Робин Кук
Кома (25)

Сряда, 25 февруари, 5:45 ч.

Будилникът издрънча и пронизителен звън разтърси тъмнината. Изтръгната от дълбок сън, Сюзан се изправи в леглото. Отначало се чудеше защо очите й не искат да се отворят, но после осъзна, че се взира в непрогледен мрак. Няколко секунди минаха, докато се опомни. Единствената й мисъл бе да се добере до будилника, чието остро дрънчене я подлудяваше.

Последно звънко изщракване и часовникът замлъкна. Междувременно Сюзан разбра, че не е сама. В съзнанието й нахлу споменът от предишната вечер и тя се досети, че се намира в апартамента на Марк. Отпусна се и придърпа завивките, за да прикрие голотата си.

— Какъв беше този шум, за бога? — попита тя в тъмното.

— Будилник. Предполагам, за пръв път го чуваш — каза един глас близо до нея.

— Какъв будилник посред нощ, Марк!

— Часът е пет и половина, време да ставам.

Той отметна завивките и стъпи на пода. После запали лампата до леглото и разтърка очи.

— Марк, да не си се побъркал? Пет и половина е, за бога! — избоботи Сюзан, мушнала глава под възглавницата.

— Трябва да си видя пациентите, да хапна нещо и да се приготвя за визитацията в шест и половина. Операциите започват точно в седем и трийсет. — Марк се изправи и се протегна. Без да обръща внимание на студа и голотата си, той се отправи към банята.

— Вие, хирурзите, сте мазохисти. Искате да смаете света. Защо не почвате в девет или в някой по-приемлив час? Защо точно в седем и половина?

— Открай време започваме в седем и половина — каза Белоус, като се поспря на прага.

— Обяснението ти няма грешка. Открай време било така! Господи, ето този начин на мислене е така типичен в медицината. Пет и трийсет сутринта. Дявол да го вземе, Марк, защо не ме предупреди още снощи, когато ме покани да остана. Щях да си спя в общежитието.

Белоус се върна до леглото и погледна хълмчето под завивките, което издаваше къде е тялото на Сюзан. Главата й все още беше под възглавницата.

— Ако се отнасяше малко по-сериозно към обучението си по хирургия, не би се налагало да ти обяснявам как се работи при нас. Време е за ставане, красива принцесо.

Белоус прихвана края на завивките и ги свлече на пода. Сюзан остана гола на студа, с глава, скрита под възглавницата.

— Няма що, много си гостоприемен — каза тя и скочи на крака.

Грабна едно одеяло и се омота като пашкул, след което се строполи отново на леглото.

— Нали от днес обръщаш нова страница, обеща да станеш прилежна студентка.

Той задърпа одеялото, в което се беше увила, но тя не му го отстъпваше.

— Трябва ми още един ден, само един. Хайде, Марк, още един. Ти знаеш колко е важно за мен. Ако не получа болничните папки днес — което бездруго е малко вероятно, тогава всичко пропада. Освен това, ако мога да видя Бърман, вероятно ще се откажа. Тогава ще имаш своята прилежна студентка. Но ми трябва още един ден.

Белоус пусна одеялото. Сюзан падна назад, разголила гръд като изкусителна амазонка.

— Добре, имаш го. Но ако Старк дойде на визитация, ще разбере, че кръшкаш. Не бих могъл да измисля каквото и да било прикритие. Надявам се, разбираш това.

— Действай според случая, всемогъщи докторе. Сигурно ще измислиш нещо.

— Ще бъда принуден да кажа, че съм те предупредил да присъстваш.

— Добре де, твоето да бъде. Но аз ще посветя още цял един ден на това проучване. Вече съм вложила немалко усилия.

Сюзан се сгуши в топлото легло. Тя едва успя да чуе пускането на душа. Реши, че ще изчака Белоус да излезе от банята и тогава ще стане.

 

 

Когато се събуди за втори път, вече беше доста светло. Под внезапните пристъпи на вятъра дъждовните капки почукваха по прозорците като оризени зърна. Съвсем типично за променливото бостънско време, вятърът беше сменил посоката си през нощта и вместо от северозапад духаше направо от изток. Благодарение на Гълфстрийм температурата се беше покачила някъде около 0º, затова и снегът бе преминал в дъжд. Хората, които пътуваха всекидневно за работа, бяха облекчени, а скиорите — възмутени.

