Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coma, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Робин Кук. Кома

Американска. Първо издание

ИК „Народна култура“, София, 1992

Редактор: Здравка Славянова

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Стефка Добрева

ISBN: 954-040-001-5

История

  1. — Добавяне

Сряда, 25 февруари, 13:30 ч.

В един и половина следобед Белоус вече беше изкарал пълен работен ден според общоприетите норми. Не чувстваше физическа умора, защото бе свикнал с ежедневната си програма, ала нервите си усещаше изопнати до крайност. Денят бе започнал добре: когато се събуди, Сюзан бе до него в леглото. Беше прекарал чудесна вечер с нея, макар да се съмняваше, че е възможно връзката им да продължи. Сюзан твърде малко приличаше на момичетата, с които бе свикнал да се отморява, а и не притежаваше тяхната глуповата наивност. Остана приятно изненадан, че въпреки опасенията му стигнаха до близост съвсем естествено, макар преживяването да бе лишено от агресивността, която обикновено приемаше за нормална. Сюзан и страстта, която тя събуди у него, го хвърляха в недоумение.

Мисълта, че я остави да спи в леглото му, го изпълни с приятно усещане, караше го да се чувства истински мъж. Ако Сюзан бе станала и излязла заедно с него, щеше да го лиши от чувството, че се жертва, а това бе важно за Белоус, тъй като подхранваше самочувствието му.

Дотук обаче свършваха приятните неща от деня. За негов ужас Старк се появи внезапно на първата визитация, и то в очевидно заядливо настроение. Без заобикалки го попита какво е направил на привлекателната студентка, която бе на обучение при него, че й е така трудно да идва навреме за визитация. Белоус настръхна, осъзнал, че Старк дори не си дава сметка колко е близо до истината. Та нали Сюзан все още спеше в леглото му.

Въпросът на Старк предизвика иронични усмивки и хапливи намеци. Белоус усети как лицето му пламва. Същевременно у него се събуди желание за съпротива.

Но преди да успее да отвори уста, завеждащият хирургия се впусна в пространна тирада относно присъствието, показателно за интереса към работата, за доброто представяне и удовлетворението. С две думи, даде да се разбере, че от тук нататък всяко отсъствие на Сюзан ще бъде за сметка на Белоус. Негова работа било как ще накара поверените му студенти да полагат нужното старание.

По време на същинската визитация Старк, както винаги, се държа предизвикателно, особено с Белоус. Почти пред всеки болен му задаваше някакъв труден въпрос, а отговора посрещаше с гневно негодувание. Дори някои от колегите специализанти разбраха, че нарочно се заяжда, и се опитаха да се намесят, като отговаряха на въпросите, явно отправяни към Белоус.

В края на визитацията Старк го извика встрани, за да го смъмри, че се представя под възможностите си, а и не оправдава очакванията на отделението. Най-сетне изплю камъчето: попита какво обяснение ще предложи Белоус за лекарствата, намерени в шкафче 338.

Белоус отрече да има нещо общо с цялата работа, знаеше само това, което Чандлър му бе споменал. Обясни, че е използвал шкафче 338 за около седмица, преди да му дадат сегашното за постоянно. Старк настоя нещата да се изяснят час по-скоро.

Фактът, че свързват името му с тази нелепа история, бе страшно неприятен за Белоус. Бездруго бе склонен към преувеличение и преживяваше всичко твърде драматично. Склонността му към професионална параноя се засили неимоверно и до обед тревогата му, вместо да се разсее, нарасна още повече.

За деня имаше две назначени операции и пусна студентите в операционната зала. При първата му асистираха Голдбърг и Феъруедър, но участието им се сведе до измиването на ръцете. При втория случай асистенти бяха Карпен и Найлс. Белоус се държа много внимателно, насърчи Найлс и положителният резултат бе налице: никакви припадъци, никакви сцени. Всъщност Найлс се оказа най-сръчният от студентите и Марк му позволи да направи кожния шев.

