху отравянето?

— Да. Аз съм агрономът на фермата.

— Така ви титулува и мистър Макиан.

— Специализирал съм се по марсианските проблеми. Такива като мен се броят на пръсти. Човек може да постигне много в тази област, макар земеделските работници понякога да губят търпение със специалисти като нас и да ни наричат колеж от идиоти без практически опит. Изучавал съм също ботаника и бактериология, така че съм назначен от мистър Макиан за завеждащ изследователската програма на Марс по въпроса за отравянията. Другите членове на синдикатите ни сътрудничат.

— И какво открихте, мистър Бенсън?

— В същност толкова малко, колкото и Научният Съвет, въпреки много по-лошата ми екипировка. Отравянето настъпва твърде бързо и аз подозирам, че причината е марсианска бактерия.

— Какво?

— Знаете ли, на Марс има живот. Когато пристигнали тук първите земляни, планетата била покрита с прости форми на живот. Това били огромни водорасли, чийто синьозелен цвят бил забелязан през телескопите, преди още да бъдат възможни космическите пътешествия. Имало и подобни на бактерии форми, които се хранели с тях.

— Съществуват ли още?

— Разбира се. Ние ги изчистихме напълно от областите, които превърнахме в наши собствени ферми, и на тяхно място внесохме наши бактерии, необходими за развитието на растенията. В некултивираните области обаче марсианският живот все още процъфтява.

— Но как тогава биха могли да се заразят нашите растения?

— Марсианските ферми не приличат на земните. Тук житните култури растат под огромни стъклени плоскости. Те се сеят, отглеждат и жънат почти напълно автоматизирано, фермите се напояват изкуствено посредством общопланетна система от тръби, водещи началото си от полярните шапки.

Разказвам ви това, за да разберете, колко трудно би било обикновеното заразяване на растенията. Полетата са затворени и пазени от всички посоки освен отдолу, където се намират знаменитите Марсиански пещери. В тях може би има разумни марсианци.

— Искате да кажете марсианци-хора ли?

— Не хора, но организми, разумни като човека. Имам причина да вярвам, че съществуват марсиански умове, горящи от желание да изгонят нас, нашествениците-земляни от лицето на своята планета!

5. Време за вечеря

— Поради каква причина? — попита Дейвид.

— Никаква, с която да мога да убедя Научния Съвет или мистър Макиан — отвърна той, — но вярвам, че съм прав. Впрочем, вие очевидно сте завършили колеж. Какво сте изучавали в него?

— История — отвърна бързо Дейвид.

— О! — Бенсън изглеждаше разочарован. — И никакви научни курсове ли?

— Имах няколко по химия и един по зоология.

— Разбирам. Ще се опитам да убедя мистър Макиан да ви остави да ми помагате в лабораторията.

— Благодаря ви, мистър Бенсън. А относно марсианците?

— О, да. Това е достатъчно просто. На дълбочина няколко мили под марсианската повърхност има огромни пещери. Отначало се смятало, че те са резултат от ерозията на водата в дните, когато на Марс все още е имало океани. По-късно обаче било уловено излъчване с неземен произход, осъществено вероятно от разумно същество. Идващите изпод земята сигнали са твърде подредени, за да са нещо друго. В младостта си планетата вероятно е притежавала достатъчно вода и кислород за поддържане на живот, но поради слабата й гравитация, двете субстанции бавно са изтекли в космоса. Ако е имало разумни марсианци, те трябва да са предвидили това и да са издълбали на известна дълбочина под повърхността огромни пещери, в които да са се оттеглили с достатъчно въздух и вода, за да продължат съществуването си. Сега, предполагам, те са открили, че на повърхността на тяхната планета се е заселил разумен живот от друга планета и са се уплашили от евентуално спречкване с него. Отравянето с храна може да е бактериологична война.

— Да, разбирам вашата гледна точка — рече замислено Дейвид.

— Но биха ли я разбрали синдикатите? Или Научният Съвет? Вие скоро ще работите за мен и може би с общи усилия ще успеем да ги убедим. Мисля, че сега ще ви пуснат — рече накрая той.

Пуснаха го и за пръв път Дейвид имаше възможността да наблюдава как работи сърцето на една марсианска ферма. То, разбира се, също както града, бе покрито с купол, чиято най-голяма височина беше около сто фута, а защитената от него площ — около половин квадратна миля.

Куполът на фермата бе пълен с хора, които трябваше да бъдат хранени три пъти дневно. Дейвид стоеше зад масата за раздаване на храна и флегматично пълнеше пластмасовите чинии на минаващите край него земеделски работници. Те почти не му обръщаха внимание. За тях беше само един землянин с черпак в едната ръка и вилица с големи зъби в другата. Не бе дори личност, само черпак и вилица.

— Хей, Уилямс! Размърдай се и занеси малко храна в специалната столова! — извика готвачът, който бе мушнал главата си през вратата.

Макиан, Бенсън, Хенес и някои други, които се смятаха за особено важни от гледна точка на положението си, вечеряха в отделна стая. Те седяха на маси, а храната им се сервираше. Дейвид приготви специалните порции и ги занесе в стаята върху масичка за сервиране. Минаваше спокойно между масите и раздаваше храна. На масата на Бенсън се забави. Бенсън пое чинията и започна да се храни с охота, а Дейвид се наведе, за да изчетка невидимите трохи от масата, при което доближи устата си до ухото му и съвсем тихо го попита:

— Някой във фермата да се е отравял?

Бенсън трепна от внезапния звук, но се опита да остане равнодушен. Той поклати отрицателно глава.

— По дяволите, земно магаре, мърдай по-живо! — прозвуча гласът на Грисуълд от другия край на стаята. Той бе кипнал от гняв.

Дейвид не бързаше, а Грисуълд удряше бързо с вилицата по масата. Дейвид се придвижи по-бързо и вилицата звънна остро върху твърдата пластмаса на подноса. Балансирайки с едната ръка, с другата Дейвид улови юмрука на Грисуълд и здраво го стисна. Другите трима бутнаха столовете си назад и станаха.

— Пусни вилицата и поискай порцията си прилично, за да не я получиш всичката наведнъж — каза с нисък леден глас Дейвид. Грисуълд се сгърчи, но Дейвид не отхлабваше хватката. Вилицата падна от изтръпналите му пръсти.

— Помоли любезно — каза Дейвид, усмихвайки се с измамно благородство. — Като възпитан човек.

— Остави ме да взема подноса — изръмжа той.

— Това ли е всичко?

— Моля — изсъска Грисуълд.

Дейвид свали ниско подноса и освободи юмрука си. Грисуълд го масажира известно време с другата ръка и после посегна за вилицата. Той гневно се огледа, но в очите на останалите срещна само равнодушие.

— Уилямс! — извика Макиан, който беше станал.

— Да, сър — приближи се Дейвид.

— Би ли желал да участвуват утре в проверката? — попита го той.

— Проверка ли, сър? Какво е това? — попита Дейвид наблюдавайки скришом масата.

Бифтекът от чинията на Макиан бе изчезнал, но грахът и картофеното пюре бяха почти недокоснати. Той очевидно нямаше куража на Хенес, който бе омел своята.

— По стар фермерски обичай се предприема ежемесечно пътуване из цялата ферма, за да се открият случайни счупвания на стъклото и за проверка на състоянието на напоителната система. При тази проверка се нуждаем от колкото се може повече добри мъже.

— Желая да дойда, сър.

— Добре! Така и предполагах. — После се обърна към Хенес, който слушаше внимателно. — Харесва ми стила на това момче, Хенес. Може би ще успеем да направим от него земеделски работник.

Междувременно, Дейвид се беше вече отдалечил.

 

 

Дейвид долови шум от стъпки в стаята си и бързо се плъзна под леглото. Притаи се и зачака. Нечии ръце опипваха леглото му.

— Землянино! Къде си, по дяволите… — шепнеше един глас.

Дейвид пипна един от босите крака, които се белееха до леглото. Краката внезапно се дръпнаха. После една глава се доближи до него.

— Землянино, тук ли спиш?

— Че къде другаде, Бигман? Под леглото ми харесва.

— Можеше да ме принудиш да извикам и тогава щях да си имам големи неприятности. Трябва да говоря с теб.

— Сега е твоят шанс — засмя се тихо Дейвид и изпълзя изпод леглото.

— Ти си твърде подозрителен за един землянин.

— Разбира се — отвърна Дейвид, — защото искам да живея.

— Ако не внимаваш, няма да можеш. Ако ме заловят тук, никога няма да получа документите си. Ти ми помогна, когато бях в нужда, и сега е моментът да ти се отплатя. Какво си направил на този отвратителен Грисуълд?

— Дадох му малък урок.

— Той беше побеснял. Хенес направи всичко възможно, за да го успокои. Бях зад гаража точно след изключване на светлините. Не подозираха, че съм наблизо. Грисуълд изгъргори нещо относно това как би могъл да се добере до твоята гуша. Когато свърши да говори, Хенес му напомни, че утре ще бъдеш на проверката и това ще бъде удобен момент. Тогава помислих, че трябва да дойда и те предупредя. Землянино, по-добре не ходи на тази проверка.

— Каза ли Хенес за какво ще бъде проверката?

— Не чух. Те отминаха, а аз не можех да ги последвам, защото щях да се окажа на открито. Предполагам, че не е трудно за досещане.

— Може би, но представи си, че се опитаме да открием точно каква цел преследват.

— Как мислиш да го направиш?

— Като бъда на проверката и дам възможност на момчетата да ми покажат.

— Не можеш да се мериш с тях на една проверка. Ти, бедни Землянино, не знаеш нищо за Марс.

— Нека почакаме и ще видим — рече флегматично Дейвид.

Той потупа Бигман по рамото, обърна се на другата страна и се приготви да спи.

 

 

Вълнението под купола на фермата по повод на проверката бе голямо. Всички бързаха. Макиан беше навсякъде. Хенес определяше групите и уточняваше пътищата през огромната площ на фермата. Той вдигна поглед, когато минаваше край Дейвид и спря.

— Още ли имаш намерение да участвуваш в проверката, Уилямс?

— Не бих я пропуснал.

— Тогава ще ти зачисля една кола от общия склад. Всеки ремонт или повреда, които счетем, че са по твоя вина, ще бъдат за сметка на заплатата ти. Разбра ли?

— Съвсем честно.

— Ще те сложа в групата на Грисъулд. Можеш ли да управляваш пясъкоход?

— Мисля, че ще мога.

Хенес се готвеше да отмине, когато забеляза Бигман. Беше с нова екипировка, а ботушите му лъщяха като огледало.

— Къде мислиш, че отиваш, а? — излая Хенес.

— На проверката, Хенес… мистър Хенес — отвърна провлечено Бигман. — Не съм под арест и все още притежавам своята квалификация на земеделски работник.

— Ти четеш много правилници — сви рамене Хенес — и сигурно така пише в тях, но само още една седмица, Бигман. Носа си само да покажеш след това на макианска територия, ще те стъпча.

Бигман направи заканителен жест по посока на отдалечаващия се гръб на Хенес и се обърна към Дейвид.

— Използувал ли си някога филтър за нос, Земянино?

— Никога. Но, разбира се, съм чувал за него.

— Да си чувал не е като да си го използувал. Намерих един и за теб и ще ти покажа как се поставя. Гледай как държа ръцете си. Дишаш ли трудно?

Дейвид се мъчеше и бореше за глътка въздух. Той махна филтъра.

— Как го пускаш в действие? Филтърът няма дозатор.

— Не е необходим дозатор. Бутилките подават автоматично кислород при контакт на филтъра с лицето ти и автоматично го спират, когато го махнеш.

— Тогава нещо в него не е в ред. Аз…

— Няма нищо нередно. Бутилките подават кислород при газово налягане една пета от нормалното, колкото е налягането на марсианската атмосфера, затова не можеш да го всмучеш тук, където то е една нормална атмосфера. В пустинята той ще действува отлично. Само помни, че трябва да вдишваш през носа и издишваш през устата, иначе ще замъглиш очилата.

— Ще се справя — рече Дейвид.

— Внимавай за смяната на гравитацията. Трудно се понася, ако не си свикнал. И си отваряй очите на четири. Знаеш какво имам предвид.

— Благодаря. Ще внимавам.

Дейвид се покатери в колата. Прозорците й бяха леко замъглени, което бе доказателство за срещнати и издържани прашни бури. Контролното табло му се стори познато. Манипулациите с малкото непознати бутони бяха обяснени. Грисуълд мина край него, жестикулирайки му яростно.

— Свали предните си стъкла, глупако! Не потегляме в буря!

Дейвид намери подходящия бутон на оста на кормилото. Стъклата, които изглеждаха споени с метала, потънаха в отворите за тях и видимостта се подобри.

— Хей, Земянино! — го повика един друг глас.

Той вдигна поглед. Бигман, който също беше в групата на Грисуълд, му махна за поздрав. Дейвид му отвърна.

Междувременно част от купола се повдигна и първите девет коли бавно влязоха във въздушния шлюз. Куполът се затвори. След няколко минути шлюзът се отвори отново празен и пое още девет коли.

Групата на Грисуълд влезе в шлюза. Дейвид усети съскането на изпомпвания от шлюза обратно в купола въздух и сърцето му силно затупа. След пет минути обаче откри, че се задъхва от недостиг на кислород. Другите бяха поставили филтрите си и Дейвид стори същото.

В този момент вратата на шлюза се отвори и пред тях заблестяха червените пясъци на Марс.

— Пясък, махай се! — изреваха в един глас осемте земеделски работници и първите коли от групата потеглиха. Това бе традиционният вик на земеделските работници на Марс.

