Робин Кук
Кома (18)

Понеделник, 23 февруари, 20:32 ч.

Лабораторията по патоанатомия беше в сутерена на главната сграда. Сюзан слезе по стълбите и се озова в някакъв коридор, който вдясно се губеше в пълна тъмнина, а наляво изведнъж завиваше и изчезваше от полезрението. От тавана висяха голи електрически крушки на около осем-девет метра една от друга. Светлинният кръг на всяка крушка се припокриваше с този на съседната, а преплетените от тавана тръби хвърляха странни сенки. Някой се беше опитал да освежи мрачния подземен свят и бе нашарил стените с оранжеви цапаници.

Точно срещу Сюзан, донякъде скрита от погледа, една стрелка сочеше наляво; надписът отгоре гласеше: „Патоанатомия“. Сюзан зави по коридора. Стъпките й отекваха по бетонния под, заглушавани от съскащите тръби на парното. Зловещото усещане, че се намира в подземието на огромната сграда, бе крайно потискащо. За нея патологията представляваше черната страна на медицината, специалност, чието съществуване се дължеше на резултата от фаталните грешки в лечението — смъртта. Тя все още не приемаше аргументите, изтъкващи значението на биопсията, както и изводите, съпътстващи всяка аутопсия и обещаващи полезни данни за живите. Беше гледала само една аутопсия по време на курса по патоанатомия и дори тя й беше много. Животът никога не беше й изглеждал толкова крехък, нито пък смъртта така безвъзвратна, както когато наблюдаваше двамата едри патолози да изваждат вътрешностите от тялото на наскоро починалия пациент.

При спомена за това събитие тя забави крачка, но не се спря. Беше непоколебима. Извървя стотина метра, преди коридорът да се раздели на две. Тя нервно погледна през рамо, за да се увери, че не е пропуснала вратата за лабораторията. Опасенията й нарастваха, но тя продължи. На няколко места електрическите крушки бяха изгорели. Сянката й се появяваше пред нея и започваше да се удължава, а щом навлезеше в обсега на следващата изправна крушка, избледняваше и изчезваше.

Накрая спря пред две летящи врати, остъклени в горната част. Върху напуканите матирани стъкла с големи букви беше написано „Забранено влизането без пропуск“. Под прозореца на дясната имаше надпис с бронзова боя: „Лаборатория по патоанатомия“. Сюзан се поколеба. Чудеше се за каква сцена да се подготви. Посъбра увереност, открехна вратата и надникна вътре. Пространството бе почти изцяло заето от дълга черна каменна маса, разположена по дължина на помещението и отрупана с микроскопи, предметни стъкла и кутии за тях, химикали, книги и всякакво друго оборудване. Сюзан бутна вратата и пристъпи в лабораторията. Въздухът бе наситен с острата миризма на формалдехид.

Цялата стена вдясно, от пода до тавана, бе покрита с етажерки, запълнени до краен предел с различни по размер шишенца и бурканчета. Като се вгледа по-отблизо, Сюзан разбра, че аморфната безцветна маса в голямата стъкленица отпред е цяла човешка глава, с надлъжен разрез точно през средата. Зад разполовения език в стената на гърлото имаше някаква гранулирана маса. На етикета на стъклото пишеше само: „Карцином на фаринкса, 304-А6 1932“. Сюзан потръпна и се въздържа да разгледа другите, не по-малко отблъскващи експонати.

В дъното на стаята имаше други летящи врати, същите като тези към коридора. Отвъд се чуваше смесица от гласове и дрънчене на метални предмети. Тя тръгна към вратата колкото се може по-тихо. Чувстваше се като нарушител в едно чуждо и може би враждебно обкръжение.

Опита се да надникне през процепа между вратите. Въпреки ограниченото полезрение веднага позна, че пред нея е залата за аутопсии. Бавно отвори лявата врата.

Силен звън отекна в стаята и я накара да се завърти, при което пусна вратата и тя с трясък се затвори зад нея. Отначало си помисли, че е задействала някаква алармена система, и й се прииска да хукне обратно по коридора. Но преди да помръдне, един патолог се появи от някаква странична врата.

— Здрасти — подхвърли към Сюзан той, докато отиваше към мивката, откъдето взе един иригатор с дестилирана вода. Усмихна й се и започна да пръска таблата с предметни стъкла. Тъмновиолетовият им цвят изсветля. — Добре дошли в патолабораторията. Студентка ли сте?

— Да. — Сюзан се усмихна насила.

— Тук много-много не се мяркат студенти, дори и денем… Мога ли да ви услужа с нещо?