 

 

По време на обеда Белоус успя да издебне Чандлър и да го поразпита. Главният специализант му повтори това, което вече му бе известно, а именно, че случаят с лекарствата е вбесил Старк.

— Цялата тази проклетия е просто нелепост! — избухна Белоус. — Не е ли разпитал Уолтърс, та да престане да се заяжда с мен?

— Дори и аз не съм говорил с Уолтърс — рече Чандлър. — Проверих в операционната, но днес не се е появявал. Никой не го е виждал.

— Какво говориш? — учуди се Белоус. — Та Уолтърс не е отсъствал нито ден от четвърт век.

— Какво мога да ти кажа? Няма го, и толкоз.

Тази информация накара Белоус сам да издири виновника. Оказа се, че Уолтърс няма телефон. Успя да получи само адрес: Роксбъри, Стюарт стрийт 1833.

Към един и половина Белоус вече беше пред истерия. Обади се отново в операционното отделение, откъдето потвърдиха, че Уолтърс още не се е появил, и тогава той реши, че няма друг изход и ще трябва да го посети. Това бе единственият начин да разсее подозренията, насочени към него. Решението не беше чак толкова трудноизпълнимо, макар че бе твърде необичайно за Белоус да напуска болницата по обед. Но той имаше тревожното чувство, че през последните четирийсет и осем часа неговото така желано и обещаващо място в Мемориалната болница е в опасност. Имаше два проблема: първия, с лекарствата, щеше лесно да разреши, защото знаеше, че не е замесен и остана само да го докаже; виж, проблемът със Сюзан и нейния тъй наречен „проект“ бе нещо съвсем друго.

Белоус успя да прехвърли студентите си на д-р Лари Биърд, внук на дарителя, чието име носеше болничното крило. Закачи предавател на колана си, предупреди телефонистите и се уговори с един колега специализант да го прикрива за час. Измъкна се от болницата в 13:37 ч. и махна на едно такси.

— Стюарт стрийт, в Роксбъри? Там ли отивате? — Шофьорът го погледна въпросително и презрително сви устни.

— Номер 1833 — добави Белоус.

— Е, вие плащате.

Грозните купчини мръсен сняг, от които се вдигаше пара, правеха гледката особено потискаща. Дъждът не отслабваше. По пътя не се мяркаше жива душа. Безлюдните улици напомняха опустелите градове на маите. Сякаш се бе задал краят на света и хората бяха решили да залостят завинаги вратите на домовете си.

Навлязоха в Роксбъри и картината стана още по-грозна. Пътят минаваше покрай полуразрушени складове, а после през порутени бедняшки жилища. Атмосферата ставаше още по-отблъскваща заради студа, непрестанния дъжд и топящия се сняг. Всичко това го потискаше все повече и повече. Най-накрая таксито спря и Белоус зърна табелката Стюарт стрийт. В същото време дясното предно колело хлътна в канавката, пълна с вода, и предната броня се удари в разбития паваж. Шофьорът изруга и завъртя волана, за да не хлътне и задното колело. От маневрата колата се тресна и подскочи. Белоус си удари главата в тавана.

— Съжалявам, но вие пожелахте да дойдем тук.

Разтривайки с ръка удареното място, Белоус не изпускаше номерата: 1831, после 1833. Бързо плати, излезе и затръшна вратата. Таксито рязко потегли, като избягваше дупките, и зави в първата отворена улица. Като видя с каква скорост се скри от погледа му, Белоус съжали, че не накара шофьора да почака. Огледа се, благодарен, че поне дъждът е спрял. На мрачната улица нямаше паркирани коли, само няколко изтърбушени автомобилни купета, лишени от всичко, което би могло да има някаква, макар и съмнителна стойност. Не се виждаше жив човек. Повечето прозорци на 1833 бяха заковани с дъски. Съседните къщи също изглеждаха запустели. Малкото непокрити стъкла бяха изпотрошени.