Дейвид натисна педала на потенциометъра и пясъкоходът запълзя през линията, маркираща границата между метала на купола и марсианската почва.

Изведнъж пясъкоходът му рязко смени посоката си.

— Номер седем, назад в линия! — се чу гласът на Грисуълд.

Дейвид се бореше с кормилото. Той видя как Бигман погледна обезпокоен към него и му махна с ръка за поздрав. После се съсредоточи върху пътя.

Марсианската пустиня беше равна и гола. Нямаше дори стрък трева. Това място е било мъртво и пустинно от кой знае колко милиона години. Внезапно му хрумна, че може би греши. Може би наистина пустинните пясъци са били покрити със синьозелени микроорганизми, преди земяните да дойдат и ги изгорят, за да освободят място за своите ферми.

Колата на Дейвид вървеше лошо. Той увеличи скоростта и откри, че става нещо нередно. Колите пред него се придържаха към земята, а неговата подскачаше при всяка неравност.

— Колите с номер едно, четири и седем — наляво! — прозвуча отново гласът на Грисуълд. — Колите с номера две, пет и осем — към центъра! Колите с номера три, шест и девет — надясно! Колите с номера едно, две и три при своите подучастъци.

Колата на Грисуълд с номер едно започна да завива наляво и Дейвид, следвайки я с очи, забеляза черната линия на хоризонта в тази посока. Номер четири последва номер едно, а Дейвид зави рязко наляво, за да запази ъгъла на променяне на посоката. Това, което последва, го изненада. Колата му поднесе. Той се вкопчи в кормилото и го завъртя в посока на плъзгането.

— Настъпи аварийната спирачка. Педалът е точно в дясно от този на потенциометъра — чу той тънкия глас на Бигман в слушалката.

Дейвид отчаяно се опита да намери педала, но болящите го стъпала не откриха нищо. Тъмната линия на хоризонта се появи пред него и изчезна. Сега тя беше много по-ясно очертана. Това бе една от пукнатините на планетата при изсъхването й през милионите години. Бяха по-широки от сто фута и никой не бе измервал дълбочината им.

— Стъпвай навсякъде и ще го откриеш! — извика Бигман.

Дейвид го послуша и внезапно почувствува слабо хлътване. Бързото въртене на пясъкохода премина в ужасно стържене. Вдигнаха се облаци прах, но колата забави хода си и накрая спря. Дейвид се облегна назад и известно време диша спокойно. После свали филтъра, избърса вътрешната му повърхност и го постави отново. Другите две коли от подгрупата спряха до него. От едната се измъкна Грисуълд. Филтърът правеше брадясалото му лице ужасно грозно.

— Земянино — изръмжа той, — ремонтът на този пясъкоход ще бъде финансиран от твоята заплата. Ти чу предупреждението на Хенес.

Дейвид слезе от колата, която отвън приличаше на смачкан варел.

— Нито цент няма да бъде удържан от заплатата ми, Грисуълд — отвърна той. — В колата нещо не е било в изправност.

— Сигурно. И това е шофьорът.

Една друга кола пристигна със скърцане и Грисуълд се обърна към нея.

— Махай се оттук, бръмбар такъв! Гледай си твоята работа!

— Но не преди да огледам пясъкохода на земянина.

Бигман слезе от колата си и с един скок се озова при Дейвид. Погледна под колата му и се изправи.

— Къде са балансните тежести, Грисуълд? — попита той.

— За какво служат те, Бигман? — на свой ред попита Дейвид.

— Когато излизаш на слаба гравитация с един от тези пясъкоходи — заговори бързо малкият човек, — на всяка от осите му поставяш греда с дебелина един фут. Съжалявам, приятелю, но…

Дейвид го прекъсна. Затова значи колата му подскачаше при всяка неравност из терена.

— Знаеше ли, че ги няма? — се обърна той ядосано към Грисуълд.

— Всеки отговаря за колата си. Ако не си забелязал, че липсват, грешката е твоя — изруга Грисуълд.

Другите коли също се бяха приближили и около тримата бе образуван кръг от космати мъже.

— Проклет кварцов къс, човекът е новак. Той не би могъл да знае…

— Спокойно, Бигман — намеси се Дейвид. — Това е моя работа. Питам те отново, Грисуълд, знаеше ли предварително, че липсват?

— Аз ти казах, Земни. В пустинята всеки трябва да се грижи за себе си.

— Много добре — отвърна Дейвид и се огледа. Бяха почти на ръба на пукнатината. Още десет фута и той щеше да бъде мъртъв. — В такъв случай ти също ще трябва да се погрижиш за себе си, защото аз взимам твоята кола. Можеш да се върнеш с моята или да стоиш тук. Не ме е грижа.

— Велики Марс! — извика Грисуълд и се хвана за оръжието, но изведнъж от кръга мъже, наблюдаващи сцената се раздаде вик:

— Честна борба! Честна борба!

Законите на Марс бяха сурови, но не позволяваха използуването на предимства, считани за нечестни.

— Ще се разберем, като се върнем — каза Грисуълд, като огледа суровите лица около себе си. — А сега на работа.

— Нямам нищо против — отвърна Дейвид, — но сега отстъпи настрана.

— Глупав наивник! Не можем да се бием с юмруци, когато сме с филтри на лицата. Имаш ли нещо друго освен кости в черепа си?

— Тогава го свали — отвърна Дейвид. — И аз ще сваля моя. Спри ме в честна борба, ако можеш.

— Приеми или отстъпи, Грисуълд! — извика Бигман. После подскочи напред и измъкна бластера му.

— Готов ли си? — попита Дейвид и постави ръка на своя филтър.

— Ще броя до три — извика Бигман.

Всички бяха в напрегнато очакване.

При произнасянето на „три“ Дейвид спокойно махна филтъра си и го хвърли настрана заедно с прикачените към него кислородни бутилки. Стоеше незащитен и задържаше дъха си, за да не поеме въздух от негодната за дишане атмосфера на Марс.

7. Бигман прави едно откритие^[2]

 

Грисуълд не се помръдна. От наблюдаващите ги се разнесе заплашително ръмжене. Дейвид се хвърли несръчно напред и махна филтъра от лицето му. Грисуълд изписка и се опита да го хване, но не успя. После се овладя и затвори устата си, за да не губи въздух. Леко залитайки, той се отмести и започна да обикаля около Дейвид.

Напрежението се увеличаваше с всяка измината минута. Дейвид не позволяваше да бъде стигнат. Гримасата на лицето на Грисуълд ставаше все по-измъчена. Дейвид трябваше да издържи по-дълго от него. Той имаше дробове на атлет, а Грисуълд ядеше и пиеше твърде много, за да бъде в добра форма.

Пукнатината привлече окото на Дейвид. Сега тя бе само на четири фута зад него. Към нея го притискаше Грисуълд. Спря отстъплението си. Грисуълд трябваше да го атакува. Когато се хвърли към него, Дейвид се дръпна настрана и със силен юмручен удар го улучи в челюстта.

Грисуълд залитна, вдиша и напълни дробовете си със смес от аргон, неон и въглероден двуокис. Опита се да запази равновесие. Полууспя, но отново залитна напред…

Глух и сляп за всичко друго освен за своя филтър, Дейвид тръгна с треперещи крака обратно към колата. С голямо усилие на волята успя да нагласи филтъра и прикрепи бутилките към него. Измина цяла минута, преди да дойде на себе си. Накрая отвори очи. Всички го бяха наобиколили.

— Къде е Грисуълд? — попита той.

— В пукнатината — отвърна Бигман и направи плъзгащо се надолу движение с ръка.

— Какво? — попита Дейвид и се намръщи. — Това е лоша шега.

— Не, не.

— Гмурна се през ръба като плувец.

— Това бе негова собствена грешка.

— Ясен случай на самозащита от твоя страна, Земни.

Всички говореха едновременно.

— Почакайте, какво се случи? Аз ли го хвърлих там?

— Не, Земни — шумно възрази Бигман. — Ти го удари и нещастникът падна. Опита се да стане, но отново залитна и когато се опита да запази равновесие, пристъпи напред и падна в пукнатината.

— Добро шоу направи, момче — рече един от земеделските работници като му подаде коравата си десница.

Това бе казано спокойно и означаваше приемане. Другите вече се тълпяха по-близо до него. Хора, които преди изобщо не го забелязваха, сега го потупваха по гърба му и казваха, че е мъж, с който Марс може само да се гордее.

— Момчета, нека продължим проверката — извика Бигман. — Нужен ли ни е Грисуълд, за да ни покаже как?

— Не! — изреваха в отговор всички.

Бигман скочи в колата си, а Дейвид се настани в колата, която само преди петнадесетина минути принадлежеше на Грисуълд.

— Пясък, махай се! — прозвуча още веднъж като воя на вълк в марсианския въздух.

 

 

Докато Дейвид маневрираше между затворените в стъкло райони, новината за края на Грисуълд се бе разпространила из цялата ферма. Когато се върна, той бе станал вече прочут.

Нямаше съмнение, че междувременно Хенес и Старецът бяха чули за борбата.

Земеделските работници не мразеха Хенес, но не го и обичаха. Той беше студен и надменен, а самият Грисуълд беше твърде непопулярен сред тях.

Появяването на Дейвид бе посрещнато с одобрителни викове. Навярно вътре ги бяха чули, защото Макиан, Хенес, Бенсън и някои други се показаха. Дейвид се заизкачва по рампата, водеща към входа, а Хенес излезе напред и погледна надолу.

— Сър, дойдох да обясня причината за станалия днес инцидент — рече Дейвид.

— Един ценен работник от фермата умря при свада с теб — отвърна Хенес с равен глас. — Може ли твоето обяснение да отстрани този факт?

— Не, сър, но Грисуълд бе победен в честна борба.

— Той се опита да убие момчето — се обади глас от тълпата. — „Случайно“ бе забравил да постави гредите-тежести на колата му.

— Поддържаш ли твърдението, че е посегнал на живота ти? — попита Хенес.

— Не, сър — отвърна Дейвид. — Твърдя само, че го победих в честна борба, на която бяха свидетели седем земеделски работници.

От тълпата се надигна вик на одобрение.

— Жалко, че сте били заблудени и агитирани за действие, за което ще съжалявате. Но ние ще обсъдим случая. Това не е края — каза Хенес. Обърна се и влезе в главното здание.

Рано на другата сутрин Дейвид бе повикан в офиса на Бенсън.

— Влез, Уилямс — покани го Бенсън. — Изглежда ти се спи — усмихна се той. — Седни.

— Благодаря — отвърна Дейвид. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Ти си в беда, Уилямс, и би могъл да изпаднеш и в още по-голяма. Мистър Макиан има законното право да нареди да те разстрелят, ако се усъмни, че смъртта на Грисуълд е предумишлено убийство.

— Без съд ли?

— Не, но Хенес винаги би могъл да намери двадесет земеделски работници, които лесно да накара да кажат това, което иска той.

— В такъв случай би имал неприятности с останалите, нали?

— Да. Миналата нощ многократно му го повторих. Той се държи като диктатор. И мистър Макиан е съгласен с мен. Оставил е Хенес да се грижи за всички преки взимания-давания с работниците и затова вчера не се намеси, но после му каза в лицето, че няма намерение да остави фермата му да бъде унищожена заради един глупав негодник като Грисуълд. Хенес обеща да остави нещата да се уталожат, но няма да забрави скоро за случилото се. Не е за препоръчване да имаш враг като него тук, на Марс. Затова поисках разрешение от Макиан да ми помагаш при храненето на животните и почистването на клетките им. Би ли желал?

— Това би било обществено падение за мъж, който веднъж е бил провъзгласен за земеделски работник — заяви тържествено Дейвид.

— Не вземай на сериозно казаното от тези глупаци — намръщи се ученият. — Земеделски работник! Пфу! Това звание е прищявка на полуумни бачкатори и нищо повече. По-добре би било, ако работиш за мен и ми помогнеш да разкрием мистерията с отравянето. Така ще отмъстиш и за смъртта на сестра си. Нали затова дойде на Марс?

— Ще работя за вас — съгласи се Дейвид.

— Отлично — каза Бенсън и се усмихна с облекчение.

 

 

Бигман погледна внимателно през вратата.

— Хей! — подвикна тихо той.

— Хелоу, Бигман! — отвърна Дейвид и затвори вратата на клетката.

— Тук ли е Бенсън?

— Не. Няма да го има целия ден.

— Това е добре.

Бигман влезе, движейки се внимателно, сякаш да предпази дрехите си от случаен контакт с някой предмет от лабораторията.

— Само не казвай, че имаш нещо против Бенсън.

— Кой, аз ли? Той е само малко… ти знаеш — и Бигман почука с пръст по слепоочието си. — Кой нормален човек би дошъл на Марс, за да се занимава с малки животни? Освен това се смята за по-добър специалист от нас и непрекъснато ни поучава как да отглеждаме растенията. Какво знае той? А теб кара да играеш ролята на бавачка на мишки. Защо му позволяваш?

— Това е само временно — отвърна Дейвид.

— Добре — каза Бигман и след кратко размишление му подаде ръка. — Дойдох да се сбогувам с теб.

— Напускаш ли? — попита Дейвид и пое ръката му.

— Моят месец изтече. Получих документите си и ще потърся работа някъде другаде. Радвам се, че те срещнах, Земни.

— Почакай — задържа ръката му Дейвид. — Сега ще бъдеш в Уинград, нали?

— Само докато си намеря работа.

— Би ли ми направил една услуга?

— Разбира се. Само кажи за какво се касае.

— Малко е рисковано. Ще трябва да се върнеш тук.