Трудно й беше да повярва на часовника до леглото, защото показваше почти девет. Белоус се беше изкъпал, облякъл и излязъл, без да я събуди. Сюзан недоумяваше как не го е чула, защото спеше сравнително леко. За всеки случай провери в банята и във всекидневната. Но тя беше сама в апартамента.

Намери чиста хавлиена кърпа и набързо се изкъпа, приятно разнежена от спомена за страстите през изминалата нощ. Белоус се бе оказал далеч по-чувствен, отколкото бе предполагала, с вроден усет в любовта. Беше изпитала истинско удоволствие, макар да имаше някои сериозни възражения относно задълбочаването на връзката им. Белоус беше прекалено отдаден на хирургията, сякаш всичко друго в живота му съвсем естествено би трябвало да отстъпи на заден план, като някакво хоби.

Сюзан намери в хладилника малко сирене и един портокал. Хапна захаросани ядки и препечен хляб, докато прелистваше указателя. Провери да не е забравила нещо и скоро напусна апартамента на Белоус, като старателно заключи вратата след себе си.

Предстоеше й тежък ден.

Когато излезе на улицата, дъждът вече бе поотслабнал. Нямаше изгледи за проясняване, но поне можеше да походи пеша. Тя зави наляво по Маунт Върнън, прекоси Бостън Комън в северния му край и навлезе в търговската част на града.

От всички млади момичета, дошли да потърсят униформа за медицински сестри в магазина за работно облекло, Сюзан се оказа една от най-непретенциозните. Изглеждаше напълно безразлична към смайващото разнообразие. Поиска десети размер независимо от модела.

— Тази може би ще ви хареса — рече продавачът и донесе една униформа.

Сюзан я взе и отиде с нея до огледалото.

— Пробните са отзад, ако желаете.

— Ще я взема.

Продавачът, макар и доволен, беше слисан от деловитостта й.

 

 

Докато Сюзан се изкачваше по Уошингтън стрийт към центъра, започна отново да припръсква. Едва преполовила застланата с плочи алея пред ъгловатата постройка на кметството, тя забеляза надвиснал над града тъмен облак. Дъждът рукна отведнъж и Сюзан побягна да се скрие на сушина.

Момичето на информацията я насочи към архитектурния отдел на осмия етаж. Лесно го откри, но от този миг нататък започнаха трудностите. След двайсет и пет минути чакане пред главното гише се оказа, че не е попаднала където трябва. И тъй още два пъти, докато най-сетне я упътиха към дъното на просторната зала. Там чака още петнайсет минути, въпреки че беше единственият клиент. Зад гишето имаше пет бюра, от които само три бяха заети от двама мъже и една жена. Мъжете учудващо си приличаха — с големи червени носове, очила с пластмасови черни рамки и безвкусно подбрани вратовръзки. Прическата на жената беше с изкуствено руло коса и напомняше модата от началото на шейсетте години. Аленото й червило беше поставено така, че скриваше естествените очертания на устните. С помощта на джобно огледалце жената съсредоточено изследваше лицето си от всеки възможен ъгъл.

По-дребният от мъжете най-накрая забеляза Сюзан и разбра, че тя не възнамерява да се махне, въпреки че не й обръщаха внимание. Бавно и неохотно той се запъти към нея. Като стигна до гишето, извади цигарата от устата си и по вратовръзката му се посипа пепел. Мъжът натисна няколко пъти угарката в евтиния и вече препълнен метален пепелник.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита чиновникът, погледна за миг към Сюзан и се обърна назад, преди тя да успее да му отговори. — Хей, Хари, сетих се. Какво ще правиш със заявката от пенсионната служба? Беше подадена като спешна, а е в кутията ти от два месеца. — И като погледна пак към Сюзан, рече: — Кажи, сладурче? Нека да позная. Искаш да подадеш оплакване срещу хазаина си. Е, сбъркала си адреса. — След което отново се обърна към колегата си: — Хари, ако отиваш за кафе, вземи ми едно обикновено и едно датско. Ще ти платя после. — Зачервените му очи се спряха на Сюзан. — Е, сега…

— Бих желала да погледна плановете на института „Джеферсън“. Това е една сравнително нова болница в Южен Бостън.

— Планове? За какво ти са на теб планове? На колко години си… на петнайсет?

— Аз съм студентка по медицина и се интересувам от проектиране и строителство на болници.

— Не на нас тия. С тая външност само едно нещо трябва да те интересува — изсмя се похотливо той.