— Не. Аз просто разглеждам. Тук съм съвсем отскоро. — Тя пъхна ръце в джобовете на бялата си престилка. Пулсът й биеше бясно.

— Разполагайте се. В офиса има кафе, ако желаете.

— Не, благодаря. — Сюзан отстъпваше назад покрай бюрото, като безцелно докосваше кутиите с предметни стъкла.

Патологът прибави още едно кехлибарено петно към таблата със стъклата и нагласи часовниковия механизъм.

— Всъщност можете да ми помогнете — каза Сюзан, като въртеше в ръце някои от стъклата на масата. — Днес починаха двама пациенти от „Шести Биърд“. Чудех се дали са… — Тя се опитваше да намери точната дума.

— Как се казват? — попита патологът, като бършеше ръце. — Тъкмо сега правят една аутопсия.

— Ферър и Крофърд.

Той отиде до една дъска с прикачени с пружини листове, която висеше на пирон в стената.

— Хм… Крофърд. Това име ми говори нещо. Мисля, че беше случай за съдебния лекар. Ето го Ферър… случай за съдебен лекар. Прав съм. И Крофърд е такъв случай. И двамата са за съдебния, но почакайте така.

Той се запъти бързо към вратите на залата за аутопсии и блъсна с длан едната. Като държеше с дясната си ръка ръба на затворената половина, той се наведе напред и главата му изчезна от погледа на Сюзан.

— Ей, Хамбургер, как се казва този, когото сега оправяш?

Последва пауза, след която се чу нечий глас, но Сюзан не можа да схване какво каза.

— Крофърд! Мислех, че е за експертиза. — Последва нова пауза.

Той се върна в стаята точно когато времето на брояча изтече. Звънът му още веднъж накара Сюзан да подскочи. Лекарят пръсна отново дестилирана вода върху предметните стъкла.

— Както обикновено съдебният лекар е оставил и двата случая за отделението. Мързеливо копеле. Както и да е, сега работят Крофърд.

— Благодаря. Може ли да вляза да погледна?

— Ама разбира се, за нас е удоволствие — вдигна рамене патологът.

Сюзан се спря за момент пред вратите, но знаеше, че той я наблюдава, затова бутна едната и влезе в залата.

Помещението беше дванайсетина метра дълго и толкова широко, старо и мръсно. Стените бяха покрити с бели, много стари и напукани плочи, на места изпопадали. Подът бе застлан с някаква сива мозайка. В средата на залата имаше три мраморни маси, повдигнати в горния си край. Струя вода непрекъснато се стичаше към улеите в долния край, от което се чуваше постоянно шуртене. Над всяка маса висяха ярка крушка, везни и микрофон. Сюзан осъзна, че стои на някакъв подиум, издигнат на три-четири стъпала над основното ниво. Отдясно имаше няколко редици от дървени пейки, подредени амфитеатрално, останка от времето, когато лекарите се събирали на групи, за да наблюдават аутопсиите.

Само една от лампите светеше, тази над най-близката маса. Тънък сноп светлина падаше върху голия труп. От двете страни на масата стоеше по един патолог с мушамена престилка и гумени ръкавици. Останалата част от залата чезнеше в червеникавокафяв полумрак като в зловеща картина на Рембранд. Масата в средата на залата оставаше в сянка, но Сюзан можеше да види, че на нея също има гол труп с етикет около големия пръст на десния крак. Голям Y-образен шев пресичаше гръдния кош и коремната област. Третата маса едва се виждаше в тъмното, но явно беше празна.

При влизането на Сюзан работата в залата спря. Двамата лекари се втренчиха в нея с наведени глави, за да не им блести в очите лампата над тях. Единият, с големи мустаци и бакенбарди, тъкмо зашиваше Y-образния разрез на обления от светлината мъжки труп. Другият, по-висок с почти трийсет сантиметра, стоеше пред легена с извадените органи.

След като огледа Сюзан, по-високият се зае отново с работата си. Посегна с лявата ръка в нахвърляните органи и хвана черния дроб. Дясната му ръка стискаше голям, остър като бръснач касапски нож. С няколко замаха отдели черния дроб от останалите органи и го пльосна на везната. Настъпи един педал на пода и заговори по микрофона:

— Черният дроб е червеникавокафяв на цвят, с леки петна, точка. Общото му тегло е… две цяло и четири килограма, точка. — Той посегна към тавичката на везната, извади дроба и отново го пусна в легена.

Сюзан слезе няколко стъпала и плахо се приближи. Намирисваше на риба; въздухът бе тежък, все едно напоен с масло като в мръсна служебна стаичка на някое трамвайно депо.