— Не ме е страх от Хенес. Освен това има начин да се срещнем, без той изобщо да узнае.

Дейвид накара Бигман да седне.

— Слушай — зашепна той на ухото му, — на пресечката на улиците Канъл и Фобос в Уинград-сити, на един от ъглите има библиотека. Искам да ми вземеш от нея няколко филми и един проектор. Информацията за необходимите ми филми е в този запечатан…

Бигман сграбчи десния ръкав на Дейвид и го запретна нагоре.

— Ей, какво правиш? — попита Дейвид.

— Искам да видя нещо — отвърна Бигман.

Бе заголил китката на Дейвид и я гледаше със затаен дъх.

— Е, какво си намислил?

— Нищо нередно — промърмори Бигман.

— Наистина ли? — попита отново Дейвид, като освободи без усилие ръката си от хватката на Бигман. — Какво търсиш?

— Ти знаеш какво. Още когато дойде тук си помислих, че лицето ти ми е познато. Но трябваше да чакам да ме изпратиш в библиотеката на Научния Съвет, за да се досетя.

— Все още не те разбирам, Бигман.

— Мисля, че ме разбираш, Дейвид Стар — произнесе триумфално името му той.

8. Нощна среща

— Тихо, човече! — прошепна Дейвид.

— Виждал съм те често по късометражните видеофилми — каза вече по-тихо Бигман. — Но защо китките ти не показват отличителния знак, който имат всички членове на Съвета?

— Къде си чул това и кой ти каза, че библиотеката на Канъл и Фобос е на Научния Съвет?

— Не гледай от високо на земеделския работник, мистър — изчерви се Бигман. — Аз съм живял в града. Дори съм ходил на училище.

— Извинявай. Не исках да те обидя. Ще ми помогнеш ли?

— Не, преди да съм наясно с китките ти.

— Това не е трудно. Татуировката е безцветна и потъмнява на въздуха само ако искам.

Дейвид не направи нищо забележимо, но от вътрешната страна на дясната му китка бавно се появи и потъмня едно петно. Златните точки на Голямата мечка и Орион изгряха за момент и бързо се скриха.

Лицето на Бигман грейна.

— Сега ще ти кажа къде ще можем да се срещнем довечера, когато се върна с твоята поръчка. Навън, близо до втора секция има едно място… — и той продължи шепнешком указанията.

— Добре — кимна Дейвид. — Ето плика.

Бигман го взе и го пъхна в ботуша си.

— Остана още едно уточняване — каза Дейвид. — Библиотекарят на Съвета е единственият човек, който може да отвори безопасно плика. Ако някой друг се опита да стори това, ще пострада.

— Никой друг няма да го отвори — отвърна Бигман и се изправи, — нито пък аз, ако случайно си си го помислил.

— Помислих си го — рече Дейвид. — Опитвам се да предвидя всички възможности.

Бигман се усмихна, направи лъжливо движение с юмрук към брадата на Дейвид и излезе.

Беше станало почти време за вечеря, когато Бенсън се върна.

— Изглеждате уморен, мистър Бенсън — рече Дейвид.

— Шест души са умрели вчера от отравяне — изтърва се той. — Това е най-големият брой за един ден. Става все по-лошо и изглежда нищо не можем да направим. Макиан всеки ден ме пита дали съм открил нещо. Да не мисли, че откритията ги намирам сутрин под възглавницата си? Днес бях в хамбарите със зърно, Уилямс. Всичко е приготвено за изпращане на Земята. Вадих зърно за мостра от различни дълбочини, но какво помогнах с това? На един милиард зърна се пада приблизително едно заразено. Мислиш ли, че тези 50 000 зърна — той побутна куфара, който бе донесъл със себе си — са точно заразените? Шансът е едно на двадесет хиляди!

— Мистър Бенсън, вие ми казахте, че досега във фермата няма случай на отравяне, въпреки че ядем изключително марсианска храна.

— Да, доколкото ми е известно.

— А как стои въпросът за Марс като цяло?

— Не зная — намръщи се Бенсън. — Предполагам, че няма. Иначе щях да чуя. Защо се интересуваш?

— Само си помислих, че ако причината е марсиански микроб, хората тук може би са по-привикнали към него.

— Нелоши разсъждения за един неучен — той потупа Дейвид по рамото. — Иди яж. Храненето с новите мостри ще започне утре.

До утре! Дейвид вътрешно се усмихна. Къде ли щеше да бъде утре той и щеше ли да бъде още жив?

 

 

Куполът на фермата беше заспал върху повърхността на Марс като гигантско праисторическо чудовище. Дейвид се движеше бързо.

Вътрешната врата на шлюз №17 бе отворена и той влезе в него. Светлината от фенерчето му премина бързо по стените и откри контролното табло. Натисна жълтия бутон. Чу се слабо щракане, после пауза и накрая засмукване на въздух.

Дейвид нагласи филтъра си и почака съскането да спре. Тишината означаваше изравняване на наляганията. Натисна червения бутон. Външната врата се отвори и Дейвид излезе навън. Сниши се до твърдия студен пясък и зачака да привикне към по-слабата гравитация. Това му отне само две минути. После се изправи и тръгна към ниско показващата се над повърхността скала, която се виждаше в светлината на фенерчето. Бигман му бе казал да я ползува като ориентир.

На слабата звездна светлина пясъкоходът беше почти невидим и Дейвид чу ниското мъркане на двигателя му далеч преди да го види.

— Бигман! — извика той и малкият човек изскочи от колата.

— Ей богу! — възкликна Бигман. — Вече се безпокоях, че си се загубил.

— Взе ли филмите?

— Слушай, не знам какво си писал в писмото, но там пет или шест учени ме обиколиха като спътници. Преди да изтече деня, ми намериха четири филма, два проектора, една кутия, голяма колкото мен, и ми заеха един пясъкоход да носи всичко това.

Дейвид се усмихна, но не каза нищо. Той се вмъкна в колата, нагласи проекторите и постави по един филм във всеки от тях.

Пясъкоходът потегли бавно в нощта, повтаряйки точно пътя на подгрупата на Грисуълд в деня на проверката.

— Не разбирам какво правиш — каза Бигман.

— Видя ли картите, които прожектирах?

— Разбра се. Стари карти на Марс. Виждал съм ги милион пъти.

— Какво ще кажеш за тези с насечените области?

— Предполага се, че отдолу има пещери, което не го вярвам. Никой не е слязъл да ги види.

— Чувал ли си някога за марсианци? — вместо да отговори го попита Дейвид.

— Разбира се. Що за въпрос… — започна Бигман и в този момент пясъкоходът изскърца и потрепери от конвулсивното движение на ръцете на малкия човек върху кормилото. — Имаш предвид истински марсианци ли? Марсианци, живели тук, преди да дойдат хората. Значи Бенсън ти е говорил за тях? Веднъж го сварихме да чете една книга по този въпрос. Присмяхме му се, а той се обиди. Нарече ни невежи селяни. След тази случка никога повече не спомена пред нас за марсианци.

— Сигурен ли си, че са празни приказки?

— На Марс живеят хора отпреди стотици години и никой досега не е видял марсианци.

— Може би са долу, в пещерите, на дълбочина две мили.

— Пещерите също никой не е видял. Всеки инч от повърхността на Марс е обходен и никъде не са открити стълби за надолу.

— Сигурен ли си? Аз видях една онзи ден.

— Какво? — попита Бигман, като погледна през рамо назад. — Будалкаш ли ме?

— Не стълба, а дупка. Бе дълбока най-малко две мили.

— О, искаш да кажеш пукнатина? Глупости, това не означава нищо. На Марс ги има колкото щеш.

— Точно така, Бигман, но аз имам също подробна карта и на пукнатините на Марс. Ето тук, върху картите, които ми донесе, има едно забавно нещо, което не е било забелязано досега. Една пещера се пресича от няколко пукнатини.

— Какво доказва това?

— Всяка пукнатина минава близо до пещера, сякаш марсианците ги използуват като места за вход към пещерите.

Пясъкоходът внезапно спря. Бигман се обърна към задната седалка и погледна сериозно Дейвид.

— Почакай, къде отиваме? — попита той.

— Към пукнатината, в която падна Грисуълд. Тя е на около две мили оттук и води до най-близката пещера под Макианската ферма.

— А като стигнем там?

— Е, тогава аз ще се спусна в нея — отвърна спокойно Дейвид.

9. В пукнатината

— Сериозно ли говориш? — попита Бигман. — Искаш да кажеш, че наистина има марсианци ли?

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че има?

— Не — внезапно реши той. — Но това няма значение. Казах, че искам да участвувам в тази работа и няма да се откажа.

Колата потегли отново. Когато стигнаха пукнатината, вече се зазоряваше. Дейвид се измъкна от колата и се приближи до нея. Насочи фенерчето си надолу и лъчът му изчезна в нищото.

— Сигурен ли си, че това е мястото? — попита приближилият се Бигман.

— Според картите тази е най-близо до пещерата.

— Все пак, как възнамеряваш да се спуснеш в нея? — попита Бигман.

Дейвид взе от колата кутията, която Бигман бе донесъл от Уинград-сити, и извади съдържанието й.

— Да си виждал някога подобно нещо? — попита той.

— Прилича на въжена стълба — отвърна Бигман.

— Да — кимна Дейвид, — но не от въже, а от усукан силикон, който е по-лек от магнезия и по-як от стоманата.

— И какво ще помогне тя? — попита Бигман, като прекара цялата стълба през ръцете си, докато стигна до металното удебеление в края й.

— Внимавай — предупреди го Дейвид, — ако не е включено обезопасяващото устройство, можеш да се нараниш.

Взе внимателно стълбата от ръцете на Бигман, хвана металните удебеления в двата й края и ги завъртя в противоположни посоки. Чу се остро щракане, но удебеленията не се промениха видимо.

— Сега гледай.

Дейвид се наведе и леко натисна удебелението в скалата на ръба на пукнатината. После дръпна ръката си, а то остана там, балансирано под странен ъгъл.

— Повдигни го — рече той.

Бигман се наведе и се опита да го повдигне, но то не се помръдна. Дръпна го с всичка сила, но отново без успех.

— Какво направи? — попита ядосано той.

— Когато обезопасяващото устройство е изключено, всеки натиск върху края на удебелението освобождава ивица силово поле с дължина двадесет инча, което се врязва в скалата.

— А после как го измъкваш?

— Ако задействуваш удебелението в единия край на стълбата — обясни той, — другото автоматично се дезактивира. Или ако на задействуващото удебеление нагласиш обезопасяващото устройство — той се наведе и го направи, — то също се дезактивира.

Бигман клекна. В местата, където допреди малко бяха двете удебеления, сега имаше тесни улеи с дължина около четири инча.

— Ще ме чакаш една седмица — каза Дейвид, — въпреки че кислородът ще ми стигне за не повече от два дни. Храна съм взел достатъчно. Ако дотогава не се върна, ще предадеш това писмо в щаба на Съвета.

— Почакай! Искаш да кажеш, че тези приказни марсианци…

— Имам предвид много неща. Може да се подхлъзна или стълбата да не е в изправност. Всичко се случва. И така, мога ли да разчитам на теб?

— Хубава работа! — Бигман изглеждаше разочарован. — Предлагаш ми да стоя тук горе, докато ти поемаш целия риск.

— Така работи един екип, Бигман. Ти знаеш.

Той хвърли стълбата в пукнатината. После провери дали е закрепена добре и като се хвана за най-горната й пречка, премина на нея. Главата му се подаваше над повърхността.

Бигман го гледаше с широко отворени очи.

— Сега си отивай — каза Дейвид — вземи колата със себе си. Филмите и проекторите върни на Съвета. Остави тук само скутера.

— Дадено — отвърна Бигман.

Всички коли имаха аварийни платформи на четири колела, които можеха да пътуват петдесет мили със собствена тяга. Те бяха неудобни и не защищаваха от студа и прашните бури. Все пак, когато пясъкоходът се повреди далеч от дома, да пътуваш със скутер бе по-добре, отколкото да чакаш да те намерят.

Дейвид погледна надолу. Беше твърде тъмно, за да види края на стълбата. Заслиза надолу с лице към скалата. На осемдесетото стъпало спря, мушна лявата си ръка над едно от стъпалата, облегна се на него така, че и двете му ръце да останат свободни и изтегли долния край на стълбата.

Когато удебелението се озова в ръката му, мушна го в скалата. После провери дали е добре закрепено и бързо премина върху стълбата, провесена от новата точка на закрепване.

Така Дейвид заслиза надолу и на всеки осемдесет стъпала сменяше точката на закрепване ту отляво, ту отдясно на предишната, поддържайки общо взето права линия на спускане.

Изминаха шест часа. Спря, за да хапне малко концентрирана храна и пийне глътка вода. Никъде нямаше достатъчно голяма издатина, на която да стъпи и си отдъхне. По часовника му минаваше единадесет часа земно време, а то имаше правдиво значение на Марс, защото неговото денонощие бе само с половин час по-дълго от земното. Слънцето скоро щеше да бъде в своя зенит.

Дейвид сви изтръпналите си пръсти. Марсианският студ щипеше въпреки ръкавиците. Бе почти решил да поднови слизането, когато долови първото слабо осветяване. Погледна нагоре. Слънцето вече надничаше зад ръба на пукнатината. На горещото кълбо бяха необходими десет минути, за да стане видимо и светлината да достигне своя максимум. Дейвид знаеше, че светлина щеше да има най-много половин час и че след това за двадесет и четири часа мракът отново щеше да се върне. Огледа се бързо. Стената на пукнатината съвсем не беше равна. Сякаш срезът в марсианската почва бе направен с вълнообразен нож. Насрещната стена беше значително по-близо, отколкото на повърхността.