Сюзан стисна очи, за да възпре отговора, който мъжът заслужаваше.

Чиновникът се запъти към купчина грамадни книги на гишето.

— В кой район се намира? — Въпросът бе зададен с явна досада.

— Нямам никаква представа.

— Добре тогава. — Той изведнъж се показа заинтересован. — Първо ще трябва да открием в кой район е.

Необходимата информация беше взета от някакъв малък справочник.

— Седемнайсети район.

С преднамерена мудност мъжът се върна при купчината дебели книги на гишето, пътем извади смачкан пакет цигари от страничния си джоб и пъхна една в устата си, без да я пали. Порови се и накрая попадна на тома за седемнайсети район. Останалите избута встрани, после отгърна корицата и наплюнчи показалец. Запрелиства припряно, като на всеки четири-пет страници прокарваше пръст по пожълтелия си от тютюна език. Щом намери кода, преписа данните на хвърчащо листче. После махна на Сюзан да го последва и тръгна към дълга редица високи шкафове.

— Хари! — извика чиновникът и пътем продължи разговора с колегата си. Незапалената цигара подскачаше залепнала в ъгъла на устата му. — Преди да слезеш долу, позвъни на Гросър и разбери дали Лестър ще идва днес. Все някой трябва да сложи ред в бъркотията на бюрото му. Заявката стои по-дълго и от гнойта.

Беше съвсем лесно да се открие съответното чекмедже и да се извади от него един голям пакет планове.

— Заповядай, златокъдра красавице. Ей там има и копирна машина. Струва някакви центове — посочи той с незапалената си цигара.

— Ще ми покажете ли къде са плановете на отделните етажи? — Сюзан беше извадила съдържанието на пакета.

— Интересуваш се от болнично строителство, а не знаеш как изглеждат едни етажни планове? Боже мой! Ето, това са… сутерен, първи етаж, втори етаж. — Запали цигарата си.

— Какво означават тези съкращения?

— За бога, чети ето тук, в долния ъгъл. „ОЗ“ означава операционна зала. Само „О“ отделение. „Комп. 3“ е компютърна зала и така нататък. — Мъжът започваше да показва признаци на леко раздразнение.

— А копирната машина?

— Ей там е. На стената има автомат за дребни. Като свършиш, остави плановете в металната кутия на гишето.

Сюзан внимателно преснима плановете и ги надписа с флумастер. След това се отправи към Мемориалната болница.

 

 

Минаваше десет, когато Сюзан влезе през главния вход. Посрещна я обичайната тълпа. Всяко възможно място за сядане беше заето. Имаше хора от всички възрасти. Те не бяха дошли на преглед в клиниката или в залата за спешна помощ, а по-скоро придружаваха някой роднина; може и да бяха пациенти, които очакваха да ги откарат у дома. Разговори почти не се чуваха, никой не се усмихваше. Всеки се бе затворил в себе си; свързваше ги единствено благоговението им пред болницата и забулените й тайни.

Сюзан с мъка си проби път към указателя. Пластмасовите букви гласяха: „Неврологично отделение, 11 етаж в сграда Биърд“. Сюзан стигна до асансьорите и зачака с тълпата. Човекът до нея се обърна и тя се отдръпна с нескрит ужас. Очите на мъжа — а дали не беше и жена — бяха заобиколени от тъмни петна кръвоизливи; носът беше подут и изкривен, от ноздрите стърчаха тампони. Няколко телени жици излизаха от носа, прикрепени с лейкопласт към двете бузи. Гледката беше чудовищна. Сюзан не смееше да откъсне очи от етажния индикатор, неподготвена за картините на човешко страдание.

 

 

Д-р Доналд Маклиъри бе сред по-младите членове на редовния щатен състав от невролози и поради непрестанно растящата нужда от помещения не бе получил кабинет на единайсетия етаж. Сюзан се изкачи до дванайсетия и откри вратата с надпис: „Д-р Доналд Маклиъри“. Натисна бравата и се озова в малко преддверие. Вратата не можеше да се отвори докрай — пречеше някаква картотека. Бюрото изглеждаше огромно в теснотията. Застаряващата секретарка вдигна очи към нея. Лицето й бе покрито с тежък грим, който включваше дори руж и изкуствени мигли. Силно изрусената й коса беше ситно накъдрена и обилно напръскана с лак. Прилепналият по тялото розов костюм с панталон стоеше грозно опънат на неугледната фигура.