— Консистенцията на черния дроб е по-твърда от нормалното, точка. — Ножът проблесна на светлината и разряза дроба. — Разрезната повърхност показва груб лобарен строеж, точка. — Ножът разряза дроба на още четири-пет места и накрая отдели едно парченце от средата. — Образецът има типична зърниста структура, точка.

Сюзан пристъпи по близо до масата. Всмукващият канал за отпадъчни води беше точно пред нея. По-високият патолог отляво посегна към легена за друг орган, но спря при думите на мустакатия:

— Ей, здрасти…

— Привет! — поздрави Сюзан. — Извинете, че ви безпокоя.

— Няма защо. Заповядайте при нас, само че почти свършихме.

— Благодаря, стига ми само да погледам. Този Крофърд ли е или Ферър?

— Този е Ферър — каза патологът. После посочи другото тяло. — Онзи е Крофърд.

— Питах се дали сте установили причината за смъртта.

— Не — каза по-високият. — Още не сме отворили белите дробове. Крофърд макроскопски беше чист. Може микроскопският профил да изясни нещата.

— Очаквате ли нещо в белите дробове? — попита Сюзан.

— Ами от данните за явно спиране на дишането очаквахме, че ще излезе белодробна емболия. Но въпреки това не мисля, че ще открием нещо. Вероятността за такава находка е по-голяма в мозъчните срезове.

— Защо смятате, че няма да откриете нищо?

— Ами защото съм аутопсирал няколко случая като този и никога не съм намирал нищо. А историята е все една и съща. Сравнително млади хора, някой случайно минава и открива, че не дишат. Следва опит за възкресяване, но без успех. После ги пращат при нас или изчакват съдебният лекар да ни ги прехвърли.

— Според вас колко са тези случаи приблизително?

— За какъв период?

— Да речем… година-две.

— Шест-седем за последните две години.

— И нямате никаква представа за причината?

— Не.

— Съвсем никаква? — повтори малко учудено Сюзан.

— Мисля, че е нещо свързано с мозъка. Нещо прекъсва дишането им. Мозъчен удар може би. Правил съм секция на мозък в два подобни случая.

— И?

— Не открих нищо.

Сюзан усети, че й се повдига. Атмосферата, миризмата, образите, шумовете — от всичко това се почувства замаяна и потръпна от надигащата се у нея вълна на погнуса. Потисна я.

— Тук ли са болничните листове на Ферър и Крофърд?

— Разбира се, оттатък в офиса.

— Бих искала да ги погледна. Ако намерите нещо интересно, извикайте ме, моля ви. Ще ми бъде любопитно.

По-високият вдигна сърцето и го постави на везната.

— Ваши пациенти ли бяха?

— Не съвсем — каза Сюзан и тръгна към изхода, — но можеха и да бъдат.

По-високият погледна лукаво към колегата си, докато тя излизаше. Мустакатият я наблюдаваше, като се опитваше да прецени как най-лесно да научи името и телефонния й номер.

Офисът за персонала беше като всички други в болницата. Машината за кафе беше от памтивека. Боята от едната страна беше изгоряла и олющена, а жицата беше протрита до такава степен, че представляваше истинска опасност. Плотът по продължение на двете странични стени беше осеян с болнични папки, хартия, книги, чаши за кафе и захвърлени химикалки.

— Бързо ви омръзна — каза патологът, който оцветяваше предметните стъкла.

Той стоеше пред един от плотовете с наполовина пълна чаша кафе и наядена поничка. Беше зает с подписването на голяма купчина напечатани протоколи от патологични изследвания.

— Аутопсиите явно не са за мен — призна Сюзан.

— Свиква се както с всичко друго — каза лекарят и натъпка устата си с поничка.

— Възможно е. Къде трябва да потърси болничните папки на пациентите, които сега аутопсират?

Специализантът прокара поничката с кафе и преглътна с известно усилие.

— На етажерката с надпис „Аутопсии“. Като си свършите работата, ще ги оставите на онази етажерка с надписа „Медицинска документация“, защото сме приключили с тях.

Като се обърна към задната стена, Сюзан се озова срещу няколко етажерки. Една от тях беше означена с „Аутопсии“. Там намери болничните папки на Ферър и Крофърд. След като почисти боклуците върху единия плот, тя седна и извади бележника си. Най-отгоре на една празна страница написа „Крофърд“, а на следващата — „Ферър“. Започна методично да извлича данни от болничните листове, както беше направила с този на Нанси Грийнли.