И тогава видя тъмното петно. Правоъгълно и приличаше на врата, поставена в скалата.

Хвана удебелението в долния край на стълбата и го постави възможно най-далеч, в посока на петното. После направи същото и с другото удебеление. Сменяше ги бързо, колкото можеше, надявайки се, че слънцето ще се задържи и че петното не е илюзия.

Когато го достигна, вече се здрачаваше. Пръстите на Дейвид се вкопчиха в ръба на нишата в стената. Той бе гладък и вероятно дело на разум.

Дейвид залюля стълбата към правоъгълната сянка и чу как металното удебеление звънна остро върху скалата под нея. Хоризонтална издатина! Само след няколко минути той стъпи върху нея.

Нишата беше около десет фута висока и шест широка. Пристъпи навътре, осветявайки пътя си с фенерчето, и се озова пред гладка каменна плоча, която препречваше пътя му. Тя също бе дело на разум. Внезапно почувствува силна болка в ушите си. Налягането на въздуха около него се повишаваше. Дръпна се назад, но с изненада забеляза, че отворът, през който беше влязъл, е препречен със скала, която преди липсваше. Сърцето му бързо заби. Очевидно се намираше във въздушен шлюз. Дейвид внимателно махна филтъра и пробва новия въздух. Оказа се топъл и подействува добре на дробовете му. После се приближи до вътрешната скална плоча и доверчиво зачака.

Внезапно почувствува ръцете си стегнати до тялото като със стоманено ласо. После по същия начин бяха стегнати и краката му. Когато вътрешната врата се отвори и пътят за влизане в пещерата беше открит, той не можеше да помръдне нито ръка, нито крак.

След няколко минути бе повдигнат от пода, бавно наклонен назад до хоризонтално положение и плавно придвижен навътре. Когато главата му напусна въздушния шлюз, заспа без да сънува.

10. Раждането на Космическия скитник

Дейвид Стар отвори очите си без да знае колко време бе изминало, но усети близостта на живот. Ограждаше го слаба червена светлина, едва достатъчна, за да може да вижда. Опита се да помръдне едната си ръка и тя свободно се вдигна. После седна учуден и откри, че се намира върху повърхност, която се огъваше при натиск, но в здрача не можеше да определи естеството й.

— Съществото чувствува заобикалящата го среда… — появи се внезапно някакъв глас, който идваше отвсякъде и отникъде.

— Добре ли си, Създание? — прозвуча втори глас, който беше по-нежен от първия и някак по-женски.

— Не мога да ви видя — отвърна Дейвид.

— Така е, както ти казах… — прозвуча отново първият глас, който Дейвид оприличи на мъжки. — Вие не сте екипиран, за да виждате съзнание.

— Аз мога да виждам материя — каза той, — но тук светлината е много слаба.

Последва мълчание, сякаш двамата се съвещаваха и после в ръката му нежно беше мушнат един предмет — неговото фенерче.

— Има ли този предмет — стигна до ушите му мъжкият глас — някакво значение за вас, отнасящо се до светлината?

— Да, разбира се. Не виждате ли? — Дейвид запали фенерчето и плисна светлинния лъч около себе си. В помещението нямаше живот. Повърхността, върху която се намираше, пропускаше светлината и бе на разстояние четири фута от пода.

— Както предположих аз — каза развълнувано женският глас. — Светлиният сенсор на съществото се активизира при късовълново излъчване.

— Но по-голямата част от излъчваната от уреда светлина е в инфрачервената област, както прецених аз — възрази другият.

— Мисля, че общувате директно със съзнанието ми — помисли Дейвид. — И навярно поради това ви чувам да говорите международен английски.

— Последната фраза е безсмислица — каза мъжкият глас, — но ние наистина общуваме с вас. Нима има и друг начин?

— В ранната история на нашата раса — каза женският глас — съществуват легенди, че съзнанията ни са били затворени едно за друго и че сме общували посредством символи за очите и ушите. Питам се, дали не е такъв случая и с вашите хора, Създание?

— Точно така — отвърна Дейвид. — Колко време е минало, откакто съм в пещерата?

— Едно непълно завъртане на планетата около оста й — отвърна мъжкият глас. — Извиняваме се за всяко неудобство, което сме ви причинили, но това бе първата ни възможност да изучим на живо едно от новите същества на повърхността. Досега бяхме изследвали няколко, едно от които съвсем наскоро, но никое от тях не функционираше и получената информация бе оскъдна.

Дейвид се питаше, дали неотдавна изследваното тяло не беше на Грисуълд.

— Завърши ли изследването ви върху мен? — запита предпазливо той.

— Вие се страхувате — отвърна бързо женският глас. — В съзнанието ви има ясно изразено опасение, че може да се намесим в жизнените ви функции, за да научим нещо за вас. Колко ужасно!

— Извинявайте, ако съм ви обидил. Това е само защото не познавам методите ви.

— Научихме всичко, което ни бе нужно — рече мъжкият глас. — Можем да изследваме тялото ви молекула по молекула без изобщо да е необходим физически контакт. Показанието на психомеханизмите ни е съвсем достатъчно.

— Какви са тези психомеханизми?

— Запознати ли сте с превръщанията материя-съзнание?

— Съжалявам, не.

— Ние току-що изследвахме съзнанието ви — каза след малка пауза мъжкият глас. — Страхувам се, че знанията ви са недостатъчни, за да разберете обясненията ми.

— Моите извинения — каза Дейвид, който се почувствува поставен на мястото си.

— Аз бих ви задал няколко въпроса — продължи мъжкият глас. — Вие, Създание, излъчвате огромно количество топлина. Болно ли сте или това е нормално?

— Съвсем нормален съм. Мъртвите тела, които сте изследвали, са били с температурата на околната среда. Когато функционират, телата ни поддържат постоянна температура.

— Тогава, вие не сте родом от тази планета, нали?

— Преди да отговоря — каза Дейвид, — мога ли да ви попитам какво би било отношението ви към създания като мен, ако произхождахме от друга планета?

— Уверявам ви, че вие и вашите другари-създания сте безразлични за нас, освен когато възбудите любопитството ни. От съзнанието ви разбирам, че сте разтревожен от нашите мотиви и се страхувате от враждебността им. Отхвърлете тези мисли!

— Не можете ли да прочетете в съзнанието ми отговорите на вашите въпроси, та ме разпитвате?

— При отсъствие на прецизна връзка мога само да чета емоции и общи становища. За точна информация връзката трябва да включва усилие на волята. Ако то помогне за отваряне на съзнанието ви, мога да ви съобщя, че имаме всички основания да ви считаме за член на раса, която не е родом от тази планета. Това показват съставките на вашата тъкан, които са коренно различни от тези на всяко живо същество, живяло някога на повърхността й. Телесната ви топлина също показва, че вие идвате от друг, по-топъл свят.

— Имате право. Ние сме дошли от съседната ви планета в посока към слънцето.

— Така значи! Това е интересно. Когато нашата раса се оттегли в пещерите, преди около половин милион пълни завъртания, знаехме, че на вашата планета има живот. Била ли е вашата раса разумна тогава.

— Едва — отвърна Дейвид.

— Това наистина е интересно. Трябва веднага да съобщя на Централното Съзнание. Ела ----.

— Нека остана ----. Бих желала да продължа общуването с това създание.

— Както обичаш.

 

 

— Разкажете ми за своя свят — помоли женският глас.

Дейвид говореше непринудено. Подозрението му беше отпаднало. Тези създания бяха любезни и приятелски настроени.

Тогава тя освободи съзнанието му от своето влияние и той спря.

— Какво стана? — попита ядосано Дейвид.

— Нищо особено — увери го женският глас. — Аз само бях потиснала задръжките на съзнанието ви. Това не е законно и не бих посмяла да го сторя, ако ---- беше тук. Зная, че подозренията са твърде дълбоки, за да ви оставя да говорите без малка помощ от мен, а освен това те са погрешно насочени. Ние никога не бихме ви причинили зло, ако не ни се натрапите.

— Но ние вече го направихме, не е ли така? — попита Дейвид. — Окупирали сме вашата планета открай докрай.

— Повърхността на планетата не ни интересува. Тук сме у дома си. Все пак — женският глас бе почти тъжен, — трябва да е вълнуващо да се пътува от свят на свят. Ние усещаме, че в Космоса има много планети и много слънца. Това е толкова интересно! Хиляди пъти съм благодарна, че навреме усетихме несръчното ви слизане надолу, за да направим отвор за вас.

— Вие ли направихте този отвор?

— Не сама, ---- ми помогна. Така получихме възможност да ви изследваме.

— Как го направихте?

— Като го пожелахме.

— Не разбирам.

— Когато се оттеглихме в пещерите, бяхме принудени да унищожим хиляди кубически метра материя, за да направим под повърхността място за себе си. Материята нямаше къде да складираме и затова я преобразувахме в енергия и ---- ---- ---- ----.

— Не, не ми е ясно.

— В такъв случай, всичко което мога да кажа е, че енергията бе складирана по такъв начин, че да може да бъде ползувана чрез мисловно усилие.

— Ако цялата тази материя е била преобразувана в енергия…

— Разбира се, това е велико дело. Досега сме живели от нея половин милион завъртания, а е изчислено, че ще имаме достатъчно за повече от двадесет милиона. Зависимостта между съзнанието и материята бяхме изучили още преди да напуснем повърхността, а откакто дойдохме в пещерите така се усъвършенствувахме, че изцяло напуснахме материята. Ние сме същества от чисто съзнание и енергия.

— Но навярно хора като вас могат да завладеят цялата Вселена.

— Страхувате се, че ще спорим за Вселената с бедни материални създания като вас. Това е глупаво. Цялата Вселена е тук, с нас.

Дейвид мълчеше. Имаше чувството, че много фини пипала нежно докосват съзнанието му.

— Извинявайте отново — продължи женският глас. — От съзнанието ви разбирам, че вашите другари създания са в голяма опасност. Вие подозирате, че причината сме може би ние, но уверявам ви, Създание, че това не е така. — Каза го така простичко, че Дейвид не можеше да не повярва.

— Вашият другар — рече той — каза, че химическият състав на моята тъкан е съвсем различен от този на всяко марсианско същество. Мога ли да попитам в какво се състои разликата?

— Вашата тъкан е съставена от един азотен материал.

— Протеин — поясни Дейвид.

— Не разбирам тази дума.

— А вашата тъкан от какво е съставена?

— От ---- ---- ----. На практика в нея изобщо липсва азот.

— Тогава вие не можете да ми предложите храна.

— Страхувам се, че не. ---- казва, че всяка органична материя на нашата планета би била силно отровна за вас. Гладно ли сте, Създание?

— Засега имам своя собствена храна — отвърна Дейвид.

— Неприятно ми е да мисля за вас просто като за едно създание. Как се казвате?

— Наричат ме Дейвид Стар^[3].

— Не разбирам нищо друго освен това, че се споменава за слънцата във Вселената. Не ви ли наричат така, защото сте пътешественик в Космоса?

— Не. Много хора от моята раса пътуват в Космоса. Стар в случая няма никакво значение. Това е просто звук, по който ме отличават.

— Колко жалко. Вие би трябвало да имате име, което да отразява странствуванията ви в Космоса. Струва ми се, че най би ви подхождало да ви наричат „Космически скитник“.

И стана така, че от устата на съществото, което не виждаше и никога нямаше да види, Дейвид Стар за пръв път чу името, под което щеше да стане известен в цялата Галактика.

11. Бурята

Сега един по-дълбок и по-бавен глас се оформи в съзнанието на Дейвид.

— Аз ви поздравявам, Създание — каза тържествено той. ----, ти даде едно добро име.

— Аз се оттеглям, ---- ---- — каза женският глас.

От загубването на лекото докосване до съзнанието му Дейвид разбра, че съществото с женския глас не беше повече в мисловен контакт с него. Той уморено се обърна, борейки се отново с илюзията, че тези гласове идват от определена посока.

Създанието с дълбокия глас разбра затруднението му.

— Вие сте объркан от неуспеха на сетивата ви да ме открият — каза то. — Бих могъл да приема външната физическа обвивка на същество като вас, но това би било бедна и невъзвишена измама. Обяснението достатъчно ли е?

— Съвсем достатъчно — отвърна тихо Дейвид.

— А сега нека ви обясня кой съм аз — продължи дълбокият глас. — Аз съм управителят на ---- ----. Съобщението за залавянето на жив екземпляр от новия живот на повърхността естествено стигна и до мен. Ще изследвам съзнанието ви.

Службата на новото същество беше за Дейвид само смесица от звуци, но той бе доловил чувството за важност и отговорност, което ги съпровождаше.

— Бих предпочел да останете извън съзнанието ми — каза твърдо Дейвид.

— Скромността ви е напълно разбираема и похвална — рече дълбокият глас, — но моето изследване ще бъде ограничено само по повърхността му.

Дейвид усети как отделенията на неговото съзнание бяха деликатно отваряни и затваряни.

— Благодаря ви — рече дълбокият глас. — Вие ще бъдете съвсем скоро освободен и върнат на повърхността.

— Какво намерихте в съзнанието ми? — попита предизвикателно Дейвид.

— Достатъчно, за да съжалявам другарите ви. Някога ние приличахме на вас, така че малко ви разбираме. Хората ви не са в равновесие с Вселената. Липсва ви вярното чувство, което единствено е в състояние да разкрие действителността пред вас. В безуспешното търсене на сенките, които ви заобикалят, вие пътувате към най-външните граници на Галактиката. ---- ви нарече добре. Вие наистина сте раса от космически скитници.