— Извинете, тук ли е доктор Маклиъри?

— Да, но в момента е много зает. — Секретарката явно се подразни, че я безпокоят. — Имате ли уговорка?

— Не. Исках само да го попитам за нещо. Аз съм студентка на стаж тук, в болницата.

— Ще видя дали ще ви приеме.

Секретарката се изправи и изгледа Сюзан от глава до пети. Още по-раздразнена от стройната й фигура, тя рязко отвори вратата вдясно. Сюзан с бърз поглед обиколи преддверието с надеждата да открие болничните папки, които търсеше.

Жената се върна почти веднага, седна зад бюрото си, сложи лист хартия в пишещата машина и напечата няколко реда. Едва тогава погледна към Сюзан.

— Можете да влезете. Каза, че ще ви отдели една минута. — И без да чака отговор, продължи да пише.

Сюзан изрече наум няколко цветисти епитета и влезе.

Кабинетът напомняше този на д-р Нелсън. Беше също така разхвърлян. Навсякъде се виждаха безразборно натрупани купчини списания и материали. Някои от тях бяха съборени и така и останали кой знае откога. Д-р Маклиъри беше слаб, с напрегнато изражение. Две дълбоки бръчки прорязваха страните му. Носът и брадичката бяха силно изострени. Разделяше ги малка уста, която потръпна леко, когато той изгледа Сюзан над очилата.

— Сюзан Уилър, предполагам. — Гласът му не издаваше особено благоразположение.

— Да. — Сюзан се изненада, че той знае името й. Не можеше да реши дали това е благоприятно за нея, или не.

— И сте дошли във връзка с десетте болнични листа, които са при мен. — Той се обърна в стола си и махна към голямата купчина папки на етажерката.

— Десет? Само толкова ли?

— Десет не са ли достатъчно? — запита някак саркастично Маклиъри.

— Просто си помислих, че може би имате повече. Това са листовете на коматозните случаи, нали?

— Какво по-точно ви интересува?

— Не съм съвсем сигурна. Доктор Старк ми каза, че са у вас, и си помислих, че ако ви помоля да ги прегледам, може и да ви бъда полезна.

— Млада госпожице, аз съм лекар с немалък опит. Моята специалност е неврология и трябва да преценя заключенията на нашите лекари. Наистина не се нуждая от помощ.

— Не искам да кажа, че се нуждаете от помощ, доктор Маклиъри, още по-малко като специалист. Давам си сметка, че почти нищо не зная по неврология. Но състоянието на всички тези пациенти е толкова близко до смъртта, пък има и нещо странно в цялата работа. Тези случаи, струва ми се, трябва да се разглеждат като свързани помежду си, а не като случайни съвпадения.

— И сте решили, че тъкмо вие сте човекът, който може да го направи.

— Е, все някой трябва да го направи.

Маклиъри замълча и Сюзан изпита неприятното усещане, че разговорът бързо взима лош обрат.

— Чуйте ме — продължи Маклиъри многозначително. — Сега-засега подготовката ви е твърде недостатъчна, за да се заемете с проблема. И не е само това. С необмислените си действия вече причинихте достатъчно неприятности. Вместо да бъдете в помощ, създавате нови проблеми. Единственото, което искам от вас, е да седнете. — Той посочи един от столовете пред бюрото си.

— Моля? — Сюзан се смути от тона му. Това не бе любезна покана, а заповед.

— Казах да седнете! — Той вече не криеше гнева си.

Сюзан седна на единствения свободен стол.

Маклиъри вдигна телефона и набра някакъв номер. Не откъсваше от нея малките си немигащи очи. Докато чакаше връзка, устата му потрепваше.

— Кабинетът на директора, моля… Бих желал да говоря с Филип Орън.

Последва дълга пауза. Изражението му не се промени.

— Мистър Орън, тук е Маклиъри. Вие бяхте напълно прав. Тя седи тук, пред мен… Болничните листове ли? Разбира се, че не, вие сигурно се шегувате… Добре… чудесно.

Той затвори телефона, без да откъсва очи от Сюзан. Колкото и да се стараеше, тя не откриваше у него и следа от човещина. Помисли си, че напълно си заслужава секретарката. След минута неловко мълчание Сюзан понечи да се изправи.

— Имам чувството, че аз не трябваше…

— Седнете! — кресна Маклиъри.

Тя тутакси се облегна, изненадана от внезапното избухване.