Разкъсан надпис на предната врата с дата от 1971 година гласеше, че сградата е конфискувана в полза на общинския жилищен фонд. Още един бостънски проект, който напълно се бе провалил.

Белоус поспря озадачен. Уолтърс нямаше телефон, а това, изглежда, бе лъжлив адрес. Като си спомни как изглеждаше Уолтърс, не му се стори чак толкова чудно. Подтикван от любопитство, той изкачи стълбите, за да прочете надписа на властите по жилищно настаняване. Имаше и друг, по-малък, на който пишеше „Забранено влизането“; полицията напомняше, че държи къщата под наблюдение.

Някога входната врата сигурно бе привличала погледите на минувачите с големия си овален прозорец от цветно стъкло. Сега то беше счупено и върху отвора бяха заковани както дойде няколко нерендосани дъски. На халките висеше голям железен катинар, но металната пластинка на едната от тях стърчеше без винтове.

Вратата лесно поддаде и застърга по натрошените стъкла. Белоус огледа пустата улица и престъпи прага. Вратата хлопна и затули оскъдната дневна светлина. Белоус изчака очите му да привикнат с полумрака.

Преддверието, в което се озова, беше разбито. Точно пред него започваха стълбите към горния етаж. Перилата бяха съборени и нацепени като за подпалки. Раздраните тапети висяха на ленти. Мръсен сняг покриваше тук-там отломките по пода и коридора към задната част на постройката. Точно пред себе си Белоус видя няколко стъпки. Като ги разгледа по-внимателно, разбра, че са поне от двама души. Едните бяха огромни, много по-големи от неговите. Но по-интересното беше, че следите изглеждаха пресни.

Той чу шум от приближаваща се по улицата кола и се изправи. Понеже съзнаваше, че е влязъл в забранено място, приближи до един от закованите прозорци в някогашната гостна и надникна, да види дали колата ще спре. Тя отмина.

Тогава той изкачи стълбите и огледа горния етаж. Там имаше само няколко разнебитени матрака. Във въздуха се носеше тежка миризма на мухъл. Мазилката на тавана в предната стая се беше изронила и посипала по пода. Във всяка стая имаше камина, напластена с мръсотия, и прашни паяжини, които висяха от тавана.

Белоус погледна нагоре по стълбището за третия етаж, но реши да не се качва. Върна се обратно и тъкмо когато се готвеше да излезе, чу някакъв шум. Приличаше на глухо тупване откъм задната част на къщата.

Той се поколеба. Усети как пулсът му се ускори. Искаше да се махне оттук. Нещо в тази къща го притесняваше. Но шумът се повтори и той се върна към дъното на сградата. Коридорът вдясно водеше към някогашната столова. Инсталацията за газовото осветление все още висеше насред тавана. Белоус прекоси столовата и се озова в това, което беше останало от кухнята. Само голи тръби стърчаха от пода. Всички задни прозорци бяха заковани като тези на фасадата.

След няколко предпазливи крачки Белоус замръзна. Доловил бе някакво движение. Сърцето му лудо заби и ударите му отекваха в гръдния му кош. Движението беше дошло откъм обемистите кашони вляво.

След като се посъвзе от внезапната си уплаха, Белоус предпазливо се приближи до тях и ги разбута с крак. За негов ужас няколко едри плъха изприпкаха от своето убежище и изчезнаха в столовата.

Белоус се изненада от своята нервност. Винаги се беше смятал за спокоен човек, който не може лесно да се развълнува. А плъховете го накараха да изпита парализиращ страх и му бяха нужни няколко минути, за да се успокои. Той ритна картонените кутии, за да се убеди, че се владее, и тъкмо се канеше да се върне в гостната, когато забеляза още една стъпка в праха сред боклуците. Като сравни своите следи с току-що откритата, Белоус осъзна, че странната следа е сравнително отскоро. Точно зад кутиите имаше друга врата, леко открехната. Стъпката сочеше в тази посока.