Все пак, каква е ползата от вашето скитане? За да разберете материалната вселена, трябва първо да се отделите от нея, както направихме ние. При нас повече няма смърт, освен когато едно съзнание поиска да почива, или раждане, когато то бъде заменено.

— Това обаче не ви задоволява напълно — каза Дейвид. — Някои от вас страдат от любопитство. Съществото, което говори с мен преди вас, искаше да знае за Земята.

— ---- е родена неотдавна. Дните й не са равни дори на сто завъртания на планетата около Слънцето. Контролът на мисловните й граници е все още несъвършен.

— Но вие самият си направихте труда да изследвате съзнанието ми.

— Само за да се уверя в това, което първоначално подозирах. Вашата раса има капацитет за израстване. При добри условия след половин милион завъртания на нашата планета можем да я видим получила Вътрешния живот. Това би било хубаво, защото моята раса би имала другар във вечността и дружбата ни би била от взаимна полза. Вашият вид обаче има определени наклонности, каквито моите хора никога не са притежавали. Налице са тенденции срещу благополучието на всички ви.

— Ако имате предвид престъпления и войни, голямото мнозинство от хората са борят срещу тях и макар прогресът в тази насока да е бавен, той е сигурен.

— Аз виждам дори повече. Виждам, че вие самият желаете благополучието на всички. Вие имате силно и здраво съзнание, чиято същност не бих съжалявал да видя и у някоя от нашите. Бих желал да ви помогна в борбите ви, но не бих могъл да го сторя чрез лична намеса в действията на вашите хора. Тя би била неразбираема за вас и непочтена за мен.

— Но тогава с какво ще ми помогнете? — попита Дейвид.

— То е в ръката ви — отвърна дълбокият глас.

При тези думи в ръката на Дейвид се появи една лента почти без тегло от ----.

— От какво?

— Тя изобщо не е от материя в смисъла, който влагаме в това понятие. Тя е от ----. Поставете я на очите си.

Когато Дейвид я постави, лентата обви меко и топло всяка гънка от челото, очите и носа му, без обаче да му пречи да диша или вижда.

— Какво стана? — попита той.

Преди думите да успеят да излязат от устата му, пред него се появи огледало от енергия. В него костюмът му на земеделски работник беше с неясни очертания, сякаш се виждаше през призрачна променяща се мъгла или като през дим. Всичко от горната устна до темето му бе скрито в маска, която сияеше, без да заслепява, и през която отвън нищо не се виждаше. Огледалото изчезна така внезапно, както се беше появило.

— Така ли трябва да се появя пред другите? — попита учудено Дейвид.

— Да, но само ако те имат същите сетива като вас.

— Аз виждам много добре. Значи светлинните лъчи влизат през щита. Но защо не могат да го напускат и да открият лицето ми?

— Те го напускат, но при преминаването през него се променят и откриват само това, което видяхте в огледалото.

— А останалото? — попита Дейвид като движеше бавно ръцете си в обгръщащия го дим. Той не чувствуваше нищо.

— Това, което ви прилича на дим, е бариера. Тя не пропуска късовълновото излъчване и материални частици по-големи от молекула — отговори дълбокият глас. — Нещо като персонално силово поле.

— Кълна се в Галактиката, това е невъзможно! Доказано е, че не може да съществува машина, генерираща персонално силово поле за предпазване от излъчване или материална инерция, която да бъде с тегло и габарити, позволяващи носенето й от един човек.

— Маската, която носите, не е енергиен източник. Тя само акумулира енергията, получена например при няколкосекундно излагане на слънчево излъчване, каквото получава нашата планета. Тази енергия може впоследствие да бъде освободена при мислено поискване. Тъй като собственото ви съзнание не е в състояние да контролира енергията, маската е нагласена според характеристиките му и при нужда ще се задействува автоматично. Сега я свалете.

Дейвид посегна към очите си и маската се превърна в ръката му отново в лента от газова материя.

— А сега, Космически скитнико, можеш да ни напуснеш — заговори за последен път дълбокият глас.

Леко, както можеше да се очаква, съзнанието напусна Дейвид Стар. Когато то се върна, той нито за момент не се усъмни в местонахождението си. Знаеше със сигурност, че се намира на същото място при ръба на пукнатината с поставен на лицето филтър. Вляво, полускрит сред скалите, се намираше оставеният от Бигман скутер. Знаеше дори как точно се бе върнал на повърхността. Тази информация бе умишлено вмъкната в съзнанието му, като последно доказателство за способността им да превръщат материята в енергия и обратно. Те го бяха повдигнали срещу силата на гравитацията почти със скоростта на ракета през направен от тях тунел, превръщайки скалата пред него в енергия, а зад него енергията отново в скала. В съзнанието му имаше дори думи, които той никога не беше чувал. Те бяха с женския глас: „Не се страхувай, Космически скитнико!“

Слънцето беше ниско на изток, както тогава, когато започна да слиза в пукнатината. Нямаше как да прецени изминалото време, но беше сигурен, че не бяха минали повече от две денонощия. Сега небето му изглеждаше по-синьо, а Слънцето — по-червено. Дейвид сви рамене. Просто привикваше към марсианския пейзаж.

Насочи се към фермата, като следваше най-краткия път, препоръчан му от Бигман. Скутерът се друсаше върху неравностите на терена и вдигаше облаци прах на завоите. Странно бе, че прахът не оставаше назад, а се движеше напред и около него и пълнеше устата му.

Напред и наоколо! Велика Галактико! Мисълта, която дойде в главата му в този момент, стегна като с клещи сърцето и гърлото му. Погледна по-червеното Слънце и по-синьото небе с ново разбиране. Прахът във въздуха беше този, който разпръскваше повече светлината и правеше Слънцето и небето да изглеждат такива. Устните му все повече изсъхваха, цялото тяло го сърбеше. Нямаше никакво съмнение.

ПРАХ!

Дори на Земята хората познаваха марсианската прашна буря — най-смъртоносната в обитаемата Слънчева система. Никой, застигнат от нея, без пясъкоход и на мили от най-близкото убежище, не би останал жив.

Дейвид Стар знаеше, че само минути го делят от смъртта. Прахът вече пълзеше безжалостно между филтъра и кожата на лицето му. Чувствуваше това по заслепените си сълзящи очи.

12. Липсващата брънка

Марсианската прашна буря не е добре изяснена. Голяма част от повърхността на Марс е покрита с фин прах. Марсианската атмосфера е рядка, а ветровете не духат продължително време, но понякога, по неизвестни причини прахът се наелектризирва и дори без вятър е склонен да се издига нагоре. Задуха ли обаче и вятър, може да се каже, че е налице напълно развита прашна буря. Прашинките са много фини и дори филтърът със своя широк уплътнител, плътно прилепнал към лицето, е безпомощен да им попречи да се промъкнат. Достатъчни са петнадесет минути в разгара на бурята, за да убият човека. Дори най-леката буря, незабележима за изложените на действието й хора, е достатъчна да предизвика зачервяване на откритите места по кожата им. Това се нарича прашно изгаряне.

Дейвид Стар знаеше, че собствената му кожа е вече зачервена. Напразно се опитваше с кашляне да прочисти спеченото си гърло. Очите му бяха подути и почти затворени, а извиращите от тях сълзи се събираха върху уплътнението в долната част на филтъра и замъгляваха очилата му. Нищо не можеше да спре тези прашинки, освен сложно изработените пластове на купола или пясъкохода. Нищо!

Нищо ли!

Въпреки влудяващия сърбеж и изтощителната кашлица, той мислеше отчаяно за марсианците. Знаеха ли те, че назрява прашна буря? Спомни си как съществото с дълбокия глас изведнъж реши да върне Дейвид на повърхността, сякаш бързаше той да бъде сварен от нея и последните думи на женския глас: „Не се страхувай, Космически скитнико!“

Дейвид се досети какво трябва да направи. С едната ръка махна филтъра, а с другата бързо поднесе към лицето си ивицата тънка прозрачна материя, която извади от джоба си. Тя се уви около очите и носа му. После постави отново филтъра.

Дейвид вдишваше колкото се може по-голямо количество кислород и издишвайки, очистваше устата си от праха.

Постепенно, когато сълзите измиха праха от очите му, а нов вече не проникваше, той откри, че отново може да вижда. Въздушните молекули свободно преминаваха преградата, но прашинките, колкото и фини, бяха достатъчно големи за нея.

Дейвид изтупа и изчетка дрехите си. След като почти се изчисти от праха, той погледна скутера със съмнение и се опита да включи двигателя му, но бе възнаграден само с кратък стържещ звук. Това трябваше да се очаква. За разлика от пясъкоходите, двигателят на скутерите не беше затворен херметически. Трябваше да продължи пеш. Тази мисъл не го плашеше особено. Куполът на фермата беше на малко повече от две мили оттук, а кислород имаше в изобилие. Преди да го върнат на повърхността, марсианците бяха напълнили кислородните бутилки. Сега той ги разбираше. Те знаеха за приближаването на прашната буря. Може би дори бяха ускорили идването й. Изпращайки го срещу нея, те знаеха също, че в джоба си има съвършена защита. Не бяха го предупредили нито за изпитанието, което му предстоеше, нито за защитното средство, което носеше. В това имаше смисъл. Ако заслужаваше подаръка — щит от силово поле, той щеше сам да се досети за него. Ако не се сетеше, значи не го заслужаваше.

Стигна до външната страна на един от шлюзовете на купола. Бурята беше попреминала и вече беше безопасно да свали маската от очите си. Когато му отвориха шлюза, за да влезе, отначало всички го гледаха втренчено и после завикаха.

— Подскачащ Юпитер! Това е Уилямс!

— Къде беше, момче?

— Какво се случи?

И над смутените викове и едновременно зададени въпроси се извиси пронизителният вик:

— Как преодоля прашната буря?

Въпросът развълнува всички. Настъпи късо мълчание.

— Погледнете лицето му — обади се някой. — Прилича на обелен домат.

Довлякоха го до един стол и извикаха Хенес.

— Какво стана с теб, Уилямс?

— Бях се загубил — отвърна хладно Дейвид.

— О, така ли му викаш на това? Изчезваш за два дни и после само си се загубил.

— Исках да се поразходя и отидох твърде далеч.

— И затова те нямаше две марсиански нощи ли? Очакваш ли да ти повярвам?

— Липсва ли някой пясъкоход?

— Той е съсипан, мистър Хенес — обади се един от земеделските работници. — Бил е навън в прашната буря.

— Не бъди глупак — сряза го Хенес. — Ако беше така, нямаше сега да седи тук жив.

— Зная — рече земеделският работник, — но я го погледни.

Зачервяванията на кожата по откритите места на врата и раменете на Дейвид трудно можеха да се оспорят.

— Беше ли навън в бурята? — попита Хенес.

— Страхувам се, че да — отвърна Дейвид.

— И как я преодоля?

— Помогна ми един човек, обвит в дим и светлина. Прахът не му вредеше. Нарече се „Космически скитник“.

— Махайте се! — извика ядосано Хенес към хората, които се бяха приближили. — Вървете си гледайте работата! А ти, Джонитъл, докарай тук един пясъкоход.

Мина почти час, преди горещата баня, която Дейвид така силно желаеше, да му бъде позволена. През това време Хенес крачеше нагоре-надолу в канцеларията си и обсипваше Дейвид с въпроси от рода: „Какво ще кажеш за този Космически скитник? Къде го срещна? Какво ти каза?“ Дейвид само клатеше глава и повтаряше: „Излязох на разходка и се загубих. Един човек, наричаш себе си Космически скитник, ме доведе обратно“. Накрая Хенес се отказа да го разпитва повече.

След горещата баня с него се зае докторът на купола. Тялото на Дейвид бе намазано с кремове и инжектирано с подходящи хормони. Не му се размина и приспивателното. Заспа, преди още да бе извадена иглата.

 

 

Събуди се между чистите хладни чаршафи на болничния кът. Зачервяването на кожата му бе значително намаляло. Знаеше, че те щяха отново да се върнат при него, но трябваше да отбива атаките им още малко. Беше сигурен, че почти има отговора на мистерията с отравянията. Нуждаеше се само от една две липсващи брънки и, разбира се, от законно доказателство.

Чу леки стъпки зад главата си. Толкова ли скоро щеше да започне всичко отново? Но това беше само Бенсън. Лицето му бе угрижено, а в ръката си носеше нещо наподобяващо старомоден пистолет.

— Уилямс, буден ли си? — попита тихо той.

— Виждаш, че съм буден — отвърна Дейвид.

— Слушай, Хенес е убеден, че ти си замесен в отравянето с храна — каза той. — Твърди, че си бил някъде навън и разправя смешни истории. Страхувам се, че си в ужасна опасност.

— Ти не вярваш на Хенес, че съм замесен в отравянето, нали?

— Не, не вярвам — прошепна Бенсън, като се наведе над леглото му, — защото мисля, че разказът ти е достоверен. Затова дойдох. Трябва да те разпитвам за въпросното същество. Уилямс, сигурен ли си, че това не е било халюцинация?

— Аз го видях — отвърна Дейвид.

— Как разбра, че е човек? Говореше ли английски?

— То не говореше, но външно приличаше на човек. Мислиш ли, че може да е марсианец?

— О — възкликна Бенсън и се усмихна, — ти си спомняш теорията ми. Да, мисля, че е марсианец. Мисли, човече, мисли! Те вече започват да действуват открито и всеки бит информация може да се окаже жизнено важен. Разполагаме със съвсем малко време.