— Нищо не разбирам. Дойдох да предложа помощта си, а не да ми крещите.

— Наистина нямам какво повече да ви кажа, млада госпожице. Вие превишихте правата си. Казаха ми, че сигурно ще дойдете да търсите тези папки. А също и че без разрешение сте получили информация от компютъра. На всичко отгоре сте вбесили доктор Харис. Всъщност мистър Орън всеки момент ще бъде тук. Това е негов проблем, не мой.

— Кой е мистър Орън?

— Директорът на болницата, драга. Той се занимава с проблемите на персонала.

— Аз не съм от персонала. Аз съм студентка.

— Именно. Тъкмо затова трябва да си знаете мястото. Вие сте гостенка тук… гост на болницата… и поведението ви трябва да отговаря на оказаното ви гостоприемство. Вместо това си пъхате носа навсякъде, без да ви е грижа за правилата и реда тук. Вие, днешните студенти, имате превратна представа за мястото си. Болницата не е създадена за ваше удобство. Тя не ви дължи образование.

— Това е базова болница и е свързана с Медицинския факултет. Обучението е една от основните й функции.

— Обучение — да, но не непременно само на студенти. На разположение на цялата колегия е.

— Точно така — както за студентите, така и за професорите. Но болницата не съществува заради тях, а преди всичко заради пациентите.

— Сега вече си обяснявам реакцията на Харис спрямо вас, мис Уилър. Вие наистина не проявявате уважение нито към личности, нито към институции. Но такива сте младите. Смятате, че самото ви съществуване ви дава правото да ползвате всички постижения на човечеството и образованието е едно от тях.

— Образованието е нещо повече; то е отговорност, която обществото е длъжно да поеме.

— Не отричам, че е отговорно, но не и пред отделния студент само защото е млад. Образованието е лукс, защото е невероятно скъпо, а основната тежест, особено в медицината, пада върху данъкоплатците. Самите студенти заплащат нищожна част от необходимото. А вашето присъствие лишава болницата от приходи. Оттук и цената, която плаща обществото, автоматически се удвоява. А и понеже сте жена, в бъдеще едва ли можем да очакваме…

— А, не — саркастично каза Сюзан и се изправи. — Да спрем дотук. Спестете ми останалото.

— Стойте си на мястото, млада госпожице — извика Маклиъри побеснял и скочи.

Сюзан се опита да се постави на негово място — мъжът пред нея трепереше от гняв. Сети се как Белоус бе намекнал, че Харис вижда в нея единствено жената. Трудно би могла да повярва, че причината за реакцията на Маклиъри е същата. За кой ли път се сблъскваше с подобно неестествено поведение. Маклиъри дишаше тежко и учестено. Без да иска, го беше предизвикала. Но как? С какво? Нямаше никаква представа. Чудеше се дали да не стане и да си излезе. Но нещо средно между любопитство и съчувствие към очевидно неразумните действия на Маклиъри я накара да остане. Тя седна, като го наблюдаваше, а той не можеше да реши какво да прави. Накрая се извъртя на стола си и започна нервно да си играе с един пепелник. Сюзан не помръдваше. Не би се учудила, ако той заплаче.

Някой отвори вратата на външния кабинет. Чуха се гласове и в стаята влезе енергичен човек в елегантен син костюм, който му придаваше делови вид на бизнесмен. Копринената кърпичка, пъхната в горния му ляв джоб, напомняше облеклото на Старк. Грижливо вчесаната му коса беше разделена на път. Мъжът определено бе човек с авторитет. От него се излъчваше чувство на самоувереност в разрешаването на всякакви проблеми.

— Благодаря ти, че се обади, Доналд — каза Орън. След което снизходително се обърна към Сюзан: — Значи вие сте прословутата Сюзан Уилър. Напоследък тук доста се говори за вас. Давате ли си сметка за това?

— Не съм и забелязала дори.

Орън се облегна на бюрото на Маклиъри и с добре заучен жест скръсти ръце.

— Позволете да ви задам един въпрос. Каква според вас е основната цел на тази институция?

— Да се грижи за болните.