Той се приближи и бавно отвори вратата. В тъмнината различи стъпалата, които водеха надолу, вероятно към мазето. Белоус посегна към горния джоб на бялата си престилка и извади малко фенерче. Включи го, но слабият лъч успяваше да проникне едва на около метър и половина — два.

Всяка капка разум, който притежаваше, го подканяше да напусне къщата. Но вместо да стори това, той тръгна надолу по стълбите, от една страна, да докаже на себе си, че не се бои, а от друга, за да разбере какво има там. Но всъщност го беше страх. Въображението му работеше бързо и му напомни колко лесно се влияе от филмите на ужаса. Пред очите му преминаха кадри от филма „Психо“.

Белоус слизаше стъпало след стъпало, а лъчът на фенерчето се движеше пред него, докато попадна на някаква затворена врата. Той я огледа и после опита бравата. Вратата се отвори съвсем лесно.

Беше очаквал, че ще има някакви приземни прозорци, които да пропускат малко светлина, но вътре цареше пълен мрак. Той проследи бледия лъч, осветил помещението, което приличаше на доста голяма стая. Но на повече от два метра не различаваше почти нищо. Като се придвижваше в посока, обратна на часовниковата стрелка, Белоус се натъкна на изпочупени мебели, легло, покрито с вестници, и две проядени от молци одеяла. Няколко хлебарки избягаха, подгонени от светлината.

Имаше и камина, заредена с огромна купчина дърва. В камината се виждаше пепел, което значеше, че неотдавна е горял огън. Белоус се наведе и вдигна един от вестниците да провери датата. Беше от 3 февруари 1976 г.

Като го пусна отново на пода, той забеляза друга открехната врата. Запъти се към нея, но лъчът на фенерчето рязко отслабна. Миниатюрните батерии се бяха изтощили. Той го изключи за малко, за да им даде възможност да се възстановят. Тъмнината, в която се озова, беше толкова плътна, че буквално не можеше да различи вдигнатата си пред лицето ръка. Цареше пълна тишина.

Поради липсата на сетивни възприятия опасенията му нараснаха и Белоус побърза да включи светлината. Лъчът беше значително по-силен и той успя да различи бели плочки по пода отвъд вратата. Помещението беше баня.

Белоус бутна вратата. Тя се отваряше трудно, сякаш бе от олово. На оскъдната колеблива светлина от фенерчето насреща се различиха очертанията на тоалетна. След като вратата се отвори наполовина, той пъхна глава вътре. Лъчът пропълзя по умивалника зад полуотворената врата, после нагоре по стената чак до аптечката с огледални стъкла.

Викът му беше съвсем несъзнателен. Не беше висок, а по-скоро първичен, сякаш зародил се в дълбините на съществото му. Фенерчето падна от ръката му върху плочите на пода и се строши. Белоус потъна в мрак. Обърна се и като се препъваше в мебелите, хукна назад. В паниката обърка посоката и се блъсна в стената. Плъзна ръка по нея и напипа ъгъл, от което разбра, че е отишъл твърде далече. Върна се по същия път и едва когато се озова точно срещу стълбите, успя да види някаква светлина отгоре.

С мъка изкачи стъпалата, премина тичешком през къщата и едва на улицата спря задъхан. Ожулената му ръка кървеше. Погледна назад към къщата и позволи на съзнанието си да възстанови образа, който беше видял.

Бе открил Уолтърс. В огледалото бе зърнал тялото да виси на една кука на вратата с въже през шията, ужасно деформирано и подпухнало от застоялата кръв, с широко отворени изцъклени очи. Белоус помнеше ужасяващи неща от залата за спешна помощ по време на следването си, но през целия си живот не беше виждал по-отвратителна гледка от трупа на Уолтърс.