— Защо? — попита Дейвид като се повдигна на лакът.

— Ти, разбира се, не знаеш какво се случи, докато те нямаше. Уилямс, всички сме отчаяни. Знаеш ли какво е това? — попита той като повдигна подобния на пистолет предмет.

— Виждал съм те с него и преди.

— Това е харпун за взимане на проби, мое изобретение. Взимам го със себе си, когато отивам в хамбарите с храна в града. Той изстрелва малка куха сачма, прикрепена към него с жица. Известно време след изстрелването в челото на сачмата се появява отвор, който позволява кухината й да се напълни със зърно. После сачмата се затваря, аз я изтеглям и изпразвам случайно взетата мостра. Чрез промяна на времето за отваряне на сачмата мострата може да бъде взета от различни дълбочини в хамбара.

— Остроумно — отбеляза Дейвид, — но защо сега го носиш със себе си?

— Защото се питам дали не трябва да го хвърля на боклука. Беше ми единственото оръжие в борбата с отровителите, но не ми донесе нищо добро. Вероятно няма да ми донесе и в бъдеще.

— Кажи ми какво се е случило.

— Всеки член на земеделските синдикати е получил ново писмо. Няма съмнение, че писмата и отравянията са дело на едни и същи хора или по-скоро същества. Те го признават в писмата.

— Какво бе казва в тях?

— Искат пълна капитулация от наша страна. В противен случай отравянията с храна ще се увеличат хиляда пъти. Аз казах на Макиан и Хенес, че ключът към тази мистерия може наистина да е Космическия скитник, но те не ми вярват. Хенес дори подозира, че и аз съм с нея.

— С колко време разполагаме, Бенсън? — попита Дейвид.

— С два дни. Не, това бе вчера. Сега разполагаме само с тридесет и шест часа.

 

 

Тридесет и шест часа!

Дейвид трябваше да действува много бързо. Може би още имаше време. Без да подозира, Бенсън му бе дал липсващата брънка от тази мистерия.

13. Съветът се намесва

Бенсън стоя още десетина минути. Нищо от това, което му каза Дейвид, не подкрепи теорията му, свързваща отравянето с марсианците, и той си отиде много разтревожен.

Дейвид седна в леглото. Дрехите му бяха захвърлени върху един стол в другия край на стаята, а ботушите стояха изправени до него. Опипа вътрешните им джобове, но те бяха празни. Несъмнено дрехите му също бяха претърсвани. Очакваше това, но очевидно ботушите му не бяха претърсени добре. Със затаен дъх пъхна ръката си до дъното на единия и вълна от радост го изпълни, когато почувствува меката, подобна на газова лента марсианска маска. Беше чист късмет, че не я бяха намерили. В бъдеще трябваше да бъде по-внимателен. Дейвид пъхна маската в един от джобовете на ботушите и го закопча. Бяха ги лъснали, докато беше спал. Дрехите му също бяха минали през освежителен душ. Съдържанието на всички джобове се намираше на небрежна купчина под стола. Изглежда нищо не липсваше. Той се съблече и тъкмо притягаше колана на горната си дреха, когато в стаята влезе брадат земеделски работник.

Дейвид вдигна поглед.

— Какво искаш, Зъкис? — попита студено той.

— Къде мислиш, че отиваш, Земни? — вместо отговор на свой ред попита Зъкис. В очите му гореше злоба.

— Никъде, за където да искам разрешение от теб — отвърна Дейвид.

— Имаш грешка, Мистър. Никакво мърдане оттук. Нареждане на Хенес. — При тези думи Зъкис блокира вратата с тялото си. Почака известно време така, след което мазната му физиономия се разцепи в усмивка.

— Ти май промени намерението си, Земни? — попита той.

— Може би — отвърна Дейвид, — но точно сега чакам посетител. Как ще влезе? Ти не си ли стоял на пост?

Зъкис изруга сърдито и излезе, като заключи вратата след себе си. След малко се върна. Носеше поднос с храна.

Дейвид отскочи встрани със свити крака и стъпи върху матрака на леглото. Изненаданият Зъкис изпадна в паника, а Дейвид отскочи от матрака и тежко се сблъска с него. Зикис падна по очи и подносът издрънча на пода. Дейвид стъпи върху ръката му, която бе скрита под подноса. Зъкис нададе агонизиращ вик. Смазаните му пръсти се разтвориха и освободиха бластера, който държаха. Дейвид улови здравата му ръка, която посягаше към втория бластер, и я изви грубо.

— Стой спокойно — предупреди го Дейвид, — иначе ще ти измъкна ръката от рамото.

Зъкис притихна, продължавайки да диша тежко.

— Какво целиш? — попита Дейвид. — Защо бе скрил бластера под подноса?

— За да се защищавам в случай, че ме нападнеш, докато са ми заети ръцете.

— Защо тогава не изпрати някой друг, а ти да го прикриваш?

— Не се сетих — изхленчи Зъкис.

Дейвид увеличи малко натиска върху ръката му и лицето на Зъкис се изкриви от болка.

— Предлагам да ми кажеш истината, Зъкис.

— Аз… аз възнамерявах да те убия.

— А какво щеше да кажеш на Макиан?

— Че си… се опитал да избягаш.

— Идеята твоя ли беше?

— Не, на Хенес. Оправяй се с него. Аз само изпълнявам заповеди.

Дейвид отхлаби хватката и взе двата бластера.

— Ставай!

Зъкис изрева от болка, когато се опита да се повдигне на смазаната лява ръка и почти измъкнатата от рамото дясна.

— Какво мислиш да правиш? Ти няма да убиеш невъоръжен човек, нали?

— А ти не би ли убил?

— Хвърли оръжието, Уилямс — намеси се един нов глас.

В рамката на вратата стоеше Хенес с насочени бластери. Зад него беше Макиан.

Дейвид пусна току-що издърпаните от Зъкис бластери.

— Кажи сега какво се случи.

— Ти знаеш какво — отвърна Дейвид. — Зъкис се опита да ме убие по твое нареждане, а аз не стоях мирно.

— Не, сър… мистър Хенес, не е вярно — ломотеше Зъкис. — Аз му носех обяда, а той скочи върху мен. Ръцете ми бяха заети с подноса и не можах да се защитя.

— Млъкни — рече презрително Хенес. — За това ще поговорим по-късно. А сега донеси малко връзки за превръзване на ръцете към тялото.

Зъкис побърза да излезе.

— Защо връзки, Хенес? — запита тихо Макиан.

— Защото този човек е опасен мошеник. Вие си спомняте, че го доведох, защото изглежда знаеше нещо за отравянето с храна.

— Да, да, разбира се.

— Той ни разказа как по-малката му сестра се била отровила с марсиански конфитюр, спомняте ли си? Аз проверих. Смъртните случаи на отравяне по този начин са по-малко от двеста и петдесет и при нито един от тях не се съобщава за отравяне с марсиански конфитюр на дванадесетгодишно момиче с брат на годините на Уилямс.

— Откога знаеш това, Хенес? — попита Макиан.

— Почти откакто е тук, но исках да разбера намеренията му. Наредих на Грисуълд да го следи…

— Да се опита да ме убие, искаш да кажеш — прекъсна го Дейвид.

— Така ще кажеш, защото си го убил, щом е бил достатъчно глупав да се остави да го заподозреш. — Той се обърна към Макиан. — После успял да се вмъкне под кожата на този слабоумен глупак Бенсън и така да следи нашия прогрес в разследването на отравянията. Като капак на всичко преди три нощи се измъкна от купола, без да каже къде отива. И знаете ли защо? За да докладва на хората, които са го наели и които са зад цялата тази работа. Още повече, че ултиматумът дойде в негово отсъствие.

— А вие къде бяхте? — внезапно попита Дейвид. — Престанахте ли да вървите по петите ми след смъртта на Грисуълд? Ако подозирахте, че съм излязъл с такава цел, защо не изпратихте някой да ме следи? Аз мисля, мистър Макиан, че Хенес не е бил в купола в нощта, когато излязох, и дори едно денонощие след това. Къде бяхте, Хенес?

— Предлагам да го предадем на Съвета — намеси се Макиан и сложи нервно ръка на рамото на Дейвид.

— Какъв е този Съвет? — попита бързо Дейвид.

— Не е твоя работа — изръмжа Хенес.

Междувременно Зъкис се бе върнал с връзките. Те представляваха гъвкави пластмасови въжета, които можеха да бъдат прегънати по произволен начин и замразени в това положение.

Бяха много по-здрави от стоманени белезници.

— Протегни си ръцете! — заповяда Хенес.

Дейвид безмълвно ги протегна. Зъкис уви връзките два пъти около китките му и ги стегна ужасно силно. После изтегли иглата, с което предизвика автоматично пререждане на молекулите, втвърдяващо пластмасата. Друга връзка стегна глезените му.

Дейвид седеше спокойно в леглото. Споменаването на Съвета от Макиан бе за него достатъчно доказателство, че няма да остане дълго вързан.

— Какво представлява този Съвет? — попита отново той.

Не бе необходимо да пита. Отвън се чу вик „Къде е Уилямс?“ и една фигура профуча като снаряд през вратата.

Това бе самият Бигман. Той не обърна внимание на никой друг освен на седящата фигура на Дейвид и заговори:

— Чух, че си минал през прашна буря, едва когато влязох в купола. Горещи Серес! Как стана това? — В този момент забеляза положението на Дейвид. — Кой го е вързал така?

Хенес улови грубо Бигман за яката и го вдигна от пода.

— Аз казах какво ще ти се случи, ако те видя отново тук.

— Пусни ме, невротик такъв! Имам право да съм тук. Ако до секунда и половина не ме пуснеш, ще отговаряш пред Научния Съвет.

— В името на Марс, Хенес, пусни го — рече Макиан.

Хенес го пусна на пода.

— Махай се оттук! — изсъска той.

— За нищо на света! Аз съм акредитиран служител на Съвета и дойдох тук с д-р Силвърс.

Бигман кимна към високия слаб мъж на прага.

— Извинете — рече д-р Силвърс, — но правителството в Международния град на Земята е обявило извънредно положение и отсега нататък всички ферми ще бъдат под контрола на Научния Съвет. Упълномощен съм да поема фермата на Макиан.

След три часа д-р Силвърс се срещна отново с Макиан и Хенес в квартирата на Макиан.

— Искам да прегледам всички документи за продукцията на фермата през последните шест месеца — каза той. — Трябва да видя и вашия д-р Бенсън и се запозная с прогреса му по решаването на проблема с отравянето. Разполагаме с шест седмици.

— Шест седмици! — избухна Хенес. — Искате да кажете един ден!

— Не, сър. Ако не решим този проблем до изтичане на срока на ултиматума, ще бъде спрян целият износ на храна от Марс. При определена дажба обаче запасите ще стигнат за шест седмици — поясни д-р Силвърс.

— Това ще предизвика паника и бунт — възрази Хенес.

— Вярно — съгласи се д-р Силвърс. — Ще бъде много неприятно.

— Вие ще разорите земеделските синдикати! — изрева Макиан.

— Те във всички случаи ще бъдат разорени. Тази вечер възнамерявам да видя д-р Бенсън, а утре на обяд ще имаме конференция. Ако до утре в полунощ нищо не бъде постигнато, забраната ще влезе в сила.

— Защо? — попита Хенес.

— Защото се предполага, че който и да стои зад това безумно криминално престъпление, трябва да е тясно свързан с фермите — отвърна д-р Силвърс.

— А какво стана с Уилямс?

— Разпитах го. Държи на своята история, която признавам, е доста странна. Изпратих го в града, за да продължи разпитът му.

 

 

На една миля от купола на фермата пясъкоходът спря и Дейвид слезе от него с поставен филтър.

— Запомнете! Шлюз №7! — му каза шофьорът. — Там ще има един от нашите хора, който ще ви пусне.

Дейвид се усмихна и кимна. Той видя как пясъкоходът продължи към града. После се обърна и закрачи към купола.

Хората от Съвета, разбира се, си сътрудничаха. Те му помогнаха да напусне открито и се върне тайно, но никой от тях, дори д-р Силвърс, не знаеше причината. Дейвид имаше вече отговора на загадката. Сега му бе нужно доказателството.

14. „Аз съм Космически скитник!“

Хенес влезе в стаята си, замаян от умора и гняв. Беше почти три часа сутринта, а той не бе почивал през последните две нощи. Все пак чувствуваше, че е било необходимо да присъствува на срещата, която този д-р Силвърс от Съвета бе имал с Бенсън. Помисли си за таблетка приспивателно. Тази нощ се нуждаеше от почивка, така необходима му за неговата проницателност на следващия ден, а гневът можеше да задържи съня далеч от очите му. Но не можеше и да рискува, в случай на някакъв решителен обрат на събитията през нощта. Задоволи се само да заключи вратата. После седна с въздишка на леглото, свали ботушите и потърка уморено стъпалата си. Изведнъж се вцепени. Не, това не можеше да бъде! Значи глупавата история на Уилямс беше истина! Не, по-лесно би било да повярва, че съзнанието му си е направило шега.

Мракът в стаята бе нарушен от студена синьобяла светлина. Благодарение на нея той можеше да види човекоподобното същество, което я излъчваше от мястото, където би трябвало да се намира главата му. Тялото му имаше неясни очертания или по-скоро изглеждаше като обвито в дим.

Обектът заговори. Думите му звучаха глухо.

— Аз съм Космически скитник.

Хенес се изправи. Първоначалната му изненада премина и с усилие на волята остана спокоен.

— Какво искате? — попита той.

Космическият скитник не отговори.