— Добре. Поне в общи линии сме на едно мнение. Но към отговора ви трябва да добавя една фраза от решаващо значение. Ние се грижим за болните от тази община. Това уточнение може да ви се стори излишно, защото е очевидно, че не се грижим за болните от окръг Уестчестър, щата Ню Йорк. Но все пак то е особено важно, защото подчертава нашата отговорност за хората точно тук, в Бостън. Това налага извода, че ако по някакъв начин нарушим отношенията си с общината, ще трябва да се откажем от нашата първостепенна мисия. Може би това ви звучи някак… как да кажа… несвързано. Но ще се убедите колко съм прав. През последните няколко дни съм засипан с оплаквания срещу вас, породени от раздразнението, да не кажа крайната непоносимост, която сте предизвикали. Явно сте си наумили да разстроите нашите грижливо поддържани отношения с общината.

Сюзан усети, че се изчервява. Високомерието му започна да я нервира.

— Искате да кажете, че ако се разчуе колко голяма е вероятността всеки постъпил тук пациент да се превърне в безмозъчно мекотело, това ще съсипе репутацията на болницата.

— Точно така.

— Е, струва ми се, че репутацията на болницата е нищо в сравнение с непоправимата вреда, нанесена на тези хора. Все повече се убеждавам, че си струва да бъде съсипана, ако това е цената за разрешаването на проблема.

— Едва ли говорите сериозно, мис Уилър. Къде ще отидат всички хора… всички тези, които се нуждаят ежедневно от услугите на болницата? Кажете де! И какво, като привлечете съвсем лекомислено вниманието към едно нещастно за жалост, но все пак неизбежно усложнение…

— Откъде знаете, че е неизбежно? — прекъсна го Сюзан.

— Не мога да не вярвам на завеждащите съответните отделения. Не съм нито лекар, нито учен, мис Уилър, нито пък се правя на такъв. Аз съм администратор. И когато се сблъскам със студентка, която е дошла да учи тук хирургия, но вместо това се е заела да разгласява съществуването на проблем, който вече се изследва от квалифицирани хора като доктор Маклиъри, проблем, чието недискретно излагане може да причини непоправимо зло на общината, аз съм принуден да взема бързи и решителни мерки. Очевидно не сте обърнали внимание на вече отправените ви предупреждения и съвети да се заемете със своите задължения. Но аз не съм дошъл да ви убеждавам. Напротив, с подобаващо уважение си мислех, че ще е най-добре да ви обясня решението си относно вашето обучение по хирургия. Извинете ме, но сега ще се обадя на вашия декан.

Орън вдигна телефона и набра номера.

— Кабинетът на доктор Чапман, моля… доктор Чапман, моля. Обажда се Фил Орън… Джим, аз съм Фил Орън. Как е семейството? Ние сме добре… Казах ли ти, Тед е приет в Пенсилванския университет… Надявам се… Обаждам ти се заради една от третокурсничките, която е на обучение по хирургия, Сюзан Уилър… Точно така. Разбира се, ще почакам.

Орън погледна към Сюзан.

— В трети курс сте, мис Уилър, нали?

Сюзан кимна. Надигащият се в нея гняв се бе превърнал в униние.

Орън се обърна към Маклиъри, който изведнъж се изправи, явно отегчен.

— Прощавай за безпокойството, Дон — каза Орън, — май трябваше да идем в моя кабинет. Ей сега свършвам… — И той отново насочи вниманието си към телефона. — Слушам те, Джим… Била е добра студентка, това е чудесно. Но въпреки всичко тя злоупотребява с гостоприемството ни. На обучение е в хирургията, но е решила изобщо да не посещава визитации, обсъждания или операции. Наместо това нервира нашите лекари, особено завеждащия анестезиологията, и без разрешение си позволява да извлича информация от компютъра. Ние тук и без нея си имаме достатъчно неприятности. Разбира се, ще й кажа, че я викаш… днес следобед в четири и половина. Напълно. Сигурен съм, че във Ветеранската ще й се зарадват… — Хихикане. — Благодаря, Джим. Скоро ще се чуем и видим.

Орън затвори телефона и се усмихна дипломатично на Маклиъри. След това се обърна към Сюзан.

— Мис Уилър, вашият декан, както сама чухте, желае да си поговорите днес следобед в четири и трийсет. От този момент достъпът ви в Мемориалната болница като професионално лице е преустановен. Довиждане.

Сюзан погледна от Орън към Маклиъри и после отново към Орън. Изражението на Маклиъри не се промени. Орън се усмихваше самодоволно, сякаш току-що е спечелил спортно състезание. Настъпи неловко мълчание. Сюзан разбра, че разговорът е приключил, стана, без да каже дума, взе пакета със сестринската униформа и излезе.