Дали това не беше само робот, настроен да произнася някои фрази, се питаше Хенес. Той стоеше близо до бюрото си. Ръката му бавно започна да се движи. Движението й не бе незабележимо, но съществото не му обърна внимание. Хенес постави леко ръка върху бюрото си, имитирайки невинен жест. Робот, марсианец или човек, разсъждаваше Хенес, обектът не можеше да знае тайната на това бюро. Той се бе скрил в стаята и го е очаквал, но не я беше претърсвал. Пръстите на Хенес докоснаха една малка резка в плота. Тя се помръдна леко под нокътя му и един панел се отмести встрани. Хенес бе готов за това и ръката бавно се запромъква към бластера, който движещият се панел бе открил.

Сега, когато държеше оръжието насочено право в сърцето на съществото, Хенес установи, че увереността му се връща. Робот, марсианец или човек, обектът не можеше да противостои на един бластер.

— Кой сте вие? Какво искате? — попита със заплашителен тон Хенес.

— Аз съм Космически скитник! — отвърна бавно обектът.

Устните на Хенес се свиха, когато стреля.

Лъчът се отправи директно към обекта от дим, достигна го и спря на четвърт инч от тялото му. Защитното силово поле абсорбира цялата енергия на лъча и я преобразува в ослепителна светлина. С див вик Хенес закри очите си, но беше твърде късно. След няколко минути, когато посмя да вдигне клепачите си, наранените му очи не можаха нищо да му покажат. Не можа да види как Космическият скитник се размърда пак, претърси джобовете на ботушите му, отключи вратата и се измъкна от стаята, секунди преди тълпата да започне да се събира. Ръцете на Хенес още закриваха очите му, когато ги чу.

— Хванете съществото! То е в стаята! — извика той.

— В стаята няма никой — му отвърнаха половин дузина гласове, а някой добави:

— Все пак мирише като след стрелба с бластер.

— Какво се е случило, Хенес? — попита един твърд и авторитетен глас. Това бе д-р Силвърс.

— Натрапници! — извика Хенес, тресейки се от разочарование и гняв. — Никой ли не го вижда? Какво става с вас? Да не сте… — той не можа да произнесе думата „слепи“.

— Кой беше натрапникът? Можете ли да го опишете?

Хенес безпомощно поклати глава. Как би могъл да обясни? Можеше ли да им разкаже за кошмара от дим, който говореше и срещу който един заряд от бластера можеше да експлодира преждевременно и да нарани само човекът, който го е изстрелял?

Д-р Силвърс се върна в стаята си навъсен и мрачен. Той нямаше вяра в победата. Нямаше вяра в ефикасността на всякакво ембарго. Този млад Дейвид Стар вдъхваше доверие, но историята с Космическия скитник бе лошо разчетена. Само засилваше подозрението на хора като Хенес. Щастие за младока беше, че той, Силвърс, бе пристигнал навреме.

Д-р Силвърс спря. Странно, през вратата на стаята, която в бързината беше оставил леко открехната, не се процеждаше никаква светлина. А си спомняше добре, че преди да излезе, не беше загасил лампата.

В стаята не се чуваше шум. Извади бластера, бутна вратата и пристъпи към мястото, където знаеше, че се намира ключът.

Една ръка запуши устата му, а гласът в ухото му беше познат.

— Д-р Силвърс, всичко е наред. Исках само да ви предпазя, да не извикате от изненада и да ме издадете.

Ръката се отдръпна.

— Стар, ти ли си?

— Да. Затворете вратата. Мисля, че докато трае търсенето, вашата стая ще бъде най-доброто скривалище. Впрочем, каза ли Хенес какво се е случило?

— Не, нищо реално. Вие замесен ли сте в тази работа?

— В известен смисъл, да — отвърна Дейвид, като се усмихна в тъмнината. — Хенес бе посетен от Космическия скитник.

— Какво говориш? — въпреки волята си повиши тон старият учен. — Не ми е до шеги.

— Не се шегувам. Космическият скитник съществува.

— Няма полза от това. Историята е впечатлила Хенес, а аз заслужавам истината.

— Сигурен съм, че го е впечатлила, а вие ще имате истината утре, когато излезе наяве. Космическият скитник наистина съществува и в него е голямата ни надежда. Играта, която играем, е деликатна и макар да зная кой стои зад отравянето, всичко може да се окаже безполезно. Тук не става дума за един-двама престъпници, опитващи се да спечелят няколко милиона чрез изнудване, а по-скоро за добре организирана група, имаща намерение да установи контрол над цялата Слънчева система. Дори да заловим шефа им, отравянето може да продължи, ако не научим подробности за заговора, за да можем да го предотвратим.

— Какъв тогава е твоя план?

— На теория — отвърна Дейвид — аз зная кой е отровителят и как е било извършено отравянето, но за да не срещна категоричния му отказ, се нуждая от някои веществени доказателства. Трябва да ги имам, преди да е преминала вечерта. Но дори тогава, за да получим необходимата информация, трябва да сломим духа му. Трябва да използуваме Космическия скитник.

— Отново Космическият скитник. Той ви е омагьосал. Ако това не е ваш трик, на който аз трябва да съм жертва, кажете ми кой е той и откъде знаете, че не ви мами.

— Не мога да ви кажа нищо, освен че му вярвам като на себе си, и ще поема пълната отговорност за него. Вие, д-р Силвърс, трябва да направите, както ви казвам. В противен случай ще трябва да продължим без вас. Играта е толкова важна, че дори вие не можете да ми попречите.

— Какво искате да направя? — попита д-р Силвърс.

— Утре на обяд ще се срещнете с Макиан, Хенес и Бенсън. Вземете Бигман с вас като лична охрана. Той е дребен, но е бърз и безстрашен. Наредете централната сграда да се охранява от хора на Съвета и ги въоръжете с многократно действуващи бластери. Сега запомнете следното: между дванадесет и петнадесет и дванадесет и тридесет оставете задния вход без охрана и наблюдение. Аз ще гарантирам безопасността му. Каквото и да се случи после, не показвайте, че сте изненадан.

— Вие ще бъдете ли на срещата?

— Не. Присъствието ми няма да е необходимо.

— Тогава?

— Ще ви посети Космическият скитник. Той знае всичко, което знам и аз, и от него обвинението ще бъде по-потресаващо за престъпника.

— Мислите ли, че ще успеем?

— Откъде да знам? Мога само да се надявам.

Отново настъпи дълго мълчание. Д-р Силвърс почувствува слабо течение, също като че ли някой бе отворил вратата. Той щракна електрическия ключ. Стаята плувна в светлина и той откри, че е сам.

15. Космическият скитник се намесва

Дейвид Стар действуваше по възможния най-бърз начин. Светлината от фенерчето му подскачаше ту тук, ту там. Това, което търсеше, можеше да не е в стаята. След като успешно бе получил ключа от тази стая, щеше бъде жалко, ако не го намереше. Хенес нямаше да се възстанови бързо. Дейвид се усмихна. Самият той не бе по-малко изненадан от него. Думите му „Аз съм Космически скитник“ бяха първите, които бе изговорил през щита силово поле, откакто напусна марсианските пещери. Приглушеността и дълбочината на гласа му бяха съвсем неочаквани. Вероятно щитът забавяше въздушните молекули, макар да ги пропускаше. Интерференцията естествено бе изкривила звуковите вълни.

Дейвид не съжаляваше. Гласът му в този си вид можеше да бъде полезен. Щитът бе реагирал добре на излъчването от бластера и в края на краищата ефектът върху него беше нищожен в сравнение с ефекта върху Хенес.

Методично, дори когато умореното му съзнание прехвърляше тези неща, той проверяваше съдържанието на полиците.

Светлинният лъч се задържа на едно място за миг и Дейвид се пресегна през другите дреболии, за да вземе един малък метален предмет. Сърцето му подскочи. Той имаше в ръцете си последното доказателство на всичките му предположения, почиващи на логиката. Сега тя бе подплатена с нещо материално.

Сложи предмета в джоба на ботуша си при маската, после излезе и заключи след себе си. Куполът над главата му бе започнал видимо да посивява. Скоро денят щеше да започне. Последният ден за отровителите или за земната цивилизация. Междувременно, той щеше да има време да поспи.

 

 

Под купола на фермата цареше ледено спокойствие. Малко от земеделските работници се досещаха какво става. Някои шепнеха, че Макиан бил хванат в сериозни финансови нарушения, но никой не вярваше. Не беше логично. Само заради това ли бяха изпратили цяла армия?

Униформени мъже със сурови лица обикаляха Централната сграда, стиснали в ръцете си многократно действуващи бластери, а на покрива й бяха инсталирани две оръдия. На всички земеделски работници, освен нужните за поддържане на специалните съоръжения, бе заповядано да останат в помещенията си.

Точно в дванадесет часа и петнадесет минути патрулиращите пред задния вход на сградата се отдръпнаха настрана, оставяйки този район без охрана. В дванадесет и тридесет те се върнаха и заеха местата си пред входа. После един от артилеристите заяви, че е видял в този интервал някой да влиза в сградата. Той призна, че го е видял само за миг и описанието му не беше много смислено. Твърдеше, че това бил мъж, обвит в пламъци.

Тогава никой не му повярва.

 

 

Д-р Силвърс не знаеше как да започне заседанието. Той огледа четиримата около масата.

Хенес беше с черни очила. По едно време ги свали. Очите му бяха кръвясали, а погледът гневен.

Бенсън беше спокоен и нещастен. Предишната нощ д-р Силвърс бе прекарал няколко часа с него. Бенсън бе говорил за истинските марсианци като за причинители на отравянията, но Силвърс знаеше, че е по-добре да не взима разказа му на сериозно.

Единствено Бигман беше щастлив. Той се бе облегнал назад, очевидно поласкан от факта, че е на една маса с важни личности.

Силвърс беше притеглил до масата и един допълнителен стол. Никой обаче не коментира този факт.

В дванадесет и петнадесет д-р Силвърс бавно се изправи. Никой не продума. Бигман бутна стола си и той се прекатури с трясък назад. Хенес се вкопчи в масата, а Бенсън се огледа и изхленчи. Само Макиан остана неподвижен.

— Аз съм Космически скитник! — обяви фигурата на прага и влезе в стаята.

Той седна на свободния стол и постави обвитите си в дим ръце върху масата.

— Дойдох да разговарям с престъпниците — каза Космическият скитник.

— Искате да кажете с нощните крадци ли? — попита жлъчно Хенес и посегна към тъмните си очила, но не ги махна.

— Истина е, че съм нощен крадец — отвърна Космическият скитник. — Ето ключовете ви. Повече не ми трябват.

Връзката метални пръчици прелетя през масата към Хенес, но той не ги взе.

— Нощната кражба — продължи Космическият скитник — бе извършена, за да бъде предотвратено едно по-голямо престъпление, това на доверения бригадир, който периодично прекарва нощите си в Уинград в самостоятелно търсене на отровители.

— Хей, Хенес — извика Бигман и малкото му лице светна от радост, — звучи, като че ли си бил проследен!

— Какво престъпно има в това? — попита Хенес, който виждаше и чуваше само призрака срещу него.

— Престъпление е нееднократното пътуване навън в посока на астероидите — отвърна Космическият скитник.

— Защо? За какво?

— Ултиматумът на отровителите не е ли дошъл от астероидите?

— Обвинявате ме, че стоя зад отравянето с храна ли? Отказвам да приема обвинението. Вашият маскарад няма да ме принуди да призная едно лъжливо твърдение.

— Къде бяхте двете нощи, преди да бъде получен последният ултиматум?

— Няма да отговоря. Отхвърлям правото ви да ме разпитвате.

— Тогава ще отговоря на въпроса вместо вас. Механизмът на огромното обединение по отравянето се намира на Астероидите, където са се събрали остатъците от пиратските банди, а мозъкът му е на територията на макианската ферма.

Тук Макиан се изправи и се опита да каже нещо, но Космическият скитник му махна с ръка да седне и продължи.

— Вие, Хенес, сте междинно звено.

Сега Хенес махна очилата си. Пълничкото му загладено лице, обезобразено от зачервените му очи, имаше сурово изражение.

— Космически скитнико, вие ме отегчавате — каза Хенес. — Това заседание, доколкото разбрах, имаше за цел да дискутира средствата за борба с отровителите. Ако то се е превърнало във форум за глупави обвинения от един актьор, аз напускам.

Д-р Силвърс се пресегна през Бигман и го улови за китката.

— Моля ви останете, Хенес. Никой няма да ви съди без достатъчно доказателство.

Хенес блъсна ръката на Силвърс и стана от стола.

— С удоволствие бих те видял застрелян, Хенес — каза спокойно Бигман, — защото точно това ще се случи, ако излезеш от вратата.

— Бигман е прав — намеси се Силвърс. — Отвън има въоръжени хора с инструкция да не позволяват на никого да напуска сградата без моя заповед.

Юмруците на Хенес се свиха и отпуснаха.

— Няма да помогна повече нито с дума на тази незаконна процедура. Всички сте свидетели, че съм задържан насила — рече той и седна.

— И все пак Хенес е междинно звено — започна Космическият скитник. — Той е твърде голям подлец, за да бъде истинският подлец.

— Вие си противоречите — обади се тихо Бенсън.

— Само привидно. Човек може да научи много за един престъпник по естеството на извършеното от него престъпление. Първо, налице е факта, че досега са умрели сравнително малко хора. Вероятно престъпниците биха могли да получат каквото искат по-бързо чрез всеобщи отравяния, вместо само със заплаха за шест месеца, през което време рискуват да бъдат заловени и нищо да не спечелят. Какво означава това? Изглежда че шефът се колебае да убива. Това определено не е в характера на Хенес. От Уилямс знам, че след пристигането му във фермата Хенес неколкократно се е опитвал да уреди убийството му.

— Лъжа! — извика Хенес, който бе забравил за решението си.

— Така че Хенес не би се поколебал да убива — продължи Космическият скитник, без да му обръща внимание. — Ние би трябвало да открием някой с по-мек характер. Все пак, какво би принудило една в основата си благородна личност да убива хора, които никога не е виждал и които нищо лошо не са му сторили? Вероятно е налице силно желание за богатство и власт, което надделява над благородството му. Какво е предизвикало това желание? Вероятно разочарование от живота, което го е довело до болезнена омраза към човечеството като цяло, до желание да покаже на тези, които го презират, колко велик човек е.

Сега всички гледаха съсредоточено Космическия скитник.

— Веднага след пристигането му във фермата — продължи Космическият скитник, — Уилямс бива заподозрян като шпионин. Лесно доказват, че историята с отравянето на сестра му е невярна. Хенес е за открито убийство, но шефът със своя по-мек характер се опитва да неутрализира Уилямс, представяйки му се като приятел и враждебно настроен към Хенес. Той е с комплекс за малоценност, получен от живот, пълен с разочарования. Той е различен от другите, по-дребен…

Последва бързо движение. Бе блъснат стол и една фигура отстъпи с бластер в ръка.

— За бога, Бигман! — извика Бенсън, изправяйки се на крака.

— Но… но — заекна д-р Силвърс, — аз трябваше да го взема като охрана! Той е въоръжен!

За момент Бигман остана с бластер, готов за действие, оглеждайки присъствуващите с малките си очи.

16. Решението

— Не правете прибързани заключения — каза твърдо Бигман. — Звучи като че ли Космическият скитник описва мен, но той още не е произнесъл името ми.

Никой не проговори.

Бигман внезапно подхвърли бластера, улови го за дулото и го плъзна по масата към Космическия скитник.

— Аз казах, че не съм този човек и ето оръжието ми за доказателство.

Обвитите в дим пръсти на Космическия скитник посегнаха към бластера.

— Аз също не съм казал, че вие сте човекът — рече той и плъзна оръжието обратно към Бигман.

Бигман го грабна, мушна го обратно в кобура и седна.

— Бигман не би могъл да бъде човекът по много причини — продължи Космическият скитник. — Първо, враждата между него и Хенес се е породила много преди Уилямс да се появи на сцената. Шефът, който и да е той, трябва изцяло да контролира тактиката на бандата. Това може да стане само, ако направи така, че другите да не могат да продължат без него. Как? Чрез контролиране производството на отрова и метода на отравяне. Бигман със сигурност не може да направи нито едното, нито другото.

— Откъде знаете? — попита д-р Силвърс.

— Бигман няма нито лаборатория, нито опит в ботаниката или бактериологията. Той няма достъп до хамбарите с храна в Уинград-сити. Всичко това, обаче, приляга на Бенсън.

— Опитвате се да ме изпитвате, както преди малко Бигман ли? — потейки се извика агрономът.

— Аз не съм изпитвал Бигман — отвърна Космическият скитник — и никога не съм го обвинявал. Аз обвинявам вас, Бенсън. Вие сте мозъкът и ръководителят на тръста за отравяне с храна.

— Вие сте луд!

— Ни най-малко. Съвсем нормален съм. Уилямс първи ви заподозря и предаде подозрението си на мен.

— Той няма основание да ме подозира. Аз бях съвършено откровен с него.

— Прекалено откровен. Вие допуснахте грешка, като му казахте, че според вас източник на отровата са марсиански бактерии. Като агроном, вие отлично знаете, че това е невъзможно. По природа марсианският живот не е на протеинова основа и може да се храни със земни растения не по-добре, отколкото с камъни. Вие умишлено сте излъгали, което е главната причина да бъдете заподозрян. Тази лъжа е накарала Уилямс да се запита, дали вие самият не сте направили екстракт от марсианска бактерия. Екстрактът би бил отровен. Не мислите ли така?

— Но как бих могъл да разпространявам отровата? — извика Бенсън.

— Вие имахте достъп до доставките от фермата на Макиан. Сред първите няколко отравяния сте успели да уредите мостри да се вземат от хамбарите с хранителни запаси в града. Вие сте разказали на Уилямс как ползувате за тази цел един уред, подобен на харпун, който сам сте изобретил.

— Но какво лошо има в това?

— Много. Последната нощ аз взех ключовете от Хенес, за да проникна във вашата лаборатория. Там намерих този малък метален предмет. — Той го показа на светлината.

— За какво служи той, Космически скитнико? — попита д-р Силвърс.

— С този уред Бенсън е взимал пробите. Вижте как действува.

Космическият скитник нагласи една малка заоблена дръжка в единия край на предмета.

— Когато се стреля — каза той, — за безопасност харпунът се държи за тази дръжка. Сега гледайте.

Чу се слабо бръмчене, което след пет секунди спря и предният край на изпробвача зейна отворен. Остана така една секунда и после се затвори.

— По този начин работи! — извика Бенсън. — Никога не съм го крил.

— Да, не сте — рече строго Космическият скитник.

— Но какво нередно има в изпробвача? — запита Бенсън.

— Нека пак ви покажа действието му. Д-р Силвърс, наблюдавайте страната на изпробвача, която е към вас.

Изпробвачът беше нагласен още веднъж и още веднъж малката уста зейна отворена. Този път, наблюдавайки посочената страна, те видяха как една малка плочка се отмести и разкри плитка вдлъбнатина, намазана с клей.

— Тук можете да видите какво става — рече Космическият скитник. — Всеки път, когато Бенсън взема проба, няколко зърна жито, част от плод или лист от салата са били намазвани с този безцветен клей, който представлява отровен екстракт от марсианска бактерия. Без съмнение отровата запазва свойствата си и в приготвената храна — в самун хляб, буркан конфитюр или консерва с бебешка храна. Хитър и дяволски трик!

— Това е лъжа! Чиста лъжа! — удряше по масата Бенсън.

— Бигман — рече Космическият скитник, — запушете устата на този човек и не му позволявайте да се движи.

— Но вие отправяте обвинение — запротестира д-р Силвърс — и трябва да позволите на човека да се защищава.

— Няма време — отвърна Космическият скитник, — а доказателството което ще представя след малко, ще задоволи дори и вас.

Бигман запуши устата на Бенсън с носната си кърпа. Бенсън отначало се съпротивляваше, но когато Бигман го удари с дръжката на бластера си по главата, притихна.

— Следващият път — закани се Бигман, — ударът ще бъде още по-силен.

Космическият скитник стана.

— Когато говорех за човек с комплекс за малоценност, вие всички заподозряхте Бигман, защото е дребен. Човек може да бъде дребен и в много други отношения. Бигман компенсира ръста си с воюване и твърдо отстояване на собственото си мнение. Затова хората тук го уважават. Бенсън обаче, живеейки на Марс сред хора на действието, открива, че е презиран като „университетски фермер“ и гледан високомерно от хора, които счита за по-малоценни от него. Той компенсира това с убийство по най-подъл начин и това го прави друг, по-лош вид дребен човек.

Бенсън е душевно болен. Да се изтръгне признание от него е трудно, но и Хенес би могъл да ни информира: за бъдещите действия на отровителите и точното им местоположение на Астероидите, къде се съхраняват запасите от отрова и още много други неща.

— Не мога и няма да ви кажа нищо — изръмжа Хенес. — Ако веднага ни убиете с Бенсън, нещата ще продължат да се развиват така, както ако сме живи.

— А ще говорите ли, ако гарантираме личната ви безопасност? — попита Космическият скитник.

— Кой би повярвал на гаранциите ви? — попита на свой ред Хенес. — Аз съм невинен. Нашата смърт няма да ви донесе нищо добро.

— Вие съзнавате, че ако откажете да говорите, могат да умрат милиони мъже, жени и деца.

Хенес сви рамене.

— Много добре. Аз научих някои неща относно действието на откритата от Бенсън марсианска отрова — продължи Космическият скитник. — Попаднала веднъж в стомаха, тя се абсорбира много бързо, нервите към гръдните мускули се парализират и жертвата не може да диша. Задушаването продължава малко повече от пет минути. — Докато говореше, Космическият скитник извади от джоба си малка стъклена топчица, отвори изпробвача и я прекара по лепкавата повърхност. — Ако обаче отровата се постави между устните, работата би била друга. Тя би се абсорбирала много по-бавно. Мистър Макиан — внезапно се обърна към него Космическият скитник, — този човек ви е предал, използувайки фермата ви за организиране отравянето на хора и ликвидирането на земеделските синдикати. Вържете му ръцете. — И Космическият скитник хвърли една връзка върху масата.

Макиан с вик на дълго сдържана ярост се нахвърли върху Хенес, който напразно се съпротивляваше. Когато се отдръпна, Хенес бе здраво привързан към стола си.

— След като проговориш — рече, дишайки тежко Макиан, — ще имам удоволствието да те унищожа със собствените си десет пръста.

Космическият скитник се приближи бавно към Хенес, държейки с два пръста намазаното стъклено топче. Той улови здраво долната му устна и пусна топчето между нея и зъбите му. На другия край на масата Бенсън се гърчеше отчаяно. Бигман го ритна да стои мирно.

— Мисля, че ще са необходими около десет минути преди устната лигавица да абсорбира достатъчно отрова, за да се получи забележим ефект — рече Космическият скитник. — Ако се съгласите да говорите, ще махнем топчето и ще ви позволим да си изплакнете устата. В противен случай отровата ще започне бавно да дава резултат. Дишането ви ще става все по-трудно и по-болезнено и накрая, след около един час, вие ще умрете от много бавно задушаване. Така обаче няма да постигнете нищо, защото демонстрацията ще бъде много поучителна за Бенсън и ние ще продължим да извличаме истината от него.

Капчици пот покриха слепоочията на Хенес. Той издаде няколко гърлени звука от уплаха.

Космическият скитник чакаше търпеливо.

— Ще говоря! — извика Хенес. — Махнете това!

Думите бяха изфъфлени през изкривените му устни, но значението им и ужасът, изписан по лицето му, бяха достатъчно ясни.

— Отлично! А вие, д-р Силвърс, ще е добре да си водите бележки.

 

 

Изминаха три дни преди д-р Силвърс да срещна отново Дейвид Стар. В този интервал от време той бе спал малко и бе уморен, но поздрави радостно Дейвид. Бигман, който не се бе отделял от д-р Силвърс през този период, бе както винаги експанзивен в поздрава си.

— Вашият метод подействува невероятно добре — каза Силвърс. — Сигурно вече сте научили.

— Зная — усмихна се Дейвид. — Космическият скитник ми разказа всичко.

— Значи след това си го виждал.

— Само за няколко секунди.

— Той изчезна веднага след като приключихме. Споменах го в доклада, разбира се, но това ме накара да се чувствувам глупаво. Във всеки случай Бигман и старият Макиан са ми свидетели.

— И аз — добави Дейвид.

— Да, разбира се. Ние открихме местонахождението на складираната отрова и очистихме Астероидите. Две дузини хора ще бъдат осъдени на доживотен затвор, а работата на Бенсън наистина ще бъде от полза. Вероятно цяла нова серия антибиотици ще бъде крайния резултат от опитите да се подчини Земята чрез отравяния. Ако бедният глупак имаше за цел научно издигане, би завършил живота си като велик човек. Спряхме го благодарение на признанието на Хенес.

— То е било внимателно планирано от Космическия скитник още предишната нощ.

— О, съмнявам се дали някой би могъл да противостои на опасността от отравяне, но какво щеше да стане, ако Хенес беше наистина невинен? Космическият скитник пое голям риск.

— В действителност, не. Допускате ли, че Бенсън би оставил своя изпробвач в лабораторията намазан с отрова?

— А отровата върху топчето?

— Това беше обикновен обезвкусен желатин. Бенсън би се досетил, затова Космическият скитник не се е опитал да изтръгне признанието от него. За да предотврати предупреждението, той му е запушил устата. Хенес може би също би се досетил, ако не беше изпаднал в паника.

Д-р Силвърс се извини и отиде да си легне.

— Какво ще правиш сега, Бигман? — попита Дейвид.

— Д-р Силвърс ми предложи постоянна служба към Съвета, но аз нямам намерение да приема.

— Защо?

— Защото мисля да дойда с теб, мистър Стар, където и да отидеш.

— Аз отивам на Земята — каза Дейвид.

Бяха сами, но все пак Бигман погледна внимателно през рамо, преди да продължи.

— Струва ми се, че ще отидеш на много места освен на Земята, Космически скитнико.

— Какво?

— Познах те веднага, щом влезе обвит в светлина и дим. Затова не взех на сериозно думите ти, когато изглеждаше, че ме обвиняваш като отровител — каза Бигман и широко се усмихна.

— Знаеш ли за какво говориш?

— Разбира се. Не можех да видя лицето ти или подробности от твоя костюм, но ти носеше ботуши до бедрата и височината и конструкцията на Скитника бяха същите, както твоите.

— Съвпадение.

— Може би. Не можах да видя модела на ботушите, но разбрах някои неща за тях, например цвета им. Ти си единственият земеделски работник, за който някога съм чул, че е пожелал да носи ботуши в бяло и черно.

Дейвид Стар отметна глава назад и се засмя.

— Ти спечели — каза той. — Наистина ли желаеш да присъединиш силата си към моята?

— Бих се гордял с това — отвърна Бигман.

— Тогава винаги ще бъдем заедно — каза Дейвид, — където и да отидем.